Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Стратън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Heart So Wild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 138 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Допълнителна корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Диво сърце

Издателство „Калпазанов“, 1996

Редактор Мая Арсенова

Технически редактор Стефка Димитрова

Оформление на корицата: PolyPress, Габрово

ISBN 954-17-014-0

История

  1. — Добавяне

4.

Елрой Брауър беше на седмото небе от щастие. Откакто беше построиш къщата, в нея не се бяха събираш толкова гости. Предния ден не беше свършил никаква работа, но не му пукаше. На сутринта се беше събудил с такъв махмурлук, че и през ум не му мина да се връща в Уичита за ралото си, но и за това не му пукаше. Нямаше нищо лошо човек да се напие от време на време, още повече в такава голяма компания. Онази нощ заедно с Бил Чапман и другите момчета, които беше настанил да спят в плевнята, изпразниха няколко бутилки уиски, за да отпразнуват победата.

А ето, че вчера пристигна докторът със своите дами и двамата си каубои. Представете си, на вечеря двете дами седяха на неговата маса! При това бяха истински дами — веднага се познаваха по модните дрехи за път и фините маниери, а и по нежната бяла кожа, разбира се. Той даже беше накарал по-младата да се изчерви, като ги посрещаше.

Елрой си каза, че би бил напълно щастлив, ако те поискаха да останат няколко дни. Ралото щеше да почака. Чапман беше платил да му го пазят заедно с воловете и той можеше да си го прибере, когато си поиска. Но докторът каза, че ще потеглят тази сутрин още с пукването на зората той беше настоял да отиде на лов с едното от неговите момчета, за да попълнят трапезата на Елрой. Ами върви и стреляй, щом искаш — това няма да навреди на никого. Хубав човек беше докторът — от висока класа. Той беше забелязал трите драскотини по врата на Елрой и му предложи да му остави малко мехлем да ги намаже.

Когато стана дума за драскотините, фермерът се посмути малко. Не че го досрамя. (това чувство му беше непознато), но за такива неща не се говореше пред дами, неща, свързани със секс и с това, което се беше случило в индианския лагер. Докторът не го попита откъде са му тези драскотини, а и Елрой не отвори приказка за това.

Наказателната акция беше вълнуващо преживяване. Тя беше разсеяла тревогите му, че индианците са толкова близо до фермата му. Дявол да го вземе! Хич не беше трудно да утрепеш червенокож, а също и да изнасилиш някоя от тях. Сега се чудеше как преди това е могъл толкова да се притеснява от тези диваци. Беше изпитал само моментно колебание, когато видя, че онова момиче, дето го одраска, не е чиста индианка. Нейните очи, които не приличаха на индианските, го гледаха с дива омраза. Но така или иначе той я изнасили. Беше твърде възбуден от кървавото нападение, за да не го направи. Елрой дори не разбра, че тя е издъхнала още преди да е свършил. Той не чувстваше никаква вина за случилото се, а само раздразнение, че тези очи не престанаха да се явяват в мислите му.

Фермерът реши, че по всяка вероятност двете дами вече са станали и са се облекли, та след няколко минути да отиде към плевнята и да ги покани на закуска. Докторът и Далас също трябваше скоро да си дойдат. Другият каубой, Соръл, се бръснеше отзад при кладенеца и по всяка вероятност омайваше Питър с разни врели-некипели. Елрой се опасяваше, че младият му ратай няма да се задържи дълго време при него. Той вече разправяше, че щял да постъпи в Седми кавалерийски полк, за да се бие срещу индианците. Фермерът се надяваше да остане поне докато приберат реколтата.

Двайсет ярда деляха къщата на Елрой от нивата му. Високите житни стъбла тихо се полюляваха. Ако беше забелязал това движение, като отиваше към плевнята, фермерът сигурно щеше да реши, че в нивата е влязло някое животно, защото нямаше никакъв вятър, даже и най-лек полъх. Елрой си мислеше, че веднага щом семейство Харт си заминат, ще отиде в Уичита за ралото си.

Къртни беше станала преди половин час и чакаше Сара да свърши с утринния си тоалет. Сара беше хубавелка и всяка сутрин отделяше доста време, за да е сигурна, че всеки веднага ще забележи колко е красива. Гласеше си прическата, слагаше си разни пудри и се мажеше с лосиона, който беше взела за предпазване от слънчево изгаряна. Заради нейната суетност бяха проточили пътуването си толкова дълго, че щеше да е цяло щастие, ако стигнат до Уако, преди да е дошла зимата. Сара беше придумала Едуард да посетят роднините й в Канзас Сити само за да може да се покаже със съпруга си — важен лекар, и за да може всички да видят колко добре си е устроила живота.

