Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Да резюмираме събитията — каза Ланиер. Бяха се събрали отново в апартамента на Патриша, за да изслушат разказа й за срещата със злосторника и да решат каква линия на поведение да следват. — Ние сме гости, но не съвсем. Охраняват ни, което означава, че в известен смисъл сме затворници.

— Информационната система се цензурира — припомни Фарли.

— Не можем да се върнем на Камъка — добави Хайнеман.

— И — ако е вярно това, което е узнала Патриша — скоро ще станем известни — каза Каролсон.

— Злосторникът спомена ли, че са очаквали Камъкът да се върне на Земята? — попита Ланиер.

— Не — рече Патриша. — Не вярвам някой да го е очаквал. Ако не греша в разсъжденията си, те са смятали, че Камъкът ще продължава да се носи из космоса, твърде малък — за да бъде забелязан, и че никога няма да стигне до някаква определена точка — всичко като вследствие от енергетичния изблик при отварянето на коридора.

— И какво ще е нашето поведение? — попита Ланиер. — Лари, Ленър?

— Какво значение имат нашите желания? Какво бихме могли да сторим? — попита Хайнеман и разпери ръце.

— Мисли, Лари — укори го Каролсон. — Ние сме известни. Не могат просто така да игнорират желанията ни.

— О, разбира се! — ядоса се Хайнеман. — Ще вземат да ни промият мозъците и толкова! Та някои от тях дори не са хора!

— Хора са — рече Патриша. — Само задето са променили своята форма, или са избрали сами насоката, в която желаят да се усъвършенстват, това не означава, че вече не са наши потомци.

— Божичко — поклати възмутено глава Хайнеман. — Това надхвърля способностите ми.

— Не, не си прав — настояваше Каролсон. — Щом аз го разбирам и ти можеш да го разбереш. — Тя го чукна по коляното.

— Ако се обединим, ще ни е по-лесно да постигаме желанията си — продължаваше да ги убеждава Ланиер. — Дали сме знаменитости, или само предизвикваме любопитството им, важното е да се отнасят към нас с нужното уважение — към нас и нашите сънародници на Камъка.

— И какво точно ще искаме от тях? — попита Каролсон.

— Първо, ще поискаме да премахнат цензурата от информационните ни системи — предложи Патриша.

— Че аз дори не съм използвал моята — изсумтя Хайнеман.

— Второ, ще поискаме да ни бъде разрешена пряка връзка с Камъка — заяви Ланиер и огледа присъстващите в стаята. — Съгласни ли са всички?

Бяха съгласни.

— Ще се стараем да се придвижваме на групи и няма да позволяваме да ни разделят — продължи той. — Ако възникне такъв случай, ще протестираме…

— Защо не гладна стачка? — прекъсна го Фарли.

— Каквото свърши работа. След като стана ясно, че нашите домакини не са човекоядци и че не възнамеряват да ни подлагат на някакви зловещи експерименти… освен културния шок, който и да искаме не бихме могли да избегнем, но все ще се справим някак… Важното е едно — оцеляхме на Камъка, значи ще оцелеем и тук, нали?

— Да — кимна Фарли и го погледна с уважение. Патриша премести поглед от единия към другия и на лицето й се изписа хитро изражение.

Каролсон също ги разглеждаше внимателно.

— Олми е в дневната — обяви Патриша. — С него е и Сули Рам Кикура. Казах им да почакат, докато приключим, но те настояват да се срещнат с нас.

— Значи във всичко ще бъдем единодушни, нали? — попита Ланиер.

— Разбира се — кимна Хайнеман.

Влязоха Олми и Рам Кикура и се настаниха в средата на групата, скръстили крака. Рам Кикура се усмихваше щастливо, Ланиер си помисли, че на възраст изглежда колкото Патриша.

Ланиер побърза да ги запознае с изискванията им. За негова изненада Олми се съгласи с всичко, освен връзката с Шишарк.

— Виж това в момента не мога да ви разреша. Може би по-късно. Нямам нищо против нецензурирания достъп до информация, но преди това ще имате нужда от малко образование. Разбирате, предполагам, че неограниченият достъп представлява огромна отговорност. Съществува опасност от неправомерно използване. Като начало, готови ли сте да приемете помощта на педагог? Рам Кикура ще ви осигури призрак — частичен представител, произлизащ от нейната собствена личност. Този педагог ще ви намира нужната информация и същевременно ще ви обучава. По-младите обитатели на града ги използват постоянно.

