Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (95)

Глава 55
Утрото на битката

Над Париж съмваше. Гражданите нищо не подозираха. Но аристократите, поддръжници на краля, и поддръжниците на дьо Гиз, които още не бяха се съвзели от уплахата, очакваха предстоящия двубой и бяха нащрек, за да могат своевременно да поднесат своите поздравления на победителя.

Както вече видяхме в предишната глава, кралят цяла нощ не мигна, моли се и плака. Но понеже независимо от всичко беше смел човек и опитен, особено що се отнася до дуелите, към три сутринта излезе заедно с Шико, за да помогне на другарите си с всичко, което беше по силите му.

Анри тръгна да огледа мястото на боя.

Това беше забележителна гледка, останала — уви, без никаква ирония — почти незабелязана.

Кралят, облечен в тъмни дрехи, загърнат в широкия си плащ, препасал шпага и с широкопола шапка, която скриваше косата и очите му, крачеше по улица Сент-Антоан. На около триста крачки от Бастилията обаче, близо до улица Сен-Пол, видя голяма тълпа и за да не рискува в блъсканицата, свърна по улица Сент-Катрин и по нея се добра до турнелските обори.

Тълпата, както се досещате, беше заета да брои убитите през нощта.

Кралят не се приближи и затова не научи нищо за случилото се.

Шико, който бе присъствал на поканата за дуела, по-точно на съглашението, постигнато преди осем дни, показа на краля мястото на полесражението, обясни как ще се разположат противниците и условията на двубоя.

Като получи тези сведения, Анри взе да мери мястото. Прецени разстоянието между дърветата, даде си сметка, как ще падат слънчевите лъчи, и каза:

— Позицията на Келюс е много опасна. Слънцето ще му бъде вдясно, точно откъм здравото око^[1], а Можирон е изцяло на сянка. Келюс трябва да си смени мястото с него, Можирон е много добре с очите. Да, засега разпределението не е особено добро. Колкото до Шомберг, той е слаб в коленете, но при него има дърво и ако стане нужда, може да се скрие зад него. Затова за него съм спокоен. Но Келюс, клетият Келюс!

Той тъжно поклати глава.

— Натъжаваш ме, кралю мой — каза Шико. — Недей да страдаш толкова! Защо, по дяволите! Всеки ще си получи точно колкото ще получи.

Кралят вдигна поглед към небето и въздъхна.

— Чуваш ли, господи, как богохулства? — прошепна той. — Но ти знаеш — той е безумен.

Шико сви рамене.

— А д’Епернон? — сети се кралят. — Бога ми, бях несправедлив, забравих го. Д’Епернон е застрашен от голяма опасност, той ще си има работа с Бюси! Погледни неговия участък, добри ми Шико: отляво — ограда, отдясно — дърво, отзад — яма. Д’Епернон през цялото време ще трябва да отскача назад, защото Бюси е тигър, лъв, змия. Бюси е жива шпага, която скача, напада, отстъпва.

— Ами! — каза Шико. — За д’Епернон съм спокоен.

— Не си прав, ще бъде убит.

— Той ли? Не е толкова глупав и сигурно е взел мерки. Бъди сигурен!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма да участва, кълна се в смъртта на Исус!

— Недей така! Не го ли чу какво каза одеве?

— Точно това е, че го чух.

— Е, и?

— Тъкмо затова повтарям: той няма да се бие.

— Ти на никого не вярваш и презираш всички.

— Познавам този гасконец, Анри. Но ако искаш да ме послушаш, скъпи господарю, да се върнем в Лувъра. Вече съмна.

— Да не си въобразяваш, че ще остана в Лувъра но време на двубоя?

— Кълна се в светата утроба! Ти ще останеш там. Ако те видят тук, при победа на твоите приятели всеки ще каже, че си направил магия, а в случай на поражение всички ще те обвинят, че си ги урочасал.

— Какво ме засягат клюките и дрънканиците? Ще обичам приятелите си докрай.

— Харесва ми, че си толкова свободомислещ, хваля те също, че толкова обичаш приятелите си — сред кралете това е рядка добродетел, но не ми се ще да оставяш херцог д’Анжу сам в Лувъра.

— Нали Крийон е там.

— Е, Крийон е просто бивол, носорог, глиган — което си щеш храбро и непокорно животно. А брат ти е пепелянка, гърмяща змия — която ще да е твар, чието могъщество не е в силата, а в отровата й.

— Прав си. Трябваше да го пратим в Бастилията.

— Казах ти, че правиш грешка, като се срещаш с него.

— Да, бях победен от неговата самоувереност, от спокойствието му, от приказките за някаква си услуга, която бил ми направил.

— Още повече трябва да се пазиш от него. Да се връщаме, сине мой, послушай ме!

Когато кралят и Шико влязоха в двореца, там всички вече бяха на крак. Младежите се бяха събудили първи и слугите вече ги бяха облекли.

Кралят попита какво правят.

Шомберг приклякал, Келюс си промивал окото с оцетна киселина, Можирон пиел чаша испанско вино, д’Епернон точел шпагата си.

Последното можеше да се види и без питане, защото д’Епернон бе наредил да му донесат точилото пред вратата на спалнята.

— И според теб този човек не е истински Баярд? — възкликна Анри и хвърли на д’Епернон обичлив поглед.

— Според мен е просто точилар и толкова — отговори Шико.

Д’Епернон ги забеляза и извика:

— Кралят!

Тогава въпреки решението, което беше взел и което нямаше сили да спазва, дори ако не беше възклицанието, Анри влезе в стаята на фаворитите.

