Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА

Патриша лежеше неподвижно върху въздушния матрак, който поскърцваше неприятно при всяко раздвижване. В стаята беше съвсем тъмно, а самата тя бе изкъпана, нахранена — храната в столовата се оказа съвсем поносима — и сега се гушеше на топло. Макар че бе уморена, не й се спеше. Пред очите й непрестанно изникваха нови видения:

Подът на долината, широк тридесет и три километра, белезникаво-кафявите хълмове, зад тях заострените скали и още по-нагоре — металната стена, прорязана от ослепителната лента на плазмената тръба.

Невероятната гледка, която се разкрива от изхода на асансьора, плоската и равна долина — километри наред — наподобяваща пустиня в ярък слънчев ден. От двете страни — по посока и срещу посоката на въртене — хоризонтът видимо се издигаше нагоре. Сякаш стоеше под огромен, древен, извит като арка мост, а плазмената тръба бе ярката млечна река, течаща отгоре. Право на север долината се издигаше към циркулярния проход на полюса. Погледнеше ли нагоре, всичко придобиваше изкривени измерения, като през рибешко око, а полюсният кръг се затваряше над плазмената тръба, която се губеше вътре в него.

Камъкът все още беше активен, макар че кухините му са били изоставени преди столетия.

Ланиер не бе отговорил на много от въпросите й, обяснявайки, че „процесът“ на запознаване с Камъка е продължителен и постепенен.

— В противен случай, — заяви той — ще престанете да вярвате на всичко, което ви казвам.

В това имаше известна логика, но въпреки това отказът му я изпълваше с отчаяние. Защо тази тайнственост? Камъкът наистина бе изумителен, но поне до този момент не виждаше никаква връзка между него и работата й. Тук се касаеше единствено за физика, при това доста напреднала.

И действително, конструкцията му не изглеждаше сложна. Подбирате някой малко по-едричък астероид — иначе казано старо като света парче от първичната планетообразуваща материя — и го извеждате на орбита около планетата. Пробивате вътре седем кухини, свързани чрез сондажни отвори по хода на оста, а в останалата част проравяте тунели, галерии, подземни хангари и монтирате асансьори. Използвате няколко по-малки астероида, разтрошавате ги и прехвърляте строителен материал вътре в кухините, за да оформите ландшафта. После изпращате така получения резултат на пътешествие в откритие космос и voila!

Получавате Камъка.

Все пак беше изкопчила няколко по-важни сведения. Отделните кухини бяха свързани с подземни тунели. Преобладаващата част от тунелите представляваха част от огромна по мащаби влакова транспортна система. В първата кухина нямаше влакове, защото подземията са били използвани за складове, а и мястото изглежда е било посещавано рядко в онези времена, когато Камъкът е бил заселен. Седмата кухина вероятно е изпълнявала подобна роля, което изглеждаше напълно естествено — двете външни кухини представляваха естествени буфери при евентуално сблъскване на астероида. Стената между полюса на първата кухина и повърхността бе дебела само няколко километра.

Имаше нещо странно в седма кухина. Почувства го още в гласа на Ланиер, докато говореше за нея в столовата. Припомни си и слуховете на Земята…

Необяснимо защо седмата кухина бе различна от другите и много по-важна.

В столовата се бе запознала с трима от учените: Робърт Смит, специалист по образуване на астероиди, висок и слаб, с птиче лице, червеникава коса и скосени очи, които му придаваха тъжен изглед; Хуа Линг, строен и енергичен плазмен физик, член на китайската научна група, който прекарваше по-голямата част от времето си около южния проход и Ленър Каролсон, петдесетгодишна сивокоса жена с приятна усмивка, чувствени устни и нежни очи.

Каролсон бе посрещнала Патриша с майчинска състрадателност. Трябваше да изминат няколко минути, преди Патриша да си спомни, че това е същата онази Ленър Каролсон, която преди осем години бе получила Нобелова награда по астрофизика за откритията си в областта на двойните звезди.

Каролсон веднага схвана намека на Ланиер, че е нейно задължение да й покаже женските помещения, които бяха разположени в продълговати бунгала от фибростъкло, в северния край на лагера. Стаите бяха тесни, но уютни и разполагаха с всички модерни удобства. В дневната на едно от бунгалата Каролсон я запозна с двама от астрономите — Джанис Полк и Берил Уолъс, които идваха от телескопа Ейбъл в Невада. Красивата Полк приличаше по-скоро на фотомодел, отколкото на астроном. Въпреки безличния комбинезон тя имаше елегантен и привлекателен изглед, макар на лицето й да бе застинало скептично изражение. Уолъс имаше също хубави черти, но бе възпълничка. Изглеждаше малко разтревожена.

Каролсон посочи списъка на личния състав, окачен до вратата.

— В научната група има тридесет жени и близо шестдесет мъже. Две семейни двойки, няколко сгодени… Шест от нас, включително и аз, сме оставили мъжете си на Земята. Така или иначе, влезеш ли в списъка, мъжете ще започнат да търчат след теб. Нали, момичета? — Каролсон погледна към Уолъс и Полк.

— Ами тука си е направо рай — съгласи се Полк. — Далеч по-добре, отколкото в университета.

— Ако някой ти създава проблеми, можеш веднага да ми кажеш — продължи Каролсон. — Аз съм най-старшата тук — както по опит, така и на години.

— Ще се справя — отвърна Патриша.

Никога не й се бе случвало да е в центъра на вниманието, пък и нали си имаше Пол, какво я беше грижа за живота тук. Но от друга страна — тя се подсмихна при тази мисъл — Ланиер бе доста хубав мъж. Макар че изглеждаше прекалено угрижен.

Най-вероятно и тя щеше да изглежда като него, когато се запознае с цялостната картина.

Неусетно бе задремала, събуди я сигналът на разговорното устройство. Заедно с него до леглото блесна мека, кехлибарена светлина. Тя премигна към белите стени и в първия миг не можа да си спомни къде е. Стори й се, че си е вкъщи и е полегнала изморена на дивана. Седна и спусна крака от леглото.

От край време не си падаше по приключенията. Екскурзиите и планинските лагери бяха непозната страна от живота й, единственият спорт, който понасяше, бе колоезденето. На всеки шест, или осем месеца, я обземаше трескаво желание да върти педалите и тя потегляше на излети, които продължаваха по цял ден. После също така ненадейно губеше мерак и животът се връщаше в нормалното си русло.

