Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

След като зарови парашута, той се излегна в гъстия треволяк недалеч от пътя. Наоколо миришеше на гора, не му оставаше нищо друго, освен да чака камиона, който щеше да го върне обратно в Подлипки. Или не — може би в базата в Монголия, през 83-та?

Това нямаше значение. Слънцето напичаше приятно и като се изключи леката болка в главата, полковник Мирски се чувстваше великолепно. Беше скочил доста встрани от базата, та щяха да минат часове, докато се прибере, но това си имаше и добра страна — покрай вечерята щеше да изпусне и политинформацията. Готов бе да замени купичка с не особено вкусна каша срещу няколко часа усамотение.

След известно време на пътя се появи черна, покрита с прах волга, приближи и спря близо до него. Задният прозорец се спусна и отвътре надзърна подпухнало лице, покрито със сивкава брада.

— Какво правиш тук? — запита го човекът. Изглеждаше като генерал-майор Сосницки, но нещо в лицето му напомняше за нещастния Жадов, който бе загинал при атаката на прохода. Кога ли бе станало това, или може би трябваше да попита дали въобще се беше случвало? — Как се казва майка ти? Помниш ли тортата, която получи за единадесетия си рожден ден?

— Другарю, аз не…

— Това е много важно. Та каква беше тортата?

— Нещо с шоколад, струва ми се.

Мъжът кимна доволно и затвори прозореца.

— Качвай се — нареди той. Мирски се намести до него. Седалката беше подгизнала от кръв, другите трима пътници в колата бяха убити, с размазани и окървавени черепи. — Познаваш ли тези хора?

— Не, не ги познавам — отвърна Мирски и неизвестно защо се засмя. — Нямам честа.

— Това си ти, другарю — произнесе мъжът и сънят се разтвори в сива пелена. Той отново зарови парашута…

Отпърво изпитваше само леко подозрение. Но когато сцената се повтори шест, или седем пъти — парашутът, сетне черната волга и накрая сивокосият, който този път се поинтересува за младежките му години в комсомола — Мирски реши, че е дошло време да зададе някои въпроси.

— Зная, че не сънувам, другарю. Но къде се намирам?

— Простреляха те в глава.

— Виж, това не го помня…

— Като му дойде времето. Раната е доста тежка. Някои части от мозъка ти са били умъртвени. Никога вече няма да можеш да си припомниш всичко, което си преживял, нито пък ще си същият човек отново.

— Но аз не чувствам нищо.

— Така е — съгласи се сивокосият. — И това е нормално, макар че живееш в илюзия. Двамата с теб заедно издирвахме онова, което е било запазено. Никак не е малко, като се има пред вид размера на травмата — но както вече споменах, никога вече няма да си същият…

— Да, да — прекъсна го Мирски. — Но ще умра ли?

— Не, животът ти е вън от опасност. Мозъкът ти е възстановен, така че ще живееш. Чакат те обаче важни решения.

— Какви решения?

— Можеш да продължиш, като оставиш празнини в спомените си, или да ти имплантираме протеза от изкуствена мозъчна тъкан, в която да въведем информация, съвпадаща и допълваща липсващите части.

— Ето сега вече наистина ме обърка.

Мъжът извади от чантата си албум с картинки. Разтвори го на коленете си, а отвътре се посипаха листа с най-различни изображения — едни бяха ярко и многоцветни, а други предизвикваха вкусови усещания, или стимулираха телесните възприятия. Мирски пое албума и го разгледа. Когато приключи, попита:

— А ще зная ли кое е мое и кое не е?

— Ако желаеш.

— Какво ще стане, ако се откажа от тази… протеза? Какъв ще бъда тогава?

— Инвалид. Но ще запазиш спомените си. Макар че някои от тях ще бъдат доста смътни, а в други ще откриеш необясними празнини. Ще минат седмици преди да възстановиш частично зрението си, но никога няма да виждаш както преди. Освен това ще изгубиш обонянието си, както и някои усещания за допир в лявата половина на тялото. Математическите и логическите способности са съхранени, но говорният център е разрушен.

Мирски се загледа в лицето на говорещия, което бавно се разтвори в небето отвъд прозореца на колата.

— Положението май не е никак розово — отбеляза той.

— Избирай сам.

— Ти си в библиотеката, нали?

— Не точно — отвърна мъжът. — Аз съм функция на града, придържаща се към външна форма, която най-добре отговаря на твоите представи. Поради липса на специалист-медик градът пое върху себе си грижата за твоя оздравителен процес.

— Ясно — кимна Мирски. — Засега стига. Пусни ми малко тъмнина.

— Разбрано, ще бъде изпълнено веднага щом отговориш на въпроса ми.

— Имах друго пред вид — че искам да умра.

— Тази възможност е изключена.

— Ами тогава — да. — Бързаше с решението преди да се е замислил за всички произтичащи от него ужасни последствия.

— Значи си съгласен на протезното програмиране?

— Съгласих се вече.

Мъжът нареди на колата да спре и се усмихна.

— Можеш да слезеш — рече той.

— Благодаря.

— Няма защо.

Мирски слезе от волгата и затвори вратата.

— А, още нещо — наведе се мъжът към прозореца. — Възнамеряваш ли по някакъв начин да отмъстиш на Белорезки, Виелгорски и Язиков — най-вече на Виелгорски?

— Не — рече Мирски. — Вярно, че ми създадоха доста проблеми, особено Виелгорски, но честно — нямам намерение да си отмъщавам.

— Благодаря ти — кимна мъжът и вдигна прозореца.

— Пак заповядай — Мирски обърна гръб на пътя и потъна в нощта. Излегнат на меката трева, той се загледа в мрака над него.