Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (33)

Глава 33
За това, как херцог д’Анжу узна, че Диана дьо Меридор е жива

Бяха последните дни на април.

Стените на голямата Шартърска катедрала бяха покрити с бял плат, а колоните украсени със зелени клонки. Както е известно, през това време на годината зеленината е все още рядкост и снопчетата зелени клонки на колоните заменяха букетите с цветя.

Кралят на бос крак измина пътя от Шартърските порти до катедралата и сега продължаваше да стои бос по средата на храма, поглеждаше от време на време настрани и проверяваше всички ли негови приятели и придворни присъстват на молебена. Но някои от тях с изранени от камъните по пътя крака не бяха издържали и се бяха обули, други, измъчени от глад и жажда, тайно бяха успели да се промъкнат в крайпътните кръчмички и там си бяха и останали и само на малка част достигнаха сили да изминат целия път боси, облечени с дълги ризи на каещи се и да застанат с боси крака на влажните плочи в катедралата.

В катедралата се извършваше молебствие за появяване на наследник на френската корона. Две ризи на Богородица, обладаващи чудодейна сила, съмнение за което не би било възможно предвид многобройните сътворени от тях чудеса, бяха извадени от златната мощеница, където се съхраняваха. Народът се тълпеше да позяпа тържествената церемония и тълпата неволно наведе глава, заслепена от блясъка на лъчите, идващи от мощеницата, когато оттам бяха извадени ризите.

В тази минута Анри III чу как в мъртвата тишина се раздаде някакъв странен звук, напомнящ сподавен смях. Кралят се огледа не е ли наблизо Шико. Той не можеше да допусне дори мисълта, че някой друг освен Шико може да има дързостта да се разсмее в тази минута.

Не Шико обаче се разсмя при вида на светите ризи. Уви, Шико все още отсъстваше, което твърде огорчаваше краля, който, както помним, внезапно загуби своя шут от погледа си по пътя за Фонтенбло и от тогава нищо не беше чул за него. Виновник за странния шум се оказа някакъв благородник. Той току-що беше пристигнал на потънал в пот и пяна кон и направо както бе в дрехите за езда, с опръскани с кал ботуши, нахлу в катедралата като разбутваше придворните, облечени с власеници или с чували на главите, но и в единия, и в другия случай боси.

Като видя, че кралят се оглежда, благородникът храбро продължи да стои на хора, приемайки най-почтителен вид. По елегантните му дрехи и още повече по маниерите се виждаше, че не е новак при двора.

Анри, недоволен от това, че благородникът, пристигнал със закъснение, вдигна такъв шум и с облеклото си е посмял така предизвикателно да се отличава от монашеските одеяния, предписани за носене през този ден, погледна към него с укор.

Пристигналият като че ли не забеляза кралския поглед. Като скърцаше дръзко с обувките си с подвита нагоре предна част (по модата в онези времена), той прекрачи през няколко плочи със скулптурни изображения на епископи и падна на колене до тапицираното с кадифе кресло на херцог д’Анжу. Херцогът седеше потънал не толкова в молитви, колкото в свои тайни мисли и въобще не обръщаше внимание на това, което ставаше около него.

Щом почувства обаче нечие докосване, той живо се обърна и приглушено възкликна:

— Бюси!

— Добър ден, монсеньор — отвърна Бюси, като че ли предната вечер се бе разделил с херцога и като че ли през времето, откакто не са се виждали — нищо съществено не е станало.

— Ти сигурно не си с всичкия си — каза принцът.

— Защо, монсеньор?

— Защото си пристигнал независимо от къде, за да се явиш в Шартър да зяпаш ризите на Богородица.

— Монсеньор — каза Бюси, — работата е в това, че трябва незабавно да поговоря с вас.

— Защо не пристигна по-рано?

— Вероятно не съм могъл.

— Но какво се е случило през тези три седмици, откакто не сме се виждали?

— Тъкмо за това искам да поговоря с вас.

— Виж ти! Може би ще почакаш, докато излезем от църквата?

— За съжаление — ще се наложи да почакам, а това ме ядосва.

— Мълчи! Скоро всичко ще свърши. Имай търпение и ние заедно ще отидем при мен в странноприемницата.

— На това разчитам, монсеньор.

