Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.


ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Хофман взе със себе си само най-необходимото — от близо две хиляди диска с висока плътност избра седем, към това прибави немного лични вещи и бижутата — подарък от отдавна починалия й съпруг. Вратата на къщата остави отворена — нямаше смисъл да затруднява евентуалните обирджии, нека се позабавляват на спокойствие.

Нямаше какво повече да прави тук. Вече бе помолила за услуги неколцина, които й дължаха много. Знаеше и какво ще стане до няколко дни — напрежението бе преминало всякакви познати граници.

Движена от инстинкта, който й бе служил вярно през всичките тези години, Джудит Хофман се насочи право към Камъка. Молеше се да не е тръгнала твърде късно.

Взе кола под наем — някакъв скапан буик — и пое през напечената от слънцето пустиня, през малки, китни градчета, опитвайки се да не мисли за предстоящото, както и да подтисне чувството за вина. Направила бе всичко, на което бе способна.

Спомни си зачервеното от гняв лице на изпълнителния директор, който се бе появил за да я лиши от власт и пълномощия. Придружаваха го още трима членове на президентския кабинет, които я обвиниха, че стои зад кулисите на цялата бъркотия.

— Да вървят по дяволите — прошепна тя.

Малко след отбивката за Космическия център Ванденберг забеляза редица от магазини, които обслужваха наземния персонал. Имаше и цветарски магазин. Без да се двоуми Джудит отби колата в паркинга.

В магазина я посрещна млад и доста мършав служител, облечен със зелено яке и с шапка „ала Робин Худ“ на главата. Тя попита къде са рафтовете със семена.

— Зеленчукови, или цветни? — отвърна с въпрос служителят.

— И двете.

— Зад редицата със земеделски сечива, сандъците имат обозначение „Н“.

— Благодаря ви. — Тя приближи рафтовете, взе от всички семена по два пакета и пътьом забеляза, че някои са от зеленчуци, други пък от цветя или плодове. Когато приключи, оказа се, че в количката има най-малко десет фунта със семена. Служителят я погледна учудено.

Хофман остави двеста доларова банкнота на касата.

— Това ще стигне ли? — попита тя.

— Мисля, че да…

— Задръжте рестото — рече Хофман. — Бързам и нямам време да ги броя.

— Ще изчакате ли да повикам управителя…

— Нямам време — повтори с досада тя, извади още една банкнота от сто долара и я остави до касата.

— Мисля, че сега вече всичко е уредено — произнесе пресипнало служителят и преглътна мъчително.

— Благодаря ви. Ще ги поставите ли в кашони?

Когато всичко беше готово Хофман взе кашоните и се върна в колата.

Сигналът на разговорното устройство пробуди задремалия Ланиер. Той протегна ръка, натисна бутона, но не получи никакво съобщение — само тишина.

Ланиер потърка очи и премигна уморено. Едва сега чу сигналите на разговорните устройства в съседните стаи. В коридора отекнаха стъпки.

Ланиер натисна друго копче. Обади се леко разтреперан глас:

— Свързочен отдел на първа кухина.

— Говори Гали Ланиер. Да не е обявена обща тревога?

— Да, господин Ланиер.

— Защо? — в гласът му се долавяше безкрайно търпение.

— Не съм съвсем сигурен, сър.

— Свържете ме незабавно с главния свързочен отдел.

— Разбрано, сър.

След секунда прозвуча друг, женски глас. Ланиер поиска допълнителна информация.

— Получихме предупреждение от Земята. Данни за повишена радарна активност и най-вече за орбитално засичане. Изглежда са атакували нашите комуникационни и навигационни сателити.

— Нещо по-конкретно от Флорида и Сънивил?

— Нищо, сър.

— Съобщения от лунното селище?

— Нищо за нас, сър. В момента са на обратната страна.

— Качвам се на оста веднага. Кажете на Линк и Пикни да оборудват специална дежурна стая за около петнадесет човека.

В този момент Роберта Пикни прекъсна разговора.

