Грег Беър
Еон (50)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Илин Таур Енгъл, президент-министърът на Безкрайния Хексамонов Възел, обитаваше просторен апартамент в една от шестте вентилационни шахти на Централния град, дълбоко под нивото на ширналите се Дебри. Макар никога да не беше мечтал за свой собствен дом, сега Олми завиждаше на президент-министъра. Тук цареше такава неповторима атмосфера на уединение и спокойствие, а апартаментът бе украсен с неповторима фантазия и изтънчен вкус.

Шестте шахти се спускаха от външния откос на Централния град право към неговата сърцевина, в която се разполагаше правителственият сектор. Най-малко десет хиляди телесни обитаваха всяка една от шахтите, в апартаменти, разположени покрай виещите се из вътрешността на Дебрите пътища. Тук се срещаха както гъсто заселени стъклени шлепове, закотвени край просторните въздушни коридори, така и миниатюрни свободно-движещи се клетки, подходящи за един-двама хомоморфи или за четирима до пет средни по размери неоморфи.

Самите Дебри бяха колкото декорация, толкова и своеобразен поклон пред философията на надеритите, освен това шахтите осигуряваха приблизително една трета от атмосферните нужди на Централния град, а за останалото се грижеха конструирани от видни инженери-гешелисти газоочистители. Над хиляда дървесни и растителни разновидности — някои от тях осигуряващи значителна плодова реколта — бяха адаптирани по генетичен път към условията на безтегловност. Близо една трета от общата биомаса на Аксисград бе съсредоточена именно тук, в Дебрите.

Едно от любимите занимания на Олми беше да се носи като Тарзан през Дебрите, да се прехвърля от клон на клон, или да се спуска стремително в тесните процепи между дърветата, без да включва тракционните полета. Имаше немалко специално отредени за целта пътища и пътечки, от които се възползваха главно любителите на физически занимания сред хомоморфите, както и някои неоморфи, докато достъпът на летателни апарати бе строго забранен. Олми често се бе състезавал със самия себе си по тези пътеки, стараейки се всеки път да скъсява времето и усъвършенствайки прецизността на движенията си така, че се бе случвало да пресича разстоянието от външния откос до дъното на шахтата за не повече от петнадесет минути.

Сега, обаче, не му беше до надпревари. Той се носеше лениво, скръстил ръце на гърба и присвил крака като опитен тарзанист, от време на време се оттласкваше от някой по-широк лист, променяше посоката, но гледаше общо-взето да се придържа към познати пътища надолу. Беше дошъл тук не заради скоростта, а за да помисли над някои неща.

Навсякъде из Дебрите лъкатушеха пластични тръби с дебелина близо метър и дължина над един километър, съдържащи фосфоресциращ хранителен сироп и познати като „светещи змии“ или „сияещи червеи“. Когато навлизаха в езерата, те се разклоняваха като рибарски мрежи и образуваха странни фигури, които мигаха в различни светлини, или тлееха едва забележимо. Хомеоморфите често се събираха да поплуват в езерата, сред блясъка на тръбите, но сега Олми почти не им обърна внимание, съсредоточен върху маршрута, който следваше надолу из шахтата.

Изминаха двадесет минути, докато се добере до апартамента на президент-министъра. Напусна главния път през едно тясно разклонение и последва тесния тунел от цветя и покрити с бодли корени. Самият апартамент висеше насред неширока долчинка, която принадлежеше на президент-министъра.

Резиденцията наподобяваше английски феодално имение от осемнадесети век, но с множество промени, целящи да компенсират липсата на гравитация. Къщата имаше три покрива и шест входа, разположени под различни ъгли. Панорамните прозорци се отваряха в три пространствени плоскости, единият от прозорците бе закрит почти изцяло от малка кипарисова горичка, зад която, в далечния край на долината, се виждаше сиянието на захранващата пластична тръба.

Още щом напусна тунела от цветя Олми бе посрещнат от летящи монитори, които го идентифицираха и се отстраниха, за да му сторят път, бръмчейки едва доловимо като пчели-стражари, застанали на пост пред бърлогата на премиер-министъра.

Къщата го поздрави на глас и го помоли да влезе през осветената от сиянието на пластичната тръба врата, като същевременно го информира, че президент-министърът е свободен и ще го посрещне веднага.

Олми се приземи в предверието и прегледа със смесица от досада и интерес потокът от пикти с обща информация за активността на обитателите на къщата. Веднага щом пиктите изчезнаха той забеляза, че в гостната са влезли непознат неоморф и самият президент-министър. Неоморфът — който приличаше на риба, но беше лишен от перки — разглеждаше Олми, извърнал към него своето прозрачно като кристал, лисиче лице. Той пиктира няколко стандартни приветствия, но не се представи. Олми отвърна със същото и едва сега се досети, че това е един от помощниците на Толер. Неоморфът напусна дома през същата осветена врата, заобиколен от своето собствено ято монитори.

— Стават все по-дръзки, а? — заговори го президент-министърът и протегна ръка. Олми я стисна. — Кажете, как да се доверите на някого, ако не можете дори да му стиснете ръката?

— Случвало ми се е нерядко да си стискам ръцете с хора, на които не съм имал и капчица доверие — отвърна Олми.

Президент-министърът го изгледа, едновременно развеселен и подразнен.

— Дошъл сте, предполагам, за да ми разкажете за нашите древни гости. — Той въведе Олми в своя просторен двадесетостенен вътрешен кабинет. Кръглото бюро на президент-министъра обхващаше като пръстен издигащия се в центъра на кабинета пилон. Седем от стените бяха покрити с лавици от коренчево дърво, натъпкани с антични книги и дискове, а по останалите се виждаха илюзографики и фалшиви прозорци, зад които се мяркаха забавени във времето сцени от съседните стаи на къщата, изчистени от образите на техните настоящи обитатели.

