Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (97)

Глава 57
Двубоят

Полесражението, където щеше да се състои ужасната схватка, беше разположено, както вече видяхме, в уединена и скрита сред дървета местност.

Оградите бяха направени от джамбазите и отбиваха оттук тълпата, която винаги се носи на поток край брега, докато не се натъкне на някакво препятствие и тогава спира или обръща назад.

Хората минаваха покрай оградата, без да спират.

Освен това беше много рано сутринта, а и всички, които вече бяха навън, бързаха към окървавения дом на Монсоро.

Шико с разтуптяно сърце, макар по натура да не беше много чувствителен, седна пред слугите и пажовете на дървените перила.

Той не обичаше анжуйците и ненавиждаше миньоните, но и едните, и другите бяха смели и млади, във вените им течеше благородническа кръв, която всеки миг щеше да се пролее под ярката светлина на зазорилия се ден.

Д’Епернон реши да рискува и да се поизперчи за последен път.

— И какво? Значи вдъхвам такъв страх? — възкликна той.

— Млъкнете, господин дърдорко — прекъсна го Антраге.

— Имам право — възрази д’Епернон, — според условията в двубоя трябваше да участвуват осем души.

— Хайде, марш оттук! — викна вбесен Рибейрак и му препречи пътя.

Д’Епернон млъкна и с величествен вид прибра шпагата си в ножницата.

— Елате тук — каза Шико, — елате тук, най-храбри сред храбрите, иначе ще развалите още един чифт ботуши като вчера.

— Какви ги говорите, господин шуте?

— Казвам, че сега по земята ще се полее кръв и ще ви се наложи да стъпвате в нея, както тази нощ.

Д’Епернон пребледня като мъртвец. Цялата му привидна смелост се стопи при това убийствено обвинение.

Той се настани на десетина крачки от Шико, когото вече не можеше да гледа без страх.

Рибейрак и Шомберг размениха, както е прието, поздрави и застанаха един срещу друг.

Келюс и Антраге, вече заели позиции, пристъпиха напред и кръстосаха шпаги.

Можирон и Ливаро, опрели гърбове на оградите, правеха финтове на място; и двамата дебнеха момента да кръстосат шпагите в най-изгодна за всеки позиция.

Боят започна, когато камбаните на „Свети Павел“ удариха пет.

Лицата на бойците излъчваха ярост, но стиснатите устни, страшната бледост, неволното трепване на ръката показваха, че младежите предпазливо сдържат гнева си и че пуснат на воля, той подобно на буен кон ще докара много бели.

Първите няколко минути, а това е страшно много време, шпагите само се приплъзваха една по друга и още не се чуваше звън на стомана.

Не беше нанесен нито един удар.

Рибейрак, умирен или по-скоро вече достатъчно проучил противника си, отпусна ръка и застана в очакване.

Шомберг направи две бързи крачки и му нанесе удар, който беше като първа светкавица на бурята.

Рибейрак бе ранен.

Лицето му посиня, от рамото му шурна кръв като фонтан. Младежът отскочи назад, за да огледа раната.

Шомберг понечи да повтори удара, но Рибейрак парира и му нанесе страничен удар.

Сега всеки имаше по една рана.

— Да починем няколко секунди, ако не възразявате — предложи Рибейрак.

В това време схватката между Келюс и Антраге също се разгоря. Но Келюс, лишен от кинжала си, беше в много неблагоприятно положение. Той се принуди да отбива с гола ръка и лявата, незащитена, стана цялата в рани.

Те бяха леки, но само след няколко секунди цялата му ръка беше в кръв.

Антраге много добре използуваше предимството си; не по-малко ловък от Келюс, той парираше ударите му с удивителна точност.

Нанесе три контраудара и от трите рани на гърдите на Келюс потече кръв, но раните все пак не бяха тежки.

При всеки от ударите му Келюс повтаряше:

— Драскотина!

Ливаро и Можирон още се дебнеха.

Що се отнася до Рибейрак, разярен от болката и усетил, че с кръвта губи и сили, той се хвърли към Шомберг.

Онзи не отстъпи нито крачка и само протегна шпагата си напред.

Нанесоха си ударите едновременно.

Рибейрак бе пронизан в гърдите, Шомберг — в шията.

Смъртно раненият Рибейрак се хвана с лявата ръка за гърдите — и се разкри.

Шомберг се възползува и втори път го прониза с шпагата си.

Но Рибейрак хвана десницата му, а с лявата заби кинжала в гърдите му чак до ръкохватката. Острието прободе сърцето му.

Шомберг слабо извика и падна по гръб, като повлече и Рибейрак, в чието тяло още стърчеше шпагата му.

Ливаро, като видя, че другарят му падна, бързо отскочи назад и се втурна към него, преследван по петите от Можирон.

Изпревари го с няколко крачки и помогна на Рибейрак, който се опитваше да се отърве от шпагата на Шомберг — издърпа я от гърдите му.

Но след това, когато Можирон го настигна, Ливаро трябваше да се защитава в неблагоприятно положение: на хлъзгавата от кръв земя и в по-лоша позиция, защото слънцето светеше право в очите му.

След секунда пробождащ удар порази главата на Ливаро, той изпусна шпагата и падна на колене.

Антраге силно притискаше Келюс. Можирон побърза да довърши противника си с още един удар. Ливаро рухна на земята.

Д’Епернон нададе ликуващ вик.