И действително, кралят вече надяна върху ризата си от тънко платно кълчищената риза на Богородица, а кралицата, с помощта на своите придворни дами, навличаше другата свята риза.

След това кралят падна на колене и кралицата последва примера му. Известно време съпрузите се молиха под големия балдахин, придворните, водени от желание да угодят на краля, правеха поклони.

Накрая кралят стана, свали святата риза, сбогува се с архиепископа, сбогува се и с кралицата и тръгна към изхода на катедралата.

Насред път той обаче се спря: пред очите му отново се появи Бюси.

— А, ето ви и вас, господине — каза Анри. — Изглежда нашето благочестие не ви е по вкуса, след като не се решавате да се разделите със златото и коприните, и то във време, когато вашият крал се облича с грубо сукно и проста саржа.

— Господарю — с достойнство отговори Бюси, бледен от сдържано вълнение, — даже сред тези, които днес бяха облечени в най-грубите раса и бяха с най-изранени крака, — няма да се намери човек, който така близо до сърцето си да приема службата към ваше величество. Но аз пристигнах в Париж след дълъг и уморителен път и едва тази сутрин научих, че ваше величество е в Шартър. Препусках и изминах двадесет и две левги за пет часа, бързайки да се присъединя към ваше величество. Ето защо нямах време да се преоблека и ваше величество не бихте ме упрекнали, ако вместо да побързам да слея молитвите си с вашите, бях останал в Париж.

Изглежда, кралят беше доволен да чуе всичко това, но като погледна към своите приятели видя, че някои от тях при думите на Бюси свиха рамене. Като не желаеше да обижда своите привърженици със знак на внимание към придворния на херцог д’Анжу, кралят мина покрай Бюси със сърдит израз на лицето.

Бюси понесе тази немилост, без да мигне.

— Какво ти е? — каза херцогът. — Нима не видя?

— Какво?

— Че Шомберг, Келюс и Можирон свиха рамене, слушайки твоите оправдания.

— Да, така е — съвсем спокойно отговори Бюси, — всичко това го знам.

— Е, и какво?

— Е, нима мислите, че съм способен да прережа гърлата на себеподобните си, или почти себеподобните си, в църквата? Прекалено добър християнин съм, за да го направя.

— Щом е така, всичко е наред — каза учуденият херцог. — Стори ми се, че ти не забеляза това или не пожела да го забележиш.

Бюси на свой ред сви рамене на излизане от катедралата и дръпна принца настрана.

— Отиваме ли у вас, монсеньор? — попита той.

— Незабавно. Трябва да имаш интересни новини за мен?

— Да, несъмнено, монсеньор, даже такива, за които и не подозирате.

Херцогът учудено погледна Бюси.

— Да, да — каза Бюси.

— Е, добре, позволи ми само да се сбогувам с краля и съм на твоите услуги.

Херцогът отиде при краля да помоли за разрешение да напусне свитата му и кралят, поради особената сила на въздействие от Богородица, а също и предразположен към търпимост, дари своя брат с позволение да замине за Париж, когато пожелае.

Херцогът бързо се върна при Бюси и двамата се оттеглиха в една от стаите му в странноприемницата.

— Ето, че сме сами, приятелю — каза той, — сега сядай и разказвай за похожденията си. Знаеш, че те мислех за мъртъв.

— Напълно ви вярвам, монсеньор.

— Знаеш, че откакто се чу за твоето изчезване, целият двор от радост се преоблече в бяло и мнозина въздъхнаха с облекчение за първи път от деня, в който си се научил да държиш шпагата. Но не е там работата — хайде, разказвай! Нали ти ме напусна, за да проследиш прекрасната непозната. Коя е тази жена и какво мога да очаквам от нея?

— Вие ще пожънете това, което сте посеяли, монсеньор, тоест — срам и позор!

— Какво? — възкликна херцогът, поразен повече от загадъчния смисъл на тези думи, отколкото от тяхната непочтителност.

— Монсеньорът чу — с ледено спокойствие отговори Бюси, — не е необходимо да повтарям.

— Обяснете, господине, а гатанките и анаграмите оставете на Шико.

— О, няма нищо по-лесно от това, достатъчно е да се обърна към паметта ви.

— Но коя е тази жена?

