Грег Беър
Еон (37)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Тръбоходът се движеше на автопилот, а четиримата бяха заспали в кабината.

Хайнеман бе ограничил скоростта до деветдесет километра в секунда. Над тази граница с нарастване на скоростта корпусът започваше да се тресе все по-неудържимо.

Привързан с колан за креслото, Ланиер лежеше с широко отворени очи, загледан в меката оранжева светлина. В съседното кресло Хайнеман леко похъркваше, а жените спяха зад завесата, която Каролсон бе закачила в средата на кабината.

Половото влечение рядко бе доминирало в живота на Ланиер, не че беше лишен от естествените желания, но просто умееше да ги владее, особено в неподходящи моменти. Но въпреки това, никога досега не бе изпитвал подобна възбуда, както в този миг на краткотраен отдих.

Имало бе моменти, в които се бе чувствал леко засрамен заради липсата на прекомерна мъжественост, сякаш това го превръщаше в студенокръвна риба. И ето, че сега страстта го бе споходила с отмъстителна сила. Налагаше се да полага неимоверни усилия, за да сдържи желанието си да се прокрадне отзад и да събуди Фарли. Беше му едновременно смешно и неприятно. Чувстваше се като пубертет, запотен от страст, ала не знаещ какво да прави с нея.

А в главата му психиатрите продължиха своя анализ. Смъртта, избоботи един от тях, само засилва нашите желания за възпроизвеждане…

Не му оставаше нищо друго, освен да лежи, втренчил поглед нагоре, възбуден докрай, неспособен да разсъждава ясно и упорито отказващ да мастурбира. Последното му се стори съвсем смешно. От години не беше мастурбирал, а никога не бе го правил в присъствието на други, макар и заспали.

Дали и останалите изпитваха нещо подобно? Хайнеман едва ли. Никой досега не беше го чувал да споменава нещо, което дори в най-далечно приближение да бе свързано с полови въпроси.

А може би Фарли?

Само за да провери положението той отмести с ръка тънкия чаршаф, с който бе завит. Наложи се да положи усилия, за да върне обратно ръката си.

Безумие.

Най-накрая, след цяла вечност, заспа.

Когато достигнаха 100 000 километър предният радар на свика съобщи за масивно препречване в коридора пред тях. Хайнеман прегледа докладите за излъчваните навътре в коридора радарни сигнали, но не откри никакви сведения за съществуващи прегради.

— Изглежда физиците са се задоволили да изпращат радарните сигнали само успоредно и в близост до сингуларната — рече той. — А това пред нас е кръгла стена с отвор в средата.

Стената запречваше коридора на височина двадесет и един километра, а отворът в центъра й бе широк осем километра. Не се прекъсваха нито сингуларната, нито плазмената тръба.

— Да я преминем и да видим какво има от другата страна — предложи Ланиер. — А после ще решаваме дали да се приземим.

Хайнеман намали скоростта до шест хиляди километра в час. Стената бе бронзова на цвят, гладка и равна. Когато наближиха отвора, Каролсон насочи телескопа към горната й част — не беше никак лесно.

— Дебелината на върха е само един метър — съобщи тя. — Съдейки по цвета, касае се за вещество със същия характер, както и стените на коридора.

— Иначе казано — нищо — допълни Фарли. — Специални тухли, патент Патриша.

Хайнеман намали скоростта да неколкостотин километра в час и така преминаха през отвора. На отвъдната страна — както се оказа напълно лишена от атмосфера — видимостта бе кристално чиста. Подът представляваше хаотична мрежа от достигащи стотици километри вдлъбнатини, черни петна и обширни участъци открита коридорна повърхност — в познатия бронзов цвят. Инструментите потвърдиха подозренията им.

— Никаква атмосфера — рече Фарли. — Значи стената е запушалка.

Хайнеман продължи да намалява скоростта и на двеста километра от стената — която бе като тъмно петънце далеч зад тях — преустановиха движението.

— Сега какво ще правим? — попита Фарли.

