Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Стратън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Heart So Wild, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Петрова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 138 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джоана Линдзи. Диво сърце
Издателство „Калпазанов“, 1996
Редактор Мая Арсенова
Технически редактор Стефка Димитрова
Оформление на корицата: PolyPress, Габрово
ISBN 954-17-014-0
История
- — Добавяне
3.
— Къртни, пак се прегърбваш! Дамите не стоят така изгърбено. За Бога, не ви ли учат на нещо в тези скъпи девически училища?
Момичето, към което беше отправен упрекът, погледна през рамо скорошната си мащеха, понечи да отвърне нещо, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Сара Уитком, отскоро Сара Харт, не чуваше нищо друго, освен онова, което тя искаше да чуе. А и без това вече не гледаше към нея, защото фермата, която се мяркаше в далечината, изцяло беше погълнала вниманието й.
Във всеки случай девойката се поизправи, при което мускулите на врата й изстенаха, и стисна зъби. Защо единствено тя трябваше да понася злобните забележки на Сара? Коренната промяна, настъпила у тази жена, понякога направо я изумяваше. Повечето пъти обаче Къртни просто си замълчаваше и се затваряше в себе си; това беше нейният начин да се предпази от болката. Напоследък много рядко си позволяваше да бъде дръзка в приказките си както преди. Правеше го само когато бе твърде уморена или пък вече съвсем й бе дошло до гуша.
Никога преди не беше изпитвала толкова силно чувство на несигурност. Като малка тя беше едно развито не за възрастта си, закачливо и палаво дете. Майка й често се шегуваше, че в нея се крие малко дяволче. Но тя умря, още когато Къртни беше на шест години.
Девет години оттогава постоянно я пращаха от едно училище в друго, защото баща й, съкрушен от загубата на съпругата си, не можеше да се справя с грижите за детето. На Едуард Харт това решение на въпроса с отглеждането й явно му допадаше, защото на Къртни беше позволено да си идва вкъщи само за няколко седмици през лятото. Но дори и тогава Едуард никога не намираше време за единствената си дъщеря, а през годините, докато траеше войната, той почти постоянно отсъстваше от дома си.
Петнадесетгодишната девойка твърде дълго беше страдала от усещането, че е нежелана и никой не я обича. Вече не беше онова открито и приветливо дете. Бе се превърнала в твърде затворено и разсъдливо младо момиче, тъй чувствително към начина, по който другите се отнасят към него, че и при най-малкия намек за недобронамереност се затваряше още повече в себе си. Част от вината за нейната мъчителна стеснителност носеха строгите учители, които беше имала, но истинската причина беше в непрекъснатото желание на Къртни да спечели отново обичта на баща си.
Едуард Харт беше лекар с процъфтяваща практика в Чикаго, твърде зает, за да отдели време за нещо друго, освен за пациентите си. Той беше висок и елегантен южняк, който се беше преселил на север след женитбата си. Неговата дъщеря беше убедена, че на света няма по-красив и отдаден на професията си човек от него. Тя истински го обожаваше и всеки път, когато видеше безразличието в неговите очи със същия меденокафяв цвят като нейните, нещо в нея се пречупваше.
Ако преди войната той все не намираше време за Къртни, то след това бе станало дори още по-лошо. Гражданската война бе преди тикала ужасно сътресение у този човек, който трябваше да се бие срещу своите сънародници от Юга, но в крайна сметка хуманните му убеждения надделяха и той реши да напусне полесраженията.
След като се завърна вкъщи през 1765 година, Едуард не поднови лекарската си практика. Търсеше уединение. Заключваше се в кабинета си и започна да пие, за да забрави всичките ранени, минали през ръцете му по време на войната, чиято смърт не беше успял да предотврати. Но това го погубваше.
Ако не беше писмото от неговия стар учител и наставник д-р Еймъс, който го молеше да поеме неговата практика в Уако, Тексас, бащата на Къртни сигурно щеше да се пропие до смърт. Д-р Еймъс пишеше, че сега много разочаровани южняци са тръгнали на Запад, за да променят живота си, и Харт реши да стане един от тези, които са избрали надеждата пред отчаянието. Това означаваше съвсем нов живот и за Къртни. Нямаше повече да я пращат по разни училища, нямаше да бъде разделена от баща си. Тя си казваше, че сега, когато щяха да са само двамата, ще има възможност да му покаже, че е достатъчно голяма да се грижи за него и за себе си и че го обича.