— Мисля, монсеньор, че вие сте я познали.

— Нима това беше тя?

— Да, монсеньор.

— Ти видя ли я?

— Да.

— И тя разговаря с теб?

— Разбира се, само призраците не говорят. А нима монсеньорът имаше основания да я счита за мъртва или да се надява на нейната смърт?

Херцогът пребледня и замря, като че ли беше смазан от думите на онзи, който би трябвало да се държи както подобава на дворцов ласкател.

— Е да, монсеньор — продължи Бюси, — макар и тласната към мъчителна смърт, младата девойка от благороден произход успява да я избегне. Не бързайте обаче да въздъхвате с облекчение и да се считате оправдан, тъй като запазвайки живота си, тя попада в още по-голяма беда, отколкото смъртта.

— И какво е станало с нея? — попита херцогът, цял разтреперан.

— Станало е това, монсеньор, че един господин спасява живота и, но иска за тази услуга такава цена, че по-добре би било да не я е правил.

— Хайде, хайде, свършвай.

— Диана дьо Меридор, монсеньор, за да избегне вече протегнатите към нея ръце на херцог д’Анжу, чиято любовница не желае да бъде, Диана дьо Меридор се хвърля в обятията на човек, когото ненавижда.

— Какво каза?

— Казах, че Диана дьо Меридор сега се казва госпожа дьо Монсоро.

При тези думи вълна от кръв нахлу в иначе бледото лице на Франсоа, херцогът почервеня така силно, че изглеждаше, че от очите му ще бликне кръв.

— Дявол да го вземе — заръмжа разяреният принц. — Нима това е истина?

— Да, по дяволите, щом аз ви го казвам — високомерно отговори Бюси.

— Не исках да кажа това — поправи се принцът — и не се съмнявам във вашата искреност, Бюси, просто се питам — как е възможно един от моите хора, някой си Монсоро — да дръзне да ми задигне жена, която съм удостоил с вниманието си.

— А защо не? — попита Бюси.

— И ти самият също би могъл да направиш това?

— Аз бих го направил по-добре, монсеньор, бих ви предупредил, че честта ви е в опасност.

— Почакайте, Бюси — каза херцогът, възвръщайки спокойствието си. — Моля ви да ме изслушате. Вие разбирате, драги мой, че не се оправдавам.

— И правите грешка, принце мой: във всички случаи, когато е засегната честта, вие сте не повече от благородник.

— Е добре, точно затова ви моля вие да бъдете съдник на господин дьо Монсоро.

— Аз?

— Да, вие! И кажете ми: нима той не е постъпил към мен като предател, като вероломен предател?

— Към вас?

— Да, та нали моите намерения му бяха известни?

— А в намеренията на ваше височество влизаше?…

— Да заставя Диана да ме обикне, не го отричам.

— Да я заставите да ви обикне?

— Да, но в никакъв случай не чрез насилие.

— Такива ли бяха намеренията ви, монсеньор? — попита Бюси с иронична усмивка.

— Безусловно, тези намерения аз запазих до последната минута, макар господин дьо Монсоро да възразяваше срещу тях с цялата убедителност, на която е способен.

— Монсеньор! Монсеньор! Какво чувам! Този субект ви е подтиквал да обезчестите Диана?

— Да.

— Тоя ви съветваше за това?

— Пишеше ми писма. Искаш ли да ти покажа едно такова писмо?

— О! — възкликна Бюси. — Ако можех да повярвам на това!

— Почакай секунда и сам ще видиш.

Херцогът изтича да вземе кутията, която винаги се намираше в кабинета му под охраната на пажа, извади от нея записка и я пъхна в ръцете на Бюси.

— Чети — каза той, — щом се съмняваш в думите на своя принц.

Все още съмнявайки се, Бюси взе листчето с трепереща ръка и прочете:

„Монсеньор!

Нека ваше височество бъде спокоен: отвличането ще мине безпрепятствено, тъй като довечера младата особа заминава за осем дни при своята леля, която живее в Людския замък. Поемам върху себе си всичко, така че няма за какво да се безпокоите. Що се отнася до моминските сълзи, то те, повярвайте ми — ще пресъхнат, щом девойката се озове във ваше присъствие. А засега… продължавам да действам… и довечера… тя ще бъде в замъка Боже.

