Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Изтегнат на дивана, вперил поглед в кремавия таван, без да си внушава че си почива, Ланиер премисляше малкото, което му беше известно.

Жилището, което им бяха отредили, бе разположено в покрайнините на въртящия се цилиндричен квартал, наречен Аксис Надер — общо пет апартамента свързани с коридор, всеки един със спалня, баня, кабинет, а в дъното на коридора имаше обща кухня и всекидневна. Центробежната сила на това ниво беше малко по-слаба, отколкото на повърхността на Камъка. Външната врата беше заключена, нямаше и прозорци, макар че в стаите бяха разположени илюзорни отвори, в които се проектираха идилични земни пейзажи.

Някой изглежда бе положил значителни усилия, за да придаде на стаите уютен и близък до техните представи изглед. От цялата тази бъркотия Ланиер си вадеше извода, че тук ги имат за важни гости. Дали наистина бяха гости, или затворници все още не можеше да се определи на този етап.

Той изви глава към ниската масичка, на която бяха разхвърляни списания, вдигна един брой на „Щерн“ и го прелисти, без да се съсредоточава в съдържанието. Очите му неусетно се плъзнаха по стените на апартамента, спирайки се на отделните по-интересни детайли — красиво изработената стъклена ваза в ъгъла на бюрото, покрита със златисти и червени орнаменти, разноцветната дамаска на дивана, подредените по рафтовете книги и купчината дискове в ебонитово-черното чекмедже.

Тъкмо се готвеше да остави списанието на масичката, когато си спомни, че не беше погледнал датата. Оказа се 4 март 2004 г. Преди повече от година. Откъде ли са го взели?

Както и всички мебели в апартамента.

— Може ли да вляза? — попита Патриша. Вратата на апартамента стана прозрачна и той забеляза, че стои в коридора. Ако се съдеше по изражението й, тя не го виждаше.

— Да, моля — покани я Ланиер.

Тя продължи да пристъпва нетърпеливо.

— Гари, вътре ли си?

Ланиер осъзна с изненада, че не го бе чула. В пространството пред вратата изплуваха някакви символи, които бързо се меняха — странни и непонятни драскулки, които Патриша бе нарекла проекции — цели изречения и смислови понятия, събрани в единични символи. Ланиер стана, доближи вратата и изведнъж някакъв безполов и мелодичен глас го запита:

— Имате посетител, господин Ланиер. Ще разрешите ли на Патриша Луиза Васкес да влезе?

— Да, моля, пуснете я — рече той. Вратата изгуби прозрачността си и се плъзна встрани.

— Здравей — каза тя. — След половин час се събираме всички — имаме среща с жената, която видя в хангара. Олми каза, че тя е нашата адвокатка. Исках първо да обсъдя някои неща с теб.

— Добра идея — кимна той. — Седни.

Той се настани в мекото кожено кресло, а Патриша се отпусна на дивана. Тя сви ръце в скута и го огледа със спокоен поглед, леко усмихната.

— Какво, по дяволите, се случи с теб? — попита Ланиер.

— Не е ли очевидно? Отвлякоха ме. Отначало помислих, че са ни нападнали. Имах чувството, че съм се побъркала. Може наистина да не съм била на себе си. Взех влака за трета кухина и Олми ме откри там. Беше взел и франта със себе си — той не е човек.

— Кой е Олми?

— Виждал си го — този, който ви посрещна в хангара и уреди жилища за всички.

— Да, виждал съм го, но кой всъщност е той — какъв пост заема, с каква власт разполага?

— Той е нещо като агент. Работи за Възела — правителството на Хексамона. Откакто съм тук, се занимава с обучението ми. В края на краищата, нападнаха ли ни?

— Да — каза Ланиер. — Руснаците. — Той й предаде накратко хронологията на събитията, а Патриша го изслуша внимателно.

— Сигурно това трябва да е била причината, заради която Олми искаше да ме отведе — рече накрая тя. — Мислел е, че там животът ми ще бъде изложен на опасност. Не зная защо се е спрял точно на мен, но… — тя сви рамене. — Имам само предположения. Вече ме подложиха на пълни изследвания. Вас също ще ви изследват — пълна диагностика, физиологични тестове — всичко само за няколко минути. Не боли. Наистина се интересуват от телата ни. За тях сме като архаични куриози.

