Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (94)

Глава 54
В която Шико се досеща защо по ботушите на д’Епернон има кръв, а лицето му е бяло като платно

Когато се върна в Лувъра, кралят намери приятелите си легнали и кротко заспали.

Историческите събития имат едно особено качество: те озаряват с отблясъците на величието си моменти, които са го предшествали.

Затова за онези, дето ще възприемат събитията, които трябваше да се случат в утрото на въпросния ден, тъй като кралят се завърна в Лувъра още към два посред нощ — за онези, повтаряме, дето ще възприемат тези събития с уважение, продиктувано от предчувствието за техния изход, може би няма да е безинтересно да видят как кралят, след като едва не загуби короната си, търси утеха тъкмо при тримата си другари, които след няколко часа ще рискуват живота си заради него.

Сигурни сме, че поетът, избраник на съдбата, който се уповава не на предвижданията, а на озарението, би се слисал от печалната красота на тези освежени от съня лица на младежите, заспали със спокойни усмивки на подредените едно до друго легла подобно на братя в спалнята на бащиния дом.

Анри, съпровождан от Шико, който бе настанил вече своя подопечен на сигурно място и се беше завърнал при краля, с тихи стъпки се приближи до тях.

Едното легло беше празно — леглото на д’Епернон.

— Още го няма този развейпрах — пошепна кралят. — Нещастник! Безумец! Да се бие с Бюси, най-смелия човек във Франция, най-опасния в света, и хич да не си дава сметка!

— Наистина, няма го — потвърди Шико.

— Да бъде намерен! Да бъде доведен тук! — възкликна кралят. — И да ми пратят Мирон. Искам този безумец да бъде приспан, ако ще и против волята му. Искам сънят да му даде сили и пъргавина, да му помогне да се защитава.

— Господарю — съобщи лакеят, — господин д’Епернон току-що дойде.

Д’Епернон наистина се появи в Лувъра. Като научи за завръщането на краля и се досети, че той ще отиде в спалнята, младежът се опита да се промъкне безшумно в другата стая с намерението да остане незабелязан.

Но вече го чакаха и както видяхме, на краля бе докладвано за появата му.

Щом разбра, че няма да му се размине, д’Епернон доста смутен влезе в спалнята.

— А! Ето те най-после — посрещна го Анри. — Ела тук, нещастнико, и виж другарите си.

Д’Епернон обходи с поглед стаята и потвърди с кимване, че ги е видял.

— Погледни ги — продължи Анри, — те са благоразумни, те разбраха какво представлява този ден, а ти, несретнико, вместо да се помолиш, както направиха те, и да спиш като тях — ти играеш на зарове и обикаляш бардаците. Кълна се в тялото Христово, ти си по-бял от вар! Какво ще правиш сутринта? Още отсега си заникъде!

Действително, д’Епернон беше много блед, толкова, блед, че забележката на краля го накара да се изчерви.

— Хайде — каза Анри, — върви лягай, нареждам ти! И заспивай! Само че ще успееш ли?

— Кой, аз ли?! — отговори д’Епернон така, сякаш подобен въпрос го наскърбява до дъното на душата.

— Имах предвид дали ще ти остане време. Нима не ти е известно, че ще се биете още на разсъмване и че в това ужасно годишно време в четири сутринта вече е съмнало? Сега е два. Остават ти само два часа.

— За два часа, ако ги използваш както трябва, можеш да постигнеш много нещо.

— Ще успееш ли да заспиш?

— Ще заспя и още как, ваше величество.

— Не ми се вярва!

— Защо?

— Защото си разтревожен, мислиш за утре. И как няма да се тревожиш — че утре, уви, е вече днес. Но колкото и да е очевидно това, изпитвам някаква вътрешна необходимост да говоря така, сякаш съдбоносният ден още не е дошъл.

— Господарю — подхвана д’Епернон, — ще заспя. Обещавам ви. Но само, в случай че ме оставите да заспя.

— Прав е — каза Шико.

Д’Епернон наистина се съблече и легна. Имаше спокоен, дори доволен вид, което се стори добро предзнаменование на краля и на Шико.

— Храбър е като Цезар — рече кралят.

— Толкова храбър — почеса се зад ухото Шико, — че вече нищо не разбирам, честна дума.

— Ето го, заспа.