— Ще се върнем назад и ще потърсим пръстен с кладенци — рече Ланиер. — Както бяхме планирали. Проверяваме го, а след това продължаваме — без да губим излишно време. Научните изследвания засега са на втори план.

— Слушам, шефе — кимна Хайнеман. Той завъртя носа на свика, без да го откачва от тръбохода, така че да сочи обратно.

— Дръжте се, давам пълен назад.

Забелязаха пръстен с кладенци на четиристотин километра южно от стената и незабавно намалиха скоростта, за да подготвят свика за спускане. Прикрепиха всички предмети, а междувременно Хайнеман откачи самолета от тръбохода. След това включи маневрените двигатели и плавно се отдалечи от сингуларната. На известно разстояние от нея ориентира носа към пода на коридора.

За разлика от астероидните кухини, където се налагаше допълнителен тласък, за да се отдалечат от оста, тук свикът премина в свободно спускане без никакви затруднения, отблъскван от сингуларната — или привличан от пода. След като падаха в протежение на четири километра, Хайнеман включи за кратко реактивните двигатели, подаде тяга и завъртя носа на север.

— В кухините не бих посмял да се приземя по този начин — обясни той — но тук, в коридора това е най-добрата тактика. Няма да се ударим в атмосферата, а ще навлезем постепенно, планирайки надолу. Гари, сядай на пулта и ме гледай право в ръцете.

Ланиер стисна щурвала и веднага почувства, че Хайнеман изтегля носа нагоре. Корпусът се разтърси лекичко от срещата с горния слой на атмосферата, зад стената се появи отначало едва доловимо свистене, което постепенно нарастваше. Хайнеман свали задкрилките за да намали скоростта и съвсем леко наклони свика надясно, като същевременно освободи пропелерите от гондолите на двигателя. Той се засмя като малко момче, когато до ушите му достигна шумът на двата турбодвигателя.

— Дами и господа, — обяви тържествено Хайнеман — намираме се на борда на самолет. Гари, искаш ли да го приземиш?

— С удоволствие — рече Ланиер. — Моля всички пътници да закопчаят коланите.

— Ай-ай — подвикна Каролсон.

— Наистина беше приятно. Хайде пак да го направим — предложи Фарли.

— Теренът изглежда подходящ, но нека да го огледаме отблизо и после ще преценим, дали да извършим късо кацане, или вертикално приземяване — каза Хайнеман.

Ланиер направи широк завой над един от кладенците, прелетя само на петдесетина метра от стената на купола и забави скоростта, като извъртя турбодвигателите нагоре. Хайнеман огледа внимателно потенциалната площадка за кацане и я одобри, вдигнал палец.

— Става за късо кацане, виждам само гладък пясък.

При скорост петдесет километра в час Ланиер изравни свика с повърхността на коридора и го спусна внимателно, насочил носа в купола над кладенеца. Веднага след като докоснаха земята той изключи двигателите и подкара самолета към ръба на вдлъбнатината. Когато наближиха, завъртя корпуса така, че да е тангенциално спрямо външната окръжност на кладенеца. Двигателите угаснаха и настъпи тишина.

— Браво — обади се Хайнеман.

— Божичко, страхотно беше — въздъхна Ланиер. — Не бях летял от шест години… всъщност, никога не съм управлявал нещо подобно. Всеки път, когато поглеждах към земята, струваше ми се, че летя право в нея.

— Ако двамата бележити асове бъдат така добри да ни помогнат, ще се справим далеч по-бързо с екипировката — подхвърли отзад Каролсон.

Фарли се зае с измерванията, а Каролсон — със снимките. Кладенецът беше отворен — виждаше се дори от разстояние. На десет или единадесет метра от висящия в пространството купол бе издигната платформа, върху която имаше черно-червени сфери с неравни очертания, всяка една с диаметър приблизително три метра, от които стърчаха нещо като механични ръце.

Спуснаха се по склона на вдлъбнатината и огледаха платформата отблизо. Хайнеман се изкатери по задното скеле, пресече платформата и доближи сферите.

— Това са скафандри — обяви той. — При това доста здрави.