— Президентът все още е много обезпокоен — поде Ингъл, подпрял се на лакти, за да се пъхне в креслото зад бюрото. — Опасявам се, че преобладаващата част от членовете на съвета не могат да си отговорят на въпроса какво ви е накарало да доведете петимата с вас.

— Доведох само един — поправи го Олми. — Останалите са го последвали неочаквано и на своя глава.

— Както и да е, добрали са се до тук и сега ще си имаме ядове с тях. Разколниците вече търсят изгода от този факт, а също и отстъпки. Никак не са далеч от възможността да се съберат с останалите опозиционни групи — особено след последния инцидент. Току виж фракцията Корженевски прераснала от радикална партия във всенародно движение. И това ако не е открито предизвикателство към президентската институция. На всичко отгоре тъкмо сега, когато сме под заплахата от нова инвазия на джартите, президентът не разполага с никакво време да се занимава пряко с тази заплаха. Ето защо предостави тази задача на сер Олигард Толер, когото предполагам, познавате лично, както и на моя милост.

— Никой не обича вестоносците на лоши новини — отбеляза Олми.

— Виж ти? Дали една новина е добра, или лоша, това се определя главно от нашата реакция към нея, нали? Честно казано не споделям докрай безпокойството на президента. Имам чувството, че бихме могли да използваме създалото се положение за наша изгода. Може би дори ще се сдобием с така желаното съгласие, за да съумеем да дадем решителен отпор на джартите. Така, в съобщението ви се споменаваше, че разполагате с интересни новини.

— Някой е наел един или повече злосторници от Градската памет, за да проникнат в жилищата на нашите нови гости. Същият този някой изглежда отчаяно се нуждае от повече сведения за нашата малка тайна операция.

— Е, това следваше да се очаква — отвърна президент-министърът. — Дали пък не е време да вдигнем покривалото на тайнствеността? И без това до една седмица ще тръгнат слухове, особено след като в тази история са се забъркали и злосторниците. Какво е мнението ви, сер Олми?

— Изразил съм го нееднократно досега, сер. Мисля, че трябва да направя изявление пред Възела.

Няколко минути президент-министърът обмисля отговора му.

— Все още се съмнявам в мъдростта на подобно решение. Но може би сте прав. Щом истината трябва да бъда разкрита, по-добре да го сторим ние, нали? Милиони неоморфи са уплашени не на шега от заявленията на разколниците. Но да запалим сами фитила на тази бомба — като признаем, например, че Шишарк се е върнал обратно при Земята? Доста трудно решение. Във всеки случай, не можем да свикаме пълно събрание на Възела, повечето от участниците сега са на съвещанието за инвазията на джартите. Освен ако се задоволим с останалите присъстващи. — Той се надигна от бюрото, издавайки неспокойствието си. — След такъв ден ще ми трябва доста задълбочена таситова медитация. — Президент-министърът скръсти ръце и бавно се издигна към средата на стаята, а полите на халата му се развяха. — Изявлението лично ли ще бъде, или в качеството ви на агент на Хексамона?

— Лично, в мое лице и в присъствието на франт.

— Франтът няма право да участва, знаете, че им е наложена възбрана срещу полагане на каквито и да било клетви.

— Той само ще потвърди казаното от мен. Това е разрешено.

— А после какво, сер Олми? Как ще удържим след това поривите на онези, които действат срещу нас — като тайнствения непознат, наел злосторниците, или пък фракцията на Корженевски?

— Това едва ли е най-големият ни проблем. Понастоящем Шишарк е обитаван от най-малко две хиляди човеци, рано или късно ще трябва да ги поставим под наш контрол. Първата ни гостенка, госпожица Васкес, бе само на крачка от това да открие принципите за работа на машините в шеста кухина. Предполагам, че и други ще бъдат в състояние да преминат по стъпките й, въпреки ограничения достъп до складираната в библиотеките информация.

— В името на Звездите, Съдбата и Светия дух, ще дойде ли най-сетне краят на всички наши мъки? — въздъхна президент-министърът, а полите на халата му отново се развяха. — Хвала на логос.

— Хвала — сведе глава Олми.

— Виждам, че ние двамата изповядваме един и същ гешелистски скептицизъм, а? — произнесе президент-министърът, който следеше внимателно реакциите на Олми. — Няма да е никак мъдро, ако го разкриваме пред странични лица тъкмо сега, когато ситуацията е толкова нестабилна. Съществува ли някаква непосредствена опасност за машините в шеста кухина от страна на нашите… предци? Каква дума, само!

— Не и след като преместихме Васкес в Аксисград. Спечелихме най-малко няколко месеца, може би дори година.

— Много добре. Една грижа по-малко. Според мен, ще бъде от полза за нашите интереси — пък и изглежда вече неизбежно — ако час по-скоро направим публично достояние появата на нашите гости. Новината ще бъде изключителна и може да допринесе за заздравяване позициите на президента. Ще наредя на моите секретари да подготвят пропагандни материали. А тази адвокатка — мисля, че беше и ваша приятелка — Сули Рам Кикура, може ли да се разчита на нея?

— Абсолютно — потвърди Олми. — Всъщност, тепърва я чака работа.

— Чудесно — рече президент-министърът. — Все пак, да не прибързваме със самоуспокояването. Ако джартите започнат инвазията си по-рано от предвиденото, или — смилете се небеса! — решат да отворят врата към сърцевината на някоя звезда, тогава никой няма да се заинтересува от появата на нашите посетители. — Ингъл поклати глава и приключи разговора с кратка серия от изображения — мушица, поглъщана от пламъците на слънчев протуберанс.