— И ще ни позволи да се занимаваме с всичко, което ни интересува? — попита Патриша.

— Труден въпрос — призна Рам Кикура. — Малцина са онези граждани, които имат достъп до цялата информация, складирана в Градската памет. Съществуват немалко заплахи и опасности за един неподготвен…

— Какво например? — попита Хайнеман.

— Програми, които променят личността, или смесват различни личности. Психостимулатори. Различни висококачествени развлекателни и теоретични програми. Дори да се натъкнете на някоя от тях, педагогът ще ви предпази от нежелани последствия… да речем, от опасността да затънете до уши.

— И над тях — добави Каролсон.

— Все още ли се стараете да ни съхраните чисти? — попита Патриша.

— До известна степен — призна Олми. — Но вече приключихме с тестовете…

— Приключихте ли? — учуди се Хайнеман.

— Разбира се. Докато спяхте.

— Струва ми се, че трябваше да ни предупредите за това — намръщи се Ланиер.

— Естествено, че ви предупредихме. Дори използвахме вашите спящи личности, за да ни помагат и не предприемахме нищо без тяхно съгласие.

— Исусе мили! — възкликна Каролсон. — Какво, по дяволите, представляват тези спящи личности?

Рам Кикура вдигна ръце.

— Може би сега ще разберете защо гледаме на вас, като на малки деца. Вие просто не сте подготвени за среща с всички изненади, които крие в себе си Аксисград. Моля ви, не се обиждайте. Аз съм тук за да ви помагам с каквото мога, а не за да ви мамя и ядосвам. Тук съм също и за да ви защитавам и ще го правя, дори ако възразявате.

— Това ли правят тук адвокатите? — попита Хайнеман. — Исках да кажа, не се ли занимавате само със съдебни дела и прочие?

— Адвокатът тук е едновременно упълномощен представител, водач и охрана — обясни Рам Кикура. — Съветваме какви действия е най-добре да бъдат предприети, като се възползваме от изследванията, които специално назначени от нас духове извършват в Градската памет. В много отношения сме облагодетелствани, например свободен достъп до лични информационни сбирки. Нямаме право да съобщаваме на други за наученото в тези сбирки, но можем да действаме съобразно тази информация — в известни предели. Някои адвокати — между които и аз самата — предлагат допълнителни услуги, от типа на психологическите консултации, които са били популярни по ваше време.

— Освен това — добави Олми — сер Рам Кикура ще ви осигури и още една протекция — срещу злоупотреби от страна на високопоставени лица. Имате ли други въпроси?

— Да — рече Каролсон и погледна към Ланиер. Той кимна и тя продължи. — Какво ще стане с нашите хора на Камъка — в Шишарк?

— Все още не знаем — отвърна Олми. — Тепърва предстои да се вземе решение.

— Нали ще се отнасяте към тях с дължимото уважение? — попита обнадеждено Фарли. — Независимо дали са американци, или други?

— Мога да ви гарантирам, че няма да пострадат — заяви Олми.

— Имате ли представа кога ще можем да се свържем с тях — попита Ланиер.

Олми почука с пръсти и не отговори.

— Ще ни кажете ли?

— Както вече споменах, въпросът се обсъжда. Засега не разполагам с друг отговор.

— Бихме желали да ни известите веднага щом узнаете — каза Ланиер.

— Естествено — увери го Олми. — Досега бяхте в изолация и под постоянна охрана. Положението обаче ще се промени, след като обществеността беше уведомена за присъствието ви. Ще имате възможност да се уверите в популярността си, да участвате в тържествени церемонии и обиколки. Сигурно прекомерното внимание доста ще ви досажда и изморява.

— Няма съмнение — кимна Ланиер. — А сега, сер Олми, бих желал да ви попитам нещо, което ще остане само между присъстващите в стаята. Ако наистина действате самостоятелно — както ни се струва — и ако никой не наднича през рамото ви, какво точно очаквате да спечелите от нас?

— Господин Ланиер, — поде Олми — разбирате не по-зле от мен, че моментът не е подходящ да бъдем откровени докрай. Може да ви се стори обидно, но вие просто не сте в състояние да разберете някои неща, а ако се опитам да ви ги обясня, най-много да ви объркам допълнително. Когато му дойде времето ще ги разберете от само себе си, но преди това трябва да се запознаете обстойно с нашия град и култура. И тъй като вече можете свободно да използвате информационната служба…

— Относително свободно — поправи го Ланиер.