И без това умът й бе зает неизменно с някой проблем. Отдаваше се на умствена работа навсякъде и по всяко време, дори при най-неподходящи обстоятелства.

Но тук…

По някое време през нощта за първи път почувства, че Камъкът е завладял напълно мислите й. Усещането й бе добре познато, неведнъж бе щурмувала математични проблеми с подобен ентусиазъм. Беше изпълнена с въодушевление, сърцето й туптеше и вероятно се бе изчервила като срамежлива девойка.

Когато Ланиер почука на вратата, тя се облече набързо, среса се и отвори.

Зад него стоеше Каролсон.

— Закуска? — попита Ланиер. Облечена в синкавия комбинезон на научната група Патриша изглеждаше доста променена.

Поеха към столовата, под ярката светлина на плазмената тръба. Сенките наоколо бяха бледи и съвсем къси. В столовата, която бе издигната до експерименталната земеделска станция, тъкмо сервираха закуска на втората смяна. „Нощта“ за Патриша беше от шест часа „сутринта“ до два „следобед“. Ланиер заяви, че спял когато може, а смяната на Каролсон тъкмо бе привършила.

В единия край на столовата, неголяма група учени се бе събрала пред видеоекрана. Ланиер се приближи до тях, но бързо се върна и седна при Патриша и Каролсон. Храната се подаваше автоматично на специални таблички, беше прясно сготвена и изненадващо вкусна. На стената бе закачен надпис: „Истинска Каменна вода — не пропускайте да опитате. Н2О от звездите!“ Водата беше безвкусна, но не и неприятна.

Ланиер махна с ръка към групичката.

— Гледат футбол. Хънт и Тах са вдигнали антена близо до външния проход. Уловили са кодиран сигнал от някакъв сателит, който е изведен в орбита недалеч от нас. Изглежда по някакъв начин са декодирали сигнала.

— Това позволено ли е? — попита Патриша докато закусваше.

— Да си на високо си има известно предимство — отвърна Каролсон. — Никой няма да ни съди.

Имаше пресен портокалов сок, при това в изобилие. Цитрусовите насаждения изглежда се чувстваха чудесно под светлината на плазмената тръба. Кленовият сироп върху сладкиша също беше истински, но земна реколта. Ланиер забеляза изненадата й.

— Това, което не можем да отгледаме на Камъка, получаваме от Земята. И без това транспортът на товарите е невероятно скъп, та гледаме да поръчваме най-хубавото. Ако ще ни носят храна, да е като на подводничарите или лунните заселници. Добър апетит — тази закуска струва най-малко сто долара.

Докато се хранеха Каролсон взе да разправя за съпруга си — оказа се, че е математик и работи в научния отдел към кабинета на президента. Ланиер мълчеше. Патриша го разглеждаше с крайчеца на окото, стараейки се той да не забележи любопитството й. Нещо в чертите на лицето му издаваше далечни индиански предци, но тъмните кръгове под очите му говореха недвусмислено за безсънни нощи.

— Наистина ще ти се отрази добре — довърши Каролсон.

Патриша я погледна объркано.

— Говоря за светлината от плазмената тръба — обясни Каролсон. — Притежава всички необходими качества и въобще не е вредна. Можеш да се излежаваш колкото искаш и да се печеш, на това отгоре ще натрупаш достатъчно запаси от витамин Д.

— Така значи — рече Патриша.

Каролсон въздъхна.

— Гари, отново предизвикваш познатия ефект.

— Какъв ефект? — погледна я учудено Ланиер.

— Ами погледни момичето — Каролсон потропа нервно с пръсти по масата. — Отваряй си очите с него, Патриша. Разбил е не едно сърце.

Патриша премести поглед от единия към другия. Беше зяпнала с уста.

— Какво?

— Смяната ми свърши — каза Каролсон, изправи се и вдигна таблата си. — Не забравяй какво те предупредих. Досега на нито една нещастница от научната група не й се е разминало с Гари. Но той е верен на една много важна госпожа — тя сега е на Земята. — Каролсон се усмихна загадъчно и напусна компанията им.

Ланиер бавно отпиваше от кафето.

— Струва ми се, че тя нещо бърка с теб.

— Доста е проницателна.

— Одеве намекваше, че съм обвързан със Съветника — Джудит Хофман.

— Срещала съм се с нея — каза Патриша.

— Общо взето тия работи много не ме интересуват. И без това съм претрупан с работа — той допи кафето и остави чашата. После скръсти ръце и я погледна. — Патриша, ти си млада и всичко тук може да ти се струва ужасно романтично, но нещата са доста сериозни. Работим според договорености, които са били постигнати преди години, а по някои от тях все още няма взаимно съгласие. Групата е международна, състои се от учени, инженери и служба за сигурност и информацията, с която разполагаме, не винаги става достояние на всички — да не говорим за хората на Земята. И така ще бъде, докато не му дойде времето. Тъй като ще имаш пълен и неограничен достъп до всичко, което ни е известно, отговорността ти ще е голяма — почти колкото моята. Така че, не си губи времето с подобни… е говоря за клюките и прочие. Остави романтиката и приключенията за друго време. Тук, на Камъка, не им е мястото.

Патриша седеше изправила гръб, свила ръце в скута си.

— Нямах никакво намерение да се занимавам с такива неща — възрази тя. Чувстваше се подтисната, макар че не беше виновна за нищо.

— Добре тогава. Да отидем за зеления пропуск, а после ще се поразходим из долината.

Оставиха таблите на шублера в дъното на столовата. Ланиер вървеше на няколко крачки пред нея, забол поглед в земята. Насочиха се към една ниска постройка в северния край на лагера. Вратата им отвори широкоплещеста жена с черен комбинезон и сержантски нашивки. После седна зад бюрото и се зае да попълва необходимите формуляри. Когато приключи, тя отвори едно метално шкафче и извади пропуск в зелен цвят, с миниатюрно изображение на Камъка в единия ъгъл, заобиколено от сребрист кръг.

— Службата за сигурност има строги изисквания, госпожице Васкес — заговори жената. — Гледайте да не нарушавате разпоредбите. Притежаването на зелен пропуск е голяма отговорност.

Патриша пое писалката, подписа се на пропуска, после пъхна пръсти в отвора на идентифициращата машина, която прехвърли отпечатъците й в компютърната памет. Жената закачи пропуска на гърдите й.

— Аз съм Дорийн Кънингам — началник на отдела за сигурност към научната група в първа кухина. Ако имате някакви въпроси или проблеми, обръщайте се към мен.

