Джоана Линдзи
Диво сърце (31)

31.

На два дни път от Париж. Тексас, Къртни си изкълчи глезена. Случи се по глупав начин. Стъпи върху един голям камък само на пръстите си и стъпалото й се изметна. Ако не беше с ботуши, можеше да бъде и още по-лошо.

Кракът й се поду така бързо, че тя едва успя да събуе ботуша си. За обуване и дума не можеше да става. Ако не движеше крака си, болката не беше чак толкова силна. Но дори и не помисли да се откаже да върви и така да забави пътуването им. Дори и ако Чандос й предложеше да спрат, нямаше да се съгласи.

Сега, когато беше пострадала, отношението на нейния спътник се промени. Вече не демонстрираше безразличието си, напротив, беше твърде внимателен. Тя остана с впечатлението, че той с радост приема възможността да й се реваншира за нейните грижи, когато беше ухапан от змията.

Тогава той така вбесяващо проявяваше своята независимост: като че ли се чувстваше някак засегнат от помощта й. Е, бързо й върна дълга си, като сам приготви храната и се погрижи за конете. Освен това й направи патерица от един здрав клон, помагаше й да се качи и да слезе от коня си, а когато яздеха нарочно задържаше темпото, като по този начин изминаха само една трета от разстоянието, което обикновено изминаваха за един ден.

Движеха се на югоизток покрай една рекичка, когато тя си изкълчи крака, и след нараняването й Чандос рязко смени посоката на югозапад. Къртни не знаеше, че той прави това заради нея. Прекосиха Червената река и минаха покрай едно малко градче. За нейно разочарование не спряха в него. Не беше виждала цивилизовано място от седмици!

След няколко часа стигнаха до един друг град, влязоха в него и Чандос спря пред Градския ресторант, който се казваше „При Мама“, Къртни умираше да хапне нещо, което да не е направено с боб, и се зарадва, когато той я въведе вътре, така както си беше прашна и размъкната. В голямата светла столова бяха наредени около дузина маси с карирани покривки. Макар че беше време за обяд, само една от масите беше заета. Мъжът и жената, които седяха на нея, ги измериха с критични погледи. Жената видимо се разтревожи, като погледна Чандос. Той приличаше на професионален убиец от главата до петите — с прашните си черни панталони, с тъмносивата си риза, разкопчана до средата на гърдите, и с черната кърпа, вързана свободно около врата му.

Чандос хвърли бегъл поглед на тази двойка на средна възраст и престана да им обръща внимание. Той настани Къртни на една маса, каза й, че ще се върне след минута, и изчезна към кухнята. Останала сама, Къртни трябваше да понесе изпитателните погледи на другите двама посетители, чувствайки се ужасно неловко, като знаеше колко разчорлена и мръсна изглежда.

След около минута входната врата на ресторанта се отвори и двама мъже прекрачиха прага на заведението. Бяха видели непознатите отвън на улицата и сега искаха да ги огледат по-добре. Къртни се изчерви още повече. Винаги беше мразила да е център на вниманието, но в компанията на Чандос беше невъзможно да останеш незабелязан. Какво да се прави, той будеше чуждото любопитство, дори и да не го желаеше.

Както се питаше какво ли си мислят тези хора за нея в този момент, си представи какво би си казал баща й, ако я видеше отнякъде. Та той беше така възпитан, че се беше оженил за своята икономка заради едното благоприличие. А Къртни сега пътуваше сама с Чандос! За Бога, баща й би си помислил най-лошото — и нямаше да е много далече от истината!

Щом Чандос се върна, веднага забеляза руменината по бузите й и напрегнатата й поза. Девойката беше свела очи към масата. Случило ли се беше нещо? Дали тия двама дангалаци, които бяха влезли в негово отсъствие, не я бяха обезпокоили по някакъв начин? Той им хвърли такъв смразяващ поглед, че те още в същия миг се ометоха от ресторанта. Малко по-късно двойката от другата маса също стана да си ходи.