— Да, под наше наблюдение и защита… Може би ще предпочетете да прекарате следващите двадесет и четири часа в „наваксване“, ако това бе правилният идиом.

— Очакват ли ни други ограничения?

— Да — кимна Олми. — Засега не можете да напускате жилищните помещения. Така ще е, докато не бъде изготвена програмата, която да следвате и сесията на Възела не организира вашия… да го наречем дебют. Но преди да стигнем до там, съветвам ви да се запознаете колкото се може по-подробно с историята на Аксисград и с начина на живот, който следваме.

Той огледа въпросително лицата им, очаквайки нови въпроси, ала не последваха. Ланиер сплете пръсти зад врата си и се облегна назад.

Рам Кикура програмира пикторите без да се надига от мястото си.

— Вече разполагате с педагог, който се базира на моята личност — информира ги тя. — Можете да използвате информационната система от апартаментите си, а педагогът ще ви съветва и подпомага. Най-добре да започнете с описание на града и Пътя… съгласни?

Седмината наблюдаваха мълчаливо, докато в пространството пред тях се появи Аксисград, изобразен до най-малка подробност. Приближаваха се към града от север, като се носеха съвсем близо до сингуларната — или потока — и преминаха през няколко тъмни щита.

След това гледната точка се спусна до стената на Пътя, а магистралните ленти, изпълнени с оживен трафик, бяха само на стотина метра под тях. Хайнеман трепна, когато забеляза носещите се с огромна скорост по многолентовото платно цилиндри, снабдени с ослепително ярки предни светлини и дълги линии от маркировъчни странични и задни фарове. Далеч напред, трафикът, заедно с много други, идещи от различни страни, изчезваше в широката близо четири километра врата в стената. (Появи се допълнителен триизмерен екран, в който се виждаше вътрешността на терминала — лабиринт от разположени на различни нива разклонения, където цилиндрите сменяха посоката, прехвърляха се от една лента на друга, или спираха в тесни хангари, за да бъдат разтоварени, или натоварени, а товарът се прехвърляше в нови контейнери, за своето по-нататъшно пътуване през вратата. Самата врата — или порта, както я наричаха тук — бе значително по-широка от тази, през която бяха проникнали и приличаше на тунел, или миньорска шахта, само че бе добре осветена и изпълнена с движещи се предмети и машини.)

Погледнат откъдето и да било, Аксисград бе величествен, но най-впечатляваща бе гледката от повърхността на Пътя. Пикторът изобрази схематично северната част на града и обясни подробно функциите на отделните сектори, после се премести към южната част.

Едно допълнително разклонение в най-южния край, напомнящо по форма християнски кръст, достигаше два огромни куба, нанизани един след друг върху потока. Именно тук бяха разположени машините, които захранваха града с енергия, придаваха му въртеливо движение и го придвижваха по оста на сингуларната. Всъщност и тук енергията се получаваше вследствие от ефекта, който бе използван за задвижване на тръбохода. Вътре в кубовете бяха монтирани генератори, задвижвани от турбини, чийто „перки“ пресичаха сингуларната и бяха подлагани на пространствена трансформация.

(Откъде обаче се взема тази енергия? — питаше се Патриша. Имаше ли въобще някакъв смисъл във въпроса й?)

Отвъд споменатите два куба имаше буфер, с форма на винена чаша, чийто широк край бе опрян в първия въртящ се цилиндър, Аксис Надер — където бяха разположени и техните жилищни помещения. Аксис Надер бе най-старата част от града. След като и последните ортодоксални надерити били принудени да напуснат Шишарк, те се настанили в Аксис Надер, който се превърнал в гето на най-отявлените надерити.

Неоморфната популация, която по онова време растяла с бързи темпове, се преместила в Централния град и другите въртящи се цилиндри, където кварталите били съвсем нови и много привлекателни. За да поддържа центробежна сила равна на тази в Пътя, Аксис Надер се върти непрестанно около оста си. Дори и понастоящем той беше заселен предимно с ортодоксални надерити, които, нужно ли е да се казва? — бяха хомоморфни.