— Благодаря ви — отвърна Патриша. Ланиер вече излизаше. Тя го последва.

— Ако искаш да се упражняваш, по вътрешния периметър има пътечка за бягане. Поставили сме и гимнастически уреди. Препоръчвам ти да тренираш винаги, когато можеш. Тялото се отпуска и залинява от отслабената гравитация. Освен това с упражненията по-лесно ще се аклиматизираш към ниското атмосферно налягане.

— Много ми допада отслабеното притегляне — каза тя докато заобикаляха едно плексигласово иглу. — Става ми някак леко.

Вътре в иглуто бяха паркирани две машини, наподобяващи снежни трактори, но с по шест гумени колела, от които стърчаха остри стоманени шипове. Патриша се наведе и ги огледа отдолу.

— Изглеждат доста мощни — каза тя.

— Но пък са лесни за управление. Скоро ще се научиш. Това са нашите камиони.

Той отвори близката врата и й помогна да се настани на мястото до водача. Преди да затвори вратата спря и я погледна.

— Съжалявам, ако одеве съм те обидил с нещо. Не знам дали разбираш колко си важна за всички нас и…

— Не разбирам — прекъсна го Патриша. — Нямам никаква представа каква полза може да има от мен тук.

Ланиер кимна и се усмихна.

— В едно обаче си прав. Щом съм толкова важна, ще си виря носа чак до тавана.

— Виждам, че бързо навлизаш в местните взаимоотношения. — Той се настани зад кормилото, порови в джоба и извади компанел. — Щях да забравя. Това е за теб. Полага ти се.

Ланиер включи електрическия мотор и изкара камиона от иглуто.

— Сега ще отидем във втора кухина, където е първият град. Ще прекараме няколко часа там, а сетне взимаме експреса.

— Това някой от влаковете ли е?

Ланиер кимна.

— Днес няма да ходим в трета кухина. Иначе ще ти дойде множко за един ден. Може да се претовариш. Ще спрем в лагера на службата за сигурност в четвърта кухина, там ще обядваме и после продължаваме към шеста.

Камионът се изравни с мрежеста ограда, която продължаваше на няколко километра в двете посоки.

— Рано ли е да задавам въпроси?

— Все някога трябва да почнем — отвърна Ланиер.

— Това отвън е истинска почва. Сигурно може да се отглеждат растения в нея.

— Доста е плодородна. Работим по няколко аграрни проекта, предимно в четвърта кухина. Всъщност, тази почва е предимно на основата на ситно разтрошен астероиден материал, с известни добавки естествено.

— Хъм. — Тя се извърна и погледна към прашния облак, който се вдигаше зад тях. — Енергозахранването на Камъка в изправност ли е? Искам да кажа — възможно ли е да потегли отново?

— В пълна изправност — отвърна Ланиер. — Но дали ще тръгне — това никой не знае.

— Чудех се… какво ли ще стане, ако внезапно потегли и се окажем затворени вътре. Ще трябва да се храним от почвата, нали?

— Но не по тази причина започнахме с опитите за засаждане — обясни Ланиер. Тя зачака продължението, но той караше, вперил замислен поглед пред себе си. Наближиха някаква врата в оградата и камионът забави ход.

— Двигателите са много стари. Някои от инженерите дори смятат, че са износени — заговори той, сякаш въобще не я бе чул, а отвръщаше на въпроси, които го бяха измъчвали. В същото време извади от джоба дистанционно управление, набра някакъв код и вратата се отвори. — Все още не сме в състояние да разберем на какъв принцип работят. За последен път са се включили за да забавят скоростта на Камъка и да го изведат на настоящата орбита. Използвали са грамадни скални късове, които са откъртвали от повърхността на Камъка с помощта на роботи. Отделните късове са били прехвърляни с помощта на транспортни платформи към северния кратер. Този край сега е затворен — скоро ще узнаеш защо. Нямаме представа каква е била по-нататъшната съдба на скалните късове, документацията, с която разполагаме не може да бъде интерпретирана.

— Не се учудвам.

Камионът продължаваше да се носи по прашния път, набразден от многобройни дири.

— Защо е било необходимо да се опъват тези безкрайни телени заграждения? — попита Патриша. — След като хората веднъж са подбрани, за да бъдат изпратени тук, това не е ли достатъчно за да се спазят изискванията на службата за сигурност? Доста пари са отишли на вятъра за да се прекарат всичките тези заграждения от Земята. А вместо това можехте да получите научна екипировка.

— Мрежата не е наше дело. Открихме я тук.

— Обикновена телена мрежа?

— И минискулптури.

— За какво говориш?

— Камъкът е построен от човешки същества, Патриша. Хора от Земята.

Тя го погледна и понечи да се усмихне.

— Построили са го преди хиляда и двеста години. Или поне на такава възраст го определиха нашите прибори.

— Сега ти е паднало да ме занасяш.

— Не, говоря сериозно.

— Не зная какво съм ти направила.

— Не разбираш ли, че не се шегувам. Да не мислиш, че наистина ще натоварим шест или десет километра телени мрежи и ще ги докараме тук?

— По-скоро бих повярвала в това, отколкото, че по заповед на Шарлеман или някой друг са направили Камъка.

— Не съм казвал, че е от нашето минало. Моля те да проявиш малко търпение, преди да научиш останалото. Почакай и сама ще видиш.

Тя кимна, но отвътре кипеше от яд. Това сигурно беше някакъв отвратителен местен обичай. Извеждаш новопристигналия на разходка, тероризираш го, подхвърляш му разни загадки като от долнокачествен филм, сетне го връщаш обратно и пада голям смях. А нещастникът бива обявен за пълноправен жител на Камъка. Страхотно.

От малка ненавиждаше подобни колективни забавления. И най-вече докато беше в УКЛА[1].

— Виж на склона — каза Ланиер. — Поникнала е трева. Не сме я донесли от Земята.

— Наистина прилича на трева — съгласи се тя.

Близо тридесет минути пътуваха през долината. Вече се виждаше сивкавата стена на полюса. Пред входа на тунела, минаващ през стената, бе издигната платформа, завършваща с метална арка. Ланиер зави и подкара камиона по рампата.

— А как се поддържа концентрацията на въздуха? — попита Патриша. Тишината в кабината я подтискаше. Ланиер включи светлините.

