Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (59)

Глава 19
Анжуйските пилета

Бюси така основателно успя да ангажира своя господар с подготовката за войната, че в течение на два дни херцогът не можа да намери време нито сам да отиде в Меридор, нито да повика барона в Анжер.

Въпреки това Франсоа от време на време отваряше дума за посещение на Меридор.

Но Бюси се правеше на човек, твърде зает с неотложни дела — проверяваше мускетите на цялата стража, заповядваше да екипират конете, да изкарат топовете и лафетите, сякаш му предстоеше да завоюва една пета част от света.

Виждайки всичко това, Реми се зае да приготвя превързочен материал, да подрежда инструментите си, да приготвя мехлеми, сякаш му предстоеше да лекува повече от половината на човешкия род.

И пред лицето на тези грандиозни приготовления херцогът отстъпваше.

Естествено от време на време под предлог, че преглежда външните фортификации, Бюси се мяташе на Роланд и след четиридесет минути се озоваваше до една стена, която той прескачаше все по-лесно, защото всеки път под тежестта му от нея се откъртваше по някой камък, така че постепенно в билото на стената се образува дупка.

Колкото до Роланд, то съвсем не беше необходимо да му се посочва пътя — достатъчно беше Бюси да отпусне юздите и да затвори очи.

„Два дни вече са спечелени — казваше си Бюси. — Ако след още два дни не ми се усмихне щастието, ще се окажа в затруднено положение.“

Бюси не грешеше, като се осланяше на своята щастлива звезда.

На третия ден вечерта, когато през градските врати влезе голям обоз с провизии, получени от данъците, с които херцогът обложи своите радушни и верни анжуйци, а самият принц играеше ролята на добър сеньор — опитваше черния войнишки хляб и с апетит ядеше аншоа и сушена треска, край другите врати на града се чу силен шум.

Херцог д’Анжу се осведоми за причината на този шум, но никой не можа да му отговори.

От звуците, които долитаха, можеше да се разбере, че там разгонват тълпа от граждани, привлечени от някакво ново и любопитно зрелище, с дръжките на протазани^[1] и с мускетни приклади.

А всичко беше започнало с пристигането на конник на покрит с пяна бял кон при заставата край Парижките врати.

Трябва да кажем, че Бюси, верен на своята система за сплашване, беше накарал принца да го назначи главнокомандващ на войските на провинция Анжу и главен началник на всички нейни крепости. Той беше установил навсякъде, и особено в Анжер, най-строг ред. Никой не можеше да влезе или да излезе от града без парола, без писмо с покана или без условен знак за някакъв военен сбор.

Целта на всички тези строгости беше една — да се попречи на херцог д’Анжу да изпрати някого при Диана, без Бюси да разбере това, и да попречи на Диана да пристигне в Анжер, без Бюси да е предупреден за това.

На някой това може да му се стори прекалено, но след петдесет години Бъкингам ще извършва и още по-големи безумства за Ана Австрийска.

Конникът с белия кон, както вече казахме, пристигна с бесен галоп право при заставата.

Но заставата имаше парола. Часовоят също беше я получил. Той прегради пътя па конника със своя протазан. Конникът очевидно нямаше намерение да обърне внимание на този войнствен жест и тогава часовоят извика:

— На оръжие!

Наизлязоха всички стражи и на новопристигналия му се наложи да влезе в спор с тях.

— Аз съм Антраге — заяви той — и искам да говоря с херцог д’Анжу.

— Не познаваме никакъв Антраге — отговори началникът на караула, — колкото до вашето желание да говорите с херцога, то то ще бъде изпълнено, тъй като сега ще ви арестуваме и ще ви заведем при негово височество.

— Ще ме арестувате! — отговори конникът. — Такава жалка сган като вас не може да арестува Шарл дьо Балзак д’Антраге, барон дьо Кюнео и граф дьо Гравил.

— Аз обаче ще го арестувам — поправяйки нагръдника си, отговори анжуецът, зад когото стояха двадесет души, а пред него — само един.

— Е, чакайте, милички! — каза Антраге. — Вие май още не сте си имали работа с парижани. Отлично! Сега ще ви покажа какво умеят те!

— Да се арестува! Да се заведе при монсеньора! — закрещяха ядосаните стражи.

— По-полека, мои анжуйски агънца — каза Антраге, — ще си доставя удоволствието да се явя пред него и без вашата помощ.