Централният град се намираше непосредствено след Аксис Надер и се отличаваше със своята умопомрачителна архитектура и конструкция. Ланиер не сдържа любопитството си и бе възнаграден с детайлно описание на този сектор, което започваше от главния куб. Всяка от страните на куба се явяваше основа на разкрачена пирамида, чийто „стъпала“ се завъртаха постепенно нагоре, създавайки полу-спирала. Като цяло получената конструкция изпълваше въображаема сфера с диаметър десет километра и приличаше на Вавилонската кула, но замислена от М.С. Ешър — един от най-знаменитите архитекти на двадесет и първи век, в сътрудничество, да речем, с Паоло Солери. Иначе казано, Централният град бе перлата на Аксисград. „Спираловидните пирамиди“ се срещаха доста често и изглежда се бяха превърнали в универсален архитектурен мотив, защото така форма имаха и терминалите на вратите.

Следваше Аксис Евклид, който беше приютил смесена популация от неоморфи и хомоморфи — както гешелисти, така и надерити. Аксис Торо и Аксис Евклид се въртяха в противоположна посока за да компенсират въртенето на Аксис Надер, който ги надвишаваше по размери.

Гледната точка отново се завърна при кръста в южната част на града. Проникнаха през центъра на кръста и се озоваха в просторен док, където присъстваха на подготвителните операции, преди пускането на значително по-усъвършенствана версия на техния разрушен тръбоход. Наричаше се „поточен кораб“, на дължина надхвърляше сто метра и малко приличаше на приплесната в средата окарина.

Изображението беше следвано неотстъпно от колони с цифрова информация. Поточният кораб — всъщност такива имаше цяла флотилия — можеше да развива скорост от пет хиляди километра в секунда. Освен това беше в състояние да се отдалечава от потока в случай, че трябва да се размине с друг подобен съд, макар че според Хайнеман последното изглеждало малко вероятно, тъй като потокът минавал право през средата на кораба. Освен това от него можеше да се изстрелва значително по-малък по размери катер, който да се приземява или да извършва разузнавателни полети.

Огромните дискове, които бяха забелязали при доближаването на града, осигуряваха транспорта на товари и пътници на по-кратки разстояния. Накрая пиктираната обиколка завърши с изображението на златисто-сребриста сфера, която бавно се въртеше пред тях.

— Сер Олми — каза Ланиер.

— Да?

— Ние гости ли сме, или затворници?

— Нито едно от двете — рече Олми. — В зависимост от това кого ще попитате и как точно ще формулирате въпроса си, вие сте актив или пасив. Моля, запомнете това определение. Подготвили сме три тържествени посрещания — продължи той. — Първото пред Хексамоновия Възел, второто — на Тимбъл, родната планета на франта, където не е изключено да се срещнете с президента и третото — на маркировка 3х9, където ще бъде отворена нова врата.

Ланиер се надигна и разтърка уморено очи.

— Разбрано — каза той. — Първо станахме достояние на публиката, а сега ще ни използват с пропагандна цел. Ще минат години докато се запознаем с всички светски подробности — ако въобще някога за нас приключи този процес. Слава Богу, поне ни давате възможност да научим повече неща от преди. Вече не сме примитивни създания, домъкнали се при вас от мрачните години преди Смъртта. — Той спря, без да знае докъде ще стигне в излиянията си. — Но…

— Каквото и да ви кажа, едва ли ще останете доволни — прекъсна го Олми. — Ще разберете едно или друго, но същината ще ви убягва. И обърнете внимание на още нещо — от самото начало не съм искал от вас да ми вярвате. Това ще е много повече, отколкото може да се очаква в подобна ситуация. Едно обаче трябва да е ясно на всички ни — можем да продължим напред само като си помагаме. Вие настоявате да се свържете с вашите приятели, докато Възела е изправен пред трудния проблем как да узакони присъствието ви и да се справи с произтичащите от него последствия. През следващите няколко дни ви предстои да научите далеч повече за Пътя и за нашата мисия тук, отколкото би могла да ви разкрие която и да било информационна програма. Двамата със Сули Рам Кикура ще бъдем неизменно до вас и ще положим максимални усилия час по-скоро да бъде взето решение по вашия случай — първо, в името на справедливостта и второ, защото съм дълбоко уверен, че това, което е във ваш интерес, може да послужи и на Възела.

Ланиер плъзна поглед по лицата на своите приятели. Фарли му се усмихна окуражително, но Патриша имаше замислен вид.

— Добре, ще ви съдействаме във всичко, поне през следващите седем дни — съгласи се Ланиер. — Не виждам защо интересите ни да са сходни и в случай, че ни бъде забранено да се свържем с Шишарк, това ще е и краят на нашето сътрудничество. Не зная дали последното ще ви прозвучи като заплаха… — той въздъхна измъчено. — От малкото което научих, откакто съм тук, не изключвам възможността например да създадете наши компютърни изображения и да правите с тях каквото си искате, или пък да конструирате андроиди. Така или иначе — това е нашето окончателно решение.

