Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ВТОРА ГЛАВА

На двадесет и пет километра под оста, въртящият момент на Камъка създаваше сила на притегляне, равна на една шеста g. Гари Ланиер се възползваше ежедневно от това за да извършва гимнастически упражнения, които на Земята биха били невъзможни, или твърде опасни. Той се премяташе назад и напред, като издишваше шумно въздуха и пуфтеше, въпреки че всъщност не изпитваше особено затруднение.

Упражненията проясняваха мислите му и поне за няколко минути го връщаха в младежките години, когато бе тренирал гимнастика в колежа.

В разрез първата кухина на Камъка наподобяваше на приплеснат цилиндър, с диаметър петдесет километра и дължина тридесет. Всъщност, диаметърът на всяка една от първите шест кухини на Камъка бе по-голям от дължината й, вследствие на което те приличаха на дълбоки долини, както понякога ги наричаха.

Ланиер спря да си поеме дъх и вдигна глава към плазмената тръба. Пръстени от светлина преминаваха през йонизиран газ, малко по-плътен от космическия вакуум и продължаваха по цялото протежение на тавана, успоредно на оста от прохода към противоположната страна на кухината, носейки се с такава скорост, че човешкото око възприемаше движението им като непрекъснат ярък поток, извиращ от блестяща тръба. В действителност плазмената тръба — и нейното продължение в останалите кухини — осигуряваше осветлението във вътрешността на Камъка и то приблизително от двадесет столетия насам.

Той скочи на песъчливия под и отри ръце в панталоните си. Тренираше около час, или колкото му позволяваше и без това доста натоварената програма. Напоследък мускулите му все по-често изпитваха нужда от земна гравитация. Поне се бе аклиматизирал към разредения въздух.

Ланиер прокара ръка по късата си, черна коса, докато подскачаше със замислено изражение, разпускайки мускулите на краката.

Скоро щеше да се върне обратно в тесния кабинет на административната сграда, с фосфоресциращите екрани на компанелите, по които непрестанно течеше информация за прехвърлянето на средства за различни експерименти, и да се заеме с програмите и разписанията на многобройните научни групи, които непрестанно спореха за място в малките лаборатории или настояваха за повече компютърно време в централния процесор… какво ли пък да каже за претъпканите с информация дискове, които непрестанно изпращаха от втора и трета кухина.

На всичко отгоре беше все по-трудно да се задържа изтичането на информация и руснаците непрестанно се оплакваха от наложения им ограничен достъп.

Той притвори очи. Все някак ще се справи с тези неща. Хофман веднъж го бе нарекла роден администратор и той знаеше, че е права — да се справя с хора, при това брилянтни учени, способни на велики дела, за него това бе като да плува в познати води.

Но имаше и още нещо — дребната скулптура, която го очакваше, скрита в най-горното шкафче на бюрото му. За Гари тази скулптура символизираше безкрайните тайни и чудеса, които криеше в себе си Камъкът. Във вътрешността на миниатюрен кристален блок бе вградено триизмерно и сякаш изпълнено с живот изображение на човек. В основата на кристалния блок, който на височина не надвишаваше дванадесет сантиметра, бе гравирано с изящно изписани букви: КОНРАД КОРЖЕНЕВСКИ.

Преди около шестстотин години Корженевски е бил главният инженер на Камъка.

И всичко започна от там — мислеше си той — от онази чудовищна библиотека, която заплашваше да отнеме разсъдъка му, превръщаше дните му в мъчителни столетия и изчерпваше резервите му от самообладание. Нямаше никакъв начин — поне засега — да бъде избегнато онова, което бе научил — той и още десет души. Скоро щеше да пристигне единадесетият.

Съжаляваше я.

Гимнастическият салон бе на около половин километър от градчето на учените, отвъд което бе опъната телена ограда. Никой не можеше да продължи нататък, ако нямаше зелен пропуск.

Подът на долината бе покрит със ситен, подобен на пясък почвен слой, който бе съвсем сух, но не вдигаше прах. Тук-там се виждаха зелени петна от трева, но в преобладаващата си част първата кухина беше безплодна. Самото градче — всъщност в първата кухина имаше две такива — бе построено по подобие на римски боен лагер — отвън бе заобиколено с широк ров, а сградите се гушеха в изсъхнал храсталак. На всеки пет метра по ръба на рова бяха монтирани електронни датчици. Тези предпазни мерки датираха от времето, когато все още предполагаха, че предишните обитатели на Камъка могат неочаквано да се появят, или дори да представляват някаква заплаха. Предпазни мерки бяха запазени и до днес — както по навик, така и защото никой все още не бе отрекъл напълно подобна възможност.

Ланиер пресече дървения мост, който свързваше двата бряга на рова, изкачи се по каменните стълби и размаха пропуска си към приседналия до караулката войник.

Подмина мъжките и женските помещения, влезе в административната сграда и почука с пръст по бюрото на Ан Блейкли, която в отговор му махна. Вече близо една година Ан бе негова секретарка и главен помощник в административната работа. Тя се завъртя в креслото и посегна към компанела пред нея.

