Грег Беър
Еон (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Април 2005 г.

 

През първата част от пътуването Патриша Васкес не откъсна поглед от видеомонитора в каютата на совалката, на който се виждаше смаляващият се и обвит в облаци диск на Земята. Преди да се прехвърли на борда, още докато беше в хангара, тя можа да проследи как дългите механични ръце на Космическия Апарат за Орбитален Транспорт — съкратено КАОТ — прехвърляха масивните контейнери. Двете космически платформи приличаха на гигантски насекоми, срещнали се в космоса. Цялата операция отне близо час и беше приятно разнообразие от мрачните мисли, които я бяха споходили в непознатото обкръжение.

Когато най-сетне дойде и нейният ред тя се настани в плексигласовта сфера и на свой ред пресече десетината метра, които деляха совалката от шлюза на КАОТа, като през цялото време се стараеше да запази самообладание. Сферата, за щастие, бе напълно прозрачна, та нямаше опасност да получи пристъп на клаустрофобия, всъщност, по-скоро обратното. Чувстваше с всичките си сетива неимоверния мрак, който я заобикаляше, макар че можеше ясно да различи звездите. Светлината им бе избледняла от сиянието на близката Земя, от ярката повърхност на КАОТа, от кервана с прикачените един за друг контейнери, от металическите съоръжения по повърхността на совалката.

Екипажът на КАОТа — трима мъже и две жени — я посрещна в тесния тунел веднага щом шлюзът се изпълни с въздух, а след това я поканиха вътре и й посочиха креслото — последното от редицата. Дори от тук имаше великолепна видимост към просторния илюминатор, на който блестяха звездите — като главички на топлийки.

Лишен от тясната рамка на видеомонитора сега космосът наистина изглеждаше безкраен и изпълнен с ослепителни звездни полилеи. Струваше й се, че може да прекрачи отвън, в тази прекрасна зала и да се изгуби сред звездите.

Все още носеше черния комбинезон, който й бяха дали преди шест часа във Флорида. Тялото й лепнеше. Косата й се бе сплъстила и я сърбеше неприятно. Почти подушваше страха си.

Космонавтите се носеха около нея, заети с последни проверки преди отделянето, а от стените мигаха безброй святкащи индикатори. Патриша огледа със завист разноцветните им костюми — тези на жените в червено и синьо, а мъжките в черно и сиво — и се зачуди кой от всички наоколо е командирът и дали останалите също имат чинове. Атмосферата бе свободна, непринудена, разговаряха по межди си приятелски и приличаха на група събрани от общото дело цивилни. Но не бяха такива.

КАОТът беше регистриран като лишен от въоръжение военен космически съд, съобразно договореностите и ограниченията във въоръжаването, наложени след Малката смърт. Още поне дузина подобни съоръжения бяха конструирани и се носеха в околоземна орбита след появата на Камъка и всички те се отличаваха съществено от платформите за орбитална защита, които използваше Обединеното Командване на Космическите Сили. Бяха значително по-големи, можеха да изминават по-дълги разстояния, но също според договора, нямаха право да обслужат или да пренасят товари на ОККС.

— Потегляме след три минути — обяви вторият пилот, русокоса жена, чието име Патриша вече бе забравила. Тя докосна Патриша по рамото и се усмихна. — През следващия половин час всичко ще ви се стори доста объркано. Ако имате нужда да пийнете нещо или да отидете до тоалетната — сега му е времето.

Патриша поклати глава и също се усмихна.

— Добре съм.

— Чудесно. Девственица?

Патриша се облещи.

— Има пред вид, дали ви е първият полет — намеси се и втората жена и едва сега Патриша си спомни името й — Рита, също като майка й.

— Ами да — кимна тя. — Иначе щях ли да изглеждам като крава в кланица?

Русокосата се засмя. Пилотът — Джеймз или Джак, с хубави зелени очи — я погледна през рамо, а главата му бе в ореол от звезди.

— Отпусни се, Патриша — каза той. Изглеждаше толкова хладнокръвен. Почти веднага почувства как я завладява увереност в уменията на тези хора. Това бяха истински космонавти, първоначално назначени на околоземните платформи, но сега работещи по маршрутите между Земята, Луната и Камъка. А тя беше само едно малко момиче, току що завършило института. Никога досега не беше пресичала дори границите на щата. За първи път го направи, когато потегли към Флорида, където трябваше да вземе совалката от Космическия център „Кенеди“.

Зачуди се какво ли правеха в момента родителите й? Най-вероятно седяха пред телевизора в нейния дом, в Санта Барбара. Дали си мислеха за нея? Беше се разделила с тях само преди седмица. Стомахът й още се стягаше при мисълта за последните минути с Пол. Писмата му щяха да я достигат където и да е — това бе съвсем сигурно. Но какво можеше да ми пише тя? Най-вероятно почти нищо. Бяха я предупредили, че ще остане в космоса минимум два месеца.

Тя се заслуша в тихото бръмчене на космическата платформа. Дочуваше се слаб шум от работата на нагнетателните помпи, някъде зад нея бълбукаше вода, имаше и други, тайнствени звуци, примесени със свистенето на маневрените двигатели, които плавно ги отделяха от совалката.