Отвън пред вратата на плевнята фермерът доста време се повъртя, вдигайки нарочно шум, преди да си напъха главата вътре.

— Беконът е готов, скъпи дами, и яйцата са готови за разбиване, стига да си направите труда да дойдете в къщата на закуска.

— Много любезно от ваша страна, мистър Брауър — Каза Сара с усмивка. — Съпругът ми върна ли се вече?

— Не, госпожо, но не ми се чини, че ще се забави много. По това време на годината наоколо има много дивеч.

Фермерът излезе и Къртни го чу отново да издава разни шумове зад вратата. Тя учудено поклати глава. Странен човек! Беше ясно защо го направи, преди да влезе, но сега?

В следващия миг вратата рязко се разтвори и Елрой Брауър се строполи на пода, стискайки бедрото си, в което беше забита тънка дълга пръчица. Чакай, да не би той…

— Господи Боже, имало е още от тях — изпъшка Елрой и в стремежа си да се изправи на крака, счупи стрелата на две. Изстена от болка.

— Но какво става, мистър Брауър? — извика Сара и се приближи към него.

— Индианци! Нападат ни.

Сара и Къртни стояха и го гледаха зяпнали от изненада.

— Ей там — промълви Елрой на пресекулки и посочи нещо, което приличаше на голям сандък за фураж с капак отгоре. След кратка пауза, с още по-голяма тревога в гласа, добави: — изкопах дупка отдолу за скривалище на съпругата ми, ако се случи нещо подобно. Тя беше едра жена, тъй че ще има място и за двете ви. Влезте вътре и няма да излизате, даже и всичко да утихне. Аз ще трябва да се връщам в къщата, там ми е пушката.

Той си тръгна. Нито Сара, нито Къртни искаха да повярват на това, което им беше казал. Не, не беше възможно!

Чу се изстрел, последван веднага от още един. Сара усети, че й прилошава.

— Влизай в тоя сандък, Къртни! — изкрещя тя и се втурна натам. — О, Боже, сега ли точно трябваше да се случи, когато всичко така добре се нареди!

Къртни механично се доближи до ниския сандък и пропълзя вътре след Сара. Отдолу нямаше под. Дупката беше два и половина фута под земята и беше достатъчно дълбока, за да се поберат в нея. Ако се свиеха надолу, главите им нямаше да опрат в горния край.

— Затвори капака! — викна й Сара. Сивите й очи се бяха разширили от ужас, но при все това зашепна: — Няма от какво да се боим. Няма да ни открият. Те са само едни глупави диваци. Даже няма и да погледнат тук. Те…

Думите й бяха прекъснати от силен писък на ужас и болка, който идваше от другата страна на плевнята. Това, което последва, беше дори още по-лошо — чуваше се тропот, мучене и цвилене на животните, които се усилваха с всяка секунда. В следващия миг точно пред вратата на плевнята се разнесе смразяващ рев. Това извади Къртни от моментното й вцепенение и тя бързо затвори капака на сандъка. Останаха в пълна тъмнина, от която й стана още по-страшно.

— Сара! Сара! — извика тя тихо, но разбра, че спътницата й е припаднала, и заплака. Въпреки че усещаше топлината на отпуснатото тяло на Сара до себе си, тя се почувства съвсем сама. Щеше да умре, а не можеше да приеме тази мисъл. Опасяваше се, че ще умре по жалък начин — щеше да крещи и да им се моли, но така или иначе щеше да умре. Всеки знаеше, че индианците нямат милост.

— О, Господи ако ще трябва да умра, не ме оставяй да се унижавам. Нека намеря смелост да не се унижавам пред тях.

Когато чу първия изстрел. Плуард Харт веднага се втурна към фермата. Далас яздеше близко зад него. Когато наближиха достатъчно, за да видят какво стана, той Препусна обратно. Далас не беше от смелчаците.

Едуард не знаеше, че продължава да язди сам, защото единственото нещо, за което мислеше в този момент, беше как да спаси единствената си дъщеря. Той се приближи до фермата откъм едната й страна и видя четирима индианци, които бяха наобиколили телата на Хейдън Соръл и Питър, младия ратай във фермата. Д-р Харт улучи с първия си изстрел, но още в следващия миг една стрела се заби в рамото му. Беше долетяла откъм предната страна на плевнята и той стреля в тази посока. Това беше и последният му изстрел — улучиха го още две стрели и тялото му се свлече от коня. Не се помръдна повече.