Най-покорен слуга на ваше височество

Бриан дьо Монсоро.“

— Е, какво ще кажеш за това? — попита принцът, след като Бюси два пъти прочете писмото.

— Ще кажа, че на вас добре ви служат, монсеньор.

— Тоест, напротив, че ме предават.

— Да, вярно, забравих какво беше след това.

— Да ме излъже мен! Мерзавец! Той ме накара да повярвам в смъртта на жената…

— Която е откраднал от вас. Наистина подла постъпка — отбеляза Бюси, без да скрива иронията в гласа си. — Но господин дьо Монсоро има оправдание — той се е влюбил.

— Мислиш ли? — каза принцът с недотам добра усмивка.

— Проклятие! — отговори Бюси. — По повод на това нямам свое мнение. Ще мисля така, както вие считате.

— А какво би направил ти на мое място? Не, почакай, първо ми разкажи как е действал той.

— Той е убедил бащата на младото момиче, че сте я похитили вие. Предложил му своите услуги и се явил в замъка Боже с писмо от барон дьо Меридор. Приближил се с лодка под прозорците на замъка и откарал пленницата със себе си. А след това я затворил в онази къща, която вие знаете, и със заплахи я принудил да се венчае с него.

— Нима това не е подло вероломство! — изкрещя херцогът.

— Да, но прикрито от вашето собствено вероломство — отговори Бюси с присъщата си смелост.

— Ах, Бюси… Ще видиш как ще отмъстя.

— Бие да мъстите? Престанете, монсеньор, не се унижавайте дотам.

— Защо?

— Принцовете не отмъщават, монсеньор, те наказват. Вие ще разобличите подлостта на този Монсоро и ще го накажете.

— По какъв начин?

— Като направите щастлива Диана дьо Меридор.

— Нима това е по силите ми?

— Разбира се.

— И какво може да се направи?

— Да й се върне свободата.

— Я обясни!

— Няма нищо по-просто — бракосъчетанието е било насилствено, следователно то не е действително.

— Прав си.

— Заповядайте да разтрогнат брака и ще постъпите като истински благородник и благороден принц, монсеньор.

— Виж ти — каза с подозрение в гласа принцът. — С какъв жар само! Изглежда, ти самият си заинтересован от тази работа, Бюси?

— Аз ли? По-малко от всичко на света. Интересува ме само това да не може да се говори за мен: този е Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси, който служи на един вероломен принц и безчестен човек.

— Е добре, ще видиш ти. Но как да се разтрогне този брак?

— Много просто. Достатъчно е да се обърнете към бащата.

— Барон дьо Меридор?

— Да.

— Но нали той е далече.

— Той е тук, монсеньор, тоест в Париж.

— При тебе?

— Не, при своята дъщеря. Поговорете с него, монсеньор, накарайте го да разбере, че може да разчита на вас. Нека види в лицето на ваше височество не онзи, когото е виждал досега, не врага, а покровителя, и тогава той, който днес проклина вашето име, ще ви обожава като добър гений.

— Той е могъщ господар в своите земи — каза херцогът — и казват, че се ползува с голямо влияние в цялата провинция.

— Всичко това е така, монсеньор, но не бива да мислите преди всичко за това. Преди всичко — той е баща, чиято дъщеря е изпаднала в беда, и е нещастен от нещастието на своята дъщеря.

— И кога ще мога да го видя?

— Щом се завърнете в Париж.

— Добре.

— Значи договорихме се за всичко, монсеньор?

— Да.

— Думата ви на благородник?

— Думата на принц.

— А кога тръгвате?

— Довечера. Ще ме почакаш ли?

— Не, ще тръгна напред.

— Заминавай и бъди готов.

— На вашите услуги, монсеньор. Къде да намеря ваше височество?

— В будоара на краля утре около обед.

— Ще бъда там, монсеньор, сбогом.

Бюси не губи нито секунда и пътя, който херцогът, дремейки в каретата, би пропътувал за петнадесет часа, Бюси преодоля за пет. Той се носеше с препълнено от щастие и любов сърце, за да може, колкото се може по-скоро, да успокои барона, комуто бе обещал помощ, и Диана, на която връщаше половината живот.