— Гари…

Той поклати глава и избърза по стълбите.

— Дай ми още пет минути — извика й.

Качи се на втория етаж, прекара пропуска през цепката на бравата, натисна миниатюрното копче и влезе. Вратата се затвори автоматично зад него. Гари смъкна фланеления анцуг и облече синия комбинезон, какъвто носеха всички членове на научната група.

Въпреки че кабинетът бе подреден прилежно, той все още изглеждаше претрупан. Бюрото бе ниско, метално, преработено от стар пулт на КАОТ, а в хромираните отвърстия на мониторите бяха подредени навити на руло документи. Над купищата от дискове имаше малка библиотека с истински книги, а встрани бяха струпани цял куп компанели с вградени сигнализатори. По стените бяха налепени карти и диаграми.

От широкия прозорец се виждаха сградите на градчето на учените. На север, в далечния край на безжизнената долина белееше противоположният полюс на кухината.

Гари седна в креслото и подпря крака на рамката на прозореца. Тъмните му очи, декорирани с тъничките бръчици на неизменно присъстващата умора, се загледаха в горния край на полюса, където плазмената тръба изчезваше в стената. Въпреки че светлината от плазмената тръба бе разсеяна, тя пречеше да се различи широкият близо сто метра проход, който преминаваше по цялото протежение на стената и излизаше във втората кухина — на около пет километра над атмосферния слой там.

След две минути ще изтече времето за почивка. Той плъзна поглед по екраните на компанелите, провери програмата за деня и се подготви за поредната гоненица.

Ако можеше само да си обясни най-простите неща — фигурката, бодливата тел, използвана за оградата, дървените трупи, от които бе скован мостът — и всичко щеше да си дойде на място.

Тогава би могъл да обясни и Камъка.

Ала единственото възможно обяснение бе твърде налудничаво.

В този момент звънна сигналът на разговорното устройство.

— Да, Ан.

— Вече на работа ли си, Гари?

— Да, на работа.

— Получихме съобщение от входа. Пристигнал е КАОТ.

— С нашия човек?

— Предполагам.

Хофман го бе предупредила, че тази млада жена е важен фактор, а с течение на времето Ланиер бе свикнал да приема думите й без никакво съмнение. През изминалите четири години от онази вечер на партито у Джудит, той бе научил неимоверно много за политиката, за световните капитали и затова как различните правителства се справят с назряващите кризи. Отдавна бе оценил изключителната личност на Хофман. Освен че бе способна, тя притежаваше невероятно интуиция.

Ала онази вечер, на партито, тя бе сгрешила ужасно много в едно нещо. Появата на Камъка съвсем не предвещаваше и идването на извънземните. Поне в прекия смисъл на тази дума.

— Нещо друго? — попита той, когато слезе при бюрото на Ан.

— Няма — отвърна тя и му подаде кубчето с текущи сведения.

Откъм полюса често полъхваше приятен, прохладен ветрец, който се спускаше право надолу. Понякога валеше сняг и вдигаше преспи край телените огради. Входът на асансьора, оформен като полукръгла арка, бе прокопан направо в скалата на астероида с помощта на термоядрен пламък. От него се разклоняваха три тунела. Стените на помещението бяха полирани, а под тях се виждаха скалните жалки, които наподобяваха разклоняващи се вени.

Кабината на асансьора беше цилиндрична, широка десет и висока пет метра и бе предназначена както за превоз на персонал, така и на обемисти товари. По стената й бяха монтирани ръкохватки. Асансьорът стигаше в горния край на кухината, в непосредствена близост до прохода. Колкото по-нагоре се издигаше и колкото повече намаляваше неговата ъглова скорост, толкова повече отслабваше и центробежната сила от въртенето на Камъка. Ето защо в околностите на прохода силата на притегляне бе едва една десета g.

Цялото пътуване отнемаше само десет минути. Асансьорът намаляваше скоростта си гладко и когато спря, вратата му се отвори към херметизирания тунел, водещ до сградата край прохода.

Ланиер се прехвърли на една електрическа миньорска количка, докарана тук от Земята и я подкара по магнитната монорелса.

В дъното на тунела количката спря автоматично и останалата част от пътя трябваше да измине, като се придръпваше по закрепеното за стената въже.

Първите спускания в прохода са били неимоверно трудни. По онова време все още не е бил построен ротационният док и осветлението било съвсем оскъдно. При всяко сближаване с Камъка пилотите на КАОТ са били подлагани на сериозни изпитания. Първите космонавти са проявили изключителен кураж, излизайки в открития космос, за да се доближат с персонални маневрени устройства до вътрешността на прохода, чийто стени се въртят със скорост три-четвърти метър в секунда. След построяването на подвижния док и пристанищните съоръжения, скачването с астероида беше далеч по-лесно.

Трите дока представляваха масивни, ефикасни и не особено сложни съоръжения. Разположените в прохода цилиндри се се завъртаха така, че да компенсират въртенето на Камъка, като всеки един се задвижваше подобно на ротор в гигантски по размери електромотор. Един единствен инженер, дежурещ в кабината под първия док, контролираше целия процес, затваряше и отваряше шлюзовете и координираше прехвърлянето на товари и пасажери.