— Храната ще бъде тук след секунда, коте — каза й Чандос.

Вратата на кухнята се отвори, в рамката й се показа една пълничка жена и се запъти към тях.

— Това е Мама. Тя ще се грижи за тебе няколко дни — съобщи Чандос небрежно.

Къртни впери поглед в закръглената мексиканка, която започна да говори оживено с Чандос на испански. Тя беше нисичка и приятна на вид със своите прошарени коси, прибрани в стегнат кок. Беше облечена в светла памучна пола и бяла блуза с наметка, а краката й бяха обути в сандали, плетени от кожа.

— Какво имаш предвид, като казваш, че тя ще се грижи за мене? — не разбираше Къртни. — А ти къде ще бъдеш?

— Казах ти. Имам си работа в Париж.

— Че нали това тук е Париж! — сопна му се тя ядосано.

Той седна срещу нея, като направи знак на Мама да ги остави сами. Къртни проследи с поглед как жената се, отдалечи с клатушкаща се походка, а след това погледна Чандос въпросително.

— Какво си мислиш? — каза му тя грубо. — Ако си решил, че можеш…

— Успокой се, жено. — Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — Това не е Париж, а Аламеда. Сметнах, че можеш да използваш тези няколко дни да си починеш заради крака ти, докато аз се погрижа за моята работа. Не исках да те оставям сама и затова те доведох тук.

— Но защо се налага да ме оставяш сама? Какво е това, което трябва да свършиш в Париж?

— Това вече не е твоя работа, лейди.

О, как мразеше, като започнеше да й говори с този тон!

— Ти няма да се върнеш, нали? Просто смяташ да ме зарежеш тук, така ли?

— Е, хайде, добре се познаваме — успокои я той. — Доведох те до тука, нали? Нямам никакво намерение да се отказвам сега когато сме само на няколко мили от крайната цел на пътуването ни.

Но това не я удовлетворяваше. Не искаше да остане тук с непознати хора, не искаше да се разделя с Чандос.

— Мислех си, че ще ме вземеш със себе си до Париж и после оттам ще продължим пътя си.

— Промених решението си.

— Заради изкълчения ми глезен, ли?

Вече й беше отговорил на този въпрос.

— Виж какво, няма да ме има само четири дни. Ще ти се отрази добре, ако гледаш да не се движиш много-много през това време.

— Но защо трябва да оставам точно тук? Защо не в Париж?

Той въздъхна.

— Не познавам никого в Париж. През Аламеда минавам често, като пътувам към Индианската територия. Познавам добре Мама. Знам, че мога да й се доверя да се грижи за теб, докато ме няма. Ще бъдеш в добри ръце, коте. Нямаше да те оставя, ако…

— Но, Чандос…

— По дяволите! — избухна той. — Не ме карай да се чувствам като…

Той не довърши, защото Мама влезе, носейки голям поднос с храна. Когато тя се приближи до масата, Чандос се изправи.

— Сега си тръгвам, Мама. Погрижи се тя да се изкъпе, след като се нахрани, а после я сложи в леглото.

Той се отправи към вратата, но по средата на пътя спря, обърна се и тръгна обратно към Къртни. Застана изправен в цял ръст пред нея, вдигна я внимателно от стола й и я прегърна. Целувката му беше зашеметяваща и я остави без дъх.

— Ще се върна, котенце промълвиха устните му почти опрени в нейните — Да не одраскаш някого, докато ме няма.

След това бързо излезе. Мама беше отправила настойчив поглед към Къртни, но девойката все още не можеше да откъсне очи от вратата, която току-що беше хлопнала след Чандос, и се опитваше да сдържи сълзите си.

Ако усещаше такава пустота в сърцето си сега, когато нямаше до го има само четири дни, как ли щеше да се чувства, когато щяха да се разделят завинаги в Уако?