— Не се и съмнявам. Да ти призная, когато научих, че си била отвлечена, направо побеснях. Знаеш ли, Джудит Хофман успя да се прехвърли на Камъка от Станция шестнадесет…

— Чудесно! — извика Патриша. — Някой друг имаше ли с нея?

— Да — но не ги познаваш.

Патриша се омърлуши.

— Изглежда е решила, че вече не ме бива много за тази работа. Твоето изчезване беше последната капка в чашата.

— Моето ли?

— Хофман ми нареди да те пазя като очите си. А аз не само, че не можах да попреча по никакъв начин за избухването на войната, но на всичко отгоре изгубих и теб. Хич не ми беше лесно да се примиря с провала си, Патриша. — Той потърка уморено очите си. — Провал! Що за глупост, да нарека унищожаването на земната цивилизация „провал“!

Патриша стисна ръката му в шепата си.

— Не всичко е изгубено — прошепна тя.

— Така че, тази експедиция бе организирана лично от Хофман.

— Колко е хубаво, че отново сте тук — единствените ми приятели, помощници.

— Надявам се, че наистина ни приемат за гости? — попита той.

— О, да. Не ви очакваха, макар че още при първото съобщение Олми предположи, че става дума за тръбохода. Незабавно се свързаха с него, той като той последен бе посещавал този край на коридора.

— Знаят ли за Камъка — за присъствието ни там?

— Да, предполагам — Олми сигурно им е казал.

— И какво смятат да предприемат? Интересуват ли се въобще от Камъка…

— Не съм сигурна. Някои вероятно се интересуват. Всичко е толкова объркано, а и Олми се занимава едва от няколко дни с мен. Проблемът изглежда е политически, поне така ми каза Олми.

— Те са ужасно напреднали, нали? — попита Ланиер.

— О, да, но не чак толкова, че да не разбираме какво става наоколо. Ето тези стаи, например, по нищо не се отличават от жилищните помещения в трета кухина. От стаята, в която ме заведе Такахаши.

Ланиер не бе споменал за предателството на Такахаши. Не смяташе, че и сега е необходимо.

— Цялото обзавеждане е илюзия — продължи Патриша. — Във всяка стая е монтиран пиктор — нещо като проектор. Той въздейства директно върху сетивата ни и така възприемаме промените в обкръжаващата ни среда. Всъщност мебелите са съвсем обикновени, със стандартна форма и функции, всичко останало се проектира допълнително. Усъвършенствали са тази технология преди много векове. Привикнали са към нея, както ние към електричеството.

Ланиер протегна ръка, прелисти броя на „Щерн“, после го отмести и вдигна намиращия се отдолу „Таймз“.

— Значи тези списания, вазата… — той посочи стъклената ваза — всичко това са записи, проектирани в съзнанието ни?

— Нещо такова.

— Наблюдават ли ни в момента?

— Не. Поне така ми казаха. Тук много държат на личния живот.

— Каза, че нямаш представа какво искат от теб.

— Е… само предположения. Изглежда Олми се е уплашил, че мога да изключа машините в шеста кухина.

— Нали спомена, че искал да те спаси.

— Вярно, далеч от опасностите. — Тя се изправи и кимна към обзавеждането. — Харесва ли ти?

— Не е зле — рече той. — Уютно е.

— Страшно ги бива да подбират подходящия декор за всеки. Аз също намирам стаята си за уютна. Но не е като вкъщи. Знаеш ли…

Изведнъж лицето й придоби загрижено изражение и тя го стрелна тревожно с очи.

— Не съм съвсем добре. Все още съм твърде объркана.

— Това е… напълно естествено — отвърна Ланиер.

— Обещаха, че ще ми помогнат — продължи тя. — Ще ми помогнат за да открия нашия свят. Наистина могат да го сторят. Само че самите те все още не го осъзнават. Скоро ще разберат. Поне това научих, откакто пристигнах. Коридорът може да се изкривява до безкрайност — тя неусетно вплете пръсти. — Да вървим при другите.