— Под средните три кухини са прокопани подземни езера. Сравнително плитки са и са изпълнени с водна леща, хиацинт и различни водорасли. Плюс някакви други, непознати растения. Най-голямото езеро заема почти цялото дъно на четвърта кухина. Във всеки един от полюсите на кухините са прокопани вентилационни отвърстия — приблизително на три километра височина — можеш да ги видиш с бинокъл и дори с просто око, ако имаш остро зрение — а в стените на Камъка има безброй тунели, шахти и канавки.

Патриша кимна, но избягваше да срещне погледа му. Май скоро наистина ще се вкамени, помисли си Ланиер. Възмущението обикновено беше първият симптом. Възмущението и недоверието бяха далеч по-поносими, отколкото възприемането и разбирането. Дори най-внимателното запознаване с тайните на Камъка неизменно водеше до това състояние. Всичко останало идваше по-късно.

Шест минути след като влязоха в тунела, те спряха пред масивна и здрава метална врата, която го затваряше плътно. Ланиер я отвори с дистанционното и камионът излезе във втора кухина.

Рампата, водеща надолу от тунела, беше подсилена от двете страни с каменен зид. До вратата на телената ограда, която продължаваше и от тази страна, бе издигната караулка. Когато камионът я наближи, тримата часовои, облечени в познатите черни комбинезони, застанаха мирно. Ланиер спря, изключи двигателя и слезе. Патриша остана на седалката, загледана в пейзажа пред нея.

Зад рампата започваше гъста гора, в която белееха някакви солидни постройки. Още по-нататък блестеше широката водна повърхност на езеро, или река, простираща се както на изток, така и на запад, до самия край на кухината. През реката беше прехвърлен метален мост с изящна конструкция, чийто въжета бяха изпънати на масивни бетонни пилони.

Мостът сочеше право към града.

Можеше да е Лос Анджелис, в някой ясен слънчев ден, би могъл да е всеки земен град, ако не беше разликата в мащабите. Беше значително по-голям, вдигнат с размах, по-добре организиран и най-вече — по-зрял архитектурно. На равни разстояния из града се издигаха най-високите сгради, които бе виждала през живота си. Всяка една от тях сигурно надхвърляше четири километра височина — приличаха на стройни, изваяни от бетон, стъкло и стомана свещници. Приликата със свещник се засили, когато вдигна глава и забеляза, че небостъргачите са прикрепени за тавана на кухината. От петдесетина километра разстояние, покрит с прозрачния воал на омарата, градът изглеждаше красив като макет зад стъклен похлупак в музей.

Тя завъртя глава и почувства, че й се завива свят.

— Добро утро, господин Ланиер — посрещна ги старшият офицер, който бе приближил да провери пропуските им. — Нова ли е?

Ланиер кимна.

— Патриша Васкес. Неограничен достъп.

— Разбрано. Генерал Герхард ни предупреди още вчера да ви очакваме.

— Нещо интересно? — попита Ланиер.

— Разузнавателният отряд на Митчел в момента проверява К-мега.

Ланиер се наведе към отворения прозорец.

— „К-мега“ е един от големите небостъргачи — обясни той. Патриша прикри с ръка блясъка на плазмената тръба и се опита да разгледа отвъдния край на кухината. Виждаше още гори, няколко езера и сгради, заобиколени от прави и концентрични улици.

Стената в другия край бе толкова далече, колкото Лонг Бийч от Лос Анджелис. Въпреки огромните си мащаби, градът несъмнено бе построен от хора.

Подпрян на прозореца, Ланиер й предложи да се поразтъпчат малко, преди да продължат пътя.

— Как го наричате? — попита Патриша.

— Казва се Александрия.

— Вие ли го кръстихте така?

— Не — поклати глава Ланиер.

— Днес ще посетим ли седмата кухина?

— Ако ти стигнат силите.

— Колко ще останем тук?

— Не повече от няколко часа. Искам да ти покажа библиотеката, преди да продължим.

— Библиотеката?

— Ами да — усмихна се той. — Гвоздеят на програмата.

Тя се облегна назад.

— Градът изоставен ли е?

— Повечето от нас смятат, че е изоставен. Имаше немалко съобщения в обратния смисъл, но аз съм склонен да ги отдавам на прекомерно изпънати нерви. Войниците ги наричат призраци. Духове. Досега обаче не сме открили нито един жив жител на Камъка.

— А мъртви открихте ли?

— В изобилие. Не само в тази, но и в четвърта кухина е пълно с гробници. Тук, в Александрия, най-голямото е на около десет километра и шест градуса от нас. Схващаш ли принципите на координатната система?

— Мисля, че да — каза Патриша. Ъгълът се измерва от оста, а разстоянието от полюса. Но къде е отправната точка и кой полюс?

— Отправната точка е мостът, а отчитаме винаги от южния полюс.

— Значи не си се пошегувал и това е самата истина. Камъкът е бил построен от хора.

— Точно така — каза Ланиер.

— И къде са отишли?

Ланиер се усмихна и размаха пръст.

— Чакай, сещам се — каза Патриша. — Трябва сама да видя. — Тя скочи от кабината и се протегна. — Впечатлена съм.

— Когато за пръв път видях Александрия, имах чувството, че съм си у дома — заговори Ланиер. — Израснах в Ню Йорк и се преместих в Лос Анджелис, когато бях на петнадесет. С други думи, прекарал съм целия си живот в големи градове. Но въпреки това, бях направо потресен. Тук спокойно могат да се настанят двадесет милиона души и пак ще има място за още.

— За това ли е толкова важен Камъкът — заради свободната територия?

— Не — поклати глава Ланиер. — Нямаме намерение да го заселваме. В научната група има петнадесет археолози и те са готови да убият всеки, посмял да предложи нещо подобно. На всеки няколко дни правят открити сбирки — скоро ще имаш възможност да посетиш някоя. Работят денонощно и непрекъснато, откакто пристигнаха тук преди три години. Не позволяват да докоснем нищо, освен в случаите, когато се намеси отделът за сигурност, или аз самият издам заповед. Дори тогава си имаме страхотни ядове.

Патриша кимна на тримата войници, които я посрещнаха широко ухилени, а един дори вдигна визьора на шлема си за да изрази почитанията си. Радиото в караулката изпращя. Офицерът влезе за да отговори на повикването. Патриша не чуваше отсрещната страна, но дежурният отвръщаше на руски.

— Готова бях да се закълна, че са американци — рече тя.

— Такива са. Но при Хуа Линг и на южния полюс работят руснаци.

— И нашите войници говорят руски?

— Този специално говори. Както и още три-четири езика. Подбирали сме само най-добрите.

