Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (77)

Глава 37
За това, как Сен-Люк изпълни поръчението, което му беше дал Бюси

Да оставим за малко Сен-Люк в преддверието на Шомберг и да видим какво се случи между него и Бюси.

Както знаем, Бюси напусна тронната зала заедно със своя приятел, като поздравяваше онези, които не бяха проникнати от дух на придворно угодничене до такава степен, че да не отговорят на любезността на един толкова опасен човек като Бюси.

Защото в онези времена на господство на грубата сила, когато личното могъщество беше всичко, човек можеше, ако беше силен и сръчен, да отскубне от прекрасното кралство Франция едно мъничко кралство за себе си както в географски, така и в морален смисъл.

Точно така царуваше Бюси при двора на крал Анри III.

Но в този ден, както видяхме, Бюси срещна в своето кралство твърде лош прием.

Щом приятелите излязоха от залата, Сен-Люк се спря и с безпокойство попита приятеля си:

— Зле ли ви е, приятелю мой? Толкова сте бледен, като че ли всеки момент ще загубите съзнание.

— Не — каза Бюси, — задъхвам се от злоба.

— Е, добре, мислите ли да предприемете нещо по отношение на тези безделници?

— Разбира се, дявол да ги вземе, сега ще видите.

— Хайде, хайде, Бюси, спокойствие.

— Но вие сте просто прелест — „спокойствие“! Ако на вас ви бяха наговорили и половината от това, което изслушах сега, при вашия нрав, тук вече щеше да е станало убийство.

— Добре, какво искате да правите?

— Вие сте мой приятел, Сен-Люк, и ми дадохте страшно доказателство за тази дружба.

— Е, скъпи мой — каза Сен-Люк, който смяташе, че Монсоро е мъртъв и лежи в гроба, — дребна работа, не ми говорете за това, ще ме обидите. Разбира се, ударът беше превъзходен и главното, аз го изпълних майсторски, но това не е моя заслуга, кралят ме научи, когато ме държеше затворен в Лувъра.

— Скъпи приятелю…

— Да оставим Монсоро там, където е и да поговорим по-добре за Диана. Беше ли тя поне малко радостна? Бедното дете! Прости ли ми вече? Кога е сватбата? Кога е кръщенето?

— Е, мили приятелю, почакайте първо Монсоро да умре.

— Моля! — попита Сен-Люк и подскочи така, сякаш бе стъпил върху остър пирон.

— Ах, мили приятелю, маковете съвсем не са толкова опасно растение, както сте си помислили, и той изобщо не умря от това, че е паднал върху тях. Точно обратното — той е жив и е още по-злобен отпреди.

— Ама че работа! Това истина ли е?

— Боже мой, да. Той мисли само за отмъщение и се е заклел да ви убие при първа възможност. Така стоят нещата.

— Той е жив?

— Уви, да.

— Но кой е този глупав лекар, който го е излекувал?

— Моят Реми, мили приятелю.

— Как! Аз просто не мога да дойда на себе си! — продължи Сен-Люк, зашеметен от това откритие. — А! Но в такъв случай аз съм обезчестен, кълна се в тялото Христово! Аз вече обявих на всички, че той е мъртъв. Наследниците му ще го посрещнат в траур. Не, няма да могат да ме уличат в лъжа. Ще го довърша при първа възможност и вместо един удар ще му нанеса четири, ако потрябва.

— А сега се успокойте, скъпи Сен-Люк — каза Бюси. — Честно казано, Монсоро се отнася към мен много по-добре, отколкото бихте могли да помислите. Представете си, той си мисли, че херцогът ви е насъскал. Той ревнува от херцога. Мен ме смята за ангел, за безценен приятел, Баярд, неговия скъп Бюси накрая. Но то е обяснимо — нали това животно Реми го спаси от бедата.

— Но как му хрумна на Одоен такава глупост?

— Какво искате? Разбиране на честен човек. Той си въобразява, че щом е лекар, трябва да лекува хората.

— Но той не е от този свят, този нехранимайко.

— Накъсо, Монсоро смята, че ми е задължен за живота си и ми доверява жена си.

— А, разбирам. Това обстоятелство ви позволява по-търпеливо да чакате смъртта му. Както и да е, аз просто не мога да дойда на себе си от учудване.

— Скъпи приятелю!

— Кълна се в честта си! Като паднал от небето съм.

— Виждате ли, работата сега не е в господин дьо Монсоро.

— Не! Да се наслаждаваме на живота, докато той е неподвижен. Но ви предупреждавам, че в момента на неговото оздравяване ще си поръчам ризница и ще заповядам да обковат капаците на прозорците ми с желязо. А вие разберете от херцог д’Анжу, не му ли е дала неговата мила майчица някоя рецепта против отрова. Засега да се веселим, мили приятелю, да се веселим.

Бюси не можа да сдържи усмивката си. Той протегна ръката си на Сен-Люк и каза:

— И така, скъпи Сен-Люк, виждате, че сте ми направили услуга наполовина.