— Тук има някакъв надпис — повика ги Фарли. Тя посочи една бронзова плочка, поставена на пиедестал близо до устието на кладенеца. Буквите бяха латински, с отчетливи „А“, „G“ и „Е“, но думите бяха на непознат език. — Не е гръцки, нито кирилица — промърмори Каролсон. — Трябва да е езика на предишните. — Тя побърза да заснеме надписа от няколко различни ъгли.

— Никога не съм срещала нещо подобно в библиотеките — заяви Ланиер. Той се опита да заобиколи табелката, но внезапно почувства невидима и напълно осезаема преграда — сякаш потъваше в памук.

— ВНИМАНИЕ — прокънтя незнайно откъде басов мъжки глас. — ВНИМАНИЕ, до говорещите английски от двадесет и първи век. Моля, не правете опити за проникване в кладенеца, без специална защитна екипировка. Отвъд тази врата съществува силно корозивна атмосфера и увеличена гравитация. Използвайте предназначените за целта скафандри. ВНИМАНИЕ.

Каролсон докосна табелката и подсвирна.

— Вижте — повика ги тя. Надписът се бе сменил с английски и напълно съвпадаше със съобщението. — Ето това се казва обслужване.

Хайнеман прокара ръка по повърхността на една от сферите и напипа едва забележим улей, заобиколен от черно квадратче. Натисна го предпазливо, но нищо не се случи.

— Извинете — каза Фарли, без да се обръща конкретно към някого. Ланиер завъртя глава, тя му се усмихна и вдигна ръка. После погледна към долния край на висящия горе купол. — Извинете, но ако пожелаем да влезем в кладенеца… вратата, как бихме могли да си поставим тези скафандри… патоскафи…

— Батискафи — поправи я Каролсон.

— Да… как се борави с тях?

— Приборите се задействат чрез звукови команди, които се нагаждат към вашия език. Имате ли разрешително за екскурзия през тази врата?

— Какво разрешително? — попита Фарли.

— Разрешително от Възела. Всички врати са под техен контрол. Моля представете разрешителното в срок от тридесет секунди, в противен случай вратата ще бъде затворена за преминаване.

Спогледаха се озадачени, а времето течеше.

— Нямате разрешително — обяви накрая гласът с известно злорадство. — Вратата ще бъде затворена временно, докато специалната група разследва случая.Ланиер отстъпи назад от невидимата бариера. Двадесет метровият отвор в средата се озари в ярко сияние и изведнъж бе затворен от леко изпъкнала запушалка. Хайнеман подскочи уплашено на платформата в мига, когато сферите хлътнаха в повърхността на вдлъбнатината и изчезнаха без следа.

Фарли изруга на мелодичен китайски.

— Голяма работа — възкликна Каролсон. — И без това не ставаме за туристи.

Пейзажът наоколо бе еднообразен — докъдето им стигаше погледът, само дюни и никакви признаци на живот. Въздухът беше толкова сух, че не след дълго вече преглъщаха със затруднение. Всички въздъхнаха облекчено, когато се качиха на борда на свика, затвориха люка и се приготвиха за връщане при тръбохода.

— Истинско удоволствие е да го управлява човек — възхищаваше се Хайнеман. — Работи като магия. — Той вдигна свика над земята, увеличи постепенно скоростта и изкара турбодвигателите от гондолите. Изкачваха се стръмно нагоре и не след дълго преодоляха петнадесетте километра, които ги деляха от горните слоеве на атмосферата и плазмената тръба. — Абракадабра — рече Хайнеман, прибра турбодвигателите и задейства ракетата на опашката.

Самолетът подскочи рязко напред, прониза атмосферната бариера и плазмената тръба и навлезе в безвъздушното пространство, заобикалящо сингуларната. Хайнеман включи на няколко пъти маневрените двигатели, докато намести самолета точно под тръбохода, а скачването бе завършено от бордовия компютър.

— Бива си го самолетчето, нали? — възхити се Хайнеман и сетне си пое облекчено въздух.