Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 15
Историята на Диана дьо Меридор. Съгласие за брак

— Честна дума, странен човек — каза Бюси.

— О да, твърде странен, нали, господине? Дори и когато се обясняваше в любов, ми се струваше, че се обяснява в омраза. Гертруда се върна и ме намери още по-разтревожена и опечалена от обикновено.

Вярната ми прислужница се опита да ме успокои, но явно, че самата тя се тревожеше не по-малко от мен. Леденият израз на почит, ироничната покорност, потиснатата страст, която прозираше във всяка дума на графа, ме плашеха още и защото зад всичко това сякаш дори не се криеше определено изразено желание, на което можех да се противопоставя.

На следващия ден беше неделя. Откакто се помня, нито веднъж не съм пропускала случая да присъствам на неделното богослужение и когато удари камбаната на черквата „Света Екатерина“, ми се стори, че тя ме призовава. Към храма господен се стичаше народ от всички страни. Аз се закрих с гъст воал и съпроводена от Гертруда, се влях в тълпата от вярващи, тръгнали за храма.

Вътре потърсих най-тъмното кътче и застанах на колене до стената. Гертруда се изправи като часовой между мен и другите богомолци. Но всички тези предпазни мерки се оказаха излишни: никой не ни обръщаше внимание или поне аз не забелязах ничий поглед.

На другия ден графът отново ме посети и обяви, че са го назначили за главен ловчия. Тази длъжност била вече почти обещана на един от фаворитите на краля, на някой си господин дьо Сен-Люк, но влиянието на херцог д’Анжу превъзмогнало всичко. Това била победа, на каквато и самият граф не смеел да се надява.

— И наистина — забеляза Бюси — назначаването на графа за главен ловчия удиви всички ни.

— Той дойде да ми съобщи тази новина — продължи Диана, — като се надяваше, че това високо положение ще ускори моето съгласие: ала не ме припираше, не настояваше, а търпеливо чакаше, като се надяваше на моето обещание и на хода на събитията.

А на мен все по-често ми идваше наум мисълта, че ако херцог д’Анжу ме има за мъртва, значи опасността е минала и моята зависимост от графа скоро ще свърши.

Изминаха още седем дни, без да донесат нищо ново, с изключение на още две посещения на графа. Той, както и преди, беше изпълнен със сдържаност и почит. Но аз вече споменах колко странни, бих казала — почти заплашителни, ми се струваха и тази сдържаност, и тази почит.

През следващата неделя, както и миналия път, се отправих в черквата и заех там същото място, на което се бях молила седем дни преди това. Чувството за сигурност прави човека непредпазлив и аз, вглъбена в молитвите си, не забелязах как воалът ми се свлече от лицето… Впрочем, в божия дом аз се обръщах с мислите си единствено само към бога… Аз горещо се молех за баща си и изведнъж усетих, че Гертруда ме докосва с ръка. Но чак след второто й докосване можах да изляза от състоянието си на молитвен екстаз, подигнах глава, неволно се огледах наоколо и с ужас забелязах херцог д’Анжу; облегнат до една колона, той ме поглъщаше с очи.

До херцога стоеше някакъв млад мъж, който се държеше по-скоро като близък приятел, отколкото като слуга.

— Това е бил Орили — каза Бюси, — неговият лютнист.

— Да, да — отвърна Диана, — струва ми се, че именно това име ми назова по-късно Гертруда.

— Продължавайте, госпожо — настоя Бюси, — бъдете добра, продължавайте. Започвам всичко да разбирам.

— Побързах да закрия лицето си с воала, но беше вече късно: херцогът ме беше видял и дори да не ме бе познал, то във всеки случай, сходството ми с жената, която бе пожелал и сметнал за загинала, би трябвало дълбоко да го порази. Почувствах се страшно неловко под упорития му поглед, изправих се на крака и тръгнах да излизам от черквата, но херцогът ме чакаше вече на вратата. Той потопи пръстите си в чашата със светена вода и искаше да се докосне с тях до моята ръка.

Направих се, че не го забелязвам, и минах покрай него, без да приема услугата му.

Дори без да се обръщам, чувствах, че ни следят. Ако познавах Париж, бих се опитала да заблудя херцога и да скрия от него къде живея, но аз не ходех никъде, освен на черква, не познавах никого, който би могъл да ме приюти за четвърт час, нямах нито една приятелка, никого, освен моя защитник, а от него ме беше страх повече, отколкото от врага…

— О, боже мой — прошепна Бюси, — защо небето, провидението или случаят не ме изведоха по-рано на вашия път?