Олми стоеше в центъра на овалната всекидневна, а до него бе Сули Рам Кикура. Той я представи поотделно на петимата, като същевременно й обясняваше подробно какви са били функциите и задълженията им в Шишарк. Ланиер бе дълбоко впечатлен от обстойните познания на Олми, който сякаш разполагаше с изчерпателно досие за всеки един от тях.

— А това е Сули Рам, вашата адвокатка. Появата ви на борда на тръбохода бе незаконна, според нашите представи, така че тя вече встъпи в тази длъжност. Въпреки трудностите тя успя да прекрати започнатото срещу вас съдебно дело.

— Благодарение на заповедта на президент-министъра — добави Рам Кикура. — Честно казано, подобно нещо едва ли е по силите на един скромен адвокат от моя ранг.

— Свикнала е да се подценява — добави Олми.

— След като се запознахме, защо да не преминем направо към въпроса? — предложи Рам Кикура. Олми се настани в едно кресло и скръсти ръце. — Първо, трябва да знаете, че преобладаващото мнозинство от гражданите и посетителите на Аксисград и останалите селища край Пътя — наричан от вас коридора — разговарят помежду си с помощта на проектирани визуални символи — ние го наричаме пиктиране. — Тя докосна колието на шията си и погледна към Хайнеман. Пред очите на инженера засвяткаха ослепителни стрели. — Ето това е моят персонален пиктор. До няколко дни вие също ще получите. Не сте длъжни да учите графична реч, но ще ви бъде от полза. Уроците ще отнемат само два-три дни. Доколкото научих, госпожица Васкес вече е в състояние да възприема някои по-прости пикти — изображения.

— Главно приветствията — подхвърли Патриша.

— Говоря американски английски, владея го от доста години, защото се гордея с моите прадеди, които са били североамериканци и са живеели в щата Калифорния.

Когато се срещнахме за първи път, може би сте обърнали внимание, че носех над лявото си рамо американско флагче. Това е напълно естествен акт сред америкофилите, той символизира нашата гордост. В първите години след Смъртта, се е смятало за срамно да си от американски, или руски произход. Нерядко подобни хора са били преследвани и унизявани, в повечето случаи това са били американци. Когато обитателите на Мексико и Южна Америка заселили повторно бившите територии на Съединените щати, всички североамерикански граждани били арестувани. По онова време надеритите вече се опитвали да основат световно правителство и на гражданите на предишните свръхсили се гледало с омраза.

— Но после това се е променило? — попита Хайнеман.

Рам Кикура кимна.

— От Съединените щати сме взаимствали много от сегашните културни и законови предпоставки, както и структурата на правителството. За нас Америка е, каквото за вас са били Рим и Гърция. Сега вече можеш с гордост да признаеш, че предците ти са били американци. Ако в Аксисград научат за пристигането ви…

Ланиер неволно се напрегна, разтревожен от непредсказуемите последствия на подобна вест.

— …тогава, страхувам се, че ще трябва да поема функциите на ваш театрален агент. — В усмивката й се криеха както симпатия, така и увереност. Ланиер въздъхна и се отпусна.

Фарли поклати глава.

— Аз съм китайка. Значи ли, че ще ме смятат за социален аутсайдер?

Рам Кикура се засмя.

— Ни най-малко. Поне една трета от гражданите на Хексамона са от китайски произход — далеч повече от американците. Що се отнася до вашия статус — поне засега присъствието ви тук се пази в тайна и е известно само на висши кръгове от управлението на Хексамона. Докато ситуацията не претърпи някаква промяна ще трябва да се въздържате от срещи с жители на града. Въпреки това имате всички права, които притежават почетните гости на Хексамона. Дори самият президент не може да ви отнеме тези права. Едно от тях е правото да разполагате със свой собствен адвокат, който да представлява интересите ви да ви и защищава. Достатъчно е някой от вас да възрази срещу моята кандидатура и аз незабавно ще бъда заменена — тя ги огледа внимателно. Нямаше възражения, а и не очакваше да има.

