Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 28
Малките причини и големите следствия

В тази първа част на разговора съвсем очевидно предимството не беше на страната на Катерина.

За кралицата майка подобен неуспех беше не само непредвиден, но и толкова непривичен, че тя си зададе въпроса, наистина ли синът й е така решително настроен, както изглежда. Изведнъж едно малко събитие измени положението на нещата.

Историята познава сражения, които, бидейки почти загубени, изведнъж са били спечелвани поради промяната на вятъра и vice versa[1]. Пример за това са Маренго и Ватерлоо.

Една песъчинка може да наруши хода и на най-мощната машина.

Както вече знаем, Бюси се намираше в тайния коридор, който водеше до стаята на херцог д’Анжу, и се беше разположил така, че само принцът да го вижда. От своето скривалище Бюси подаваше глава през цепнатината на завесите в онези моменти, които смяташе най-опасни за делото.

А неговото дело, както разбирате, беше война на всяка цена — трябваше да се задържи в Анжу през цялото време, докато тук е граф дьо Монсоро, трябваше да наблюдава мъжа и да посещава жената.

При все това тази извънредно проста политика усложняваше политиката на Франсоа — големите следствия произтичат от малки причини.

Бюси с енергични намигвания, яростни гримаси, шутовски жестове, свирепо смръщване на веждите принуждаваше господаря си да бъде твърд.

Херцогът, който се боеше от Бюси, му се подчиняваше и, както видяхме, действително се държеше необичайно твърдо.

Катерина претърпя поражение по всички линии и мечтаеше вече за достойно отстъпление, когато едно дребно произшествие, почти толкова неочаквано, колкото и упоритостта на херцог д’Анжу, я избави от това.

В най-големия разгар на разговора между майката и сина, в момента на най-голяма съпротива от страна на херцога, Бюси усети, че някой го дърпа за края на плаща.

За да не изпусне нито дума от разговора, той не се обърна, а протегна ръка назад и напипа нечии пръсти. Пръст по пръст той напипа ръка, след ръката — рамо, след рамото — човек.

Тогава, съобразил, че работата си струва, той се обърна.

Човекът беше Реми.

Бюси искаше да заговори, но Реми сложи пръст на устните си и тихичко измъкна господаря си в съседната стая.

— Какво се е случило, Реми? — нетърпеливо попита графът. — Защо ме безпокоиш в такъв момент?

— Писмо — прошепна Реми.

— Дявол да те вземе! Заради някакво писмо ти ме откъсваш от най-важния разговор, който водех с херцог д’Анжу.

Това гневно избухване очевидно не обезкуражи Реми.

— Има писма и писма — каза той.

— Откъде е това писмо?

— От Меридор.

— О! — живо възкликна Бюси. — От Меридор! Благодаря, мили Реми, благодаря!

— Значи не смятате повече, че съм допуснал грешка?

— Нима ти можеш да сгрешиш? Къде е писмото?

— Пратеникът държи да ви го предаде лично, затова реших, че е много важно.

— Правилно. Той тук ли е?

— Да.

— Доведи го.

Реми отвори една от вратите и направи знак на човека, на вид коняр, да влезе.

— Ето господин дьо Бюси — каза той, посочвайки графа.

— Дай писмото. Аз съм този, когото търсиш. И даде на пратеника половин пистол.

— О, аз ви познавам — отговори конярят и му подаде писмото.

— Тя ли ти го даде?

— Не тя, а той.

— Кой той? — живо попита Бюси, докато разглеждаше почерка.

— Господин дьо Сен-Люк.

— А!

Бюси беше пребледнял, защото при думата „той“ беше решил, че става дума за мъжа, а не за жената, а господин дьо Монсоро имаше това качество — да кара бедния Бюси да бледнее всеки път, когато се сещаше за него.

Младият човек се обърна, за да прочете писмото и да скрие при четенето онова вълнение, което всеки, който получава важно послание, се бои да покаже, освен ако не е Цезар Борджия, не е Макиавели, не е Катерина Медичи или самият дявол.

И бедният Бюси постъпи правилно, защото, щом хвърли поглед на известното ни писмо, кръвта му нахлу в мозъка и заля лицето му като разбушувало се море. От бледен той стана пурпурночервен, секунда беше като зашеметен и усещайки, че всеки момент ще падне, се отпусна в креслото край огъня.