Пристанищните съоръжения бяха окупирани от инженерния състав, който бе разположил наблизо цеховете и ремонтните работилници. В хангарите отдолу се разопаковаха контейнерите, проверяваха се, а след това се изпращаха надолу с асансьора, или се прехвърляха по въздуха към прохода на втората кухина.

Когато Ланиер влезе в хангара, Лоуренс Хайнеман, началникът на инженерната група, разговаряше с млада, тъмнокоса жена. Двамата бяха окъпани в мека светлина, а през прозореца зад тях се виждаше керванът от контейнери, прикрепени с магнитни закопчалки. Изглеждаха като джуджета на фона на исполинските контейнери.

Хайнеман, нисък мускулест инженер по аерокосмонавтика от Флорида, се усмихваше широко и размахваше ръце, обяснявайки оживено нещо на младата жена. Когато Ланиер ги доближи, той се завъртя, поклони се театрално и каза:

— Патриша, това е Гари Ланиер, който тук е нещо като върховен главнокомандуващ в цивилен мащаб. Гари — госпожица Патриша Луиза Васкес. — Той поклати ентусиазирано глава и добави развълнувано: — Уф!

Ланиер стисна ръката на Васкес. Беше дребна на ръст, но красива и някак чуплива. Имаше овално лице, копринена, тъмно-кестенява коса, крехки пръсти, стройни крака и доста широк ханш за фигурата си. Очите й бяха черни като неговите, носът фино изваян, а устата бе стисната в тънка линия. Имаше изплашен вид.

— Удоволствието е изцяло мое — рече Ланиер. — Лари, какво й каза досега?

Хайнеман игнорира въпроса, като се огледа разсеяно.

— Патриша, аз съм само един скромен притежател на син пропуск, а както научих, вие ще получите направо зелен. Гари се опасява да не разкрия преждевременно някоя съкровена тайна. Кълна се, говорихме само за разтоварни операции. — Той постави длан на сърцето си. — Гари, чел съм някои от статиите й в специализираните списания по математика. Тя е невероятна.

В очите му се четеше въпрос, който Гари интерпретира без особени затруднения: Какво, по дяволите, търси тя тук?

— И аз така чух — кимна Ланиер. Той посочи контейнерите. — Това какво е?

— Моят билет за зеления пропуск, най-накрая — отвърна Хайнеман. — Според документите, части за тръбоход. Само след няколко часа пристига следващият КАОТ, на който е натоварен самолетът с вертикално излитане.

— Захващайте се тогава за работа за да видим ще можем ли да използваме тръбохода.

— Ясно. Приятно ми беше да си побъбрим, Патриша. — Хайнеман понечи да ги остави, сетне спря и се извърна с озадачено изражение. — Това, за което пишете за мен е само хоби и надхвърля далеч преките ми познания. Ще може ли пак да си поговорим — когато се сдобия със зелен пропуск?

Патриша се усмихна и кимна. Около контейнерите вече се бе събрала малка група инженери — облечени в сивкави комбинезони и разговарящи оживено. Хайнеман се присъедини към групичката.

— Госпожице Васкес… — започна Ланиер.

— Предпочитам да ми викате Патриша. Не си падам по официалностите.

— Аз също, да си призная. Аз съм координатор на научната група.

— Така ми каза господин Хайнеман. Имам толкова много въпроси… господин Ланиер, Гари, цялото това нещо наистина ли е космически кораб, звездолет? — Тя вдигна ръце и краката й се отделиха от пода.

— Така е — кимна той и почувства познатото, странно удоволствие. Въпреки че през всичките тези години Камъкът неведнъж го бе докарвал до полуда с тайните си, той все още го обичаше.

— И откъде е дошъл?

Ланиер махна с ръка и завъртя глава. Васкес едва сега видя колко изморен вид има и това поохлади ентусиазма й.

— Уверен съм, че първо бихте желали да си отдъхнете и да се изкъпете. Разполагаме с чудесни условия в долината — на дъното на кухината. После можете да посетите столовата, да се срещнете и запознаете с учените. Обикновено започваме от там. Всяко нещо с времето си.

Васкес го разглеждаше внимателно. В очите й се четеше по-малко симпатия, изглеждаха някак агресивни.

— Нещо не е наред ли?

Ланиер вдигна вежди и погледна встрани.

— Създали сме дори специален термин за това, което може да направи с вас това място. Наричаме го „вкаменяване“. Мен самият често ме хваща.

Тя огледа хангара и направи опит да прецени силата на притегляне, като подскочи лекичко.

— А всичко ми се струва толкова познато. Очаквах да срещна какви ли не странни, извънземни чудачества, а сега виждам само предмети, изработени на Земята, от нас.

— Виждам, че Хайнеман не си е губил времето напразно — рече Ланиер. — Старайте се да гледате непредубедено на всичко. Последвайте ме, ще се спуснем на дъното на първата кухина. Ще използваме въжета. И ако Лари е пропуснал, позволете ми да ви кажа „добре дошла“ на Камъка.