Диана удостои младия човек с признателен поглед.

— Простете ми, за бога — сепна се Бюси, — все ви прекъсвам и в същото време изгарям от любопитство. Продължавайте, умолявам ви.

— Същата вечер господин дьо Монсоро отново ме посети. Не знаех дали трябва да му разкажа за случилото се, но той сам ме изведе от моята нерешителност.

— Питахте ме — каза той, — дали ще ви бъде позволено да ходите на богослужение в черквата. Отговорих ви, че тук сте пълна господарка на действията и постъпките си, но по-добре ще е за вас да не напускате дома си. Не ми повярвахте и тази сутрин сте отишли да слушате месата в черквата „Света Екатерина“; случайно или по-скоро по волята на съдбата, принцът е бил там и ви е видял.

— Това е истина, господине, но аз се колебаех дали да ви разкажа за тази среща, понеже не знаех разбрал ли е принцът, че вижда самата Диана дьо Меридор, или просто го е поразила моята външност.

— Поразила го е вашата външност, вашата прилика с жената, която той оплаква, му се е сторила необичайна; той ви е проследил и се е опитал да разузнае коя сте вие, но нищо не е узнал, тъй като никой нищо не знае за вас.

— Господи боже мой! — възкликнах аз.

— Херцогът е злопаметен и упорит човек — каза господин дьо Монсоро.

— О, надявам се, че той ще ме забрави!

— Точно в това не вярвам. Този, който ви види веднъж, никога не може да ви забрави. Аз сам правих всичко възможно, за да ви забравя, но така и не можах.

И в този миг аз за пръв път забелязах как в очите на господин дьо Монсоро проблесна мълнията и страстта.

Този пламък, неочаквано лумнал над огнището, което изглеждаше изгаснало, ме изплаши много повече от одевешната среща с принца.

Аз замрях в очакване.

— Какво мислите да предприемете? — попита ме графът.

— Господине, няма ли възможност да се махна от този дом, от този квартал, от тази улица, да се преместя в другия край на Париж или, още по-добре, да се върна в Анжу?

— Всичко ще бъде напразно — каза господин дьо Монсоро и поклати глава. — Херцог д’Анжу е опитен копой; веднъж попаднал на следа, където и да бягате отсега нататък, той все едно ще ви намери и настигне.

— О, господи боже, вие ме плашите!

— Не искам да ви плаша, просто ви казвам всичко както си е, и нищо повече.

— Тогава и аз ще ви задам същия въпрос, който вие току-що ми зададохте. Какво възнамерявате да правите, господине?

— Уви! — възкликна граф дьо Монсоро и в гласа му прозвуча горчива ирония. — Аз съм човек със слабо въображение. Бях намерил един изход, но вие го отхвърлихте и аз се отказах от него. Не ме заставяйте да търся други пътища!

— Но боже мой! — продължих аз. — Може би опасността не е толкова близка, как мислите?

— Времето ще покаже, госпожице — отвърна графът и се надигна. — Във всеки случай искам да повторя: госпожа дьо Монсоро няма да се опасява от преследванията на принца още и защото на моята нова длъжност аз се подчинявам непосредствено на краля и естествено ние, аз и моята съпруга, винаги ще можем да разчитаме на защитата на негово величество.

Отговорих на тези му думи с въздишка. Всичко, което говореше графът, беше напълно разумно и приличаше на истина.

Господин дьо Монсоро се задържа за минута, сякаш искаше да ми предостави пълна възможност да му отговоря, но нямах сили да му кажа каквото и да било. Той чакаше, изправен на крака, готов да си тръгне. Накрая по устните му плъзна горчива усмивка. Той се поклони и излезе. Счу ми се, че на стълбите той процеди през зъби някакво проклятие.

Извиках Гертруда.

Тя веднага се появи. Обикновено, когато графът ме посещаваше, тя се намираше някъде наблизо: в тоалетната стая или в спалнята.

Застанах до прозореца, прикрита зад завесата. По този начин можех да виждам всичко, което става на улицата, без никой да може да ме види оттам.

Графът напусна къщата ни и се отдалечи.

Около един час ние внимателно наблюдавахме улицата, но тя остана пуста.

Нощта мина спокойно.