— Освен това, — продължи Рам Кикура — според статуса ви, вие сте в състояние да оказвате определена помощ на Хексамона и да получавате в замяна известно заплащане — във форма близка до вашите представи. На първо време обаче никой няма да ви безпокои. От вас ще се иска единствено известно съдействие при извършването на някои изследвания — с ваше изрично съгласие — а събраните сведения ще бъдат инвестирани на ваша сметка в единната информационна система на Хексамоновата банка. Тези сведения ще бъдат предоставени за свободно ползване на членовете на Възела и правителствения апарат.

— Аз имам някои въпроси — намеси се Ланиер.

— Моля, задайте ги.

— Какво е Хексамонът… а също и този Възел?

— Под Хексамона разбираме цялата общност от човешки същества. Вие вероятно бихте го нарекли държава. Възелът е главното законодателно тяло на този град, както и на Пътя — от Шишарк до маркировка 2х9 от Пътя. Става дума за точка, която отстои на два милиарда километра от началото на Пътя.

— Значи вие сте потомци на жителите на Камъка — същите, които са обитавали Шишарк? — попита Каролсон.

— Да — рече Рам Кикура.

— Простете — намеси се Хайнеман. — Колко души живеят тук? Колко е голям този Аксисград?

Рам Кикура се усмихна и проектира серия от инструкции върху празните стени. В стаята липсваха информационни колони — по всичко изглежда функциите им бяха интегрирани в скритите от погледа пиктори. Внезапно пред тях се появи обемно изображение на Аксисград, което бавно се въртеше. Хайнеман се наведе напред в креслото и присви съсредоточено вежди.

— Сто милиона човеци обитават градът пред вас и прилежащия участък от Пътя. Десет милиона живеят извън града, разпръснати по протежение на Пътя, това са предимно търговци и координатори на петстотин и седемдесетте активни кладенци. Аксисград има деветдесет милиона жители. От тях седемдесет милиона се съхраняват в Градската памет. Повечето са изживели полагащите им се две законни превъплъщения, напуснали са телата си и съществуват като индивидуални схеми в информационната среда на Градската памет. Могат да получат отново тела при специални обстоятелства, но докато не възникне подобна необходимост остават на съхранение в паметта. Приблизително пет милиона е броят на личностите с отклонения — психически заболявания или деградации, които не подлежат на терапия, дори когато се използват екстремални средства — те се съхраняват в неактивно състояние.

— Значи хората тук не умират? — попита Каролсон.

— Под смърт, или умиране тук обикновено се разбира загубата на телесното състояние, но не и на личността. Тоест, отговаряйки на въпроса ви — не умират, или умират твърде рядко — обясняваше Рам Кикура. — Всички ние сме снабдени с имплантати. — Тя докосна с пръст мъничка точица зад ухото си, после го придвижи до друга — точно над носа. — Те подсилват нашите мисловни способности, а в случай на неприятен инцидент запазват запис от преживяното до последния момент, заедно с пълна схема на личността. Имплантатът е практически неразрушим — при инцидент той е първото, което търсим. На всеки няколко дни с помощта на тези имплантати опресняваме намиращите се в Градската памет записи на нашето съществуване. По такъв начин личността може да бъде реконструирана за съвсем кратко време. Достатъчно е само опресненият запис да бъде прехвърлен в ново тяло и ще разполагаме с копие, което по нищо не се отличава от оригинала.

Тя огледа стаята, в очакване на нови въпроси. Нямаше такива, разказът й бе впечатлил дълбоко присъстващите.

— Ако Олми ми позволи, — предложи Рам Кикура — ще го използвам за пример…

Олми кимна.

— Той е нещо като рядък екземпляр, заради възрастта и житейската си история. Ражда се в своето оригинално тяло преди близо пет века. Първия път умира при нещастен случай — разрушението за щастие не е пълно и той бива реконструиран. Тъй като службата му пред Хексамона е от особена важност, а също така е свързана с опасности, получава право на три превъплъщения, за разлика от обичайните две. Тялото, което обитава в момента е пригодено за специална работа, въпреки, че на външен вид се приближава до общоприетите представи. Освен това е напълно автономно, що се отнася до поддръжка на жизнените функции. Изключени са всички компоненти на отделителната му система. В коремната кухина е разположен миниатюрен енергоизточник, а отходните продукти се изгарят вътрешно. Енергоизточникът се нуждае от подмяна и зареждане веднъж годишно. Нуждата от вода е сведена до минимум.