Шико отиде до леглото, защото се съмняваше, че д’Епернон може да бъде чак толкова безметежен.

— О! — възкликна той изведнъж.

— Какво има? — попита кралят.

— Погледни.

И Шико посочи с пръст ботушите на д’Епернон.

— Кръв! — пошепна кралят.

— Газил е кръв, сине мой. Наистина — храбрец!

— Да не е ранен? — обезпокои се кралят.

— Ами щеше да каже. Пък и да е ранен, ще да е в петата като Ахил.

— Чакай! Пелерината също е изцапана. Ами виж му и ръкава! Какво ли се е случило?

— Дали не е убил някого? — зачуди се Шико.

— Защо?

— Да се поупражнява.

— Странно — каза кралят.

Шико се почеса още по-енергично:

— Хм-хм! — изхъмка той.

— Защо не отговаряш?

— Напротив, отговарям: „хм-хм“. Според мен това е предостатъчно.

— О, боже господи — възкликна Анри, — какво става около мен и какво ли още ме чака? Добре, че утре…

— Днес, сине мой. През цялото време бъркаш.

— Да, имаш право.

— И какво за днес?

— Днес ще се успокоя.

— Защото те ще убият онези проклети анжуйци.

— Смяташ ли, Анри?

— Сигурен съм. Те са храбреци.

— На мен пък не ми се е случвало да чуя от някого, че анжуйците са страхливци.

— Естествено не. Но погледни каква сила се крие в тях. Погледни ръцете на Шомберг: прекрасни мускули, прекрасни ръце!

— Ами! Да беше видял ръцете на д’Антраге.

— Погледни как решително е стиснал уста Келюс, а Можирон е с гордо чело дори в съня си. С такива лица хората побеждават! Ах, когато тези очи изгарят с погледа, си, противникът е наполовина победен.

— Мили приятелю — скръбно поклати глава Шико, — знам и други горди чела, очи, които изпепеляват не по-малко страшно от тези, на които ти разчиташ. Това ли е всичко, с което се успокояваш?

— Не, ела да ти покажа нещо.

— Къде?

— В кабинета.

— Това, което смяташ да ми покажеш, то ли ти дава вяра в победата?

— Да.

— Тогава да вървим.

— Чакай.

И Анри се върна при леглата на младежите.

— Какво има? — попита Шико.

— Слушай, не искам утре, по-точно днес, да ги натъжавам, нито да ги разстройвам. Ще се простя с тях сега.

Шико кимна.

— Прости се, сине мой — каза шутът.

Тонът, с който произнесе тези думи, беше толкова тъжен, че кралят усети как го побиват тръпки и очите му се насълзиха.

— Сбогом, приятели — пошепна Анри, — сбогом, мои добри приятели.

Шико извърна глава да не гледа — и неговото сърце не беше от камък.

Но погледът му неволно пак се върна към младежите.

Анри, наведен над тях, ги целуваше един след друг по челата.

Свещ от розов восък озаряваше с бледа погребална светлина драперията на спалнята и лицата на актьорите, които участваха в тази сцена.

Шико не беше суеверен, но когато видя как Анри докосва с устни челата на Можирон, Келюс и Шомберг, изпита такова чувство, сякаш виждаше скръбта на живия, който завинаги се сбогува с мъртвите, вече положени в ковчези.

„Странно — каза си Шико, — никога не съм изпитвал подобно чувство. Горките деца!“

Щом кралят завърши сбогуването с приятелите си, д’Епернон отвори очи, за да види дали си е отишъл.

Кралят, опрян на ръката на Шико, вече беше излязъл от стаята.

Д’Епернон скочи от леглото и се захвана възможно най-старателно да почиства петната кръв от ботушите и дрехите си.

Това занимание върна мислите му към събитията на площада на Бастилията.

— Аз дори нямам толкова кръв, колкото е необходима за този човек — тъй много проля тази нощ, а се сражаваше съвсем сам.

И д’Епернон отново си легна.

Колкото до Анри, то той заведе Шико в кабинета си, отвори дълъг сандък от черно дърво, облицован отвътре с бял атлаз, и каза:

— Ето, гледай!

— Шпаги — възкликна Шико. — Виждам. Какво от това?

— Да, това са шпаги, но осветени, приятелю мой.

— От кого?