— Има ли някой тук, който да не е малък гений?

— Избягвали сме каквито и да било случайни попадения. Не можем да си позволим подобни грешки. Всеки е натоварен с две, дори три задължения. — Той се настани на шофьорското място. — Когато се приготвиш можем да тръгваме към моста. Чака ни библиотеката.

— Готова съм — отвърна Патриша и седна.

Излязоха на широкия, четирилентов мост, а стоманените шипове на гумите тракаха по асфалта. Патриша бръкна в джоба и извади компанела. Клавиатурата бе само от десет бутона — удобна предимно за стенографиране. Патриша написа:

„Атмосферни условия — непроменени от доста време. Небето е ясно. Пейзажът е изумителен. Местността изглежда равнинна, а после, малко над хоризонта (поглед на север) се вдига рязко нагоре, като че оформя склоновете на дълбока долина. Отделните подробности в кухината се виждат като през лятна омара“.

Тя пусна обратно записа на малкия екран и провери за грешки. Беше се научила да води записки на компанела още в колежа и го предпочиташе, пред обикновения бележник. А и както изглеждаше, хартията бе твърде скъп лукс на Камъка, та всички използваха електронни бележници.

Стигнаха първото широко кръстовище и Патриша продължи да пише:

„Улиците са широки над петдесет метра и по средата са разделени със зелен пояс, в който вероятно са били засадени дръвчета и трева. От всяка страна има по две платна. Повечето растения имат доста повехнал вид. Повреда в системата за поддържане на насажденията — или е изключена? От двете страни на улицата витрини — всички прозорци изпочупени. Просторни работни помещения, офиси — открити. На една от витрините — човекоподобен манекен. С дълъг врат. Без дрехи.“

Над един от магазините, може би бижутерски, забеляза надпис. „При Цезар“ — прочете тя. Изписано бе на латиница, но от другата страна същият надпис го имаше и на кирилица. Някои от магазините бяха украсени с ориенталски йероглифи — китайски, или японски. Други имаха виетнамски, или лаоски обозначения.

— Божичко — изпъшка тя. — Все една съм си в Лос Анджелис.

Имаше нещо странно и неуловимо на пръв поглед във вида на всичките тези редици от магазини. Тя присви очи, опитвайки се да различи несъответствието. — Чакай малко — заговори Патриша и Ланиер намали скоростта. — Искали са да го направят старомоден, нали? Искам да кажа, като в някои от големите градове на Земята, където има подобни квартали, построени в архаичен стил.

— По-добро заключение досега не бях чувал — похвали я Ланиер. — Да си призная, досега не бях обръщал особено внимание на този район.

— Малко съм объркана, Гари. Ако Камъкът наистина е бил построен преди повече от хиляда години, тогава как ще обясниш всичко това?

Ланиер зави и спря камиона по средата на улицата. Той посочи една масивна и мрачна на вид сграда в северния край на обширна зелена площ.

— Това е една от библиотеките — по-точно една от двете, които изследваме в момента. Всички останали са затворени.

Патриша прехапа устни.

— Нормално ли е да съм толкова притеснена? — попита тя.

— Сигурно. Аз също щях да съм.

— Искам да кажа… — тя се поколеба. — Защо трябва да ходя там? Аз съм математик. Не съм инженер, нито историк.

— Повярвай ми, никой не влиза само по прищявка в библиотеката. Дава ти се уникална възможност. Занимаваш се с материя, която поне досега няма практическа стойност.

— Май ще спра да задавам въпроси — въздъхна Патриша. — Защото вече не знам какво да питам.

Около сградата бяха разположени електронни датчици — монтирани по стълбовете на познатата мрежеста ограда, която отгоре завършваше със зловеща на вид бодлива тел. Виждаха се и тъмните отвори на телекамери. На входа стояха четирима часовои въоръжени с ППЛ — противо-пехотни лазери. Имаха сериозен, дори навъсен вид. Ланиер и Васкес закрачиха към вратата, когато от високоговорителите отекна заповед:

— Господин Ланиер. Спрете и изчакайте проверката. Кой ви придружава?

— Патриша Васкес — отвърна той. — По списък към научната група, съгласно уговорка с генерал Герхард.

— Разбрано, сър. Приближете се и покажете пропуските.

Двамата доближиха вратата.

— Бодливата тел и датчиците докарахме преди две години от Земята — обясни Ланиер. — Тогава вече започвахме да си даваме сметка какво се крие вътре.

Показаха пропуските, а после положиха длани в сканиращата машина, обслужвана от жена в черен комбинезон. Проверката приключи и двамата продължиха зад оградата.

Тук прозорците на първия етаж също бяха изпочупени. Нямаше никакви обозначения или надписи, които да сочат, че това е библиотека. Предверието тънеше в мрак и беше пусто.

— Външната охрана може да влиза в библиотеката само при случаи на тревога. Вътре винаги има дежурен, който следи камерите — чухме гласа му от високоговорителите.

— Много забавно — рече Патриша.

— Необходимост.

Лентата от фосфоресциращи лампи, монтирани под тавана светеше ярко, озарявайки малък участък от пода, който водеше право към стълбите в средата на предверието.

— На четири места в Александрия разположихме подвижни агрегати — обясняваше Ланиер, докато крачеха в осветения участък. Подът бе покрит с дебел слой прах, в който се виждаха множество стъпки. — По-голяма част от градското електрозахранване не работи. Все още не сме открили и енергоизточника, но предполагаме, че е някаква подземна електроцентрала. На други места, дълбоко под повърхността на Камъка, открихме енергетични резерви, складирани в сръхохладени акумулатори.

— Акумулатори? — сбърчи чело Патриша.

— От типа на силовите енергоклетки в Аризона — обясни Ланиер.

— Аха. — Не я биваше особено по приложна физика, но не искаше да издаде невежеството си пред Ланиер.

— В останалата си част електрическата система не се отличава с нищо особено. Контролните и информационни канали са от оптични кабели, също като на Земята. В сградите е тъмно защото прекъсвачите са били изключени — или са се изключили автоматично — и сега няма кой да се заминава с тях. Поне докато не научим малко повече за града, за да избегнем опасността от пожари.

— А защо са изпочупени прозорците? — попита Патриша, докато се изкачваха по стълбите.

— С времето стъклото се напуква, появяват се шупли. За това допринасят и колебанията в атмосферното налягане.

— Промени във времето?