— Смяташ ли, че си човек? — запита го Каролсон.

— Разбира се — рече Олми. — Сигурно се питате как стои въпросът със секса?

— Ами… честно казано, да — призна Каролсон. Хайнеман присви очи и вдигна въпросително вежди.

— Притежавам всички необходими мъжки полови белези — по рождение и по избор, а органите ми функционират напълно нормално.

— И аз мога да го потвърдя — кимна Рам Кикура. — Вродената полова ориентация сега вече не е задължителна, нито пък е трайно явление.

— Искаш да кажеш, че ако си се родил мъж, това не значи, че ще останеш за цял живот такъв? — попита Фарли.

— Или жена. Или пък мъж или жена. В наши дни неоморфите рядко притежават специфична полова ориентация.

— Като спомена за вродена ориентация — подхвърли Хайнеман — това значи ли, че имате и зачеване по изкуствен път. Бебета в епруветки и прочие?

— С риск да ви шокирам — което така или иначе е неизбежно — трябва да ви съобщя, че повечето хора днес не се раждат, нито зачеват по естествен начин. Личностите им се създават от един или повече родители, чрез смесване на техните индивидуални схеми в градската памет, с добавка на нещо, което тук наричаме Загадка и което се взема от единия, или двамата родители. Новосъздадената личност израства и получава своето образование в Градската памет, преминава през серия от изпити, „съзрява“ и най-сетне се сдобива с правото на първо превъплъщение — обикновено в късна юношеска възраст. Тялото, което личността ще обитава, се изработва или по поръчка на родителите, или на самата нея. След като прекара полагащите му се две превъплъщения, личността се завръща отново в Градската памет.

Каролсон понечи да каже нещо, поколеба се и накрая събра смелост.

— А тези хора в компютъра — лишените от тела — те живи си са?

— Те вярват, че са живи — отвърна Рам Кикура. — Имат свои особени права и задължения, макар че гласовете им при важни проблеми нямат същата тежест, като на телесните. Ако ми позволите, мисля, че е време да се обърнем към някои проблеми, които имат конкретно значение… — тя посочи въртящото се изображение на града.

— Това е мястото, където се намирате сега. Временно не ви се разрешава, да се върнете обратно в Шишарк. Ще живеете в този квартал — казва се Аксис Надер, тук условията са сравнително близки до вашите представи за архитектура, култура и обитатели. Макар че още известно време няма да се срещате с тях, трябва да знаете, че местните жители се самоопределят като ортодоксални надерити.

— Госпожица Васкес е информирала сер Олми, че някои от вас вече имат известна представа от историята на Камъка. В такъв случай, няма да ви е трудно да си обясните защо ортодоксалните надерити предпочитат да живеят в обстановка, максимално близка до земната. В района има многобройни живописни местенца, където всичко е естествено, срещат се разбира се и мащабни проекции, но броят им е сведен до минимум. Отвъд Централния град има още два въртящи се квартала — Аксис Торо и Аксис Евклид. Първият също е обитаван от надерити, но с далеч по-либерални представи.

— Един въпрос — прекъсна я Ланиер. — Кога ще можем да се върнем при нашите?

— Не зная. Не аз ще взема подобно решение.

— Можем ли да им изпратим съобщение?

— Не — каза Олми. — От техническа гледна точка, вашите хора се явяват нарушители.

— Не смятате ли ситуацията за малко необичайна? — попита Ланиер. — Сега, когато Шишарк се е завърнал отново при Земята…

На лицето на Олми се изписа неудобство.

— Необичайна — да. И много комплицирана.

Патриша докосна Ланиер по рамото и разклати лекичко глава: достатъчно засега.

— След като се нахраните, ще ви покажа как да се възползвате от всички домашни удобства. После — почивка. Утре сутринта ще ви събудят. Бъдете така добри, да се съберете тук.

Патриша застана до Ланиер.

— Ние сме пионки, — прошепна тихо тя. — Но изглежда доста сме ги уплашили. — Той приближи пръст до устните си и излезе от стаята.