Но при едно продължително забавяне на влака им в Мисури баща й извърши нещо невъобразимо — ожени се набързо за Сара Уитком, тяхната икономка през последните пет години. Изглежда някой беше споменал, че не е много благопристойно д-р Харт да пътува с неомъжена трийсетгодишна жена.
Едуард не обичаше Сара, а пък тя самата правеше мили очи на Хейдън Соръл, единия от двамата мъже, наети да ги охраняват, докато пресичат опасната територия по пътя за Тексас. Още в деня на сватбата Сара сякаш се преобрази в друг човек. Докато преди това беше много любезна с Къртни, сега стана истинска напаст — командваше, караше се, не зачиташе чувствата на другите. Девойката беше престанала да се опитва да проумее тази промяна. Просто се опитваше да не й се набива в очи, а това съвсем не беше лесно, когато петимата пътуваха в каруца през равнините на Канзас.
След като бяха потеглили от Уичита тази сутрин, те поеха покрай реката Арканзас, но след това се отклониха, за да намерят някоя ферма или малко градче, където да пренощуват. Трябваше им покрив, за да отпочинат хубаво, преди да се отправят по пълния с неизвестности път, които в продължение на двеста мили пресичаше Индианската територия.
Индианската територия. Дори самото име плашеше Къртни, но Хейдън Соръл и другият момък, когото наричаха просто Далас, ги увериха, че няма защо да се безпокоят, тъй като карат със себе си няколко глави добитък, с които да подкупят индианците, ако се наложи.
Един търговец, наполовина индианец чероки, на име Чес Чисхолм, беше открил сравнително равен маршрут от Сан Антонио, Тексас, до Уичита.
Той бе използвал този маршрут за превозване на стоки през 1766 година и оттогава заселниците минаваха по него, когато пресичаха равнините. Оттогава го наричаха Пътя на Чисхолм и първите стада добитък от Тексас вече бяха стигнали до градчето Абилин по него. С прекарването им през тази година се бяха заели Джоузеф Маккой, посредник на добитък от Илинойс, и Канзаската тихоокеанска железница, която, напредвайки бавно на запад, най-после беше стигнала до Абилин. А там не само че имаше изобилна вода от реката Смоуки хил и хубави пасища, но наблизо беше и форт Райли, който осигуряваше сигурна закрила от нападения. По този начин Чисхолмският път ставаше идеален маршрут за прехвърляне на стадата насам, като след това ги товареха на кораби и ги караха на изток.
Идването на железницата беше преобразило Абилин до неузнаваемост.
Допреди година градчето се състоеше само от дузина дървени съборетини. Оттогава насам то се беше разраснало неимоверно и сега в него имаше дузина кръчми и други не много благопристойни свърталища, които привличаха идващите със стадата каубои.
Би било чудесно, ако железницата беше стигнала още по на запад, но засега Абилин беше крайната й точка, така че семейство Харт можеха да пътуват сравнително удобно само до там. Когато пристигнаха в града, купиха за багажа, който носеха със себе си, една голяма покрита каруца от тези, с които се пътуваше по Пътя на Чисхолм. Това, че тяхното превозно средство поне веднъж е прекосило невредимо Индианската територия, ги караше да се чувстват малко по-сигурни.
Къртни би предпочела да се върнат малко на изток и след това да хванат обиколния път за Тексас. Всъщност такова беше и тяхното първоначално намерение — да минат през южните щати и да влязат в Тексас през източната му граница. Но Сара искаше да посети своите роднини в Канзас Сити, преди да се установи да живее толкова далеч на запад. Тъй че когато чу за този път за прекарване на добитък, през който можеше да се пътува сравнително безопасно, и научи, че той минава точно през Уако — тяхната крайна цел, Едуард твърдо реши да променят маршрута си.
В края на краищата пристигнаха в Канзас, въпреки че ако бяха поели направо на юг щяха да спестят доста време. Цялата истина беше, че Едуард предпочете Пътя на Чисхолм, защото не желаеше да минава през южните щати и отново да гледа разрухата, настъпила след поражението във войната.
Далас препусна с коня си към фермата, която бяха забелязали, върна се оттам и им съобщи, че са желани гости и могат да пренощуват в плевнята.
