Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (65)

Глава 25
Планът на господин дьо Сен-Люк

След обяда Монсоро взе своя нов приятел под ръка и го изведе от замъка.

— Знаете ли — каза му той, — толкова съм щастлив, че ви срещнах тук. Преди ме плашеше Меридорският пущинак.

— Какво говорите! — учуди се Сен-Люк. — Та нали, жена ви е тук! Аз си мисля, че в подобна компания и пустинята би ми изглеждала прекалено населена.

— Да, разбира се, но все пак…

— Какво — все пак?

— Все пак много се радвам, че ви срещнах тук.

— Господине — каза Сен-Люк, чистейки зъбите си с миниатюрна златна шпага, — вие сте твърде любезен. Никога няма да повярвам, че дори за минута сте се уплашили от скуката в компанията на такава прекрасна жена и сред толкова красива природа.

— Е! — отговори Монсоро. — Половината си живот съм прекарал в тези гори.

— Още повече не ви прилича да скучаете — каза Сен-Люк. — Струва ми се, че колкото повече живееш сред горите, толкова повече ги обичаш. Погледнете какъв възхитителен парк! Сигурен съм, че ще бъда в отчаяние, когато ми се наложи да го напусна. Боя се, че за съжаление този ден е близък.

— Защо ще се разделяте с Меридор?

— Ах, господине, нима човек е господар на съдбата си? Той е само листенце, откъснато от вятъра и реещо се над поля и долини. Ето вие сте щастливец.

— Щастливец? Защо?

— Защото оставате под сянката на тези великолепни дървета.

— О, по всяка вероятност и аз няма да остана дълго.

— Ба! Кой би могъл да каже? Мисля, че грешите.

— Не — възкликна Монсоро, — не! Аз не съм толкова фанатичен поклонник на природата като вас, аз се страхувам от този парк, който ви изглежда толкова прекрасен.

— Добре ли чух? — попита Сен-Люк.

— Да.

— Казахте, че се страхувате от този парк, но защо?

— Защото той не ми се струва безопасен.

— Не е безопасен? Ама знаете ли? — учудено възкликна Сен-Люк. — А, разбирам, поради безлюдието му, искате да кажете.

— Не, не точно по тази причина, та нали в Меридор идват гости.

— Какво говорите! — каза Сен-Люк с безукоризнено простодушен вид. — Ни душа.

— А! Наистина ли?

— Както имах честта да ви кажа.

— Не може да бъде! Нима от време на време никой не идва при вас?

— Не, във всеки случай, откакто аз съм тук, никой не е идвал.

— В Анжер сега има такова отбрано общество. Нима никой от придворните не ви е навестил нито веднъж?

— Никой.

— Това е невероятно.

— И въпреки това е така.

— Стига. Вие обиждате анжуйските благородници.

— Не зная дали ги обиждам, но да ме вземе дяволът, ако съм видял поне един от тях.

— Значи съм сгрешил.

— Разбира се, че сте сгрешили. Да се върнем обаче, на това, което казахте за парка — че в него може да бъде опасно. Нима има мечки?

— О, не!

— Вълци?

— Също не.

— Разбойници?

— Възможно е. Кажете, милостиви господине, госпожа дьо Сен-Люк е много красива, нали?

— Разбира се.

— Тя често ли се разхожда в парка?

— Често. Жена ми като мен обожава природата. Но защо питате за това?

— Просто така. А вие придружавате ли я, когато тя се разхожда?

— Винаги.

— Почти винаги? — продължаваше графът,

— Но какво искате да кажете, дявол да го вземе.

— А! Боже мой! Нищо, любезни ми господин дьо Сен-Люк, или почти нищо.

— Слушам ви.

— Работата е там, че ми казаха…

— Какво са ви казали?

— Няма ли да се разсърдите?

— Аз никога не се сърдя.

— Пък и между двама мъже такива признания са допустими. Казаха ми, че били видели някакъв човек да се разхожда из парка.

