Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (51)

Глава 11
За това, че ровенето в празните шкафове не винаги е губене на време

След разговора си с краля херцог д’Анжу разбра, че положението му е съвсем безнадеждно.

Миньоните не му спестиха нищо от случилото се в Лувъра — те му описаха и поражението на тримата Гиз, и триумфа на Анри, като значително преувеличиха и едното, и другото. Херцогът беше чул виковете на народа: „Да живее кралят!“, „Да живее Лигата!“ и първо не можа да разбере какво означава това. Той почувства, че водачите на Лигата са го изоставили, че те трябва да спасяват себе си.

Изоставен от семейството си, пооредяло от убийства и отравяния, разединено от злопаметност и разправии, той въздишаше, поглеждайки назад, към онова минало, към което го беше върнал кралят, и си мислеше, че тогава, когато се бореше срещу Шарл IX, той имаше двама довереници, по-точно, две простодушни души, две предани сърца, две непобедими шпаги — Коконас и Ла Мол.

Има много хора, в които съжалението за отминали блага замества угризенията на съвестта.

Сега, когато се почувства самотен и изоставен, херцог д’Анжу за първи път в живота си изпита нещо като угризение на съвестта за това, че беше принесъл в жертва Ла Мол и Коконас.

В онези времена сестра му Маргьорит го обичаше и утешаваше. С какво се отплати той на сестра си Маргьорит?

Оставаше майка му, кралица Катерина. Но майка му никога не го беше обичала.

Дори да се беше обръщала към него, то беше само за да го използва — така, както той самият беше използвал другите — като оръдие. Това беше ясно на Франсоа.

Само да попаднеше в ръцете на майка си и започваше да се чувства безпомощен като кораб в океана по време на буря.

Той си помисли, че доскоро край него имаше сърце, което струваше повече от всички други сърца, шпага, която струваше повече от останалите шпаги.

В паметта му изникна с целия си ръст Бюси, храбрият Бюси.

И тогава Франсоа изведнъж почувства нещо като разкаяние, та нали заради Монсоро той се скара с Бюси. Искаше да спечели Монсоро, защото той знаеше неговата тайна, но ето че тази тайна, с която го държеше в ръцете си Монсоро, стана известна на краля и Монсоро вече не беше опасен.

Значи напразно беше обидил Бюси и, главно, нищо не беше спечелил, тоест беше сгрешил, а грешката, както ще каже по-късно един велик политик, е по-лоша от престъпление.

Колко по-леко би било неговото положение, ако знаеше, че признателният и останал му верен Бюси непрестанно се грижи за него. Бюси непобедимият, Бюси — честното сърце, Бюси — всеобщият любимец, защото честното сърце и тежката ръка печелят приятели на всеки, който е получил първото от бога, а второто — от случая.

Бюси, загрижен за него — това е евентуално освобождение, това е сигурно възмездие.

Но, както вече казахме, раненият в сърцето Бюси беше сърдит на принца и се беше оттеглил в своята шатра, а затворникът остана сам, обречен да избира между височина почти 50 фута, която би трябвало да преодолее, за да се спусне в рова, и четирима миньони, които трябваше да убие или рани, за да се промъкне в коридора.

И това, без да се брои, че дворовете на Лувъра бяха пълни с войници и швейцарци.

От време на време принцът отиваше до прозореца и потопяваше погледа си в дълбокия ров. Но подобна височина може да предизвика виене на свят и на храбрец, а херцог д’Анжу не беше от тези, които не се страхуват от нищо.

Освен това, от време на време някой от пазачите му — Шомберг или Можирон, д’Епернон или Келюс, влизаше в стаята и без да обръща внимание на принца, забравяйки понякога даже да му се поклони, правеше преглед: отваряше врати и прозорци, ровеше в шкафове и сандъци, надничаше под кревата и под масите и проверяваше дори дали завесите са на мястото си и няма ли разкъсани на ивици чаршафи.

Понякога някой от миньоните се надвесваше над перилата на балкона и се успокояваше, като виждаше четиридесет и петте фута височина.

— Кълна се в честта си — каза Можирон след поредния обиск, — стига ми толкова. Не желая повече да напускам това преддверие, за да отивам при херцог д’Анжу — денем ни навестяват приятели, нощем ми е противно да се будя на всеки четири часа.

— Веднага се вижда, че ние сме едни големи деца, че винаги сме били капитани и нито веднъж — войници. Та ние не разбираме заповедта!

— Тоест, как не разбираме заповедта? — попита Келюс.

— Много просто. Какво иска кралят? Да наглеждаме херцог д’Анжу, а не да го гледаме.

— Още повече — подхвана Можирон, — че в този случай има кого да наглеждаме и няма какво да гледаме.

— Прекрасно! — каза Шомберг. — Но трябва да засилим нашата бдителност, защото той е хитър като дявол.