— Гари, ти ли си? Всичко е уредено, по заповед на Кирчнър. Иска да се координират действията на научната група и военните. Качвай се горе веднага.

Докато пътуваше в асансьора, заобиколен от войници и развълнувани инженери, които все още не знаеха подробностите, Ланиер се опитваше да мисли за всичко, което трябваше да направи и затова как по-добре да организира координацията между групите. Той потърка небръснатата си брадичка.

Струваше му се, че се движи в някакъв измислен, хипотетичен кошмар. Там долу, където бе прекарал целия си живот, където живееха всички, които обичаше — а колко малко бяха те! — там нещата може би едва започваха.

Колкото и да се опитваше, не можеше да прогони образите на близките си. Веднъж вече го беше преживял като пилот, но като цивилен му беше за първи път. Да слушаш приглушените разпоредби по радиото, воят на сирените, полунеразбираемите инструкции за това как трябва да постъпва цивилното население. Уплашени хора, които трескаво товарят покъщнина в автомобилите си, или бързат към автобусите на Гражданска защита…

По-добре да не мисли за това. Нуждаеше се от всичко, на което бе способен.

В платформата под оста войниците вече организираха евакуацията на цивилния състав. Трима морски пехотинци го измъкнаха от тълпата и почти насила го качиха в специална въжена кабина.

Центърът на външния свързочен отдел на Камъка бе изолиран от останалите сгради, макар и разположен в средата на доковата зона. Пред вратата имаше подсилен пост от шестима морски пехотинци, въоръжени с тежкокалибрени пушки, а обувките им бяха прикачени със специални скоби за пода, за да имат стабилна опора, в случай, че се наложи да стрелят. Ланиер премина край тях. В стаята имаше най-малко десетина души. Всички го проследиха напрегнато, докато закопчаваше коланите на креслото.

На стената бяха монтирани четири екрана. Отгоре на пулта за управление имаше цяла редица от включени ретранслатори. Само един от мониторите работеше и на него се виждаше размазано изображение на Камъка, заобиколено от ситни колони с цифри. Изображението се предаваше от Дрейк. Спомни си, че точно такъв бе видял Камъка за първи път преди четири години.

Пикни му подаде чифт магнитни галоши.

— Още не се е започнало — рече тя. — Получихме само сигнал за тревога. И да има някаква причина за пушилката, не ни е известна. Сложи си това — тя му помогна да нагласи слушалките и миниатюрния микрофон. — От половин час се опитвам да координирам действията на различните групи.

— Някакви конкретни нареждания?

— Нищо. Само тревогата.

Той седна зад един от свободните пултове и неколцина от помощниците се доближиха зад него. След няколко минути в стаята влязоха капитан Кирчнър и неговият адютант, млад и добре сложен лейтенант, облечен в зелена камуфлажна униформа. Те също се настаниха зад отредените им пултове.

Всъщност, най-важен от тях в този момент бе Кирчнър, защото той отговаряше за външната защита на Камъка. Герхард бе останал в първа кухина, за да подготвя отбраната, но за момента събитията от вътрешността бяха без значение.

— Изпратете петнадесет човека с преносими радиолокатори през прохода навън — нареди Кирчнър. — Инструктирайте ги да се прикрият зад стените на външните съоръжения — не искам да оставят инфрачервени следи. Картечниците да се изведат на позиция.

Настъпи тишина. Притиснала слушалките с ръце, с прилепнала на челото мокра коса, Пикни следеше напрегнато разговорите. Един от говорителите в ъгъла на стаята изпращя.

На големия екран пред Ланиер бавно изплува някакъв обект, който отпърво мигаше, а после очертанията му станаха по-ясни. Изображението изглежда се подаваше от камера, монтирана точно пред входа на прохода, в една от гънките на местността. В момента камерата бе ориентирана към Земята, която във видимата от Камъка част тънеше в мрак. Някой включи увеличителното устройство, картината подскочи и се уголеми на два пъти. Ланиер вече ясно различаваше отделните континенти, скупчените облаци и нощните светлини на градовете. Само след няколко минути щяха да достигнат най-близката точка от околоземната орбита.