Сен-Люк го погледна в недоумение.

— Вярно — каза той, — и вие искате да доведа работата докрай? Няма да бъде лесно, но за вас, скъпи Бюси, съм готов да направя всичко. Особено ако той се втренчи в мен с тези свои жълти очи, пфу!

— Не, драги мой, не. Аз вече казах, да забравим Монсоро и ако вие смятате, че ми дължите нещо, разплатете се с мен по друг начин.

— Е, говорете, слушам ви.

— В добри отношения ли сте с миньоните?

— Проклятие! Като котка и куче на слънце. Докато слънцето стига за всички — мир и покой, но стига само някой от нас да вземе частичка топлина и светлина от другите и… О, тогава вече за нищо не гарантирам!… Ще влязат в действие зъби и нокти.

— Скъпи приятелю, вашите думи ме радват.

— А, толкова по-добре.

— Да допуснем, че слънчевият лъч ви е препречен.

— Да допуснем.

— Добре, покажете вашите прекрасни зъби, извадете вашите страшни нокти и да започнем играта.

— Не ви разбирам.

Бюси се усмихна.

— Бъдете така любезен и идете при господин дьо Келюс.

— Аха! — каза Сен-Люк.

— Започвате ли да разбирате?

— Да.

— Чудесно! Ще го попитате кога ще му бъде удобно да ми пререже гърлото или да позволи аз да прережа неговото.

— Ще го попитам, скъпи приятелю.

— Това няма ли да ви затрудни?

— Мен? Съвсем не. Ще отида, когато поискате, още сега, ако това ви доставя удоволствие.

— Момент. След като навестите господин дьо Келюс, ще ви бъда много задължен, ако със същата цел отидете и при Шомберг и му зададете същия въпрос.

— Ах! — възкликна Сен-Люк. — И при господин Шомберг ли? Проклятие! Колко бързате, Бюси!

Бюси направи протестиращ жест.

— Нека е така — каза Сен-Люк, — вашето желание ще бъде изпълнено.

— В такъв случай, скъпи Сен-Люк — продължаваше Бюси, — след като сте толкова любезен, идете и в Лувъра при господин дьо Можирон, на когото днес забелязах стоманен нагръдник — знак, че е дежурен днес, и му предложете да се присъедини към останалите.

— О! О! — изтръгна се от Сен-Люк. — Трима! Помислихте ли за това, Бюси? Това е всичко, нали?

— Не съвсем.

— Как не съвсем?

— Оттам ще отидете при господин д’Епернон, няма да спирам вашето внимание върху него — фигура твърде жалка според мен, но както и да е, той допълва бройката.

Сен-Люк отпусна ръце и загледа Бюси.

— Четирима! — прошепна той.

— Правилно, приятелю мой — каза Бюси, като кимна с глава, — четирима. Естествено няма защо да съветвам човек с вашия ум, храброст и галантност да действа по отношение на тези господа с цялата си любезност и вежливост, с които вие се отличавате в най-голяма степен.

— О! Приятелю!

— Обръщам се към вас с тази молба, за да бъде направено всичко… учтиво. Да уредим тази работа като благородници.

— Ще останете доволен, приятелю.

Бюси с усмивка протегна ръка на младия човек.

— Желая ви успех — каза той. — А! Господа миньони, ще дойде време, ние също ще се посмеем.

— А сега, скъпи приятелю, условията.

— Какви условия?

— Вашите.

— Нямам условия, ще приема условията на тези господа.

— Вашето оръжие?

— Същото като на тези господа.

— Ден, място, час?

— Ден, място и час каквито желаят те.

— Обаче…

— Да не говорим повече за дреболии. Действайте, и действайте по-бързо, мили приятелю. Аз ще се разхождам в малката градина на Лувъра. Там ще ме намерите, след като изпълните молбата ми.

— Значи ще ме чакате?

— Да.

— Добре. Работата може да се забави.

— Аз имам време.

Ние вече знаем как Сен-Люк намери четиримата миньони в тронната зала и как започна преговорите.

Да се върнем при него, в преддверието на двореца на Шомберг, където го оставихме в церемониално очакване по правилата на етикета през тази епоха, докато четиримата фаворити на негово величество, досещащи се за целта на посещението на Сен-Люк, се настаняваха в четирите ъгъла на обширната гостна.

След като се настаниха, вратата в преддверието се отвори, от нея излезе лакей и се поклони на Сен-Люк. Като опря лявата ръка в дръжката на рапирата, той изящно повдигна с нея плаща си и държейки в дясната ръка шапката си, дойде до прага на стаята и се спря точно по средата му, определена от него с точност, на която би могъл да завиди и най-изкусният архитект.

— Господин д’Епине дьо Сен-Люк — провъзгласи лакеят.

Сен-Люк влезе.

Като домакин Шомберг стана и се приближи до госта, който, вместо да се поклони, сложи шапката си.

Тази формалност придаваше на посещението определена окраска и определен смисъл.