— Това ще ни свърши работа, д-р Харт — обърна се той към Едуард. — Няма смисъл да ходим до Рокли и да се отбиваме на още една миля от пътя си.
Едуард кимна и Далас зае мястото си встрани от каруцата.
Къртни не харесваше особено Далас, нито пък неговия приятел Хейдън, който не преставаше да заглежда Сара. Далас беше доста по-млад от Хейдън, може би двайсет и три годишен, така че Сара не го интересуваше. За сметка на това той не криеше интереса си към Къртни.
Далас имаше малко грубовати, но красиви черти и Къртни би била много поласкана от неговото внимание, ако не беше забелязала лакомия поглед, с който той поглъщаше всяка жена, която срещнеха. Девойката беше достатъчно умна, за да не позволи усещането, че е харесвана, което беше нещо ново за нея, да й завърти главата. Съзнаваше, че Далас я заглежда само защото е един нормален и здрав мъж, а тя е единствената млада жена наоколо, която можеше да привлече погледа му.
Къртни знаеше, че не е особено привлекателна, поне не толкова, че да се откроява сред другите жени. Тя имаше хубава коса и красиви очи. Чертите й бяха приятни, макар че беше по-пълна, отколкото трябваше. Но мъжете обикновено не се впечатляваха от това, а веднъж видели малко ниската й закръглена фигура, отказваха да я погледнат втори път.
Тя самата ненавиждаше начина, по който изглежда, но често пъти, когато беше нещастна, яденето й служеше за утеха. Преди няколко години това не й правеше впечатление и когато другите деца й се присмиваха, че е дебела, просто ядеше още повече. Когато порасна и започна да се притеснява за външния си вид, направи усилие да свали няколко килограма и успя. Сега за нея можеше да се каже, че е по-скоро пълничка, отколкото дебела.
Единственото хубаво нещо след женитбата на баща й беше, че той започна да я забелязва. Двамата водеха дълги разтвори, седнали рамо до рамо в каруцата. Девойката не вярваше, че бракът на баща й е истинската причина за тази промяна у него, а по-скоро я намираше в принудителната близост, която пътуването създаваше. Във всеки случай на нея й беше приятно да си мисли, че не всичко е изгубено и че той може да я заобича отново така, както я обичаше преди смъртта на майка й.
Едуард дръпна юздите и спря каруцата пред голямата плевня на фермата, фермерът, които излезе да ги посрещне, беше огромен мъж, тежък поне двеста и петдесет паунда, с лешникови очи и червендалесто лице. През целия си живот Къртни не беше напускала Чикаго и сега се удивляваше как може да има хора като него, които нямат нищо против да живеят в тази пустош, без нито един съсед наоколо. Тя самата обичаше да се усамотява, но вкъщи, в града, където знаеше, че е заобиколена от други хора. А и съвсем не беше безопасно да живееш в такова глухо място, още повече като се знаеше, че и индианците се навъртат насам.
С усмивка на уста фермерът каза на Едуард, че вътре има място и за каруцата, и след като я вкараха в плевнята, помогна на Къртни да слезе.
— Ти ли си хубавицата от двете? — закачи я той и след това подаде ръка и на Сара. — Само че трябва малко да понапълнееш, сладурано, тънка си като бастун.
Къртни поруменя цялата и бързо извърна глава, като се молеше Сара да не е чула думите му. Този човек да не е луд? Вече цели две години се бореше с пълнотата си, а той я намираше твърде слаба. Тя още не беше излязла от объркването си, когато зад нея се приближи Далас и прошепна на ухото й:
— Не му обръщай внимание, скъпа, тоя е цял великан и затова харесва едри жени. Само след година-две ще се отървеш от бебешката си пълнота и бас държа, че ще станеш най-хубавото момиче в целия Северен Тексас.
Ако беше видял изражението на Къртни, той сигурно щеше да разбере, че по този начин не й прави никакъв комплимент. Тя беше направо разбита. Всичко, което то й наговориха тези мъже, беше повече, отколкото можеше да понесе. Тя се втурна навън и се скри зад плевнята. Взираше се в равната пустош, която се простираше на мили пред погледа й.
Много дебела, много слаба — как може хората да са толкова жестоки! Кой казваше истината, щом двамата говореха противоположни неща? Или пък това беше урок за нея, че мъжете никога не са искрени? Къртни не знаеше какво да мисли.