— Върви — каза Реми на учудения от въздействието на писмото коняр. И го подбутна по гърба. Конярят побърза да си тръгне. Той реши, че е донесъл лоша вест, и се уплаши да не си вземат обратно парите.

Реми се приближи до графа и го дръпна за ръката.

— По дяволите! — възкликна той. — Отговорете ми веднага, иначе, кълна се в свети Ескулап, ще ви пусна кръв от всичките ви четири крайника.

Бюси стана. Той вече не беше нито червен, нито зашеметен, но беше мрачен.

— Погледни — каза той — какво е направил за мен Сен-Люк.

И протегна на Реми писмото. Реми жадно го прочете.

— Какво пък — забеляза той, — струва ми се, всичко е прекрасно и господин дьо Сен-Люк е галантен мъж. Да живеят умните хора, които могат да изпращат душата в чистилището. Оттам връщане назад няма.

— Невероятно! — промърмори Бюси.

— Разбира се, но това не променя нищо. Работата ни сега е такава — след девет месеца ще имам за пациентка някоя си графиня дьо Бюси. Исусе! Не се безпокойте, аз акуширам като Амброаз Паре.

— Да — каза Бюси, — тя ще бъде моя жена.

— Струва ми се, че не трябва кой знае какво да правите за това, тя вече беше ваша жена повече, отколкото жена на мъжа си.

— Монсоро мъртъв!

— Мъртъв! — повтори Одоен. — Това е написано черно на бяло.

— О, струва ми се, че спя, Реми. Как? Аз вече няма да виждам това подобие на привидение, винаги готово да застане между мен и щастието? Реми, ние се заблуждаваме.

— Не, изобщо не се заблуждаваме. Прочетете писмото, дявол да го вземе! Паднал върху маковете, но толкова несръчно, че веднага умрял. Вече съм забелязал, че е опасно да се пада върху макове, но досега мислех, че е опасно само за жени.

— Но в такъв случай…

Бюси не чуваше шегите на Реми и следеше само една мисъл, която се въртеше в главата му:

— Диана не бива да остава в Меридор. Аз не искам това. Тя трябва да замине някъде, където ще може да забрави.

— Мисля, че за това напълно подхожда Париж — каза Одоен. — В Париж забравят много бързо.

— Ти си прав. Тя отново ще се настани в своята къщичка на улица Турнел, ще живеем в сянка през десетте месеца на вдовишкия траур и бракът ще бъде за нас само утрешният ден на днешните радости.

— Това е вярно — каза Реми, — но за да заминем за Париж…

— Е?

— Трябва ни нещо?

— Какво е то?

— Трябва ни мир в Анжу.

— Вярно — каза Бюси, — вярно. О, боже мой! Колко време е загубено и загубено напразно.

— Това значи, че ще се качите на коня си и ще препуснете към Меридор.

— Не, не, в никакъв случай. Не аз, а ти. Аз трябва на всяка цена да остана тук, при това моето присъствие там в подобна минута би било почти непристойно.

— А как ще се видя с нея? Да вляза ли в замъка?

— Не, иди първо при старото сечище, може би тя ще се разхожда там и ще ме чака. А ако не я видиш там, върви в замъка?

— Какво да и кажа?

— Че съм почти обезумял.

И като стисна ръката на младия лекар, на когото от опит знаеше, че може да разчита като на самия себе си, Бюси побърза да се върне на своето място зад драпираните завеси в алкова на принца.

В отсъствието на Бюси Катерина се беше опитала да завоюва обратно онази територия, която беше загубила в негово присъствие.

— Сине мой — каза тя, — смятах, че една майка не може да не се разбере със своето дете.

— И въпреки това виждате, майко, че понякога това се случва.

— Никога, ако тя действително иска да се разбере с него.

— Искате да кажете, госпожо, ако те искат да се разберат — поправи я херцогът и, доволен от тези горди думи, потърси с очи Бюси, за да получи за награда от него ободряващ поглед.

— Но аз искам това — възкликна Катерина, — чувате ли, Франсоа, аз искам това.

Тонът на гласа й не отговаряше на думите, защото думите бяха повелителни, а гласът — умоляващ.

— Вие искате това? — повтори херцог д’Анжу с усмивка.