— Какво говори той, какво говори? — питаха се един друг анжуйци.

— Той казва, че конят му е изминал само десет левги — отговори Антраге, — а това значи, че той ще ви прегази, ако не се отдръпнете. Махайте се от пътя или, кълна се в светата утроба!…

И тъй като анжуйските буржоа явно не разбраха парижкото проклятие, Антраге извади шпагата си и с великолепно мулине^[2] отсече дръжките на най-близките насочени към него алебарди.

За по-малко от десет минути двадесетина алебарди бяха превърнати в дръжки за метли.

Разярените стражи обсипаха неканения гост с град от удари с тояги, които той отбиваше с вълшебна ловкост отпред, отзад, отляво и отдясно, веселейки се от сърце.

— О! Какво прекрасно посрещане! — приказваше той и се въртеше на коня си. — О! Какъв мил народ са тези анжуйци! Да ме убие бог! Ама че веселба! Колко мъдро постъпи принцът, като напусна Париж, и колко добре направих аз, че тръгнах след него!

И Антраге не само блестящо посрещаше ударите, но от време на време, като го притиснеха по-силно, разсичаше със своята испанска сабя нечия кожена дреха или каска, или пък се прицелваше и с плоската страна на сабята зашеметяваше някой по-невнимателен юнак, забравил, че главата му е защитена само от вълнения анжуйски калпак.

Събралите се накуп граждани с всичка сила сипеха удари, осакатяваха се при това един друг, но отново възобновяваха своите атаки. При това те като че ли никнеха изпод земята като войниците на Кадъм.

Антраге почувства, че започва да губи.

— Какво пък — каза той, като видя, че редиците на нападателите ставаха все по-гъсти, — отлично, вие сте храбри като лъвове и аз съм свидетел на това. Но вие виждате, вашите алебарди станаха на трески, да зареждате мускетите си не умеете. Имах намерението да вляза в този град, но не знаех, че той е охраняван от армията на Цезар. Отказвам се от мисълта да ви победя. Прощавайте, приятна вечер, аз се оттеглям. Само кажете на принца, че бях пристигнал от Париж специално да го видя.

Междувременно капитанът на опълченците успя да запали фитила на своя мускет, но в момента, когато опря приклада в рамото си, Антраге така силно го перна през пръстите на ръцете, че анжуецът изпусна своето оръжие и заподскача от крак на крак.

— Смърт! Смърт за него! — крещяха разярени опълченци. — Не го пускайте! Не му давайте да се измъкне!

— А! — каза Антраге. — Току-що не искахте да ме пуснете да вляза, а сега не ме пускате да изляза. Пазете се! Аз ще сменя тактиката. Досега бих с тъпото на сабята, сега ще сека ръце. Е, как, мои анжуйски пиленца, ще ме пуснете ли?

— Не! Смърт! Смърт за него! Той се измори! Да го убием!

— Прекрасно! Значи започваме сериозно!

— Да! Да!

— Добре, пазете си пръстите, ще сека ръце!

Едва беше произнесъл тези думи с намерението да изпълни своята закана и на пътя се появи втори конник, препускащ също така неистово. С бесен галоп той се втурна през вратата и като мълния попадна в средата на схватката, която обещаваше да се превърне в истинска.

— Антраге! — извика новопристигналият. — Антраге! Какво правиш, дявол го взел, в компанията на тези буржоа.

Антраге се обърна и извика:

— Ливаро! Боже мой! Идваш точно навреме! Монжоа и Сен Дени, на помощ!

— Бях сигурен че ще те настигна. Преди четири часа намерих следите ти и оттогава препускам след теб. Но какво си забъркал? Та теб те убиват, боже господи!

— Това са нашите приятели анжуйците, те не ме пускат нито да вляза, нито да изляза.

— Господа — каза Ливаро и свали шапка, — не бихте ли се отдръпнали вляво или вдясно, за да можем да минем?

— Обиждат ни! — викаха гражданите. — Смърт! Смърт за тях!

— Сам виждаш — каза Антраге. — Едно е лошо — много са.

— Ами! Трима ще се справим отлично.

— Да, трима. Да бяхме трима! Но ние сме само двама.

— Всеки момент ще пристигне Рибейрак.

— И той ли?

— Чуваш ли? Вече препуска.