В слушалките изпращя дрезгав глас:

— Божи пратеник, Божи пратеник, говори Червен куб. Пълна бойна тревога.

— По дяволите — изруга Кирчнър.

— Мечокът напада кошера. Капитан Кирчнър, очакваме вашия доклад. Положението горе — неизвестно. Моля, докладвайте.

— Тук е спокойно. Активна подготовка — отвърна Кирчнър.

Червеният куб — позивни за Обединеното Космическо Командване, което се разполагаше в западния щаб, някъде из Колорадо, отново излезе на линия:

— Намирате се извън нашия обсег, капитане. Ще действаме съобразно обстановката, сякаш вие не съществувате. Машината е под пара. Изглежда, че възнамеряват да ударят по нашите околоземни съоръжения. Разбрано?

— Разбрано. Моля се на Бога да ги задържите на разстояние, Червен куб.

— Божи пратеник вече сам си е господар.

— Да, сър.

Предаването завърши.

— На моят екран има КАОТ, който се сближава с нас — докладва Кирчнър. — Идентифициран ли е?

— КАОТ 45, натоварен с припаси и подкрепления, стартирал преди девет часа от Станция шестнадесет — отвърна Пикни. — Следим го постоянно.

Адютантът на Кирчнър потвърди, че морските пехотинци, заели позиция отвън са засекли целта с локаторите.

— Приберете го в дока — нареди Кирчнър. — Ако долу положението стане още по-напечено, ще имаме нужда от него.

— Да, сър — очакваме още няколко платформи.

КАОТът бавно изплува на екрана пред Ланиер, приближавайки прохода. Космическата платформа внезапно промени формата си и се превърна в блестяща сфера. Краищата на сферата започнаха да се топят и от тях останаха само оранжеви искри. В пространството около платформата се разхвърчаха късове нагорещен метал. Ярко тлееше възпламенения газов облак.

— Сър! — извика адютантът на Кирчнър. — Зад КАОТът се виждат тъмни петна, които закриват звездите.

— КАОТът е унищожен — каза Ланиер. — Капитане, промъкнали са се зад нашия кораб.

— Исусе мили! — изпъшка някой в микрофона. Пикни бе включил линията на морските пехотинци към високоговорителя в стаята. — Удариха нашия кораб. Виждам…

— Отново тъмни петна. Никакъв сигнал на локатора!

— Говори Дърбан. Докладвам за затъмнени участъци от звездния небосвод.

— Потвърдено. Не виждам огън от соплата. Засичам четири, пет, шест подвижни петна, закриващи звездите. Доста са едри.

— Идват право към входа — намеси се Кирчнър. — Откачете резервоарите на КАОТа и блокирайте прохода. Група А, освободи кабелите.

Инфрачервените камери в прохода подадоха изображение на четирима космонавти в скафандри, които се движеха зад първия ротационен док. От едно подобно на мортира оръдие бе изстрелян навития на спирала стоманен кабел, който пресече по дължина стометровия проход. Харпунът, с който завършваше кабела, се заби дълбоко в скалистата стена. Последваха още няколко бързи изстрела и проходът заприлича на дупка с паяжина. Трима от космонавтите избутаха разкачените резервоари и ги закрепиха за опънатите кабели. Цялата операция отне по-малко от десет минути.

— Няма да атакуват доковата част — произнесе убедено Кирчнър. — Това би означавало загуба на време. Щом са се насочили към прохода, целта им са кухините. С нас ще се справят после. Дано войниците на Оливър да са готови.

Ланиер бе откъснал за кратко време поглед от екрана, на който се виждаше Земята. Сега си спомни за него и извърна глава.

Мънички оранжеви точици бяха разцъфнали по руското тихоокеанско крайбрежие, западно от Япония — залп от суборбитални ракети, които разпръскваха шлака с цел да поразят разположените на ниска орбита сателити и бойни платформи.