Шомберг се поклони, а след това се обърна към Келюс.

— Имам чест да ви представя — каза той — господин Жак дьо Леви, граф дьо Келюс.

Сен-Люк направи крачка към Келюс и на свой ред се поклони дълбоко.

— Исках да се срещна с вас, господине.

Келюс се поклони.

Шомберг продължаваше, като се обърна към другия ъгъл на залата:

— Имам чест да ви представя господин Луи дьо Можирон.

Същият поклон от страна на Сен-Люк и същият отговор от страна на Можирон.

— Исках да се срещна с вас, господине — каза Сен-Люк.

С д’Епернон се повтори същата церемония, изпълнена все така бавно и спокойно.

След това дойде ред на Шомберг. Той се представи сам и получи в отговор поклон.

След това четиримата приятели седнаха.

Сен-Люк остана прав:

— Господин графе — каза той на Келюс, — вие сте оскърбили господин граф Луи дьо Клермон д’Амбоаз, сеньор дьо Бюси, той ви засвидетелства своето най-дълбоко уважение и ви вика на дуел, за да се срази с вас до смърт в онзи ден и час, които вие сметнете удобни за вас, и с онова оръжие, което изберете вие… Приемате ли?

— Разбира се, приемам — спокойно отговори Келюс, — господин граф дьо Бюси ми оказва голяма чест.

— Вашият ден, господин графе?

— Денят е безразличен за мен, но бих предпочел това да е по-скоро утре, а не вдругиден и по-скоро вдругиден, отколкото през следващите дни.

— Вашият час?

— Сутринта.

— Вашето оръжие?

— Рапира и кинжал, ако това оръжие задоволява господин дьо Бюси.

Сен-Люк се поклони.

— Всяко ваше решение по този въпрос ще бъде за господин дьо Бюси закон.

После той се обърна към Можирон, който отговори по същия начин, и последователно към другите двама.

— Но — каза Шомберг, който като домакин последен получи поклон, — ние не помислихме за едно, господни дьо Сен-Люк.

— За какво?

— За това, че ако пожелаем всички ние, случайността понякога отрежда странно, ако всички ние пожелаем, повтарям, да изберем един и същи ден и час, господин дьо Бюси може да се окаже в много затруднено положение.

Сен-Люк се поклони с най-вежливата си усмивка:

— Разбира се, господин дьо Бюси би се озовал в затруднено положение, както и всеки благородник пред лицето на четирима такива храбреци като вас. Но той ми каза, че няма да му е за първи път, веднъж вече му се било случвало нещо подобно до Турнелските врати при Бастилията.

— И той ще се бие с четиримата?

— С четиримата — потвърди Сен-Люк.

— С всеки поотделно? — попита Шомберг.

— С всеки поотделно или с всички заедно. Предложението е отправено към всеки един от вас и към всички вас заедно.

Четиримата млади хора се спогледаха. Келюс пръв наруши мълчанието.

— Това е много благородно от страна на господин дьо Бюси — каза той, почервенял от злоба, — но, колкото и малко да струваме, все пак всеки от нас е способен да се справи със своята работа самостоятелно. И така ние приемаме предложението на графа и ще се бием един по един, по ред… или пък… Да, така като че ли ще бъде най-добре…

Келюс погледна приятелите си, които, вероятно разбрали мисълта му, кимнаха в знак на съгласие.

— Ние не искаме дуелът да се превърне в убийство на един великодушен човек. Би било най-добре да предоставим на жребия да реши кой от нас пръв да се бие с господин дьо Бюси.

— Но — побърза да попита д’Епернон, — а тримата останали?

— Тримата останали? Господин дьо Бюси несъмнено има достатъчно приятели, а ние — врагове, за да не стоят останалите със скръстени ръце.

— Съгласни ли сте е мен, господа? — добави Келюс, обръщайки се към приятелите си.

— Да — отговориха те в един глас.

— Би ми било извънредно приятно — каза Шомберг, — ако на тази увеселителна разходка господин дьо Бюси покани господин дьо Ливаро.

— Ако бих посмял да изразя мнението си — каза Можирон, — бих помолил на срещата ни да присъства и господин Балзак д’Антраге.

— И компанията би била в пълен състав — заключи Келюс, — ако господин дьо Рибейрак благоволи да се яви със своите приятели.

— Господа — каза Сен-Люк, — ще предам вашите пожелания на господин граф дьо Бюси, но бих могъл да изразя своето мнение, че той е твърде учтив, за да не се съгласи с вас. Остава ми само, господа, да ви поднеса искрена благодарност от името на господин графа.

Сен-Люк отново се поклони и главите на четиримата, извикани на дуел благородници, се наведоха точно толкова, колкото и неговата глава.

Младите хора изпратиха Сен-Люк до вратата на гостната.

В последния коридор той видя четирима лакей. Сен-Люк извади своята натъпкана със злато кесия и им я хвърли с думите:

— Ето, пийнете за здравето на вашите господари.