Завъртяха се бавно, като оста на въртене бе някъде близо до кервана от контейнери, прикрепени с магнитни закопчалки на мястото, където по принцип се намираше втория горивен резервоар. Когато включиха главния двигател КАОТът подскочи рязко напред. Русокосата все още не беше пристегнала колана си, тялото й се завъртя във въздуха и тя се подпря с крака в насрещната стена, като не преставаше да трака с пъргави пръсти по клавиатурата на компютъра.

После всички се люшнаха напред.

След петнадесетина минути бе извършена втора корекция на курса. Притворила очи, сгушена в мекото кресло, Патриша неусетно се бе замислила върху проблема, по който бе започнала работа преди две седмици. Никога досега не беше изпитвала необходимост от лист и молив в началния етап от работата си. И сега пред очите й се редяха фрактуровите символи, разделени с нейни собствени обозначения, които бе измислила още на десет годишна възраст. Липсваше й музиката — обикновено докато работеше слушаше Вивалди или Моцарт — но въпреки това с лекота се бе потопила в това море от абстракции. Тя плъзна ръка и напипа миниатюрните музикални дискове, които бе прибрала в раницата, заедно със стереослушалките и компанела.

След няколко минути отвори очи. Всички бяха насядали в креслата и следяха напрегнато командните пултове. Опита се да подремне. Ала веднага щом се унесе, отново започна да я измъчва Големият въпрос:

Защо бяха избрали тъкмо нея от дълъг близо метър списък с математици? Фактът, че напоследък бе получила наградата Фийлз едва ли можеше да обясни всичко, защото другите кандидати сигурно бяха далеч по-опитни, да не говорим за положението им…

Всъщност, Хофман не беше дала никакво обяснение. Беше й казала, в типично лаконичния си стил: „Заминаваш на Камъка. Единственото, което трябва да знаеш е, че всичко свързано с него е строго секретно. Затова докато сме тук, на Земята, не мога да ти предоставя никакви документи. Ще имаш ужасно много да изучаваш. За мозък като твоя това ще е едно незабравимо преживяване.“

Доколкото й бе известно, научните й познания нямаха никаква практическа стойност, но това бяха обясненията, които получи.

Не че се съмняваше в таланта си. Но самият факт, че се бяха обърнали към нея — че биха поискали да научат нещо повече за (както я бе нарекла в заглавието на своята дисертация: „Не-гравитационна асиметрична геодезия на n-пространствените координатни системи — встъпление към онагледяването на свръхкосмоса и неговото вероятностно опосредствяване“) — пробуждаше нови неосъзнати досега тревоги.

Преди шест години един преподавател по математика в Стандфърдския университет й бе казал, че само богове, или извънземни са в състояние да осъзнаят напълно смисъла на нейната научна работа.

И сега, потънала в мрака на своите мисли, но усещаща безтегловността, която караше стомахът й непрестанно да се повдига нагоре, тя се замисли за Камъка. Онова, което знаеше в действителност, бе крайно недостатъчно за да подхранва каквито и да било заключения. Дори руснаците, които бяха допуснати на Камъка едва миналата година, намекваха едва-едва в официалните си изявления за онова, с което се бяха сблъскали техните изследователи.

Астрономи-аматьори, както и професионалисти, които не бяха ангажирани в официални правителствени разработки, бяха извадили на показ снимки и съсредоточаваха вниманието си върху трите странни надлъжни пояса по повърхността, както и върху вдлъбнатините, които бяха разположени на двата срещуположни полюса.

Всички си даваха сметка, че онова горе в небето бе най-необичайната новина на хилядолетието.

Нищо чудно тогава, че като събра две и две, Пол бързо разкри, че тя отива именно на Камъка.

— С твоя отвлечен ум няма къде другаде да те пратят — рече й той.

Богове или извънземни. Все пак, най-добре да поспи.

Когато се събуди, мярна за миг Камъка, докато КАОТа маневрираше, готвейки се за скачване. Беше съвсем като на снимките, които неведнъж бе виждала във вестниците и по телевизията — приличаше на фасулено зърно, близо три пъти по-дълъг, отколкото широк, покрит с гъста мрежа от кратери, ако се изключеха гладките пояси с равни очертания. Диаметърът му, в най-широката част, бе деветдесет и един километра, а дължината му бе двеста деветдесет и два километра. Скали, никел и желязо, но и тайна, заровена вътре.

— Приближаваме южната полярна ос — съобщи русокосата и завъртя креслото си така, че да погледне към Васкес. — Кратко встъпление, в случай, че вече не са ти обяснили. Тук слепците водят слепци. — Тя огледа за миг останалите членове на екипажа. — Първо, малко цифри и факти, които са от значение за простите навигатори. Отбележи, че Камъкът се върти около своята надлъжна ос. В това няма нищо изненадващо — всички го знаят. Но той извършва едно пълно завъртане за седем минути…

— По-точно за шест минути и осемдесет и две стотни — поправи я Джеймз или Джак.