— Глухарчета — изпъшка Кирчнър.

Един от разположените по външната повърхност морски пехотинци изграка сподавено в микрофона. Пикни протегна ръка и усили сигнала.

— Сър, свалиха защитните екрани.

Големият монитор мигновено бе превключен на прохода. Зад озарения от светлини ротационен док мъждукаха звезди. Изведнъж три масивни сенки закриха звездите. Тънък ослепителен лъч удари една от сенките, разхвърчаха се късове от някакъв черен материал и отдолу се показаха очертанията на космически кораб. Тъмното гърло на прохода и светлините на ротационния док се отразяваха в огледалния нос на нашественика.

— Имаме разпознаване — обади се адютантът на Кирчнър. — Руски товарни ракети, изстрелват се от океанските платформи. Първата е на входа.

Дълги близо двадесет метра, руските кораби приличаха на украшения за коледна елха. Под ударите на невидимите енергийни лъчи, бликащи от оръдията зад платформата на ротационния док, първият кораб се озари в оранжево сияние. Ланиер с труд следеше хода на събитията. Очите му прескачаха от един екран на друг, зад него Кирчнър се обаждаше все по-рядко. Заповедите бяха дадени, оставаше хората да извършат онова, за което се бяха подготвяли и да покажат на какво са способни.

— Пикни, свържи ме със седма кухина — нареди Ланиер.

— Хората са събрани в първите четири кухини — отвърна Герхард.

— Тогава дайте ми четвърта кухина. Искам да говоря с Хайнеман.

— Първият кораб отвръща на огъня — докладва анонимен глас от прохода. — Стрелят по резервоарите и кабелите.

— Кабелите може и да не виждат — отвърна друг. И двамата войници разговаряха спокойно и очевидно се владееха напълно.

На един от мониторите Ланиер зърна приличащата на малка звезда Станция Шестнадесет, която се намираше в ниска околоземна орбита — само хиляда километра я деляха от повърхността. Докато я разглеждаше точицата внезапно блесна с ослепително сияние. После угасна напълно.

— Хайнеман е на пета линия — съобщи му Пикни. Ланиер натисна копчето.

— Лоуренс, говори Гари.

— Тъкмо излизах и ме повикаха. Гари, аз съм в четвърта кухина. Тръгнал съм за…

— Лоуренс, подложени сме на… атака отвън. Искам от теб да вдигнеш самолета. Скачи го с тръбохода и го откарай навътре в коридора. Ще останеш там докато ти наредя да се върнеш.

— Разбрано. Потеглям.

Сигналната лампичка угасна.

Над крайбрежието на Китай и Япония бяха разцъфнали нови тлеещи петна. Това бяха орбитални ядрени взривове, предназначени да извадят от строя комуникационните и енергийните мрежи посредством интензивни електромагнитни светкавици — от тук и постоянните смущения в радиовръзката. Камъкът продължаваше да се носи по своята орбита, разкривайки нови участъци от земната повърхност и Ланиер преброи още четиринадесет подобни взрива — над Съветския съюз и Европа. Същинска ядрена пролет. Малката смърт само бе вдигнала началната миза. Все още не бяха стигнали до размяна на стратегически удари, но сега вече всички електронни и комуникационни системи, които не бяха снабдени с екранна защита, бяха извън строя. На по-малките монитори идваха картини от онези сателити, които все още не бяха засегнати.

Ето че западният бряг на Северна Америка и най-вече Калифорнийският залив се озариха от първите лъчи на зората, а високо над тях тлееха подпалените платформи и сателити, разпръсквайки зловещо сияние из атмосферата. Касапницата все още не беше започнала. Какъв беше планът — блъфиране? Отвличане на вниманието?

Скоро ще започнат поредните преговори. Кой какво е направил, какво щяла да стане ако не… как да се отдръпнем, да намалим напрежението, да задържим конфликта в определени граници… кой кого блъфира… и докога.

И кой ще оцелее.