Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (66)

Глава 26
За това, как господин дьо Сен-Люк показа на господин дьо Монсоро удара, на който го беше научил кралят

Граф дьо Монсоро чакаше Сен-Люк с шпага в ръка и тропаше с крак в бясно предизвикателство.

— Готов ли си? — попита графът.

— Между другото — каза Сен-Люк, — добро място сте си избрали — с гръб към слънцето. Моля, моля, не се стеснявайте.

Монсоро се завъртя така, че слънцето да им свети отстрани.

— Отлично — каза Сен-Люк, — така ще мога да виждам какво правя.

— Не ме щади — каза Монсоро, — ще се бия до смърт.

— Така значи? — каза Сен-Люк. — Значи вие искате непременно да ме убиете?

— Дали искам? О! Да… искам.

— Човек предполага, Господ разполага — забеляза Сен-Люк и извади на свой ред шпагата.

— Казваш…

— Казвам… Погледнете по-внимателно тези макове и глухарчета.

— Е?

— Е, казвам, че ще ви просна мъртъв върху тях.

И Сен-Люк се засмя и зае позиция.

Монсоро неистово се хвърли върху него и с невероятна сръчност нанесе на Сен-Люк два-три удара, които той отрази с не по-малка сръчност.

— Кълна се в бога, господин дьо Монсоро — каза Сен-Люк, без да спира, — вие владеете добре шпагата и всеки друг освен мен и Бюси би бил убит на място с вашия последен удар.

Монсоро разбра с какъв човек си има работа и пребледня…

— Вие сигурно сте учуден — добави Сен-Люк, — че аз така добре владея шпагата. Работата е там, че кралят — той, както ви е известно, много ме обича, си направи труда да ми дава уроци и, между другото, ме научи и на този удар, който сега ще ви покажа. Казвам ви всичко това, за да имате удоволствието да знаете, че ако ви убия с този удар, то това е удар, научен от краля. За вас това е много ласкателно.

— Ужасно сте остроумен, господине — вбесен каза Монсоро, пристъпвайки с десния крак, за да нанесе прав удар, способен да пробие и стена.

— Проклятие! Старая се, колкото мога — скромно отговори Сен-Люк и отскочи встрани.

С това движение той принуди противника си да направи полуволт^[1] и да се обърне с лице към слънцето.

— А! — каза Сен-Люк. — Ето че вече сте там, където ми се искаше да бъдете, преди да ви видя там, където ми се иска да ви убия. Не беше лошо, нали? Наистина доволен съм, много съм доволен! Току-що шансовете ви да бъдете убит бяха едва петдесет на сто, сега вече те са деветдесет и девет на сто.

И със стремителност, сила и ожесточение, които Монсоро дори не подозираше в този изнежен млад човек, Сен-Люк нанесе на главния ловчия, без да спира, един след друг пет удара. Зашеметен от този ураган от свистене и мълнии, Монсоро ги отби. Шестият удар беше прим — той се състоеше от двоен финт, парада и рипост^[2]. Графът не видя първата половина на този удар поради слънцето, втората — защото шпагата на Сен-Люк се заби в гърдите му чак до дръжката.

Около секунда Монсоро остана прав като подсечен дъб, очакващ и най-малкия полъх, за да разбере накъде да падне.

— Това е всичко — каза Сен-Люк. — Сега шансът ви е сто на сто. И отбележете, господине, ще паднете точно върху онези макове и глухарчета, които имах честта да ви покажа.

Силите напуснаха графа. Пръстите му се разтвориха, очите му се замъглиха. Той подгъна колене и рухна върху маковете, смесвайки аления цвят на кръвта си с техния пурпур.

Сен-Люк спокойно изтри шпагата си, наблюдавайки постепенната смяна на оттенъците, които превръщат лицето на агонизиращ човек в маска на труп.

— А! Вие ме убихте! — каза Монсоро.

— Постарах се да ви убия — отговори Сен-Люк, — но сега, когато лежите тук и всеки момент ще предадете богу дух, дявол да ме вземе, ако не съжалявам за това. Сега изпитвам към вас дълбоко уважение. Вие сте ужасно ревнив, това е вярно, но сте смел човек.

И много доволен от надгробната си реч, Сен-Люк приклекна до Монсоро и му каза:

— Нямате ли някакво последно желание, господине? Давам ви благородническа дума — то ще бъде изпълнено. Обикновено, когато си ранен, изпитваш жажда, зная по себе си. Може би искате вода? Ще отида да донеса.

Монсоро не отговаряше.

Той се обърна с лице към земята, закъса тревата със зъби и конвулсивно потрепваше в локва от собствената си кръв.

— Горкият! — каза Сен-Люк и стана. — О! Дружба, дружба, ти си много взискателно божество.

Монсоро с мъка отвори едното си око, опита се да вдигне глава и със смразяващ стон отново я отпусна на земята.

— Какво пък, той е мъртъв — произнесе Сен-Люк. — Да забравим за него… Лесно е да се каже — да забравим… Каквото и да казваме, но аз убих човек. Не може да се каже, че съм си губил времето в Анжу.

И като прескочи стената, през парка се върна в замъка.

Първият човек, когото срещна, беше Диана. Тя приказваше с приятелката си.

„Колко ще й отива траур“ — помисли Сен-Люк.

