Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Виелгорски запазваше спокойствие с цената на огромни усилия. Целият бе плувнал в пот и миришеше ужасно. Гласът му беше пресипнал. За миг Мирски изпита съжаление към него.

Доближиха входа към библиотеката в трета зала. Пагодин и Притикин побутваха пленника с дулата на автоматите си. Мирски крачеше лениво отзад.

— Ето значи къде си си губил времето — извика през рамо Виелгорски.

— Ама ти никога ли не си идвал тук? — престори се на изненадан Мирски. — Мислих, че ако не друго, поне ще наминеш от любопитство.

— Безполезно е — поклати глава Виелгорски. — Тук има само американска пропаганда. Защо да си губя времето?

Мирски се изсмя гръмко, но очевидно беше ядосан.

— Ах ти, жалък копелдак — каза той. — Хората, построили този космически кораб, са били толкова американци, колкото сме ние с теб. — В този момент спряха пред редицата от кресла и хромирани капки.

— Дори да ме убиеш, Белорезки и Язиков ще се справят с теб — извика Виелгорски.

— Нямам намерение да те убивам — отвърна Мирски. — Имаме нужда един от друг. Сядай тук.

Виелгорски не помръдваше, макар че краката му трепереха.

— Хайде, креслото не хапе — побутна го Пагодин.

— Няма да позволя, да ми промивате мозъка.

— Но имаш нужда от малко образоване. Сядай.

Виелгорски бавно се отпусна в най-близкото кресло и погледна отражението си в капката.

— Ще ме карате насила да чета книги, така ли? Ама че глупава идея.

Мирски заобиколи креслото и вдигна капака на миниатюрния пулт.

— Какво желаеш да научиш — английски, френски, немски?

Виелгорски не отговори.

— Не искаш? А може би ще те заинтригува малко история. Не от американска гледна точка, нито пък от наша — а от гледната точка на нашите потомци. На руснаците, оцелели след Смъртта.

— Не ме интересува — озъби се Виелгорски, а бледото му лице почти докосваше екрана.

— Ето това са криели американците от нас — разтвори ръце Мирски. — Не смяташ ли, че е твое право да опознаеш онова, заради което си воювал. Нашите началници и без това няма да имат тази възможност. Те са мъртви, или скоро ще бъдат. В продължение на дълги години Земята ще бъде покрита с гъст дим. Милиони ще умрат от студ и глад. След десет години долу ще останат само няколко милиона наши сънародници.

— Дърдориш глупости — рече Виелгорски и обърса лицето си с ръкав.

— Този кораб е бил построен от нашите потомци — повтори Мирски. — Това не е пропаганда и прилича на приказка, но всъщност е самата истина. Колкото и да си опитвате — ти и твоите жалки марионетки, не ще можете да я скриете, нито да избягате от нея. Ние се подготвяхме, сражавахме се и умирахме за тази истина. Ако й обърнеш гръб — значи си предател.

— Какво предлагаш — да споделим властта ли? — попита го Виелгорски обнадежден. Мирски тихичко изпсува и включи машината.

— Машината ще разговаря с теб на руски — обясни той. — Ще отговаря на въпросите ти и ще те научи да боравиш с нея. Питай сега.

Виелгорски ококори очи към изрисувания на екрана символ.

— Питай де.

— Откъде да започна?

— Започни от нашето минало. От това, което са те учили в училище.

Символът се превърна във въпросителна.

— Разкажи ми за… — Виелгорски погледна към Мирски.

— Хайде, давай. Не боли. Внимавай да не се пристрастиш.

— Разкажи ми за Николай Първи.

— Безопасна тема — похвали го Мирски. — Достатъчно назад във времето. Я по-добре поискай да ти разкрие великия стратегически план на съветската армия за периода 1960-2005 г. Не си ли любопитен да узнаеш?

— Разкажи ми за… това — склони Виелгорски.

Изминаха няколко секунди, през които библиотеката събираше нужната информация и подбираше най-подходящата форма. После започна.

След половин час Мирски повика Пагодин и Притикин и им нареди да се връщат в четвърта кухина. Той кимна на хипнотизирания Виелгорски.

— Няма да ми създава грижи. Аз ще го държа под око.

— А ние кога ще можем? — попита Притикин.

— Когато пожелаеш, другарю. Сега си свободен. А библиотеките са отворени за всички.

Белорезки сграбчи мускулестия Плетнев за куртката и го дръпна злобно към себе си.

