Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Едва ли ще постигнем споразумение за пълно разоръжаване така скоро, както бихме желали — рече Герхард, докато водеше Хофман по платформата към лагера в четвърта кухина. — В момента те се страхуват повече един от друг, отколкото от нас и никой няма да предаде доброволно оръжието, преди ситуацията да се е изяснила.

— И кой според теб ще вземе връх?

Герхард сви рамене.

— Не бих могъл да се обзаложа. Всичките са упорити и неотстъпчиви, но аз лично съм за Мирски.

— Той посещава библиотеката в трета кухина дори по-често от нас — посочи Хофман.

— Има какво да наваксва — отвърна Герхард. — Руснаците не желаят войници с либерално образование.

— Все пак, да се радваме и на малкото, което сме постигнали — прекратяването на огъня и разпределянето на лагерите.

Герхард отвори вратата на столовата и даде път на Хофман. Вътре вече я очакваха четирима специалисти по земеделие — един мъж и три жени — заедно с готовите чертежи и компанелите. Тя се здрависа с всеки от тях и седна. Герхард поръча обяд и се настани на съседната маса — поне това не беше негов проблем.

— Програма за изхранваме — поде Хофман. — Отглеждане на земеделски култури и техните заместители. Добре. Да видим какво сте ми приготвили.

Събитията избухнаха само осемнадесет часа след началото на преговорите. Бурята в първа кухина бе утихнала далеч по-бързо, отколкото се бе разразила, вятърът внезапно утихна, дъждът продължи още малко и после спря. Светлината от плазмената тръба стана по-ярка, а въздухът по-топъл.

Белорезки нареди на един взвод да обкръжи бараката и задържи Мирски. Официалното обвинение беше, че Мирски е предал идеите на социализма, но в действителност и тримата замполити се опасяваха, че генерал-лейтенантът е твърде мекушав в отношението си към американците и е готов да се съгласи на компромиси.

Взводът зае пъргаво позиция и взе под прицел охраната, която наброяваше не повече от двадесет души. Часовоите се предадоха без никаква съпротива и Белорезки лично поведе атаката, изпълнен с решимост да арестува и предаде на съд Мирски. Трима яки космодесантчици разбиха вратата и насочиха автомати в помещението, стараейки се да не излагат телата си на прицел.

— Другарю генерал! — извика зад гърбовете им Белорезки. — Вие не оправдахте доверието на своите подчинени. Арестувам ви по заповед на новосъздадения Върховен съвет! — Десантчиците се претърколиха и нахлуха в помещението. Посрещна ги само Плетнев, излегнат лениво в койката си.

— Генерал Мирски не е тук — рече пресипнало той. — Мога ли да направя нещо за вас?

След последната среща с Мирски Виелгорски поспа два часа, после, възползвайки се от прикритието на утихващата буря, изтегли три камиона с войници от първа кухина и ги натовари на влака от 19.00 часа — запазен за ползване от руснаците — за да ги прехвърли в четвърта.

Според плана, това бе резервната група, която се запазваше в случай, че събитията не се развият според предвижданията. За Виелгорски това бе като приятна ваканционна разходка из гората. Особено му хареса размахът, с който момчетата от строителната група поваляха дърветата и ги свличаха към реката. Като малък Виелгорски най-много обичаше да чете романи за завладяването на севера и построяването на транс-сибирската магистрала и ето, че сега си представяше, как самият той ще вземе участие в нещо подобно във вътрешността на Картофа — верига от съветски селища, свързани с пътища, разчистване на горските площи и разораване на целини. За първи път почувства надежда, че зловещата катастрофа може да бъде преодоляна и да бъде поставено началото на един нов, чист и непокварен свят, на едно бъдещо социалистическо общество, което ще завладее астероида и някой ден ще се завърне долу, на Земята, за да продължи осъществяването на лениновите идеи, чието начало бе положено едва преди осемдесет години.

Събитията вече се движеха с главоломна скорост, само преди девет дни бяха стоварили десант в астероида, а ето, че сега вече разполагаха със собствени територии и в седемте кухини на Картофа. Ако това не бе доказателство за слабостта на техния противник, тогава какво повече?

Към него се приближиха трима космодесантчици. Най-старшият по чин му подаде някакъв документ, вероятно искаха подписа му, в качеството на началник на групата в четвърта кухина.

— Другарю полковник, — заговори го десантчикът и ненадейно зад документа лъсна дулото на пистолет. Войникът доближи пистолета до челото му и бавно побутна шапката си назад.

— Мирски — изстена Виелгорски, но не изгуби самообладание.

Другите двама бяха Пагодин и Притикин. На рамената си бяха преметнали по един АКВ. Мирски хвана Виелгорски под ръка и опря пистолета в хълбока му.

— Да не си гъкнал — нареди той.

— Какво си намислил? — прошепна гневно Виелгорски. Мирски заби дулото в хълбока.

— Тихо. Твоят плъх в момента копае дупка в бараката ми.

Без да бързат особено, двамата приближиха камиона, който ги очакваше на брега на езерото. Пагодин наблъска безцеремонно Виелгорски отзад и го покри с парче от брезент, после клекна до него и го чукна лекичко по главата с дулото на автомата.

Мирски се настани зад кормилото и погледна към войниците, които поваляха дървета в края на гората. Неколцина от тях играеха на песъчливия бряг лепта — нещо като бейзбол, но за бухалки използваха наскоро откършени клони. Никой не гледаше към тях.

— Къде отиваме, другарю генерал? — попита Виелгорски с приглушен от брезента глас.

— Я млъквай — отвърна Пагодин и отново го чукна с дулото на автомата.