— Мъж?

— Да.

— Който е идвал при жена ми?

— О, това не съм казал.

— Напразно, скъпи господин дьо Монсоро. Това е много интересно. А кой го е видял? Кажете, бъдете така добър?

— Защо?

— Така, кажете. Нали ние с вас просто си говорим? Какво значение за какво си говорим? Та значи, казвате, този мъж е идвал при госпожа дьо Сен-Люк. Ама че работа.

— Чуйте, ще ви кажа всичко — не, не мисля, че той е идвал при госпожа дьо Сен-Люк.

— Но при кого тогава?

— Напротив, боя се, че е идвал при Диана.

— Ба! — произнесе Сен-Люк. — Бих предпочел това.

— Как? Бихте предпочели това?

— Несъмнено. Нали знаете, няма по-големи егоисти от мъжете. Всеки за себе си. Бог за всички.

— По-точно, дяволът — поправи го Монсоро.

— Значи вие мислите, че тук е идвал мъж?

— Аз не просто мисля, аз го видях.

— Видели сте в парка мъж?

— Да — каза Монсоро.

— Сам?

— Не, с госпожа дьо Монсоро.

— Кога? — понита Сен-Люк.

— Вчера.

— А къде?

— Ето тук, наляво. Ето тук.

И понеже Монсоро от началото на разходката беше повел Сен-Люк към старото сечище, то сега можеше да покаже на спътника си мястото на вчерашните събития.

— А — каза Сен-Люк, — действително, стената е в плачевно състояние. Трябва да кажем на барона, че разрушават стената.

— Подозирате ли някого?

— Аз? Да подозирам?

— Да — каза графът.

— В какво?

— В това, че е минал през стената, за да се срещне с жена ми.

Сен-Люк наведе глава и като че ли потъна в дълбок размисъл. Граф дьо Монсоро с безпокойство чакаше резултата.

— Е? — каза той.

— Проклятие! — произнесе Сен-Люк. — Не виждам никой освен…

— Освен… освен? — живо попита графът.

— Освен… вас… — каза Сен-Люк и вдигна глава.

— Шегувате ли се, любезни ми господин дьо Сен-Люк? — каза зашеметеният граф.

— Честно казано, не. Известно време след женитбата си се правех на интересен, защо и вие да не се правите?

— Моля ви, вие просто не искате да ми отговорите. Признайте ми, скъпи приятелю, не се страхувайте… аз съм смел човек. Помогнете ми, потърсете, чакам от вас огромна услуга.

Сен-Люк се почеса по ухото.

— Колкото и да мисля, не виждам друг.

— Но моля ви, не ми се смейте. Дръжте се сериозно, господине. Уверявам ви, не ми е до шеги.

— Така ли?

— Казвам ви, сигурен съм в това.

— Е, това е друга работа. А как идва този мъж тук, знаете ли?

— Тайно, дявол да го вземе!

— Често ли?

— Ами да! В камъните вече са издълбани стъпала от краката му. Погледнете сам.

— Наистина?

— А нима вие никога нищо не сте забелязали?

— О! — произнесе Сен-Люк. — Имам някои предположения.

— А! Виждате ли? — възкликна задъхано графът. — Е, а после?

— Какво после? Не са ме обезпокоявали. Мислех, че това сте вие.

— Но аз ви казвам, че не съм аз.

— Вярвам ви, милостиви господине.

— Вярвате?

— Да.

— Значи?

— Значи е бил някой друг.

Главният ловчия впери почти застрашителен поглед в Сен-Люк, който се държеше е непринудена и пленителна безгрижност.

— А! — каза той така яростно, че младият човек вдигна глава.

— Хрумна ми още нещо — каза Сен-Люк.

— Но какво, какво?

— Ами, ако това е бил…

— Ако това е бил?

— Не.

— Не?

— Може би, да.

