Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (63)

Глава 23
За това, как, като разбра, че Шико споделя мнението на кралицата-майка, кралят се присъедини към него

Първо Анри се увери, че този човек, който е погълнат от своето занятие не по-малко от Архимед и по всяка вероятност няма да вдигне глава, та ако ще целият Париж да бъде превзет с щурм, че този човек е наистина Шико, а не някой друг.

— Ах, нещастнико — изкрещя той с гръмовен глас, — ето как защитаваш ти своя крал!

— Аз го защитавам по своему и смятам, че моят начин е по-добър от другите.

— По-добър от другите! — възкликна кралят. — По-добър от другите, безделнико.

— Настоявам за това и ще ви дам доказателства.

— Любопитно ще е да се запозная с тях.

— Нищо по-лесно от това. Първо, кралю мой, ние направихме голяма глупост.

— Каква е тя?

— Това, което сме направили.

— Ах — възкликна Анри, поразен от еднаквостта на мислите на двата извънредно остри ума, които, без да се уговарят, бяха стигнали до един и същ извод.

— Да — отвърна Шико, — твоите приятели вече крещят из града „Смърт на анжуйци!“, а аз, като по-размислих, не съм много сигурен, че това е тяхна работа. Със своите викове по градските улици твоите приятели чисто и просто започват онази малка гражданска война, която не успяха да започнат господата Гиз и която им беше толкова нужна. И по всяка вероятност, Анри, в този момент твоите приятели са вече съвсем мъртви, което, да си призная, не би ме огорчило, но би опечалило теб, или пък са изгонили от града анжуйците, което не би ти харесало, но, напротив, извънредно много би зарадвало нашия скъп херцог д’Анжу.

— По дяволите! — възкликна кралят. — Значи ти мислиш, че работата е отишла толкова далеч?

— Ако не и по-далеч.

— Но всичко това не обяснява с какво се занимаваш, седнал върху този камък.

— Занимавам се с една много спешна работа.

— Каква?

— Очертавам контурите на онези провинции, които ще вдигне срещу нас брат ти, и пресмятам колко души може да даде всяка от тях в бунтовната армия.

— Шико, Шико! — възкликна кралят. — Наистина около мене има само гарги и кукувици прокобници.

— Нощем гласът на кукувицата звучи добре, сине мой — отговори Шико, — защото тогава му е времето. Времената сега са смутни и тъмни, Анри, толкова тъмни, че трудно можеш да различиш деня от нощта. Гласът ми звучи навреме, вслушай се в него. Погледни!

— Е, какво още?

— Погледни моята географска карта и прецени сам. Да започнем от Анжу, която прилича на тарталетка, ето, виждаш ли? Тук се е скрил твоят брат, затова съм сложил тази провинция на първо място. Ако с Анжу се заемат умно, както това ще сторят твоят главен ловчия Монсоро и твоят приятел Бюси, само Анжу може да ни даде, като казвам „ни“, имам предвид твоя брат — Анжу може да даде на брат ти десет хиляди бойци.

— Така ли мислиш?

— Това е в най-лошия случай. Да минем сега към Гиен. Гиен… виждаш ли я? Ето я — фигура, прилича на теле, което подскача на един крак. А! Проклятие! Гиен! Нищо чудно, че там ще се намерят недоволни — това е старо бунтовно огнище, англичаните току-що са го напуснали. Та Гиен с радост ще въстане — не против теб, против Франция. От Гиен може да се разчита на осем хиляди войници. Малко са. Но всичките ще бъдат закалени, изпитани в бой, за това бъди спокоен. После, вляво от Гиен са Беарн и Навара, виждаш ли? Ето тези две парчета, като маймуна на гърба на слон. Е, Навара я поокастриха, но заедно с Беарн ще се съберат триста-четиристотин хиляди жители. Да предположим, че Беарн и Навара, след като дьо Навар хубавичко ги поизтръска, помачка и изстиска, ще доставят на Лигата пет процента от населението си — това са шестнадесет хиляди души. И така, да направим сметката. Анжу — десет хиляди…

И Шико се зае отново да чертае с пръчката по пясъка:

Анжу — 10 000

Гиен — 8 000

Беарн и Навара — 16000

Всичко: 34 000

 

— Значи ти мислиш, че кралят на Навара ще влезе в съюз с брат ми? — каза Анри.

— Света Богородице!

— Значи ти мислиш, че той има пръст в бягството му?

Шико се вгледа внимателно в Анри.

— Анри — каза той, — тази мисъл не е твоя.

— Защо?

— Защото тя е твърде умна, сине мой.

— Не е важно, чия е. Питам те, отговаряй. Мислиш ли, че Анри дьо Навар има пръст в бягството на брат ми?

— Е — възкликна Шико. — Веднъж, близо до улица Феронри, чух: „Кълна се в Разпети петък“ и когато днес си спомням за този „петък“, струва ми се убедително.