— Нещо подобно. Във всяка една от кухините има инсталации за високо и ниско налягане, за възходящи и низходящи течения. Дори и програматори на бури. Случва се и да вали сняг, макар доста рядко. Всичко е контролирано от процесори, но не знаем къде са разположени и дали функционират в момента.

Площадката на втория етаж ги посрещна с редица от метални кабини, които се губеха в тъмнината.

— Вече цяла година теглим информация от тези запаметяващи устройства — каза Ланиер. — Нито един от програмните езици не ни е познат, затова се стараем главно да копираме информацията и записаните изображения. По-късно узнахме, че библиотеката в следващата кухина е още по-голяма и сега сме съсредоточили усилията си върху нея. Но… аз лично предпочитам тази. На четвъртия етаж разгърнахме многоканална копирна станция. Там ще имаш възможност да се занимаваш с изследванията си.

— Все една, че съм на борда на „Мария Целеста[2]“.

— И други направиха подобно сравнение. Както и да е, основното правило на работа е: „Не пипай нищо, което след това не би могъл да оставиш във вида, в който е било“. Археолозите едва приключиха с първия оглед и са крайно чувствителни на тази тема. От време на време се налага да нарушаваме правилото — за да поправим или регулираме някоя машина — но иначе се стараем да пазим всичко непокътнато. Ако Камъкът е „Мария Целеста“ трябва на всяка цена да разгадаем тайната.

На четвъртия етаж влязоха в просторна стая, съоръжена с прозрачни изолационни кабини за четене, прожекционен, копирен апарат и голям екран на една от стените. Осветлението бе ярко и тук под тавана също бяха монтирани лампи, свързани с акумулатори. Ланиер изтегли една кресло. Тя седна.

— След минутка се връщам — рече й той. Приближи отсрещната стена, отвори една врата и се изгуби от погледа й. Патриша вдигна капака на прожекционния апарат — дали беше за микрофилми, или за видеокасетки? Екранът на стената бе плосък и черен като ебонит.

Едва сега почувства нещо странно в креслото. В средата на седалката бе монтиран малък цилиндър, който я подпираше неприятно отдолу. Може би на времето креслото е било снабдено с възглавница, която е закривала цилиндъра — или пък само е създавало подобна възглавница.

Патриша огледа редицата от прозрачни кабини и се помъчи да си представи хората, които са седели в тях. Ланиер се върна и тя го посрещна с облекчение. Ръцете й трепериха.

— Настръхнах — призна си тя с вяла усмивка.

Той й подаде малка книга, обвита в млечнобяла пластмаса. Хартията бе тънка и доста здрава. Беше написана на английски — но шрифтът бе доста странен. Погледна заглавието.

— „Том Сойер“ — прочете тя. — От Самюел Лангхорн Клеменс, Марк Твен. — Датата на публикуване бе 2110 г. Тя затвори книгата, остави я и преглътна мъчително.

— Е? — попита тихо Ланиер.

Тя го погледна и се намръщи. После изведнъж лицето й светна. Отвори уста да заговори, но се отказа.

— А се чудеше защо имам толкова изморен вид — каза Ланиер.

— Така е.

— Сега вече разбираш ли?

— Заради тази… библиотека.

— Донякъде — каза той.

— Тя е от бъдещето. Камъкът идва от нашето бъдеще.

— Все още не сме напълно сигурни.

— И затова съм тук… за да ви помогна да разберете как е дошъл.

— Има и други загадки, също толкова мистериозни и може би те всички са свързани помежду си.

Тя отвори книгата.

— Издадена от „Грейтър Джорджа Дженеръл“ съвместно с „Харпър Пасифик“.

Ланиер се пресегна и взе книгата от ръката й.

— Засега ти стига. Да излезем навън. Време е малко да си починеш — можем да слезем в караулката.

— Не — каза тя и затвори очи. — Искам да продължим.

Ланиер излезе да остави книгата, после я поведе към приземния етаж.

— Входът за метрото е през две улици от тук. Ако искаш да се поразходим. Движението успокоява мислите.

Двамата поеха към близкия край на парка и Патриша плъзгаше поглед по сградите, надписите и витрините, осъзнавайки, че от тук нататък ще й е все по-трудно да възприема фактите.

Минаха покрай една блестяща арка и се спуснаха надолу по стълбите към входа на метрото.

— Нали каза, че Камъкът идвал от бъдещето — заговори Патриша.

— От нашето бъдеще — поправи я Ланиер. — Но може да не е от нашата вселена.

Кожата й беше необичайно топла. Тя премигна учестено, без да знае, дали ще се засмее, или ще заплаче.

— По дяволите.

— И аз реагирах така.

Стояха на широка платформа, пред покрита с орнаменти от прозрачни кристали стена. От тавана висяха табели с надписи и стрелки: „Централен Възел, линия 5“; „За Александрия“; „Сан Хуан Ортега, линия 6, 20 минути“. Имаше и познатите ебонитово-черни екрани.

Патриша почувства, че й се вие свят. Реалност ли беше всичко наоколо, или продукт на пренатоварения й ум?

— Внимавай — предупреди я Ланиер. — Камъкът взе да те хваща.

— Така е. Уф. Да внимавам да не се вкаменя.

— Следващият симптом е депресията. Дезориентация, фантазии, депресия. Поне аз минах през това.

— И ти ли? — тя сведе поглед към белите плочки под краката й.

— Най-много след пет минути влакът ще дойде.

— Оправих се вече — промърмори Патриша. Не си вярваше много, но пък от друга страна беше изпитвала нещо подобно преди някои от по-тежките изпити. Преживяла го бе и сега щеше да го преживее. Трябваше. — Питах се, дали има по-добър начин да се втълпи идеята за Камъка на някой новопристигнал. Начинът, който сте избрали, ми се струва доста рискован.

— Опитахме и други.

— Не стана ли?

— Във всеки случай, нямахме по-добри резултати. Понякога по-лоши.

Откъм тунела ги блъсна въздушна стена. Патриша надникна от края на платформата, опитвайки се да определи принципа, който използва подземната железница. Подът на канала беше съвсем гладък, не се виждаха никакви релси.

От тунела със свистене изскочи огромна алуминиева стоножка без прозорци на предната кабина и се понесе край тях, озарена от зеленикаво сияние. В първия вагон стоеше изправен часовой в познатия черен комбинезон, въоръжен с лазерна пушка и препасал тежък кобур с пистолет.

— Господин Ланиер — поздрави той и отдаде чест.