— Да — каза Катерина, — аз искам това и съм готова на всякакви сделки, за да постигна целта си.

— А, дявал да го вземе! — възкликна Франсоа.

— Да, да, скъпо дете, кажете какво искате, какво желаете? Говорете! Заповядвайте!

— О, майко! — произнесе Франсоа почти смутен от толкова пълната победа, която го лишаваше от възможността да бъде суров победител.

— Чуйте, сине мой — каза Катерина с най-нежния си глас, — нали не искате да потопите кралството в кръв? Това не може да бъде. Вие сте добър французин и добър брат.

— Моят брат ме оскърби, госпожо, и аз повече не съм му задължен с нищо нито като на брат, нито като на мой крал.

— Но аз, Франсоа? Нима не ви е жал за мен?

— Не, госпожо, защото вие ме изоставихте! — възрази херцогът, мислейки, че Бюси все още е на поста си и може да го чуе.

— А, вие искате смъртта ми? — тъжно каза Катерина. — Какво пък, нека бъде така, ще умра, както и подобава на жена, чиито деца се убиват едно друго пред очите й.

Естествено Катерина не изпитваше ни най-малко желание да умира.

— О, не говорете така, госпожо, вие ми разкъсвате сърцето! — възкликна Франсоа, чието сърце ни най-малко не се разкъсваше.

Катерина се разплака.

Херцогът хвана ръката й и се опита да я успокои, хвърляйки както и преди тревожни погледи към дъното на алкова.

— Но какво искате? — каза Катерина. — Кажете поне вашите искания, за да знаем какво да решим.

— Чакайте, майко, а вие самата какво искате? — каза Франсоа. — Говорете, слушам ви.

— Искам да се върнете в Париж, дете мое, искам да се.върнете в двора на краля, вашия брат, който ви чака с разтворени обятия.

— Боже господи! Аз отлично разбирам, госпожо, че моят брат ме чака с разтворени обятия, а Бастилията — с разтворени врати.

— Не, върнете се, върнете се и, кълна се в честта си, кълна се в моята майчина любов, кълна се в кръвта на нашия спасител Исус Христос (Катерина се прекръсти), кралят ще ви приеме така, като че ли вие сте кралят, а той — херцог д’Анжу.

Херцогът упорито гледаше към драпираните завеси.

— Съгласете се — продължаваше Катерина, — съгласете се, сине мой. Кажете, може би искате нови имения, може би искате да имате своя гвардия?

— Е, госпожо, синът ви вече веднъж ми я даде, и даже почетна, нали бе избрал за това своите четирима миньони.

— Не, не, не говорете така. Ще ви даде гвардия от хора, които сам ще си изберете. Ако поискате, гвардията ви ще има капитан, ако поискате, капитан ще стане господин дьо Бюси.

Последното предложение обезпокои херцога. Той помисли, че то би могло да засегне Бюси и отново хвърли поглед към дъното на алкова, страхувайки се да не види в полумрака пламтящи от гняв очи и злобно стиснати зъби.

Но, о, чудо! Въпреки очакванията си той видя радостно усмихнатото лице на Бюси, който усилено му кимаше, одобрявайки предложението на кралицата майка.

„Какво означава това? — помисли Франсоа. — Нима Бюси искаше война само за да стане капитан на моята гвардия?“

— Значи — каза той високо, питайки сякаш себе си — аз трябва да се съглася?

„Да, да, да!“ — потвърди Бюси с ръце, рамене и глава.

— Значи, трябва — продължаваше херцогът — да оставя Анжу и да се върна в Париж?

„Да, да, да!“ — убеждаваше го Бюси с нарастващ плам.

— Разбира се, скъпо дете — каза Катерина, — но нима е толкова трудно връщането в Париж?

„Честно казано, нищо не разбирам — каза си Франсоа. — Бяхме се разбрали, че ще се отказвам от всичко, а сега той ме съветва за мир и любов.“

— Е, какво — попита Катерина с безпокойство, — какво ще отговорите?

— Майко, аз ще си помисля — бавно произнесе херцогът, който искаше да изясни с Бюси това противоречие — и утре…

„Той се предава — реши Катерина. — Спечелих битката.“

„Всъщност — каза си херцогът — Бюси може и да е прав.“

И като се разцелуваха, те се разделиха.

Бележки

[1] Обратно (лат) — Б. пр.