Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Патриша наблюдаваше събиращата се за танцовата забава група от покрива на женското помещение. Тя погледна датата на часовника си. Войната трябваше да избухне след седем дни.

Вече беше наясно с много от доскорошните загадки. Би могла да сподели и с останалите хрумванията си, но нямаше как да убеди нито тях, нито себе си, в абсолютната им правота. Можеше например, да каже на Ланиер, че Камъкът не е бил преместен твърде далеч от своя първоначален континиум. Тоест историята на онази вселена щеше да се отличава твърде малко от тяхната собствена реалност. Значи и войната изглеждаше неизбежна.

Може би ако руснаците бъдат известени за предстоящата война, те ще направят всичко необходимо за да я избегнат…

Или пък появата на Камъка и очевидното научно и техническо преимущество, което той би дал на Западния свят ще ги накара да предприемат тази отчаяна стъпка…

А може би Камъкът само ще предизвика определена верига от събития, а сетне ще я прекъсне, за да изчезне, като мимолетен проблясък в близкото бъдеще на Земята…

Долу се появиха Каролсон и Ланиер. Патриша забеляза, че останалите се събраха около тях, за да ги поздравят.

Болката вътре в нея се бе притъпила, дори изчезнала. Вече не изпитваше нито гняв, нито тъга. Дори не усещаше, че живее. Единственото, което сега би могло да й донесе някаква радост, бе познатото чувство на хладна разсъдливост, онова кристално ясно и логично състояние, което щеше да й помогне да се любува на величието на коридора.

Иска или не, ще трябва да слезе долу. Винаги се бе старала да избягва ролята на самовглъбения гений, избягващ компанията на другите. Макар че, ако трябваше да бъде честна пред себе си, сега желаеше само едно — да се усамоти в кабинета си и да потъне в работа. Мисълта за танци под светлината на плазмената тръба, за празни, безсмислени приказки и за всичко останало, което изискваше живота в един тесен, почти затворен колектив, тази мисъл я плашеше. Не беше съвсем сигурна дали ще съумее да овладее чувствата си, да сдържи напиращите в нея сълзи на гняв и отчаяние.

Тя се спусна по стълбите и излезе от помещението, бръкнала с ръце в джобове. Стараеше се да не гледа в земята, докато приближаваше оживената групичка.

Двама войници, двама биолози и двама инженери бяха сглобили музикален синтезатор и електрически китари, използвайки изобилието от резервни части. От няколко седмици се говореше, че групата им свирела съвсем сносно — може би добре. За първи път им предстоеше да излязат пред публика, но изглеждаха като опитни професионалисти, докато настройваха усилвателите.

Отпред бяха монтирани няколко странни на вид високоговорители — подарък от археолозите, които ги бяха донесли от Александрия. Не бяха свързани с жици, а приемаха музиката на специална честота, с помощта на вграден в уредбата слаботоков предавател. Тембърът им бе леко металически, но съвсем поносим. Хайнеман огледа един от говорителите и обяви на висок глас:

— Не знам какво е това, но със сигурност не е високоговорител.

— Нали работи? — отвърна Каролсон, която не изпускаше от поглед своя предварително набелязан партньор.

Хайнеман се съгласи, че устройството действително създавало звукови вълни, които приемало от ефира, но очевидно не беше доволен. Все пак с това въпросът бе приключен.

Под нетрепващата светлина на плазмената тръба войниците се редяха да канят на танци представителките на нежния пол от научната и инженерната група. Единствено руснаците стояха някак отделно, сякаш бяха дошли само да зарегистрират присъствие. Хуа Линг, Фу и Чанг взимаха дейно участие, въпреки че вече знаеха за преустановяването на работата.

Групата изпълни няколко стари рок-парчета, но после, под натиска на присъстващата тълпа бе принудена да премине на по-модерна музика.

Патриша танцува с Ланиер японски валс, който бе доста популярен през този сезон. Във финалната част, когато се въртяха, стиснали здраво ръце, Ланиер й кимна загадъчно, а после се усмихна.

— Вината не е у теб, Патриша. Ти се справяш чудесно. Вече си пълноправен член на групата.

Разделиха се и Патриша застана в края на дансинга, смутена и объркана. Наистина ли толкова бе държала на одобрението на Ланиер? Очевидно думите му я бяха развълнували.

После я покани Фу, който се оказа доста опитен танцьор. След още няколко танца обявиха почивка и Ланиер отново се приближи до нея.

— Забавляваш ли се? — попита я той.

Тя кимна. А после каза:

— Не особено.

— Аз също, в интерес на истината.

— Обаче те бива в танците.

Ланиер сви рамене.

— Хубаво е от време на време да забравяш лошите мисли, нали? Не можеше да се съгласи с това. Оставаше толкова малко време.

— Трябва да говоря с теб — каза Патриша.

— Дори когато почиваме?

— Защо, тук не може ли? — тя с мъка надвиваше шума.

— Всъщност, място като всички останали — съгласи се Ланиер. Той потърси с поглед Такахаши. Японецът стоеше от другата страна, недалеч от руската група.

Патриша кимна, но очите й бяха пълни със сълзи. Само защото й бе казал няколко мили думи, сега бе готова да се разкрие пред него и да изложи всичките си страхове и мрачни мисли.

— Опитвах се да преценя какво въздействие е оказало създаването на коридора върху хронологичната линия на Камъка.

— И какво?

— Не особено голямо — отвърна тя. — Проблемът е доста сложен. Но като цяло промяната не е значителна.

— Значи ще минем по същия път, така ли?

— Възможно е — отвърна тя със свито гърло. — Затова ли ти трябвах на Камъка? Само за да чуеш тези думи?

Той поклати глава.

— Не аз, а Хофман искаше да дойдеш тук. Тя ми нареди, да се грижа за теб. Аз само те въведох в работата. — Той бръкна в джоба, извади отвътре плик, разтвори го и й подаде две писма. — Забравих, че имам нещо за теб. Извинявай, просто ми изскочи от ума. Донесох ги от Земята.

Тя взе писмата и ги погледна. Едното беше от родителите й, другото от Пол.

— Може ли да им отговоря?

— Пиши каквото искаш. Но с мярка.

Пощенското клеймо бе отпреди седмица.

* * *

Измина една седмица. Отмина и денят, който беше белязан за началото на Армагедон.

Патриша рядко излизаше от стаята си, работеше неуморно, черпейки сили от незнайни резерви.

Но нищо не можеше да промени първоначалното й решение.

Всеки изминат ден бе една победа на реалността над собствените й заключения.