След това се приближи към очарователната група, която се състоеше от двете млади жени, и каза:

— Извинете ме, любезна госпожо, но на всяка цена трябва да кажа няколко думи на госпожа дьо Сен-Люк.

— Моля ви, скъпи приятелю, моля ви — отговори госпожа дьо Монсоро. — Ще отида при баща ми в библиотеката. След като поговориш с господин дьо Сен-Люк — обърна се тя към приятелката си, — ела, аз ще бъда там.

— Непременно — каза Жана.

Диана махна с ръка и с усмивка се отдалечи. Съпрузите останаха сами.

— Какво има? — попита весело Жана. — Имате мрачен вид, скъпи ми съпруже!

— Естествено — отговори Сен-Люк,

— Какво се е случило?

— Е, боже мой! Нещастен случай.

— С вас? — изплаши се Жана.

— Не съвсем с мене, но с човека, който беше с мен.

— Но с кого?

— С онзи, с който се разхождахме.

— С господин дьо Монсоро?

— Уви, да! Бедният, скъп граф!

— Но какво му се е случило?

— Предполагам, че умря.

— Умрял! — възкликна Жана с понятно вълнение. — Умрял?

— Именно.

— Но той току-що беше тук, говореше, гледаше!…

— Е, точно това е причината за неговата смърт — прекалено много е гледал и прекалено много приказваше.

— Сей Люк, приятелю — каза младата жена и хвана мъжа си за ръката.

— Какво?

— Нищо ли не скривате от мен?

— Аз? Нищо съществено, кълна ви се. Дори не крия мястото, където умря.

— А къде умря?

— Там, зад стената, на същата онази полянка, където нашият приятел Бюси обикновено оставяше коня си.

— Вие ли го убихте, Сен-Люк?

— Проклятие! Кой друг? Ние бяхме само двамата, но аз се връщам и ви казвам, че той е мъртъв — не е трудно да се отгатне кой кого е убил.

— Нещастният!

— Ах, мила моя — каза Сен-Люк, — той ме предизвика, оскърби ме и пръв извади шпага.

— Това е ужасно! Това е ужасно! Бедният граф!

— Ето ти на — каза Сен-Люк, — знаех си. Ще видите, само след седмица ще го наричат „Свети Монсоро“.

— Но вие не бива да оставате тук! — извика Жана. — Вие не можете повече да живеете под покрива на човека, когото сте убили.

— Точно това си казах и аз и затова побързах при вас, скъпа моя, да ви помоля да се приготвите за заминаване.

— Но вие нали не сте ранен?

— Най-после! Ето въпрос, който, макар и зададен със закъснение, ме примирява с вас! Не, аз съм съвсем невредим.

— Значи заминаваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като вие разбирате — всеки момент нещастието може да бъде открито.

— Какво нещастие? — извика госпожа дьо Сен-Люк, връщайки се обратно в мислите си, както понякога се връщаме назад по стъпките си.

— Ах! — въздъхна Сен-Люк.

— Но аз си помислих — каза Жана, — та сега госпожа дьо Монсоро е вдовица.

— Същото си казах и аз.

— След като го убихте?

— Не, преди това.

— Какво пък, ще отида да я предупредя…

— Щадете чувствата й, скъпа приятелко.

— Безсрамник! Докато аз я предупредя, оседлайте конете, сам ги оседлайте, като за разходка.

— Чудесна мисъл! Би било добре тези мисли да са повече, скъпа моя, защото, трябва да ви призная, главата ми е замаяна.

— Но къде ще отидем?

— В Париж.

— В Париж? А кралят?

— Кралят сигурно е забравил. Толкова неща се случиха оттогава, а освен това, ако има война, което е вероятно, мястото ми е до него.

— Добре. Значи заминаваме за Париж.

— Да. Но първо ми трябват перо и мастило.

— На кого искате да пишете?

— На Бюси. Нали разбирате, не мога да напусна Анжу, без да му кажа защо заминавам.

— Вярно. Всичко, което ви трябва за писане, ще намерите в моята стая.

Сен-Люк веднага отиде там и с леко трепереща, въпреки твърдостта й ръка набързо написа следните редове:

„Скъпи приятелю!

Ще разберете от стоустата мълва за нещастието, което стана с господин дьо Монсоро. Ние с него поспорихме в старото сечище за причините и следствията от разрушаванията на стени и за това, трябва ли конете сами да намират пътя си.

В разгара на този спор господин дьо Монсоро падна върху маковете и глухарчетата и падна толкова несръчно, че умря на място.

Ваш приятел навеки

Сен-Люк

P. S. Понеже това може да ви се стори малко неправдоподобно, добавям, че когато това нещастие се случи, и двамата държахме в ръцете си шпаги.

Аз заминавам незабавно за Париж да засвидетелствам своето уважение на краля. След всичко случило се в Анжу не се чувствам в пълна безопасност.“

Десет минути по-късно един от слугите на барона вече препускаше с това писмо към Анжер, докато господин и госпожа дьо Сен-Люк напускаха съвсем сами замъка през тайния изход, излизащ на най-краткия път за Париж. Те оставиха Диана разплакана и в голямо затруднение как да разкаже на стария барон историята на този тъжен дуел.

Когато Сен-Люк минаваше край нея, Диана отклони поглед.

— Иди и прави след това услуги на приятелите си — каза той на жена си. — Не, всички хора наистина са неблагодарни, само аз съм способен на признателност.