— Ти си чул „Разпети петък!“ — викна кралят.

— Да. Спомних си за това едва днес — отговори Шико.

— Значи той е бил в Париж?

— Така мисля.

— А какво те кара да мислиш така?

— Очите ми.

— Ти си видял Анри дьо Навар?

— Да.

— И не дойде при мене и не ми каза, че моят враг е имал дързостта да се яви право в моята столица?

— Човек или е благородник, или не е — каза Шико.

— Е, и какво?

— Това, че ако той е благородник, то той не е шпионин.

Анри се замисли.

— Значи — каза той — Анжу и Беарн! Брат ми Франсоа и братовчед ми Анри!

— Без да броим тримата Гиз, естествено.

— Как? Ти мислиш, че и те ще влязат в заговора?

— Тридесет и четири хиляди души от една страна — десет хиляди от Анжу, осем хиляди от Гиен, шестнадесет хиляди от Беарн — свиваше пръсти Шико, — освен това, двадесет или двадесет и пет хиляди под командването на херцог дьо Гиз, главнокомандващ твоите войски. Всичко петдесет и девет хиляди души. Да ги съкратим до петдесет в случай на подагра, ревматизъм, възпаление на седалищния нерв и други болести. Все пак, както виждаш, сине мой, остава доста внушителна цифра.

— Но Анри дьо Навар и херцог дьо Гиз са врагове.

— Което няма да им попречи да се обединят срещу теб с надеждата да се унищожат един друг, след като унищожат теб.

— Шико, ти си прав, и майка ми е права, вие и двамата сте прави. Трябва да предотвратим клането. Помогни ми да събера швейцарците.

— Швейцарците, как пък не! Тях ги взе Келюс.

— Тогава гвардията ми.

— Нея я взе Шомберг.

— Е, поне слугите ми.

— Те отидоха с Можирон.

— Как! — възкликна Анри — Без моя заповед!

— А ти откога даваш заповеди, Анри? О! Когато става дума за шествия или бичуване, не казвам нищо, ти имаш пълната власт над своята кожа и над кожата на другите. Но опре ли работата до война, опре ли до управлението на държавата, то това е вече работа на господин дьо Шомберг, господин дьо Келюс и господин дьо Можирон. За д’Епернон премълчавам, защото в такива случаи той се крие.

— А! Исусе! — възкликна Анри. — Ето как стояла работата.

— Позволи ми да ти кажа, сине мой — продължаваше Шико, — ти твърде късно забеляза, че в твоята държава ти не си нищо повече от седми или осми крал.

Анри прехапа устни и тропна с крак.

— Ехе! — произнесе Шико, вглеждайки се в тъмнината.

— Какво има там?

— Кълна се в светата утроба! Това са те. Гледай, Анри, ето ги твоите хора.

И наистина той посочи на краля трима или четирима бързо приближаващи се конници. Зад тях на известно разстояние препускаха други ездачи и вървеше тълпа от хора.

Конниците не забелязаха в тъмнината двете фигури до рова и се канеха вече да влязат в Лувъра.

— Шомберг! — повика кралят. — Тук, Шомберг.

— Ей! — отзова се Шомберг. — Кой ме вика?

— Тук, дете мое, тук.

Гласът се стори познат на Шомберг и той се приближи.

— Проклет да бъда! — възкликна той. — Та това е кралят.

— Същият. Аз изтичах след вас, но не знаех къде да ви търся и с нетърпение ви чакам тук. Какво правихте?

— Какво сме правили? — попита вторият конник, като се приближи.

— А, ела и ти, Келюс, и повече не заминавай така без мое разрешение.

— То няма и защо — каза третият и кралят позна Можирон, — всичко свърши.

— Всичко свърши? — повтори кралят.

— Слава богу — каза д’Епернон, появявайки се неизвестно откъде.

— Осанна! — издигна ръце към небето Шико.

— Значи вие сте ги убили? — каза кралят.

И добави съвсем тихо:

— В края на краищата мъртвите не възкръсват.

— Вие сте ги убили? — каза Шико. — О, ако сте ги убили, няма какво да говорим.

— Не се наложи да се потрудим — отговори Шомберг, — тези страхливци се разпиляха като ято гълъби. Почти с никой не кръстосахме шпаги.

Анри пребледня.

— А с кого ги кръстосахте?

— С Антраге.

— И убихте ли го?

— Точно обратното — Антраге уби лакея на Келюс.

— Значи те бяха нащрек? — попита кралят.

— Дявол да го вземе. Така мисля — възкликна Шико. — Вие крещите „Смърт на анжуйци!“, превозвате топове, биете камбани, раздрънквате всички железа в Париж и искате тези добри хора нищо да не чуят, както вие нищо не съобразявате.

— С една дума, с една дума — глухо промърмори кралят — гражданската война вече е избухнала.