— Съгласен — кимна Олми. — Седем дни.

Двамата със Сули Рам Кикура излязоха. Хайнеман поклати тъжно глава и погледна към Ланиер.

— Е?

— Ще се захванем за учението — рече Ланиер. — Срокът е определен.

* * *

Хофман стоеше пред малкото огледало в „картонения апартамент“, както бе свикнала да нарича стаята си в дамските помещения. Помисли си, че не изглежда никак зле. През последните няколко дни разполагаше с повече време за сън.

Вълната от самоубийства постепенно бе затихнала, нейните хора — Хофман винаги ги наричаше по този начин в мислите си, независимо дали бяха войници или цивилни — изглежда бяха привикнали с отредената им съдба и вече работеха ентусиазирано върху преустройството на совалката и две от руските товарни ракети, с които възнамеряваха да осъществят първия полет до Луната. Някои дори обсъждаха възможностите за експедиция до Земята — в последната група най-ярко се отличаваха Герхард и Римская.

Римская се бе възстановил със завидна бързина от странния „припадък“, както го наричаше пред другите. В началото все се червеше, докато го заговаряха и молеше да не проявяват прекомерно състрадание към него. „Бъдете така твърди с мен, както съм аз с вас“ — настояваше той.

Хофман естествено побърза да го постави начело на групата по прогнозиране — пост, който напълно отговаряше на способностите му. Там, където се решаваха въпросите по прехраната, беше нужна здрава ръка. Освен това Римская умело се разбираше с руснаците и щеше да я отърве поне от това досадно задължение. А през свободното си време — колкото и малко да бе — двамата с Герхард продължаваха да мечтаят за полет до Земята. Така че Хофман също притежаваше свои скрити лостове, за да получава от подчинените си каквото й бе нужно. Що се отнася до Римская, той сякаш разгърна пълните си способности на новото място.

Единствената й тревога оставаше експедицията с тръбохода.

След завръщането на Мирски и тайнственото изчезване на тримата политически офицери руснаците престанаха да им създават каквито и да било проблеми. Ако се изключи един единствен, но всеобщ проблем — недостигът на жени. Имаше два случая на изнасилване и още няколко неуспешни опита, но честно казано това беше далеч под първоначалните й очаквания. Някои от войниците доброволно и по своя инициатива бяха въоръжили своите нежни партньорки с пистолети, но засега не се бе налагало оръжията да бъдат използвани.

След час Хофман имаше уговорена среща с Мирски в четвърта кухина. Това щеше да е втората им среща след завръщането му, а ги чакаше дълга програма по обсъждане и решаване на общите проблеми.

Придружена от Берил Уолъс и двама морски пехотинци, тя взе влака от първа кухина за четвърта, а после се прехвърли на очакващия я камион. По време на отсъствието на Мирски руският лагер се бе разделил на три, а в момента бе разположен по двата срещуположни бряга на реката и още няколко малки острова. За транспорт през реката използваха два тежки, сковани от греди, салове и множество грубо дялани лодки — следствие от хроничния недостиг на сечива и машини за преработване на дървения материал.

Пътуването през гъстата гора достави на Хофман истинско удоволствие. Централният лагер на руснаците бе разположен недалеч от деветдесети влаков перон — на около четиридесет километра от натовския лагер. Местността тук бе хълмиста, а горите се простираха на много километри. Не след дълго заръмя лек дъждец и предното стъкло се обсипа с капки.

Уолъс бърбореше нещо за тайните на науката, създала шеста и седма кухина, Хофман я слушаше и кимаше, но темата не й беше интересна. След няколко минути Уолъс почувства това и млъкна.

Централният лагер на руснаците напомняше малко на американски форт от Дивия запад. Отвън имаше насип от пръст, а зад него — стена от високи, заострени отгоре и почистени от клоните трупи. Когато наближиха, двама часовои разтвориха вратата и я хлопнаха веднага след влизането на камиона.

Първото, което направи впечатление на Хофман, беше бесилката. Издигаше се точно в средата на вътрешния площад и за щастие беше съвсем празна.

Наблизо се виждаха няколко дървени постройки, които все още не бяха завършени, най-високата от тях вероятно щеше да е на три етажа. Постройките напомняха на руски селски къщи.