— Чарли, това е Патриша Васкес. Зелен пропуск — като мен. Патриша, позволи ми да ти представя капрал Чарлз Вурц. Двамата често ще се срещате. Чарли отговаря за охраната на метрото.

— Пазя да не се возят призраците — рече ухилено Чарли и подаде ръка на Патриша.

Ланиер подкани Патриша да влезе. Вътрешността не се отличаваше с нищо необичайно, сякаш се намираха в току що произведена и пусната в употреба високоскоростна транспортна система на Земята. Седалките блестяха от чистота, дръжките на тръбите бяха хромирани. По всичко изглеждаше, че вагоните не бяха предназначени да бъдат претоварвани — край прозорците и седалките нямаше високи перила, въпреки че помещението бе доста просторно. Липсваха и типичните за метрото рекламни надписи, всъщност нямаше каквито и да било обозначения.

— Напомня ми старото метро в Сан Франциско — подхвърли Патриша. — Не беше се качвала на метрото в Лос Анджелис от години.

Настаниха се на седалките. Патриша не усети кога са тръгнали, осъзна, че са напуснали станцията едва когато погледна към прозореца. Отвън се виждаше само мрак, от време на време се мярваха някакви отражения в стената.

— Не зная защо, но не ми прилича на бъдещето — заговори Патриша. — Всичко е толкова познато. Винаги съм си мислела, че бъдещето ще е различно, странно и чуждо. Особено ако става дума за хиляда години напред. Но тези сгради, метрото — питам се, защо не са използвали телепортация?

— Александрия и тази подземна железница са доста по-стари от други райони на Камъка. Когато обиколиш навсякъде и се запознаеш с всичко подробно, сама ще забележиш разликата в технологичното ниво. Освен това… — той спря. — Не познаваш историята им. Имало е пречки. Проблеми за решаване. Противоречия.

— За които скоро ще науча.

— Правилно — рече Ланиер. — Усещаш ли някакво движение? Ускоряване?

Тя се намръщи.

— Не. Може би потеглихме бавно и…

— Влакът ускорява с четири g.

— Почакай — тя погледна към прозореца и проследи играта на бледите светлини. — Александрия… градът не е построен както трябва.

Ланиер очакваше продължението търпеливо. Знаеше, че е невероятно умна, но в някои отношения бе толкова незряла. Непрестанно се стараеше да скрива вълнението си, сякаш бе ученичка.

— Камъкът също е ускорявал и забавял, нали? Точно като този влак. Но аз не почувствах никакво движение, а и равнините на кухините трябваше да са наклонени, за да компенсират силата на реактивната тяга. Също и езерата — от едната страна трябваше да са с по-високи стени, иначе водата щеше да прелее. Да се разплиска от ускорението.

— В нито една от кухините няма признаци да са строени подобни съоръжения — каза Ланиер.

— Може би са ускорявали постепенно?

Той поклати глава.

— Тогава съществува някакъв друг начин за компенсиране?

— Шестата кухина — каза Ланиер. — Но това също е част от общата картина.

— Оставяш ме сама да си блъскам главата над всичко.

— Когато е възможно.

— Като на изпит.

— Не — отвърна Ланиер и в гласа му се долови съчувствие. — Съветникът каза, че ти можеш да ни помогнеш. Вече не се съмнявам в това. Но дори и да е изпит, ти се справяш чудесно.

И все пак имаше известни резерви.

Тунелът внезапно свърши и влакът бе озарен от дневна светлина. Носеха се над обширна водна повърхност, скоростта им бе поне триста километра в час.

— В канала отдолу са вградени три релси — обясни Ланиер. — Движим се чрез магнитна индукция.

— Виж ти. — Тя плъзна поглед по повърхността на езерото, простиращо се на север чак до стената на полюса. Високо горе се извиваше свода на покрива, а в далечината, почти на хоризонта, брегът се губеше в мъгла.

На около седем километра от тях се виждаше един от познатите небостъргачи, основата му бе скрита във воала на мъглата. Друга подобна кула стърчеше на километър по-нататък, вдигната на пилон, който се показваше от водата.

Стената на мъглата се носеше право към тях и изведнъж излязоха на суша. Наоколо беше гъста борова гора, игличките имаха синкав цвят под светлината на плазмената тръба.

— В четвърта кухина, доколкото можахме да определим, е бил разположен центърът за възстановяване. Освен това има голям резервоар с вода и въздухопречиствателна инсталация. Четирите по-големи острова в езерата са застроени. Има и подводна станция с коралови градини, извори за прясна вода и речна система. Истински курорт с резерват за диви растения, рибна ферма — макар сега всичко това да е доста занемарено.

Влакът забави скорост и шумът от движението се промени, когато се изравниха с издигната над земята платформа. Двама войници с черни комбинезони затичаха успоредно с вагона, докато влакът спре. Ланиер се изправи и тя го последва към вратата, която се отвори безшумно веднага щом я доближиха.

Гора, много вода и мирис на влажна почва.

— До скоро виждане, Чарли — каза Ланиер. Чарли ги изпрати до вратата и отдаде чест.

Часовоите от платформата приближиха и поискаха пропуска на Патриша.

— Добре дошли в летния лагер, мис Васкес — каза един от тях. Тя хвърли поглед през перилата на платформата. До земята имаше поне шест метра. Подобно на лагера в първа кухина и тук платформата бе заобиколена от ров и телена ограда, а също и земеделска лаборатория, но доста по-голяма.

В лагера всички носеха черни комбинезони, тук-там в комбинация със сиво или тъмнозелено.

— Все военни ли са? — попита тя. Ланиер кимна.

— Има и малочислена група учени, но мястото се използва главно за отдих — когато има време. Тази кухина има стратегическо значение. Тя разделя относително обитаемите зони на Камъка от работната част.

— Реактивните двигатели?

— Да и седмата кухина. Както и да е, сега ще имаш време да се поразходиш и да преосмислиш видяното досега.

— Съмнявам се — отвърна Патриша.

Ланиер я поведе към столовата.

В общи линии столовата не се отличаваше особено от тази в първа кухина. Настаниха се на една маса с британски и немски морски пехотинци. Ланиер я представи на командващия офицер — полковник Хайнрих Беренсон, немец.

— След седмица ще бъде назначен за командващ силите за сигурност в седма кухина — обясни той. — Доста често ще работите заедно.

Беренсон беше полковник от германските космически сили, имаше светлоруса коса и изпъстрено с бръчки лице, на ръст бе колкото Ланиер, но значително по-мускулест. Приличаше по-скоро на ирландец, името му също не беше типично немско. Държеше се с Патриша дружелюбно, но някак дистанцирано.