Като чу това, Келюс трепна.

— Ама наистина, дявол да го вземе! — възкликна той.

— О, вие започвате да разбирате — каза Шико, — какво щастие! А ето господата дьо Шомберг и дьо Можирон все още нищо не схващат.

— Ние поемаме защитата на особата и короната на негово величество — заяви Шомберг.

— Ба! Кълна се в бога — каза Шико, — за това си имаме господин дьо Клисон, който не вика така високо като вас, но си върши работата не по-зле.

— Вие, господин Шико — каза Келюс, — вие тук ни разпъвате на кръст, а само преди два часа мислехте като нас, или поне, ако не сте мислили, то сте викали като нас.

— Аз! — възкликна Шико.

— Разбира се, викахте „Смърт на анжуйци!“ и при това удряхте с шпагата си по стената.

— Но аз съм друга работа — каза Шико. — Всички знаят, че аз съм глупак. Но вие, вие нали сте умни хора…

— Стига, господа — каза Анри, — мир. Скоро ще се навоюваме.

— Какви ще бъдат разпорежданията на ваше величество? — попита Келюс.

— Постарайте се да успокоите народа със същото старание, с което го разбунихте. Върнете в Лувъра швейцарците, гвардията ми и слугите ми и заповядайте да затворят вратите, та утре гражданите да помислят, че всичко случило се тази нощ е било обикновено сбиване между пияни.

Младите хора си тръгнаха като бити кучета и започнаха да предават заповедите на краля на офицерите от съпровождащия ги отряд.

Що се отнася до Анри, то той се върна при майка си, която много дейно, но с обезпокоен и мрачен вид даваше разпореждания на слугите си.

— Е — каза тя, — какво стана?

— Това, което бяхте предвидили, майко.

— Те са избягали?

— Уви! Да.

— А! — каза тя. — После?

— После — това е. Струва ми се, че и това е предостатъчно.

— А градът?

— Градът се вълнува, но не той ме безпокои, той поне е в мои ръце.

— Да — каза Катерина, — работата е в провинциите.

— Които ще се вдигнат, ще въстанат — подхвана Анри.

— Какво мислите да предприемете?

— Виждам само едно средство.

— Какво?

— Да погледнем право в лицето случилото се.

— Но как?

— Ще дам заповед на моите полковници, на моята гвардия, ще въоръжа опълчението, ще извикам армията от Ла-Шарите и ще тръгна към Анжу.

— А херцог дьо Гиз?

— Ее, херцог дьо Гиз, херцог дьо Гиз! Ще заповядам да го арестуват, ако е необходимо.

— Разбира се! Стига да успеете да осъществите всички тези извънредни мерки.

— Но какво друго да правя?

Катерина наведе глава и се замисли.

— Всичките ви планове са неизпълними, сине мой — каза тя.

— А! — силно ядосан възкликна Анри. — Днес всичко върви наопаки.

— Просто вие сте развълнуван. Овладейте се, а после ще видим.

— Тогава помислете вие вместо мен, майко. Да предприемем нещо, да действаме.

— Нали видяхте, сине мой, аз дадох разпореждане.

— За какво?

— За изпращане на пратеник.

— Къде ще го изпратим?

— При вашия брат.

— Пратеник при този изменник! Вие ме унижавате, майко!

— Сега не е време за гордост — сурово отбеляза Катерина.

— Този пратеник ще моли за мир?

— Даже ще го купи, ако се наложи.

— Боже мой! На каква цена?

— Има ли значение, сине мой — каза Катерина, — нали всичко се прави само за да можете, когато мирът бъде постигнат, спокойно да качите на бесилката тези, които избягаха с намерение да тръгнат срещу вас. Нима не ми казахте сега, че бихте искали да ги държите в ръцете си?

— О, бих дал за това четири провинции от моето кралство — по една за всеки.

— Какво пък, целта оправдава средствата — продължаваше Катерина с остър глас, който събуди в глъбините на сърцето на Анри чувство на ненавист и мъст.

— Предполагам, че сте права, майко — каза той, — но кого да изпратим при тях?

— Потърсете между своите приятели.

— Майко, няма защо да търся, не виждам нито един мъж, комуто може да бъде поверено такова поръчение.

— Тогава го поверете на жена.

— На жена? Майко! Нима вие бихте се съгласили?

— Сине мой, аз съм твърде стара, много съм изморена и, може би, ще умра след това пътешествие, но ще пътувам с такава скорост, че ще пристигна в Анжер преди приятелите на брат ви и самият той да са осъзнали своето могъщество.

— О, майко, мила моя майко — развълнувано възкликна Анри, целувайки ръцете на Катерина, — вие сте моята постоянна опора, моята благодетелка, моят добър гений.

— Това значи, че аз все още съм кралица на Франция — прошепна Катерина, устремила към сина си поглед, пълен с толкова жалост, колкото и любов.