— Нека е хитър — каза д’Епернон, — но това няма да му помогне да се промъкне през охрана от четирима такива юнаци като нас.

Д’Епернон засука мустак и се изпъчи.

— Добре — отвърна Шомберг, — значи ти смяташ, че херцогът е толкова глупав, та ще реши да бяга точно през нашата стая? По-скоро ще пробие дупка в стената.

— С какво? Той няма инструменти.

— Но има прозорци — отбеляза Шомберг, наистина плахо, защото си спомни височината от прозореца до дъното на рова, която сам бе измерил с поглед.

— А! Прозорци! Той е наистина очарователен, честна дума — изкрещя д’Епернон. — Браво, Шомберг! Прозорци! Та ти би ли скочил от височина четиридесет и пет фута?

— Съгласен съм, че четиридесет и пет фута…

— Виждаш ли, а той е куц, тежък, страхлив като…

— Теб — подсказа Шомберг.

— Мили мой — възрази д’Епернон, — прекрасно знаеш, че се страхувам само от привидения, но това е въпрос на нерви.

— Работата е там — тържествено поясни Келюс, — че всички убити от него на дуел са му се явили в една нощ.

— Не се смейте — каза Можирон, — чел съм за много свръхестествени бягства… С помощта на чаршафи например…

— Що се касае до чаршафите, забележката на Можирон е твърде умна — каза д’Епернон. — Сам видях в Бордо затворник, избягал с помощта на чаршафите си!

— Видяхте ли! — каза Шомберг.

— Да — продължи д’Епернон, — само че беше със счупен гръбнак и строшен череп. Чаршафите се оказали с тридесет фута по-къси и се наложило да скача — така че това беше пълно бягство: тялото напусна тъмницата, а душата — тялото.

— Добре де, нека бяга — каза Келюс. — Тъкмо ще имаме случай да организираме хайка по принц с кралска кръв. Ще го преследваме, ще го поизмъчим и по време на преследването незабелязано и уж неволно ще му счупим нещо.

— И тогава, кълна се в Разпятието, ще се върнем към ролята, която ни подхожда — възкликна Можирон. — Та ние сме ловци, а не пазачи.

Това заключение им се стори изчерпателно и те заговориха за друго, но решиха все пак да проверяват през един час стаята на херцога.

Миньоните бяха напълно прави, че херцог д’Анжу никога не би се опитал да избяга със сила, а и никога не би се решил на трудно и опасно тайно бягство.

Въпреки че достойният принц не беше лишен от изобретателност, и, трябва да отбележим, въображението му трескаво работеше, той нервно се разхождаше напред-назад между кревата си и вратата на знаменития будоар, в който Маргьорит беше приютила Ла Мол през Вартоломеевата нощ.

От време на време принцът притискаше бледото си лице към прозореца, който гледаше към рововете на Лувъра.

Зад рововете се простираше широка около петнадесет фута ивица от пясъчния бряг, а зад брега се виждаше в полумрака огледално гладката вода на Сена.

На другия бряг се издигаше сред настъпващата тъмнина неподвижен гигант — Нелската кула.

Херцог д’Анжу наблюдаваше залеза на слънцето във всичките му фази. С онзи жив интерес, който проявяват към подобни зрелища затворниците, той следеше как помръква светлината и как настъпва тъмнината.

Той съзерцаваше възхитителната картина на стария Париж с неговите покриви, позлатени от последните слънчеви лъчи и само час по-късно вече посребрени от първото сияние на луната. Но като видя огромните буреносни облаци, които се носеха по небето и се събираха над Лувъра, той започна да изпада в състояние на непреодолим ужас.

Освен всичко друго херцог д’Анжу изпитваше панически страх от гръмотевици.

Той би дал много миньоните да стояха на пост в спалнята му, та дори да продължаваха да го оскърбяват.

Но да ги повика не можеше — това би им дало твърде много основание за насмешки.

Той се опита да потърси убежище в леглото, но не можа да затвори очи. Опита се да чете, но буквите като черни дяволчета танцуваха пред очите му. Опита се да пие — виното му се стори горчиво. Прекара пръсти по струните на лютнята на Орили, която висеше на стената, но техните звуци му действаха на нервите и предизвикваха желание за плач.

Тогава той започна да богохулства като езичник и да руши всичко, което му попадаше пред очите.

Това беше фамилна черта и в Лувъра бяха свикнали с нея.

Миньоните отвориха вратата, за да разберат причината за този неистов шум, но като видяха, че това е работа на принца, отново я затвориха и с това удвоиха гнева на затворника.

Принцът току-що беше разбил на трески стола, когато откъм прозореца се чу онзи звънтящ звук, който не може да бъде сбъркан с нищо друго — звук на счупено стъкло, и в същия момент Франсоа почувства остра болка в бедрото.

Първата му мисъл беше, че е ранен с изстрел от аркебуза и че в него е стрелял изпратен от краля човек.