Вече казахме, че умееше да се държи величествено и прекрасно да се владее. Неговото спокойно, почти усмихнато лице не издаде никое от чувствата, стаени в сърцето му.

— Здравейте, господа — поздрави той. — Както виждам, настроението е добро.

— Слава богу, да, господарю — отговори Келюс.

— Но вие, Можирон, не сте много весел.

— Господарю, както знае ваше величество, аз съм много суеверен, а сънувах лош сън, така че се опитвам да си повдигна настроението с глътка испанско вино.

— Приятелю — каза кралят, — да не забравяме, че според думите на Мирон, а той е голям лекар, повтарям, да не забравяме, че сънищата зависят от предшестващите впечатления, но нямат нищо общо с бъдещите събития — те зависят само от волята божия.

— Точно затова ме виждате готов за боя, господарю — намеси се д’Епернон. — И аз сънувах лош сън, но въпреки това ръката ми е твърда и очите зорки.

И като атакува стената, направи резка с току-що наточената шпага.

— Да — взе думата Шико, — сънували сте, че ботушите ви са в кръв. Не е лош сън: той означава, че един прекрасен ден ще станете победител като Александър или Цезар.

— Храбреци мои — каза Анри, — знаете, че става дума за честта на вашия господар, тъй като в известен смисъл точно нея защитавате, но, помнете добре, само честта — не се тревожете за безопасността на моята особа. Тази нощ така укрепих трона си, че на първо време никакви удари не го застрашават. Затова се сражавайте само за честта ми.

— Нямайте грижа, господарю. Може да се простим с живота си — каза Келюс, — но във всички случаи честта ви ще бъде спасена.

— Господа — продължи кралят, — много ви обичам, но също толкова ви и ценя. Нека ви дам един съвет: няма нужда от излишно перчене. Не със смъртта си ще докажете правотата ми, а със смъртта на противниците.

— О, що се отнася до мен — възкликна д’Епернон, — няма да пощадя живота си.

— Аз няма да обещавам нищо — поде Келюс, — ще направя каквото мога и това е всичко.

— А аз — каза Можирон — ще отговоря на негово величество, че даже и да умра, непременно ще убия и противника си — око за око.

— Само с шпаги ли ще се биете?

— С шпаги и кинжали — отговори Шомберг.

Кралят държеше ръката си на гърдите. Може би ръката му и сърцето под нея чрез трепета и пулсирането на кръвта споделяха взаимно страховете си, но външно кралят с гордия си вид, сухи очи, високомерна уста си оставаше крал, сиреч изпращаше войници в бой, а не приятели на смърт.

— Наистина си прекрасен в този миг, кралю мой — прошепна Шико.

Благородниците бяха готови, оставаше само да се сбогуват с господаря си.

— С коне ли ще отидете? — попита Анри.

— Не, господарю — отвърна Келюс, — ще вървим пешком. Това е много здравословно упражнение, то освежава главата, а ваше величество хиляди пъти е казвал, че не толкова ръката, колкото главата насочва шпагата.

— Ти си прав, сине мой. Благославям те.

Келюс се поклони и целуна ръка на краля. Другите последваха примера му.

Д’Епернон коленичи и рече:

— Господарю, благословете шпагата ми.

— Не, д’Епернон — възрази кралят, — дайте шпагата на пажа си. Аз имам за вас по-добри шпаги. Шико, донеси ги.

— Как не — възропта Шико, — възложи го на капитана на твоята гвардия, сине мой. Аз съм просто шут и дори езичник и небесната благословия може да се превърне в зла орис, ако моят приятел дяволът ме погледне в ръцете и види какво нося.

— Какви са тези шпаги, господарю? — попита Шомберг, като хвърли поглед към сандъка, донесен от офицера.

— Италиански шпаги, изковани в Милано. Вижте прекрасните им ефеси! Всички вие, освен Шомберг, имате нежни ръце и първото порязване ще ви обезоръжи, ако не са добре прикрити.

— Благодарим, благодарим, ваше величество — възкликнаха в един глас четиримата младежи.

— Време е вече, вървете — каза кралят, като не можеше повече да прикрива вълнението си.

— Господарю — попита Келюс, — ваше величество няма ли да наблюдава двубоя, та да ни вдъхне кураж?

— Не. Това би било неуместно. Вие се биете тайно, биете се без мое разрешение. Нека не придаваме излишна тържественост на този двубой. И най-вече нека изглежда като резултат от лични дрязги.

Кралят с наистина величествен жест отпрати своите фаворити.

Когато те се скриха от погледа му, когато последният от техните слуги, облечени като за бой с ризници и шлемове, напусна Лувъра и звънтенето на шпорите му стихна, кралят се хвърли на килима и изстена.

— Оо! Умирам!

— Аз пък — обади се Шико — искам да видя двубоя. Не знам защо, но имам предчувствието, че при д’Епернон непременно трябва да стане нещо интересно.

— Напускаш ли ме, Шико? — почти изплака кралят.

— Да — отговори Шико, — ако някой от тях зле изпълнява дълга си, ще бъда там да го заместя и да защитя честта на своя крал.

— Добре, върви — примири се кралят.

Едва получил разрешението, Шико мълниеносно изчезна.

Кралят отиде в оръжейната зала, нареди да затворят дървените жалузи, забрани всякакви викове и приказки в Лувъра и каза на Крийон, който беше в течение на всичко, което щеше да стане:

— Ако победим, Крийон, ще дойдеш да ми кажеш, ако не, и бъдем победени, три пъти ще почукаш на вратата ми.

— Добре, господарю — отговори Крийон и тъжно поклати глава.