— Виждам го. Ей! Рибейрак! Хей! Тук! Тук!

И наистина в този момент Рибейрак, който очевидно бързаше не по малко от своите приятели, като тях с бесен галоп влетя през вратата на град Анжер.

— Я гледай! Тук се бият! — каза Рибейрак. — Това вече е късмет! Здравей, Антраге, здравей, Ливаро!

— В атака! — отговори Антраге.

Опълченците облещиха очи, поразени неприятно от това ново подкрепление, пристигнало при двамата приятели, които бяха готови от обсадени да се превърнат в обсаждащи.

— Та те са цял полк — каза капитанът на опълчението на своите хора. — Господа, нашият боен ред ми се струва неудачен, затова предлагам да се изтеглим наляво.

Буржоата с ловкост, характерна за тях при изпълнение на военни маневри, се подчиниха.

Предложението на капитана събуди у тях природното чувство за предпазливост, но и видът на тримата конници, строили се пред тях, накара и най-безстрашните да трепнат.

— Това е техният авангард — завикаха гражданите, които само търсеха предлог, за да побягнат. — Тревога! Тревога!

— На помощ! — викаха други. — На помощ!

— Неприятел, неприятел! — крещяха повечето от тях.

— Ние сме семейна хора. Ние имаме задължения пред нашите жени и деца. Спасявайте се кой както може — извика капитанът.

В резултат на тези разнообразни, но с една-едничка цел издавани вопли, по улиците настана страшна блъсканица, удари на тояги се посипаха като град върху любопитните, чийто плътен пръстен не даваше възможност на страхливците да побягнат.

Именно в този момент звуците от тази суматоха стигнаха до площада пред крепостта, където, вече казахме, принцът опитваше даровете на своите привърженици — черен хляб, пушена риба и сушена треска.

Бюси и принцът се заинтересуваха какво става. Отговориха им, че целият този шум са вдигнали трима души, или по-точно, трима дяволи от плът и кръв, които са пристигнали от Париж.

— Трима души? — каза принцът. — О! Иди да разбереш какви са, Бюси.

— Трима души? — повтори Бюси. — Да отидем заедно, монсеньор.

И те тръгнаха — Бюси отпред, а принцът предвидливо яздеше зад него, придружен от двадесет конници.

Стигнаха на мястото точно в момента, когато опълченците бяха започнали в ущърб на гърбовете и черепите на зяпачите да изпълняват онази маневра, за която вече говорихме.

Бюси се повдигна на стремената и със своите зорки орлови очи видя в тълпата биещия се Ливаро, когото позна по неговата дълга и слаба фигура.

— Да пукна! — извика той на принца с гръмовен глас. — Тук, монсеньор! Обсаждат ни нашите парижки приятели.

— Е, не — отговори Ливаро с глас, който заглуши шума на битката, — напротив, анжуйските приятели ни режат на парчета.

— Долу оръжието! — викна херцогът. — Долу оръжието, глупаци! Това са приятели!

— Приятели! — възкликнаха гражданите, набити, окъсани, останали без сили. — Приятели! Тогава трябваше да им дадете паролата. Цял час вече се отнасяме с тях като с неверници, а те с нас — като с турци.

След това отстъплението благополучно беше доведено докрай.

Ливаро, Антраге и Рибейрак като победители застанаха на освободеното от гражданите пространство и побързаха да целунат ръката на принца, а след това всеки от тях се хвърли в обятията на Бюси.

— По всичко излиза — философски заключи капитанът, — че това са анжуйски пилета, а ние ги взехме за ято ястреби.

— Монсеньор — прошепна Бюси на ухото на принца, — пребройте, моля ви, вашите опълченци.

— Защо?

— Пребройте ги, пребройте, приблизително, вкупом. Аз не ви моля да ги броите един по един.

— Около сто и петдесет са, не по-малко.

— Да, не по-малко.

— Е, и какво?

— А това, че Вашите войници не са от най-смелите, щом трима души са ги победили.

— Вярно — каза херцогът. — И какво?

— Какво! Опитайте се да излезете от града с такива юнаци!

— Така е — съгласи се принцът. — Но аз ще изляза от града с онези трима, които са ги набили.

— Ах, дявол! — тихичко измърмори Бюси. — За това не помислих! Да живеят страхливците, те умеят да мислят логично.