— А, изменник! Страхливец! — изкрещя затворникът. — Ти си заповядал да ме убият, както обеща. О, аз съм убит!

И той падна на килима.

Падайки обаче, той усети под ръката си някакъв твърд предмет, по-неравен и много по-голям от куршум.

— О! Камък — каза той, — значи са стреляли с фалконет. Но защо не чух изстрела?

Произнасяйки тези думи, Франсоа размърда крака си, който, очевидно въпреки силната болка, не беше засегнат.

Той вдигна камъка и огледа прозореца.

Камъкът беше хвърлен с такава сила, че по-скоро беше пробил, отколкото счупил стъклото.

Той беше завит в нещо като хартия.

Сега мислите на херцога се отклониха в друга посока.

Може би камъкът не е хвърлен от враг, а напротив — от приятел?

По челото му изби пот — надеждата като страха може да предизвика страдание.

Херцогът се приближи до светлината.

Камъкът наистина беше завит в хартия и превързан с копринен конец.

Хартията беше намалила силата на удара. Без нея камъкът би могъл да причини на принца много по-силна болка.

Херцогът вече беше дошъл на себе си и за секунда разряза конеца, разви хартията и я погледна.

— Писмо! — прошепна той, като се огледа предпазливо.

И прочете:

„Омръзна ли ви да седите в стаята? Искате ли чист въздух и свобода? Влезте в будоара, където кралицата на Навара криеше вашия беден приятел, господин дьо Ла Мол, отворете шкафа, преместете най-долната полица и ще откриете скривалище. В него има копринена стълба. Завържете я за перилата на балкона. На дъното на рова ще я поемат две силни ръце и ще я държат. Един бърз като мисълта кон ще ви отнесе в безопасно място.

Приятел“

— Приятел! — извика принцът. — Приятел! О! Аз и не знаех, че имам приятел. Кой ли е този приятел, който се грижи за мен?

За секунда принцът се замисли, но като не можа да се сети за никого, изтича до прозореца и погледна надолу. Но там не се виждаше нищо.

— Дали не е капан? — промърмори принцът, чийто страх винаги се събуждаше преди другите чувства. — Но първо да разбера наистина ли има скривалище в шкафа и има ли в него стълба.

Предпазливо, без да взима свещта, за да не променя осветлението на стаята, херцогът се запъти към будоара, където в миналото толкова пъти беше отварял вратата с трептящо сърце, за да види кралицата на Навара, чиято блестяща красота Франсоа ценеше може би повече, отколкото е редно за брат.

Трябва да признаем, че и сега сърцето на херцога не биеше по-слабо.

Опипом той отвори шкафа, провери всички полици и като стигна до най-долната, натисна задния й край, след това — предния, след това — един от страничните, и усети, че полицата се завъртя.

Тутакси той мушна ръка в цепнатината и с края на пръстите си усети копринената стълба.

Като крадец, който спасява плячката си, херцогът се затича към спалнята, стиснал здраво своето съкровище.

Удари десет часът и херцогът си спомни за ежечасните посещения на миньоните. Той побърза да скрие стълбата под възглавницата на креслото си и седна в него.

Стълбата беше изработена толкова изкусно, че спокойно се събра в малкото пространство, където я пъхна херцогът.

Не минаха и пет минути и Можирон се появи по халат, с извадена шпага в лявата ръка и свещник в дясната.

Влизайки при херцога, той продължаваше да разговаря със своите приятели.

— Мечката е бясна — каза му нечий глас, — само преди минута громеше всичко наоколо. Внимавай да не те изяде, Можирон.

— Безсрамник! — прошепна херцогът.

— Ваше височество май ме удостои с честта да заговори с мен — дръзко каза Можирон.

Готов да избухне, херцогът се сдържа от страх, че разправията ще доведе до загуба на време и може би ще му попречи да избяга.

Той потисна гнева си и обърна креслото си така, че да бъде с гръб към младия човек.

По установения ред Можирон се приближи първо до леглото — да погледне чаршафите, после до прозореца — да провери завесите; той видя и счупеното стъкло, но помисли, че херцогът в припадък на гняв го е счупил.

— Ей, Можирон — викна Шомберг, — защо мълчиш? Да не са те изяли вече? Обади се да знаем каква е работата и да отмъстим за теб.

Херцогът нервно кършеше пръсти от нетърпение.

— Нищо подобно — отговори Можирон, — напротив, моята мечка е много спокойна и съвсем кротка.

Херцогът мълчаливо се усмихна в полумрака на стаята.

Можирон не си даде труд да окаже на принца и най-малкия от знаците на внимание, които беше длъжен да оказва на толкова високопоставено лице — да му се поклони, излезе от стаята и затвори вратата след себе си, като два пъти превъртя ключа.

Принцът запази през цялото време пълно безразличие, но щом шумът от ключа в ключалката стихна, той прошепна:

— Пазете се господа, мечката е много хитър звяр.