Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Свит на седалката в кабината на свика, Хайнеман слушаше по радиоуредбата отсечените диалози на руски, английски и немски. Монтираните в проходите ретранслатори предаваха автоматично сигналите от една кухина в следващата и навътре в коридора. Защо не бяха изключени? А може би приемаше сигналите на руските ретранслатори?

Беше откарал тръбохода далеч извън пределите на всякаква зрима или хипотетична опасност, в момента се намираше на хиляда километра навътре в коридора, прикрепен към сингуларната и с ясното съзнание, че не върши никаква полезна работа. Веднага след пристигането си програмира компютъризирания приемник да улавя и записва съобщенията на всички радиочестоти. На пулта имаше и малък видеомонитор, на който следеше телевизионните предавания.

Именно на него проследи ужасяващата огнена стена, която доскоро пълзеше по земната повърхност.

Истинска случайност бе, че в един миг погледна през рамо и зърна носещата се белезникава точка. Точката постепенно се увеличи, прелетя в плавен полет над него и се изгуби в противоположна посока. Каквото и да беше, нямаше съмнение в едно — странният летателен апарат се движеше по спирала около плазмената тръба, без да се отдалечава от границите й — отстрани се виждаше като сянка на фона на общото сияние.

Освен неговия самолет, в Камъка нямаше никакъв друг летателен апарат. Или поне той не знаеше да е имало. Съмняваше се, че руснаците ще разполагат с толкова усъвършенстван модел и че веднага биха го изпратили в коридора.

Какво тогава беше видял?

Призрак. Като капак на всички ужасяващи събития, той бе видял призрак. Все така ще стане! Хайнеман побърза да включи системата за съпровождане.

За миг на екрана се появи мигаща светлинка и дори успя да получи компютърно-увеличено изображение на обекта. Беше издължен и малко напомняше притъпен връх на стрела. Хайнеман записа изображението и тъкмо, когато обърна поглед към екрана, то се изгуби.

Патриша усещаше хладна празнота вътре в себе си. Втренчила поглед през прозрачния участък в стената на летателния апарат, тя следеше замислено плъзгащите се отвън хълмове с ниски дръвчета. Вътре в нея се бореха две личности, ала едната, по-силната, тази, която настояваше да не предприема нищо, постепенно вземаше надмощие. Втората бе добре познатата й, изпълнена с любопитство към всичко наоколо и склонна да се забавлява от неочакваните поврати Патриша. Опита ли се да заговори и тази втората, лекомислената Патриша на всяка цена щеше да произнесе нещо забавно. Нямаше сили дори да помръдне глава. Ето защо седеше неподвижно и не откъсваше очи от пейзажа навън.

— Да сте гладна или жадна? — попита Олми. Тя не отговори. — Може би сте уморена или ви се спи?

Нито дума.

— Ще пътуваме доста време. Може би няколко дни. В момента Аксисград е разположен на един милион километра навътре по Пътя — по коридора, искам да кажа. Моля ви, кажете ако имате нужда от нещо…

Тя извърна глава назад към франта, но забеляза, че се е проснал на койката с изцъклени, нищо не казващи очи.

Патриша усещаше как вътре в нея всичко се руши — отива си и последната надежда да задържи околния свят в предишните познати граници. Раменете й се разтърсиха. Тя погледна към Олми и бързо отвърна очи. Имаше чувството, че вижда през размътена пелена, неочаквано бликналите сълзи я накараха да прикрие лицето си с ръце. Почувства влажното докосване на капките по дланите си.

Всичко си отива, както си отива пролетта…

Някаква тежест бе легнала на гърдите й.

— Моля ви… — прошепна едва чуто тя.

Те са мъртви. Безвъзвратно. Ти не можа да ги спасиш.

— Моля ви.

— Госпожице Васкес… — Олми протегна ръка, за да я докосне, но я отдръпна назад, като видя реакцията й.

— Ох, майчице мила. — Тялото й се разтресе от неудържими ридания. Всяко едно откъсваше по нещо в гърдите й, а зад спуснатите й клепачи изплуваха червени кръгове. Тя обгърна раменете си с ръце и се присви напред, стиснала устни в болезнена гримаса. После вдигна колене нагоре.

Ето я значи мъката.

Ето я загубата. Сега вече разбирам. Край на самоизмамата.

Олми не направи повече опити да я успокои. Обърна се и загледа тази жена, която плачеше за своя изгубен свят — също както е бил изгубен и неговият, преди тринадесет века. Древна като света жена, древна като света агония.

Патриша Луиза Васкес оплакваше милиарди мъртъвци и една реалност, която му беше непозната.

— Тя е отворена рана — обади се франтът, премести се отпред и клекна до Олми. — Ще ми се да й помогна, но не мога.

— Никой не може да й помогне — отвърна Олми. Макар че бяха изминали тринадесет столетия, Смъртта бе оставила неизлечим белег в душата на неговия народ. Осъзна го едва сега, докато я наблюдаваше: Възелът бе роден от Смъртта, надеритите бяха дошли на власт именно в резултат от… Интересно каква част от техните днешни предразсъдъци, от тяхната заразителна слепота бяха само далечно ехо от болката, раздираща Патриша?

— Зная, че е невъзможно да й помогна, но ме боли дори само от тази мисъл — каза франтът.