Грег Беър
Еон (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Герхард и Ланиер спряха недалеч от малкия отряд морски пехотинци, охраняващи входа на асансьора. Герхард вдигна бинокъла.

— Ето, че долетяха пролетните ята — промърмори той. — Комари. Повечето изглежда продължават нататък. — Той подаде бинокъла на Ланиер.

— Отиват към втора кухина.

Хладният вятър, който се спускаше по стената на полюса, разроши косите на Ланиер. Вдигнал бинокъла, той проследи две от точиците в небето, които продължаваха да се носят успоредно на оста. После погледна надолу, към отбранителните съоръжения, които заобикаляха лагера на научната група.

— Разбрали са, че главните ни сили са тук.

Ланиер отново вдигна бинокъла и този път огледа основата на южния полюс, където се виждаха многобройни снежнобели куполи от парашути.

— Парашутисти — промърмори той. — Някои вече навлязоха в атмосферата.

— Божичко, колко усилия са положили само — възхити се за миг Герхард. — Южен проход, южен проход, основните сили се прехвърлят към вас. Отваряйте си очите.

Ланиер не можеше да се съсредоточи. Не спираше да мисли за диверсията, нима бяха готови да изпепелят целия свят, само за да спечелят минимално преимущество тук? Нима се надяваха, че ще овладеят последствията с преговори и ще запазят броя на жертвите в рамките на Малката смърт? Призля му, като си спомни каква важност си придаваха всички онези правителствени чиновници и военни с натруфени униформи, патриоти, борци за свобода и предатели…

Искаше му се да се скрие някъде и да заспи. Все не можеше да прогони от мислите си една мъчителна картина — Хофман се носи по шосето към Вандерберг, в нейната луксозна лимузина, надявайки се да избяга от назряващата лудост, да се спаси от падащия самолет и да дойде тук, на Камъка, където лудостта също вече бе оставила своя отпечатък. И в този миг над Вандерберг се издига зловещата гъба.

— Те знаят ли? — попита той.

— Какво да знаят? — отвърна Герхард.

— Руснаците знаят ли за началото на Смъртта?

Герхард го погледна объркано и едва сега Ланиер си спомни, че той никога не беше влизал в библиотеките.

— За какво говориш, Гари?

Ланиер посочи с ръка.

— Готвят се всеки миг да ни нападнат, а нямат представа, че техните командири вече не съществуват.

— Все нещо е останало.

— Оливър, нима това има значение?

— Има значение, дявол да го вземе! — изкрещя Герхард и по брадичката му потече слюнка. Той я изтри с опакото на ръкава си и се извърна. Лицето му бе потъмняло. — Не влизай вътре, Гари. Ще ни трябват всички, на които можем да разчитаме.

— И аз ще се бия — заяви Ланиер.

— Няма да ти е за първи път, нали? — попита го Герхард с неестествен глас.

— За първи път ще ми е — на земята. — Ах тези норми на поведение. Държим на тях, дори след съдбовния ден. — Откъде да взема оръжие?

Въпреки безпорядъчната стрелба на охраната край втория проход успяха да се доберат до него. Нови жертви, но този път по-малко…

Ще спре ли най-сетне да пада?

Мирски се извъртя във въздуха, за да огледа града…

Никога досега не беше виждал такъв град!

… а тягата на двигателя продължаваше да го отдалечава от прохода, сто метра, после двеста, триста метра… Ето че зърна първия ориентир — централния мост над реката, която разделяше на две кухината. Мирски се отдели от оста на Картофа и се насочи към светлината на плазмената тръба.

Наоколо се появиха и други парашутисти, първите, които бяха навлезли в горните слоеве на атмосферата. При предварителната инструкция ги бяха уверили, че ще преминат втория проход безпрепятствено, но Мирски бе привикнал да се уповава само на своя опит. Трудно му беше да определи колко от другарите му са останали живи — виждаше ги всички, но бяха твърде далеч, за да различи отделните подробности. Изглеждаха толкова малко — а как ще могат шепа войници да овладеят един обект, голям колкото някоя съветска република?

Докато се отдалечаваше от оста, перспективата се променяше много бавно.

Не му се стори странна само омразата, която го изпълваше. Беше я изпитвал и преди, неведнъж, по време на безбройните тренировки. Нима можеше да има по-естествено чувство за един войник, на когото предстоеше сурова битка, от омразата към врага и желанието да оцелее на всяка цена?

Вече не мислеше за родината, нито за партията или революцията. Дори не го беше срам за това.

И продължаваше да пада. Постепенно се завъртя в спирала, а отдолу изникнаха някакви огромни блестящи цилиндри. Стараеше се да не изпуска от поглед ориентира и маневрираше към него с помощта на реактивния двигател. Беше съвсем тихо, не подухваше и ветрец. Мирски разтвори крилата на аеродинамичния щит и ги застопори.

