Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ДЕВЕТА ГЛАВА

От конструирането му, преди петстотин години, Аксисград се бе придвижил милион километра навътре в коридора. Олми и франтът изминаха това разстояние за по-малко от седмица, като се носеха с летателния апарат по гладка и издължена спирала около плазмената тръба.

В цялата досегашна история на Шишарк и Пътя никой не беше влизал в астероида отвън.

Вече две седмици Олми и франтът наблюдаваха внимателно новопристигналите и успяха да научат много за тях. Наистина бяха човеци, нещо, което, доколкото знаеше Олми, не беше предвидил дори самият Корженевски.

Значи Шишарк бе затворил кръга. Гешелистите неведнъж бяха предупреждавали за възможни пространствени премествания, но никой всъщност нямаше представа какви ще бъдат тези премествания или резултатите от тях.

След като приключи с непосредствените си задължения към Възела, Олми събра приборите за обработка и записване на информацията и се върна в своя стар дом, в трета кухина. Цилиндричният небостъргач, където бе живяло неговото триадно семейство и където бе прекарал две години от детството си, се издигаше в покрайнините на Шишарк, на около километър от северния полюс. В онези далечни времена в небостъргача живееха близо двадесет хиляди души, главно гешелисти, техници и изследователи, наети на работа по проекта в шеста кухина. Освен това в сградата бяха настанени и стотина надерити, изгнаници от Александрия по нареждане на Възела. Сега естествено небостъргачът беше празен, както изглеждаше, новопристигналите също не бяха го посещавали.

Олми пресече предверието и спря недалеч от информационното бюро, вдигнал изненадано вежди. През широкия панорамен прозорец се виждаше вътрешния двор, където на един пиедестал със светлинни скулптури се бе настанил франтът. Погледнат в рамката на прозореца, франтът сякаш се намираше в някаква разкошна земна градина, като картината се допълваше от изображението на залязващото слънце. Франтът много би харесал гледката, помисли си Олми.

Олми заговори с графиреч на информационния модем в бюрото и получи лично съобщение — апартаментът му беше блокиран, както и всички останали апартаменти в сградата. Никой не можеше да живее и дори да проникне в него, докато не бъде отменена съществуващата забрана.

Заповедта била получена и приведена в изпълнение след като последните семейства надерити са били евакуирани от града. Единствено обществените сгради били оставени отворени, за да могат учените до последния момент да се занимават с изследванията си. Земните пришълци изглежда се бяха възползвали от това обстоятелство и най-вече в библиотеката на Шишарк.

Олми изобрази кодиран правителствен знак и произнесе на глас:

— Упълномощен съм временно да преустановя действието на забраната.

— Потвърждавам пълномощието — отговори модемът.

— Отвори и декорирай апартамент 3-7-9-7-5.

— Какъв декор желаете?

— Същият, като по времето, когато апартаментът е бил обитаван от триадата Олми-Секор-Лиър.

— Вие сте член на това семейство?

— Да.

— Проверявам. Декорацията завършена. Можете да се качвате.

Олми взе асансьора. Докато пресичаше овалния хол пред апартамента, плъзгайки се на няколко сантиметра над пода, той внезапно бе завладян от непознато и неприятно усещане — по-скоро болка по отдавна забравени или изгубени въжделения, по младежките мечти, погазени от грубата реалност на политическата необходимост.

Беше живял толкова дълго, та паметта му сякаш бе изпълнена с мисли и чувства на други, непознати хора. И все пак някои от чувствата все още надделяваха над останалите, а най-трайни следи бяха оставили амбициите. Векове наред бе служил вярно на управляващите гешелисти и надерити, като бе избягвал да се обвързва тясно както с едните, така и с другите, надявайки се някой ден да удари и неговият час.

Номерът на неговия апартамент блестеше в ярка червена светлина в основата на кръглата врата — единственият светещ номер в хола. Влезе и спря за миг, оглеждайки познатата от детството обстановка, погълнат от непосилна носталгия по безвъзвратно изгубеното минало. Мебелите и декора бяха точно както ги помнеше — идеята беше на баща му, който бе пожелал да запазят обстановката от стария им апартамент в Александрия. Бяха прекарали две години тук, очаквайки решение по техния случай, а после семейството им бе преместено в още недовършения Аксисград.

Те бяха последните обитатели на сградата и Олми се бе възползвал от възможността за да изследва на воля запаметяващите дискове и да експериментира в програмирането. Още от детството бе показал интерес и способности към техниката, с което неведнъж бе смайвал своите родители, които изповядваха ортодоксалния надеризъм. А едно нещо, което бе открил в паметта преди повече от пет столетия, бе променило напълно живота му…

Той се настани в небесносиньото кресло на баща си, пред жилищния инфоизточник. В Аксисград на тези източници се гледаше като на нещо безнадеждно остаряло, използваха ги само като антични предмети за забавление и отмора, ала като малък Олми бе прекарал стотици вълнуващи часове пред този пулт. Той проектира някои от собствените си кодирани знаци, после активира инфоизточника и отвори потребителски канал към главния паметблок на сградата. На времето този блок бе обслужвал хиляди потребители, като едновременно бе съхранявал информацията, от която се нуждаеха и бе поддържал в апартаментите им желаната декорация. Сега блокът бе почти празен и Олми имаше чувството, че плува в огромна и черна пустош.

Набра един определен регистрационен номер, придружи го с личен знак и изчака да последва обичайната серия от кодирани въпроси. Докато въпросите се изписваха в пространството пред него той отговаряше точно и правилно.

В пустотата постепенно се оформи нечие присъствие, отначало разпокъсано, печално недовършено, но излъчващо сила и разпонаваемо дори на този ранен етап.

— Сер Инженер — произнесе гласно Олми.

Приятелю. Макар и лишена от тоналност, безгласната комуникация бе достатъчно мощна и ярка. Дори е непълни, личността и присъствието на Конрад Корженевски бяха доминиращи.

— Ето че се завърнахме у дома.

Наистина ли? И колко време е изминало от последния ни разговор?

— Петстотин години.

Аз съм мъртъв все още…

— Да — отвърна тихо Олми. — Слушайте. Има много неща, които трябва да ви кажа. Завърнахме се у дома, но не сме сами. Шишарк е заселен. Дошло е време да се присъедините към нас и…