— От самия папа, нашия свети отец. Той направи за мен това благодеяние, за да бъде закаран сандъкът до Рим и обратно, бяха необходими двайсет коня и четирима души. Затова пък имам шпагите.

— Остри ли са? — попита гасконецът.

— Естествено. Но най-важното им достойнство, Шико, е, че са осветени.

— Разбира се. Ала все пак да си знаем, че са и остри.

— Нечестивецо!

— Добре, сине мой, сега да поговорим за друго.

— Само че да побързаме.

— Спи ли ти се?

— Не, искам да се помоля.

— В такъв случай да поговорим делово. Нареди ли да доведат монсеньор херцог д’Анжу?

— Да, той чака долу.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Мисля да го пратя в Бастилията.

— Много мъдро. Само избери по-сигурна тъмница с дебели стени и здрави ключалки. Например, тази, в която лежа конетабъл дьо Сен Пол^[1] или Жак д’Арманяк.

— О! Бъди спокоен.

— Знам къде се продава прекрасно черно кадифе, сине мой.

— Шико! Той ми е брат.

— Прав си. Когато в двореца има траур за член на семейството, се обличат във виолетово. Ще говориш ли с него?

— Естествено — да. Ако не за друго, поне за да му отнема всякакви надежди, като му докажа, че заговорите му са разкрити.

— Хм! — каза Шико.

— Имаш ли нещо против разговора ми с него?

— Не, но на твое място бих го съкратил и бих удвоил престоя му в затвора.

— Да доведат херцог д’Анжу — заповяда Анри.

— Все пак — поклати глава Шико — аз си оставам на моето мнение.

След минута влезе херцогът. Беше обезоръжен и много блед. Съпровождаше го Крийон с извадена шпага в ръка.

— Къде го намерихте? — попита кралят, като говореше с Крийон така, сякаш херцогът не беше в стаята.

— Господарю! Негово височество отсъстваше, когато аз от името на ваше величество заех двореца Анжу, но съвсем скоро се върна вкъщи и ние го арестувахме без съпротива от негова страна.

— Имали сте късмет — презрително каза кралят. След това, като се обърна към принца, попита:

— Къде бяхте, господине?

— Където и да съм бил, господарю, мога да ви уверя — отговори херцогът, — че бях зает с ваши работи.

— Така си и мислех — рече Анри — и сега се убеждавам, че не съм сбъркал, като ви отговарям със същото — заех се с вашите работи.

Франсоа се поклони спокойно и с почит.

— И така, къде бяхте все пак? — попита кралят, като направи крачка към брат си. — С какво се занимавахте по времето, докато арестуваха вашите съучастници?

— Моите съучастници? — удивен запита Франсоа.

— Да, вашите съучастници — повтори кралят.

— Господарю, сигурен съм, че ваше величество сте заблуден.

— О, този път, господине, няма да ми се измъкнете, престъпната ви кариера свърши. И сега няма да можете да заемете трона ми, братко…

— Господарю, господарю, моля ви, успокойте се, ясно е, че някой ви е насъскал срещу мен.

— Нищожество! — изсъска изпълнен с гняв кралят. — Ти ще умреш от глад в една от тъмниците на Бастилията.

— На вашите заповеди, господарю, и ги благославям, дори когато могат да костват смъртта ми.

— Но къде бяхте все пак, лицемер такъв?

— Господарю, борех се за ваше величество и действах за славата и мира на вашето царстване.

— О — възкликна кралят, слисан донемайкъде. — Какво нахалство, за бога!

— Ха — обади се Шико и се облегна назад, — разкажете ни за това, принце мой. Сигурно е интересно.

— Господарю, незабавно бих разказал всичко на ваше величество, ако се обръщахте към мен като към брат, но вие ме имате за престъпник и аз ще изчакам събитията да потвърдят, че съм казал истината.

С тези думи принцът отново направи поклон към брат си, краля, още по-дълбок, отколкото предишния път, обърна се към Крийон и другите офицери и каза:

— Е, господа, кой от вас ще отведе престолонаследника на Франция в Бастилията?

Шико стоеше замислен, но внезапно в главата му проблясна нещо.

„Аха! — прошепна си той. — Май разбрах защо по ботушите на господин д’Епернон имаше толкова кръв, а лицето му беше бяло като платно.“