Сега вече Келюс и Можирон бяха двама против Антраге. Келюс беше целият в кръв, но раните му бяха леки.

Можирон бе останал почти незасегнат.

Антраге разбра колко сериозно е положението. Още нямаше нито една драскотина, но вече започна да чувства умора. Обаче моментът не беше подходящ, за да моли за почивка противниците си: единия — ранен, другия — разпален от кървавата схватка. С рязък удар, отби шпагата на Келюс и като се възползува от това, леко прескочи оградата.

Келюс отвърна с жесток удар, но разцепи само дървото.

Можирон веднага нападна Антраге отстрани. Антраге се обърна.

В този миг Келюс се мушна под оградата.

— Край с него — каза Шико.

— Да живее кралят! — завика д’Епернон. — По-смело, лъвове мои. По-смело!

— Бъдете така добър да мълчите, господине — обади се Антраге. — Не оскърбявайте човека, който ще се бие до последен дъх.

— И този, който още не е умрял — извика Ливаро.

В този момент, когато никой вече не помнеше за него, страховит, целият в кръв и прах, той се надигна на колене и заби ножа си отзад между плешките на Можирон, който рухна с думите:

— Исусе Христе! Убит съм! — И издъхна.

Ливаро отново се свлече в безсъзнание: направеното усилие и гневът изчерпаха последните му сили.

— Господин дьо Келюс — отпусна шпага Антраге, — вие сте храбър мъж, предайте се и ви обещавам живота.

— Защо да се предам? — възрази Келюс. — Да не съм на земята?

— Не. Но сте целият в рани, а аз съм здрав и читав.

— Да живее кралят! — извика Келюс. — Все още имам шпагата си, господине.

И се хвърли напред, но Антраге отби удара, въпреки че беше нанесен мълниеносно.

— Не, господине, вече я нямате — отговори той, като хвана острието близо до ефеса.

Изви ръката на Келюс и той изпусна шпагата. Антраге само леко поряза палеца на лявата си ръка.

— О! — изкрещя Келюс. — Шпага! Дайте ми шпага!

Нахвърли се върху Антраге като тигър и го стисна в желязна прегръдка.

Антраге не се опита да разкъса обръча, той прехвърли шпагата в лявата си ръка, а кинжала в дясната и започна да нанася удари на Келюс неспирно и където му падне. При всеки удар кръвта на противника го заливаше, но нищо не можеше да накара Келюс да отвори ръце — на всяка рана той отвръщаше с възклицанието:

— Да живее кралят!

Дори успя да задържи ръката, която му нанасяше ударите, да се увие около невредимия си противник и да го стисне с ръце и крака.

Антраге усети как му спира дъхът.

Той се олюля и падна.

Но като че ли всичко в този ден му помагаше: като падна, направо смаза с тежестта си злочестия Келюс.

— Да живее кра… — пошепна в агония Келюс.

Най-накрая Антраге се освободи от прегръдката му, надигна се на едната си ръка и нанесе на Келюс последен удар — право в гърдите.

— Така — викна той, — сега доволен ли си?

— Да жи… — пошепна Келюс с вече почти склопени очи.

Всичко свърши. Безмълвието и ужасът на смъртта се възцариха на бойното поле.

Антраге се изправи на крака, целият в кръв, но в кръвта на своя противник. Той самият, както вече казахме, остана само с лекото порязване на ръката.

Д’Епернон ужасен се прекръсти и бързо напусна мястото, сякаш преследван от страшен призрак.

Антраге обходи с поглед своите другари и врагове, мъртви и умиращи. Сигурно така е оглеждал и Хораций мястото на битката, решила съдбата на Рим.

Шико притича при Келюс, чиято кръв изтичаше от деветнайсет рани, и го повдигна.

Раздвижването върна Келюс към живота.

Той отвори очи.

— Антраге, кълна се в честта си — каза Келюс, — не съм виновен за смъртта на Бюси.

— О, вярвам ви, господине — произнесе трогнат Антраге, — вярвам ви.

— Бягайте — пошепна Келюс, — бягайте, кралят няма да ви прости.

— Не мога да ви оставя така, господине — възрази Антраге, — дори ако ме чака ешафод.

— Бягайте, младежо — намеси се и Шико, — не предизвиквайте бога. Спасили сте се по чудо, не искайте две чудеса за един ден.

Антраге се приближи до Рибейрак. Той още дишаше.

— Какво стана? — попита Рибейрак.

— Победихме — отговори Антраге тихо, за да не унижи Келюс.

— Благодаря — рече Рибейрак. — Остави ме.

И отново загуби съзнание.

Антраге вдигна шпагата си, изпусната по време на битката, след това и шпагите на Келюс, Шомберг и Можирон.

— Довършете ме, господине — каза Келюс, — или ми оставете шпагата.

В очите на ранения блеснаха сълзи.

— Ние можехме да станем приятели — пошепна той.

Антраге му подаде ръка.

— Хубаво! — каза Шико. — Това наистина е рицарска постъпка. Но бягай, Антраге, ти заслужаваш да живееш.

— А моите приятели? — попита младежът.

— Ще се погрижа за тях, както за приятелите на краля.

Антраге наметна плаща, който му подаде конярят, загърна се, за да не личи кръвта, с която беше наплискан, и оставил мъртвите и ранените сред пажовете и слугите, се отдалечи през вратите Сент-Антоан.