Грег Беър
Еон (48)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Предпочитам тъмнина, ако обичате — произнесе Ланиер. В стаята се възцари мрак. Той приседна в илюзорното легло и отново си припомни последните думи на Патриша. „Изглежда доста сме ги уплашили“. Какво означаваше това — че в Аксисград са знаели за пристигането им на Камъка още от самото начало? От колко време този нафукан и самонадеян Олми ги е държал под наблюдение?

Изведнъж почувства нарастващо напрежение в долната част на корема си и осъзна, че докато умът му се занимаваше с тези главоблъсканици, забравил напълно за секса, тялото продължаваше да настоява за своето.

От към вратата се разнесе глас:

„Карен Фарли е в коридора и моли да бъде пусната.“

— Защо? — попита стреснато той, притеснен от съвпадението. — Почакайте — сама ли е?

„Да.“

— Пуснете я… нека влезе. — Той стана и приглади комбинезона, който бе носил по време на полета. Така и не облече халата, който бе открил на леглото.

За разлика от Карен, както се оказа след миг. Вратата се плъзна встрани, светлините в стаята блеснаха и тя се появи облечена в подобен халат, но със златист цвят, а не тъмносин, какъвто бе неговият.

— Извинявай за натрисането — заговори тя, усмихна се и вдигна ръце, сякаш да спре гнева му.

— Какво?

— Не се ли казваше така?

— Не — струва ми се. — Какво мога да направя за теб?

— Разговарях с Патриша, или по-скоро — тя дойде при мен. Реших, че няма да е зле, ако и ти научиш някои неща.

Той й посочи едно кресло.

— Аз също размених няколко думи с нея, но не узнах нищо съществено.

— Хайнеман и Каролсон са заедно тази нощ — съобщи Фарли докато сядаше. — Не ми го каза Патриша, разбрах го от Ленър. А преди да напуснем Камъка забелязах, че Фу и Чанг също обичат да се усамотяват — тя се усмихна, едновременно дръзко и смутено.

Ланиер сви рамене, после плесна тихо с длани и ги потърка.

— Ами това е съвсем нормално — рече той.

— Да. Само че новината те завари малко неподготвен, нали? Искам да кажа…

— Благодарен съм ти за онова, което направи за мен.

— Не зная какво да кажа. — Тя огледа любопитно апартамента. — Никога не съм изпадала по теб…

— Падала — поправи я усмихнато той.

— О, да, Божичко. Не съм си падала. Честно. Но ти изглеждаше така объркан. И аз изпитвах нещо подобно. Въпреки всичко, ти си оставаш шефът тук.

— Това няма значение — отвърна той. — Та казваш, Патриша…

— Има значение — настоя тя. — Аз те харесвах. Уверена бях, че и ти ме харесваш. Съвсем нормални, здрави взаимоотношения. Исках само да го знаеш, да знаеш, че не тая лоши чувства към теб.

Известно време Ланиер мълча и я разглежда с лъскавите си, черни очи.

— Колко жалко, че не говоря китайски. Сигурно щяхме да се разберем по-добре. Но бих могъл да го науча…

— Наистина ще бъде полезно, но за момента не е необходимо — отвърна Фарли с усмивка. — Знаеш ли — аз мога да те науча.

— Та какво каза Патриша?

— Тя смята, че ни използват — Олми, или някой друг — с конкретна цел. Олми доста е разговарял с нея, а също и франтът. Според нея в Аксисград съществуват невероятно заплетени политически взаимоотношения, в които ще ни е трудно да вникнем. Поне засега. Освен това е забелязала, че информационната система в нейната стая доставя значително по-ограничена информация, отколкото тази в библиотеката на трета кухина. Предполага, че я цензурират.

— Последното никак не ми харесва — промърмори Ланиер. — Но може би е твърде рано да се правят каквито и да било изводи. Нищо чудно да постъпват по този начин само за да ни спестят някои излишни сътресения в началото.

— И аз й казах същото, но тя се засмя. Държи се много странно, Гари. Непрестанно повтаря, че знаела как да ни върне у дома. И очите й блестят някак особено.

— И на мен ми каза същото — потвърди Ланиер. — Продължава ли да теоретизира?

— Моля? Ах, да. Продължава. Каза ми, че коридорът се придвижвал напред във времето приблизително с една година на всеки хиляда километра. Спомена също, че това била най-красивата крива, която някога е формулирала. Гари, отвлекли са я — уверена е в това — защото са се опасявали, че щяла да направи нещо нежелателно в шеста кухина. Помниш ли историята с надеритите, които били преселени насилствено на времето от втора кухина, много години след като трета кухина била напусната?

Той кимна.

— Патриша смяташе, че те са били преселени, защото жителите от Аксисград искали Камъкът да остане празен. Да бъдат избегнати всякакви опасности от намеса в работата на машините, или дори саботаж. Ето откъде идва идеята, че сме забъркани в някаква политическа игра. Тук все още съществува разделение между гешелистите и надеритите.

— Не мислиш ли все пак, че стаите ни се подслушват — въпреки, че ни уверяваха в противното? Не бива да обсъждаме подобни въпроси вътре.

— А къде да ги обсъждаме? — попита го тя. — Могат да ни проследят навсякъде, а не е изключено и да владеят нещо като телепатия, например. Ние сме като деца, тук, невинни и неграмотни.

Ланиер сведе поглед към озарената в млечно сияние маса между тях.

— Права си. Знаеш, ли, много ми харесва декорацията на апартамента.

— И на мен — също.

— Откъде знаят тези… стаи, какви са предпочитанията ми?

Лицето й придоби заговорнически израз.

— Точно така — рече тя. — Аз зададох същия въпрос на моята стая, а тя отвърна: „Нашата цел е да доставяме удоволствие“.

Ланиер се наведе напред.

— Всичко тук е неописуемо. Невероятно. Не сънуваме ли, Карен?

Тя поклати бавно глава.

— Добре, тогава. Значи Патриша мечтае да се върне обратно на Земята?

— Тя не говори за връщане обратно. Изразът по-скоро беше „да ви отведа у дома“ — каквото и да означава това. Говори съвсем сериозно. Каза, че ще ни обясни по-късно.

— Ти си физик. Теоретически, възможно ли е подобно нещо?

— Гари, тук и аз съм дете като теб. Наистина не зная.

— И какво друго каза?

— Само това… — тя се изправи. — Ще взема да си вървя. Не дойдох само… уф — Фарли скръсти ръце и го погледна намусено. — Само за да ти предам какво е казала. Исках да те уверя, че не ти се сърдя за случилото се между нас.

— Разбирам.

— Това беше нещо напълно нормално, макар че в началото доста ме разтревожи.

— Не се тревожи.

— Добре — рече Фарли.

Той се изправи.

— В интерес на истината… — Ланиер се изчерви. — Чувствам се като… като пубертет, когато си тук и разговаряме за това.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Не, няма нищо. Доскоро се мислех за застаряващ мъж, изгубил всякакви младежки мераци. Но сега, ще ми бъде приятно, ако останеш с мен тази нощ.

Тя се усмихна, после неочаквано се намръщи.

— И на мен ще ми е приятно, ако остана. Но се притеснявам за Патриша.

— Защо?

— Тази нощ само тя ще спи сама.