Осемте воини команчи бяха свършили онова, за което бяха дошли. Бяха тръгнали по следите на тринайсет коня и те ги бяха довели до тази ферма. Бяха видели, че оттук насетне следите станаха само единайсет. Това означаваше, че във фермата са останали двама души — двама от тринайсетте, които индианските воини търсеха. Единият от тях вече беше мъртъв. Оставаше едрият фермер.

Елрой не беше ранен сериозно, но той беше хванат в капан — пътят му към къщата беше отрязан, а не можеше и да се върне в плевнята. Сега четиримата индианци се забавляваха с него, като го бодяха е ножовете си. В това време другите претърсваха къщата и плевнята.

Двама от тях влязоха в плевнята. Единият се качи в каруцата и започна да изхвърля всичко от нея. Другият оглеждаше постройката, като търсеше къде може да се е скрил някой. Очите му обхождаха всяко кътче с убийствена педантичност.

Лицето на индианеца не издаваше нищо от това, което той мислеше или изпитваше в момента, но цялото му същество беше изпълнено е дива ярост и болка.

Предния ден беше отишъл в лагера на команчите при реката и беше видял целия кошмар, който белите хора бяха оставили след себе си. За пръв път щеше да се види с близките си след тригодишно отсъствие, но си беше дошъл твърде късно, за да спаси своята майка и по-малката си сестра. Отмъщението никога нямаше да изкупи техните страдания, но поне щеше да заглуши вика на болката, който напираше у него.

Вниманието му беше привлечено от отпечатъците на стъпки върху прашния под и той бавно се приближи към сандъка за фураж. В ръката си беше стиснал къс, но остър като бръснач нож, с който одираше кожите на животите.

Къртни не чу, че двамата индианци са влезли в плевнята. Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше шумовете, идващи от двора.

Отведнъж капакът над нея се отвори и преди да може да си поеме дъх, една груба ръка я сграбчи за косата. Тя стисна очи, за да не гледа как ще я убият. Мислеше, че сигурно ще й прережат гърлото, затова отметна глава назад и откри шията си. Още само секунда, Господи, още само секунда…

Тя продължаваше да стиска очите си, а индианецът искаше да гледа, когато я убива. Другата жена лежеше безчувствена на дъното на дупката, но тази беше в съзнание и цялата трепереше. Девойката не го погледна, дори и когато с всичка сила дръпна косата й и я нави окото ръката си. Знаеше, че й причинява силна болка, но очите й останаха здраво стиснати.

След кратка пауза, в която първоначалният гняв на индианеца леко се притъпи, той започна да разглежда жената пред себе си. Личеше си, че не е тукашна. Дрехите й не бяха от басма или избелял памук, а от фина материя. Кожата й беше недокосвана от слънцето — твърде бяла и нежна за жена или дъщеря на фермер. Усети, че косата й, която стискаше между пръстите си, е мека като коприна. Не беше нито руса, нито кестенява, а някакво съчетание и от двата цвята. Оглеждайки я внимателно, той прецени, че не може да е на повече от четиринайсет години или малко отгоре. Погледът на команча бавно се отмести от момичето и спря върху купчината дрехи, които Кривия пръст беше нахвърлял от каруцата. След това пусна косата й.

Къртни беше прекалено уплашена, за да може да стои със затворени очи повече. Беше минала цяла вечност, а никакво острие не беше докоснало гърлото й, след като онзи я беше пуснал, не знаеше вече какво да очаква. Но когато отвори очи, тя едва не припадна. Никога не беше виждала по-страшна гледка от индианеца пред себе си.

Косата му беше дълга и черна като катран, сплетена на две плитки. Голите му гърди бяха нашарени с боя, която имаше цвета на прясна кръв. Лицето му беше боядисано в различни цветове, които го разделяха на четири части и скриваха чертите му. Но най-много я поразиха очите на индианеца, които бяха втренчени в нейните. За разлика от целия му вид те не издаваха заплаха.

Къртни видя, че очите му се отделиха от нея и после отново я погледнаха. Превъзмогвайки страха си, тя го огледа по-подробно. Но погледът й не стигна по-далече от ръката му, която държеше нож, насочен към нея.

Команчът забеляза как при вида на ножа очите на момичето, които бяха като на котка, се разширяват и то изгуби съзнание. Той презрително изсумтя, когато тялото и се свлече до това на другата жена. Тези глупави жени от изток! Даже не носеха никакво оръжие.

Той въздъхна. Колебаеше се. С тези закръглени бебешки бузи тя приличаше много на сестра му. Не можеше да я убие.

Тихо притвори капака на сандъка и се отправи навън, като направи знак на Кривия пръст, че няма какво повече да си губят времето тук.