Войниците им махнаха да спрат колата зад една дълга и ниска барака. Мирски ги посрещна съвсем официално в другия край на бараката, където бе разположен неговият кабинет. Две от вътрешните стени липсваха, отзад се виждаше спално помещение и някаква работилница. Той се здрависа с Хофман и Уолъс и ги покани да седнат в платнените шезлонги. Морските пехотинци останаха отвън, а край тях взеха да се навъртат руски войници.

Мирски им предложи чай.

— Всъщност, получихме го от вашия снабдител — призна той. — Но чаят е хубав.

— Виждам, че работата в лагера напредва — отбеляза Хофман.

— Хайде да говорим на английски — предложи Мирски. — Нужна ми е практика. — Той наля тъмнокехлибарения чай в три пластмасови чашки.

— Добре — рече Хофман.

— С нищо не съм допринесъл за успеха — поде Мирски. — Както знаете, по време на строежа отсъствах.

— Всички се питахме… — заговори Хофман.

— Така ли? За какво?

Хофман се усмихна и поклати глава.

— Няма значение — рече тя.

— Не, настоявам — упорстваше Мирски. — Какво?

— За вашето изчезване.

Не изглеждаше изненадан.

— Бях мъртъв — рече Мирски. — После се оправих. Това достатъчен отговор ли е? — Той продължи, без да изчаква реакцията на Хофман. — Сигурно не е. Не зная какво да ви кажа. За мен това е не по-малка мистерия.

— Както и да е — рече Хофман и отново се усмихна. — Радваме се, че се върнахте. Чака ни доста работа.

Първият въпрос от програмата беше разтоварването на руската ракета и транспорта на наличните запаси. Ракетата бе скачена с дока малко след Смъртта, екипажът отдавна бе евакуиран, но до момента не бяха разговаряли за разтоварването й. Само след няколко минути Хофман и Мирски вече бяха начертали предварителен план, който задоволяваше и двете страни. Всички оръжия щяха да бъдат складирани и заключени в един от хангарите, охранявани от руснаци и американци, а останалите материали щяха да бъдат доставени в руския лагер в четвърта кухина.

— Нуждаем се не само от продоволствия, но и от стоки, с които да търгуваме — рече Мирски.

Следващата тема от дневния ред бе статуса на учените от руската група. Хофман настояваше, онези от тях, които желаят да работят заедно с колегите си от НАТО, да получат разрешение за това. След като обмисли предложението й Мирски даде съгласие.

— И без това не са ми нужни хора, които ще ми създават само проблеми — каза той.

Хофман отново погледна бележките си.

— Този път се справяме далеч по-добре от предния — подхвърли тя.

Мирски се наведе към нея, подпрял лакти на коленете си.

— Уморен съм от спорове — призна си той. — Освен това, госпожице Хофман, зад гърба ми говорят, че съм притежавал спокойствието на мъртвец. Подчинените ми ме гледат със страх.

— Защото непрестанно повтаряте, че сте бил убит. В това няма никаква логика, генерале.

— Може би сте права. Но е вярно. Не си спомням всичко. Помня добре, обаче, че ме застреляха в главата. Пагодин ми каза, че те… — той вдигна ръце. — Знаете кои са убийците ми. Направо са ми пръснали черепа. — Той показа с ръка докъде според него е била засегната главата. — Убили са ме, а после съм бил съживен. Слава Богу, че не бях въоръжен, иначе сега щях да съм при Белорезки, Язиков и Виелгорски.

— И къде са те?

— Не съм напълно сигурен. Може би са в затвор. Едно е ясно — град Шишарк все още може да се погрижи за запазване на реда и закона.

— И аз смятам, че е станало нещо подобно. А това означава, че Шишарк е в състояние да взима решения и да действа съобразно тези решения.

— Значи трябва да пазим поведение, така ли? — предположи Мирски.

Хофман кимна и се върна към програмата. За не повече от четиридесет и пет минути обсъдиха и останалите въпроси и по всички постигнаха съгласие.

— За мен беше удоволствие — заяви накрая Мирски, стана и й подаде ръка. Хофман я стисна здраво и Мирски я изпрати до камиона.

— А каква е тази бесилка? — попита Уолъс на обратния път. — Как да разбираме присъствието й?

— Може би е само предупреждение — отвърна Хофман. — Или означава, че Мирски е свалил кадифените ръкавици.

— Той е като призрак — потрепери Уолъс.

— Вярно — съгласи се Хофман.