Тя си поръча салата — имаше пресни марули от градината на лабораторията — и огледа лицата на седящите наблизо мъже и жени. Никой не носеше зелен пропуск.

— Какво представлява тази система с пропуските? — попита тя Ланиер. Беренсон се усмихна и поклати глава, като да бяха засегнали болното му място.

— Хората с червени пропуски не се допускат отвъд прохода в първа кухина — отвърна Ланиер. — Това са предимно членове на инженерната група. Сините пропуски важат за всички райони на Камъка с изключение на шестата и седмата кухина, освен това в кухините отвъд първата приносителите им трябва да бъдат с придружител и да изпълняват конкретни задачи. Зелените пропуски имат неограничен достъп, но подлежат на постоянни проверки.

— Тук съм от три години — намеси се Беренсон. — А едва преди три месеца получих зелен пропуск. — Той погледна пропуска на Патриша и поклати глава. — За щастие, открих празнина в наредбата. Оказа се, че мога сам да се придружавам.

Ланиер се засмя.

— Да се радваме, че до момента всичко върви гладко.

— Амин — добави Беренсон. — Никак не ми се ще да имам неприятности.

— За зелените пропуски има три разрешителни нива. Най-ниско е първото ниво — забранен е достъпът до засекретените зони. Второ ниво означава ограничен достъп само при изпълнение на служебните задължения — членовете на охраната например. А третото разрешително ниво е което имаме двамата с теб.

— На мен ми дадоха второ ниво — подхвърли Беренсон.

Когато поеха обратно към влака Патриша попита:

— Второ ниво означава, че той не знае за истинския произход на Камъка, нали?

— Когато стигнем седмата кухина ще узнаеш останалото.

— Но не и затова какво има в библиотеките.

— Не — съгласи се Ланиер.

Това я отрезви. Беренсон заемаше висок пост от години, а нямаше ни най-малка представа за съдържанието на библиотеките.

Четиримата десантчици, облечени в леки космически скафандри тичаха с изящни скокове по голата лунна повърхност, а зад тях блестяха звездите и видимата четвърт на Земята. Мирски ги проследи от върха на хълма, като се стараеше да изважда на показ само горната част на шлема. В дясната си ръка стискаше електрическо фенерче, което бе насочено към неговите другари от групата, сгушени в тясната клисура между скалите. Когато четиримата долу стигнаха предварително обозначеното място, той подаде сигнал към хората си.

Набелязаната цел — макет на лунен бункер — се намираше на около стотина метра от хълма. Четиримата, играещи ролята на защитници, вече бяха пред шлюза. Мирски вдигна своя АКВ-297 — автомат Калашников вакуумен-модел — и се прицели в шлюза.

Люкът се плъзна встрани и Мирски вдигна малко по-високо дулото, а после нагласи кръста на оптическия мерник върху мигащата сигнална светлина. С облечения в плътна ръкавица пръст той натисна бавно спусъка, който бе разположен върху страничния корпус на автомата и почувства три бързи отката. От дулото за миг бликна къс пламък от възпламенения барут и после се стопи в мрака. Целта изригна в облак от пластмасови трески.

В слушалките изпращя гласът на наблюдаващия офицер, който нареди на четиримата защитници да положат оръжието и да легнат.

— Вашият шлюз е обезвреден — добави лаконично наблюдаващият. — Чудесно се справихте, подполковник… продължавайте.

Мирски и тримата му помощници приближиха предпазливо макета. Защитниците лежаха в праха, съвсем неподвижни, ако се изключат трепкащите цифри върху миниатюрните дисплеи на разположените в раниците животоподдържащи системи. Мирски намигна на един от тях през прозрачната част на визьора. Другият го следеше с празен поглед, изглежда хич не му беше до закачки.

— Другарю подполковник, — повика го един от хората му. — Погледнете през рамо — ориентировка два часа.

Мирски се извърна и проследи посоката, в която сочеше с ръкавица повикалият го.

Като тлеещ облак в небето точно над лунния хоризонт се бе появил Картофът.

Сякаш беше обречен непрестанно да му сочат тази проклета точка в небето — Ефремова, преди три години, сега отново.

— Да, виждам — кимна Мирски.

— Заради него тренираме, нали, другарю подполковник?

Мирски не отговори. В разговора се намеси наблюдаващият и нареди да прекратят безсмисленото дрънкане.

— И звездите имат уши, ефрейтор — допълни Мирски. — Хайде да приключваме със задачата. Имаме час по политическа подготовка. — Ефрейторът срещна погледа на Мирски и направи презрителна гримаса, но премълча.

Четири часа по-късно, докато си почиваха в техния бункер, наблюдаващият мина между хамаците, поздрави победителите в учението и раздаде писма от Земята. Всички получаваха писма, не само от близки и роднини, но и от партийни звена по селата и фабриките. Накрая наблюдаващият спря пред хамака на Мирски.

— Има само едно писмо за теб другарю… полковник — каза той и му подаде плътен, дебел плик. Мирски пое плика и погледна изненадано наблюдаващия.

— Отвори го.

Той разкъса внимателно горния край и отвътре изпаднаха пет листа, изписани на машина.

— Ето ти и повишението — прошепна Мирски, все още невярващ в случилото се.

— Както и нови заповеди, полковник — добави наблюдаващият. — Другари, някой от вас интересува ли се къде ще бъде назначен полковник Павел Мирски?

— Къде? — попита един сержант.

— На Земята — съобщи Мирски.

— На Земята, значи! — повтори наблюдаващият. — Изкарал си четири поредни курса за обучение на Луната. И сега се връщаш долу.

Останалите ги гледаха леко засмени.

— В Индийския океан — добави Мирски. — Очаква ме нов курс — този път за батальонен командир.

— В Индийския океан — повтори със същия многозначителен глас наблюдаващият като посочи с пръст пода — под който се намираше земния диск, а после вдигна двете си ръце и кимна към тавана.

Останалите избухнаха във възторжени възгласи и заръкопляскаха.

— Най-сетне ще имаш звездите, за които толкова си мечтал, другарю полковник — добави наблюдаващият и му стисна ръката.

Бележки

[1] Университета в Лос Анджелис, Калифорния — бел.прев.

[2] Бригантина, чийто екипаж изчезнал при загадъчни обстоятелства през декември 1872 г. — бел.прев.