— А това означава — продължи невъзмутимо русокосата, — че каквото и да докосне повърхността, ще отлети встрани с доста голяма скорост и че ние не можем да кацнем на нея. Ще трябва да минем през полюса.

— Нима е кух отвътре? — учуди се Патриша.

— Всъщност, вътре има доста неща, ако са запазили, разбира се всичко, което мъкнехме насам през последните няколко години — подхвърли Джеймз или Джак.

— Албедото на Камъка съвпада с това на силикатовите астероиди. Изглежда, че преди време и той е бил такъв. Ето го и южният полюс — каза Рита.

Точно в средата на просторния полярен кратер имаше вдлъбнатина — не особено голяма, ако се сравняваше с мащабите на Камъка, не повече от няколко километра дълбока и три до четири километра широка. Въртенето на Камъка бе съвсем видимо. Докато КАОТът маневрираше, изравнявайки курса си с този на Камъка, кратерът се уголемяваше и вече се различаваха отделни подробности. Патриша не остана кой знае колко изненадана, когато забеляза, че подът на кратера е покрит с равни шестоъгълни плочи, като пчелен кошер.

Точно в центъра на вдлъбнатината се виждаше тъмно овално петно с диаметър не повече от сто метра. Дупка. Вход. Непрестанно се уголемяваше, но мракът вътре в него не се разсейваше.

КАОТът се носеше право към дупката.

— Ще трябва да изчакаме около пет минути, докато скоростта на ротационния док се изравни с нашата — обясни Джеймз или Джак.

— Ние ли сме направили всичко това? — попита малко колебливо Патриша. — Само за пет години?

— Не, миличка — успокои я русокосата. — Когато дойдохме, то си беше тук. Сигурна съм, вече знаеш, че вътре в Камъка има седем кухини. Освен това гъмжи от наши хора и кой знае колко хиляди тонове екипировка. Не ме питай какво правят, защото, повярвай, бих дала едното си око, за да видя сама. Но познанията ми стигат дотук и ни е строго забранено да разпространяваме мълви. Скоро ще знаеш много повече.

— От седем минути получаваме сигнал от радиофара на дока — докладва Джеймз или Джак. — Всеки миг ще влезем в пряка връзка.

Радиоприемникът изписука.

— КАОТ три-седем — обади се топъл мъжки тенор. — Първи док е готов за приемане. Продължете със скорост един метър в секунда.

Рита натисна едно копче и прожекторите на КАОТа блеснаха, озарявайки частично вътрешността на сивия цилиндър, пред който тяхната платформа изглеждаше джудже. Четири редици от светлини се появиха отпред и се завъртяха бавно, докато ротационният док се синхронизираше с тяхната скорост на въртене.

— Почва се.

КАОТът потегли бавно напред.

Патриша кимна, по-скоро на себе си, и се вкопчи в облегалките. Разнесе се приглушено бръмчене, маневрените двигатели се включиха и изключиха и платформата замря вътре в тунела. Точно пред носа на кораба се отвори миниатюрен люк и трима души, облечени в космически скафандри изплуваха пред тях, а зад тях се проточиха шлангове. Използваха миниатюрни ракетни устройства за да се придвижат около КАОТа и да го свържат с шланговете.

— Закотвени сте, КАОТ три-седем — обади се след няколко минути познатият глас. — Добре дошли на Камъка.

— Благодаря — измърмори Джеймз или Джак. — Имаме доста товар на буксир, но най-финият е отпред.

— Вносен или наш?

— Вносен. Най-добра калифорнийска реколта.

Патриша не знаеше за нея ли разговарят, или за някакво вино. Беше твърде притеснена за да попита.

— Разбрано.

— Нещо друго да желаете от нас, лоцман? — запита русокосата.

— Хората ми биха искали до пет минути да разтоварят контейнерите.

— Засичам.

— Я да ви питам: какво общо има между гарвана и черната дъска?

— Копелдак — каза Джеймз или Джак. Той изключи микрофона и се прехвърли отзад да помогне на Патриша с коланите. — Дума не можеш да изтръгнеш от тях — оплака се той, докато я водеше по коридора. — Оставям ви в техни ръце. Ще ми обещаете ли нещо — съвсем мъничко? — той я потупа братски по рамото. — Когато цялата тази история приключи и двамата с вас седнем да пийнем по нещо в някой бар на Саусалито… — той се ухили като човек, осъзнаващ чара си. — Ще ми разкажете ли какво сте научила там — дума по дума? Кълна се, че ще съм ви благодарен до края на живота си.

— А защо смятате, че ще кажат на мен? — учуди се Патриша.

— Ама как, не знаете ли? — Рита се присъедини към тях в шлюза. — От седмици говорят за пристигането ви. Чакат ви като месия.

Патриша се прехвърли отново в сферата и двамата хлопнаха люка на шлюза зад нея. През миниатюрния илюминатор на люка все още се различаваха любопитните им лица. Отсрещния люк се отвори и двама, облечени в скафандри, поеха сферата. Като я предаваха от ръка на ръка, двамата космонавти я понесоха из мрачната вътрешност на ротационния док.