— Кажете де!

— Ами ако е бил господин херцог д’Анжу?

— Аз също мислих за това — отговори Монсоро, — но се осведомих. Не може да е бил той.

— Е, херцогът е голям хитрец.

— Да, но това не е той.

— Вие само ми казвате: „Не е той, не е той“ — протестира Сен-Люк — и искате аз да ви кажа кой е този „той“.

— А как иначе? Вие живеете в замъка, би трябвало да знаете…

— Чакайте — възкликна Сен-Люк.

— Сетихте ли се?

— Хрумна ми една мисъл. Ако това не сте били нито вие, нито херцогът, то, разбира се, това съм бил аз.

— Вие, Сен-Люк?

— А защо не?

— Защо ще трябва да идвате на кон и да минавате през стената, когато бихте могли да влезете в парка откъм замъка.

— А! Боже мой! Аз си имам своите капризи! — каза Сен-Люк.

— Защо ще бягате, когато се показах на стената?

— Проклятие! Не само от такова зрелище се бяга.

— Значи сте се занимавали с лоши дела? — каза графът, който не можеше повече да сдържа раздразнението си.

— Възможно е.

— Но вие се подигравате с мене! — пребледня графът. — Подигравате се вече четвърт час.

— Вие грешите, господине — каза Сен-Люк, като извади часовника си и впери в графа такъв поглед, че даже Монсоро, въпреки своята свирепа храброст, трепна, — не четвърт час, а двадесет минути.

— Но вие ме оскърбявате, господине? — възкликна графът.

— А как смятате, господине, вие не ме ли оскърбявате с вашите въпроси?

— Ето какво било! Сега виждам добре.

— Голяма работа — в десет сутринта. И какво виждате, моля?

— Че вие сте в сговор с онзи предател, с онзи страхливец, когото едва не убих вчера.

— Проклятие! — възкликна Сен-Люк. — Той е мой приятел.

— Какво пък, щом е така, ще ви убия вместо него.

— Ба! Във вашия собствен дом! Ей така! Без предизвикване?

— Да не си мислите, че ще се церемоня с някакъв си мерзавец? — извика вбесеният граф.

— Ах, господин дьо Монсоро — въздъхна Сен-Люк, колко зле сте възпитан. И колко лошо се е отразило върху вашата нравственост честото общуване с дивите зверове! Засрамете се!

— Вие какво, не виждате ли колко съм вбесен? — изрева Монсоро, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към Сен-Люк. Отчаянието, което разкъсваше сърцето на главния ловчия, изкриви лицето му в страшна гримаса.

— Боже господи! Разбира се, че виждам. И честно казано, яростта не ви прилича. Просто е страшно да ви гледа човек, скъпи мой господин дьо Монсоро.

Не можейки да се владее повече, графът сложи ръка на дръжката на шпагата.

— А! Обръщам ви внимание — каза Сен-Люк, — че вие започвате пръв. Призовавам ви за свидетел, че аз съм напълно спокоен.

— Да, конте такова, да, гадно миньонче, аз ви хвърлям ръкавица.

— Тогава бъдете така добър да минете от другата страна на тази стена, господин дьо Монсоро — тук сме във ваши владения.

— Все едно ми е! — възкликна графът.

— Но на мен не ми е — каза Сен-Люк, — аз не искам да ви убивам във вашия дом.

— Отлично! — каза Монсоро и бързо се покатери по стената.

— По-внимателно, графе, не бързайте! Тук един камък се клати, изглежда, често са го смущавали. Ще вземете да паднете, не дай боже. Повярвайте ми, тогава ще бъда безутешен.

И Сен-Люк на свой ред се покатери по стената.

— Хайде, хайде, побързай — каза графът, изваждайки шпагата.

„Аз пристигнах тук за удоволствие — каза си Сен-Люк, — Ей богу. Славно ще се позабавлявам.“ И той скочи от другата страна на стената.