Едва сега забеляза че се е отклонил с няколко градуса от посоката. Подаде малко тяга и се завъртя. Мислите му се блъскаха отчаяно, струваше му се, че ще полудее… и продължаваше да пада, бавно, все по-бавно…

Почувства някаква странна тръпка, не с тялото, а по-скоро с ума си и изведнъж осъзна, че преминава през плазмената тръба. Само на неколкостотин метра под нея започваше атмосферният слой. Той сграбчи здраво ръкохватките на щита и пристегна лактите си с приготвените ремъци. Под какъвто и ъгъл да навлезе в атмосферата, щитът щеше да се извърти по посоката на най-минималното съпротивление. Сетне щеше да полети косо през постепенно сгъстяващия се въздух, да изравни полета, да се освободи от щита и като премине в свободно падане петнадесетте километра, които го деляха от повърхността, да отвори парашута си — само на километър-два от земята. Тук тежестта му бе значително по-малка и падането нямаше да е толкова тежко.

Близо до него се появи още един десантчик и му помаха. Мирски разпозна обозначенията му — беше от шести батальон, с кодово име Ролс-ройс. Мирски също му махна, а после му даде знак да разтвори щита си. Войникът последва съвета му, разпъна крилете, но те се прекършиха и се завъртяха обратно. Десантчикът сви рамене и го запокити ядно. Поддържаха пълна радиотишина, но той успя да доближи Мирски с помощта на ракетния двигател дотолкова, че да могат да четат по устните си.

… Ще оцелея ли без него?

… Не зная. Свий се на топка и се обърни с гръб към въздуха… ако можеш.

Последното не беше никак лесно за предаване чрез мимики, та Мирски се принуди да свие тялото си за да демонстрира на другия какво трябва да стори.

Накрая войникът кимна, че е разбрал. Раздалечиха се и другият изостана, задържан от тягата на все още включения двигател. Мирски забеляза, че на няколко пъти от соплото излизаше пламък — десантчикът правеше опити да се отдалечи от опасната близост на южната стена — а после се сви и се приготви за навлизане в атмосферата.

Мирски свери курса си с местоположението на моста. Наложи се още една малка корекция с двигателя. Вече усещаше слабо съпротивление върху щита. Нещо като едва доловимо трептене, подръпване.

Подаде за последен път тяга, после разкопча двигателя и се освободи от него. Не го интересуваше къде ще падне, стига да не е върху него.

За един кратък миг, между напрежението и страха се промъкна мисълта за това каква ли е в действителност тайната на Картофа. Защо се сражаваха за него? Какво щеше да им донесе?

Как щеше да реагира Западът, когато му отнемат този тъй скъпоценен дар? А също и след атаката (чул бе слуха) срещу неговите орбитални станции и шпионски сателити?

Как би реагирала Русия при подобни обстоятелства?

Той потрепери.

Щитът се дръпна рязко и се завъртя. За миг Мирски изгуби съзнание, сетне се съвзе с усещането, че крещи от неистова болка в цялото тяло.

Продължаваше да пада.

Щитът отново се люшна и рамката се изви от напрежение, но вече преминаваше в гладък полет. Мирски се притисна към вътрешната му повърхност, опрял плътните налакътници в металната рамка, докато се молеше да няма нищо счупено. Усети вкус на кръв. Едва не беше прехапал устната си отвътре, опипа я с език и почувства висящия къс месо. Стисна очи от острата болка…

(И събра парашута, разпилян сред златистата есенна трева, усмихна се на горещото слънце, погледна другарите си, като вдигна ръка, за да засенчи очи… бяха като черни петънца под десантния самолет… )

Падаше. Мирски разкопча припряно ремъците на щита. Вятърът го изтръгна от изнемощелите му ръце и го отнесе назад.

Все пак успях!

От тук надолу предстоеше познатото свободно падане, докато настъпи моментът да разтвори парашута. Той се превъртя, разпери ръце и крака, изравни тялото си и стабилизира полета. Мостът все още беше само една тънка сребриста чертичка над реката. Наистина ли беше мост — техния мост?

Да — вече се различаваше шареният покрив на караулката и картечното гнездо, заобиколено от пясъчни чувалчета. Освен ако по погрешка не беше преминал в третата кухина, през тези неимоверно широки проходи… Не, на пръв път беше, дори трябваше леко да се отклони, за да не падне върху самия мост.

Въздухът свистеше по гладката повърхност на шлема. Той провери състоянието на лазерната пушка и автомата, а после прегледа прикрепените на колана прибори.

Налагаше се да прецени на око момента за отваряне на парашута. Нямаше никаква представа на какво разстояние от оста се намира. Той вдигна ръка и постави палец върху моста. Палецът напълно покриваше дължината му.

Мирски дръпна въжето и парашутът се проточи зад него, изду се, после се сви за миг и отново се изду, като този път се разтвори широко.

Тялото на Мирски се разтърси от рязкото дръпване, той сграбчи маневрените въженца, издърпа първо едното, сетне и другото, освобождавайки от едната страна въздушния поток, за да насочи полета на парашута в противоположната.

Забеляза с облекчение, че ще се приземи на около пет километра от първия ориентир. Стига само противникът да не разполагаше с повече хора, отколкото бе съобщено — и най-вече да не беше въоръжен с автомати с радарен прицел, което също бе отречено от техния агент — шансът да го свалят по време на полет бе минимален.

Той забеляза още парашутисти над купола на парашута и други, които се намираха под него. Бяха поне стотина.

Мирски направи безуспешен опит да задържи напиращите сълзи.