— Свикнал съм да разпознавам измишльотини, още като ги чуя — изръмжа той.

— Лесно може да се потвърди — отвърна Плетнев като изви глава встрани. — Но трябва да отидем там — другарите Притикин и Синовиев ни съобщиха всичко, което знаят. Седмата кухина не свършва, а продължава в безкрайността.

Белорезки бавно разтвори юмрук и отстъпи назад.

— Пропагандни фъшкии. Притикин и Синовиев са интелектуалци. Защо трябва да им вярвам?

Язиков даде знак на тримата войници да извият ръцете на Плетнев.

— Ти ни предаде и обрече плана ни на провал само за да спасиш миризливата си кожа — кресна той. — Твой дълг бе да загинеш тук, а не да пълзиш пред американците.

— Какво искате? — възмути се Плетнев. — Всичко свърши и без нас.

— Астероидът можеше да е наш! — размаха юмрук Язиков. — Казвай къде е Мирски!

— Казах ви вече. В четвъртата кухина.

— Дрън-дрън. Сигурно е в любимата си библиотека — озъби се Белорезки.

— Тъкмо там ще го арестуваме — заяви Язиков. — Но първо да открием Гарабедян и Анековски — те са негови верни приятелчета. Другарю Плетнев, ще имате честа да бъдете екзекутиран лично от мен, при отсрещната стена на седмата кухина. С удоволствие ще пръсна кръвта и контрареволюционния ви мозък върху най-солидното доказателство за вашата вина. — Той разпери ръце с отвращение. — Задръжте го, докато намерим и останалите.

Стиснал в ръка посланието от Белорезки Римская пресече двора на лагера. Той изкачи стълбите и почука на вратата, зад която преди се помещаваше кабинетът на Ланиер, а сега стаята бе заета от Хофман. Берил Уолъс му отвори.

— Съобщение от руснаците — каза той, без да скрива напрежението в гласа си. Лицето му беше бледо, сякаш не беше мигвал от много нощи насам.

— Нещо важно? — попита Берил.

— Я не си играй на загрижена за спокойствието на началника секретарка. Къде е Джудит?

— Долу е — има среща с главния медицински съветник. Не си придавам важност, Джоузеф, наистина е ужасно заета.

— Да де, и руснаците са ужасно заети да се държат като типични руснаци, а пък аз смятам, че скоро ще си имаме ядове — той потърка уморено очи.

— Веднага ще я повикам. Слез долу, при моето бюро.

Римская изсумтя недоволно и се спусна надолу по стълбите.

Хофман излезе от залата за съвещания, пое компанела от ръката на Римская и прочете внимателно съобщението. Имаше измъчен вид, но не колкото Римская. Очите й бяха зачервени, а бузите й бяха подпухнали от постоянното недоспиване.

— Какъв пост… чин има Белорезки?

— Замполит — политически офицер — обясни Римская. Ръцете му трепереха. — Майор. Разговарял съм веднъж или два пъти с него.

— Какво ти е мнението?

Римская поклати мрачно глава.

— Твърдоглав фанатик, лишен от въображение и ниско образован. Виж другите двама — Язиков и Белорезки — ме безпокоят повече. Те са по-умни и опасни. Щом казват, че са се отървали от Мирски и сега трябва да преговаряме с тях, значи е истина.

— Ами тогава, уговори среща. Не можем да прекратим преговорите заради някакви техни вътрешни противоречия. И разбери от — как му беше името — Синовиев, или Притикин? Разбери какво точно е станало и какви са настроенията сред цивилните.

— И двамата са изчезнали. Може би са ги задържали, или разстреляли.

— Нима смяташ, че се е стигнало до там? — попита Хофман.

— Колко им трябва на руснаците? — отвърна Римская и разпери ръце.

— Ще бъда в залата за съвещание още час, час и половина. Ти уговори срещата за след това.

— По-добре да оставим на тях да определят часа, а после да ги накараме да чакат — предложи Римская.

— Имай грижата.

Тя изпрати с поглед високия, прегърбен математик и после се загледа в празната стена над бюрото на Ан. Секретарката бе отскочила да закусва в столовата.

— Само тридесет секунди — промърмори Хофман, зареяла поглед. Беше съвсем сама, дишаше спокойно и почукваше отмерено по ръба на бюрото, като ехо на някакъв скрит дълбоко в нея хронометър. Когато измина половин минута Джудит стисна очи, отвори ги широко, пое дълбоко и се върна обратно в залата за съвещания.