На другия ден на улицата заговорил с Гертруда някакъв млад човек, в когото тя разпознала вчерашния спътник на принца; тя не се поддала на неговите настоявания и на всичките му въпроси отговорила с мълчание.

В края на краищата младият човек се видял принуден да я остави на мира.

Когато разбрах за тази среща, ме обзе неописуем ужас; без съмнение принцът се бе заел да ме издири и щеше да продължи с това и по-нататък. Изплаших се, че господин дьо Монсоро няма да ме посети същата вечер, а тъкмо тогава можех да бъда изложена на нападение. Пратих Гертруда да го повика и той незабавно се появи.

Разказах му всичко и му описах външността на непознатия според предаденото ми от Гертруда.

— Това е Орили — каза графът, — а какво му е отговорила Гертруда?

— Тя не го е удостоила с отговор. Господин дьо Монсоро се замисли:

— Не е постъпила добре.

— Защо?

— Защото на нас ни трябва да спечелим време.

— Време ли?

— Днес аз все още завися от херцог д’Анжу; но след две седмици, след десет, може би осем дни — херцог д’Анжу ще зависи от мен. А засега трябва да го заблудим и накараме да чака.

— Боже мой!

— Именно така. Надеждата ще го направи търпелив. Решителният отказ може да го подтикне към отчаяна постъпка.

— Господине, пишете на баща ми! — възкликнах аз. — Той тутакси ще пристигне в Париж и ще се хвърли в краката на краля. Кралят ще пожали стария човек.

— Това зависи от настроението, в което ще се намира кралят и какво ще бъде през този ден от негов интерес: да има херцога за приятел или за неприятел. Освен това по-рано от шест денонощия куриерът няма да стигне при баща ви, а и на барона ще трябват още шест денонощия, докато се добере до Париж. За тези дванайсет денонощия херцог д’Анжу може да направи всичко, каквото си поиска, ако не съумеем да го спрем.

— А как да го спрем?

Господин дьо Монсоро замълча. Отгатнах мисълта му и оброних глава.

— Господине — казах аз след непродължителна пауза, — наредете на Гертруда и тя ще изпълни всички ваши разпореждания.

Неуловима усмивка пробягна като сянка по устните на господин дьо Монсоро — ами аз за пръв път се обръщах към него за покровителство.

Той говори с Гертруда няколко минути.

— Госпожице — каза ми той, — могат да ме видят, когато излизам от дома ви; до настъпването на нощта остават два или три часа; няма ли да ми позволите да прекарам тези два-три часа във вашето общество?

Господин дьо Монсоро се ограничи с молба, макар че имаше право да иска; посочих му със знак да остане.

И тогава разбрах колко умело можеше да се владее графът; в един миг той преодоля хладината, породена от неловкото положение, в което се бяхме оказали, и се прояви като любезен и занимателен събеседник. Резкият тон, за който вече ви споменах, придаващ на думите му мрачна властност, изчезна. Графът бе много пътешествал, много видял, много умувал, и за двата часа, прекарани с него, можах да разбера по какъв начин този необикновен човек бе оказал толкова голямо влияние върху моя баща.

Бюси въздъхна.

— Когато се стъмни, графът не направи нищо, за да се домогва до мен и с вид на човек, напълно удовлетворен от постигнатото, стана, поклони ми се и излезе.

След като си тръгна, ние с Гертруда отново застанахме до прозореца. Този път ясно видяхме двама души, които оглеждаха нашия дом. Те минаха няколко пъти покрай входната ни врата. Самите нас не можеха да видят; бяхме изгасили всички светлини.

Към единадесет часа подозрителните пришълци си отидоха.

На другата сутрин Гертруда отново срещнала на същия ъгъл същия млад човек. Той отново, както и предния ден, започнал да й досажда с въпроси. Този път Гертруда се оказала не толкова непристъпна и разменила с него няколко думи.

След още един ден Гертруда била още по-общителна, тя му разказала, че съм вдовица на съветник и след като съм останала подир неговата смърт без средства, водя много уединен начин на живот; Орили се мъчел да изкопчи повече сведения, но трябвало да се задоволи с тези.

След още един ден у Орили, изглежда, се били появили някакви подозрения относно достоверността на сведенията, получени предния ден. Той заговорил за графството Анжу, за замъка Боже и произнесъл думата „Меридор“.

Гертруда му отвърнала, че всички тези названия са й напълно неизвестни.

Тогава Орили й признал, че е човек на херцог д’Анжу и че херцогът, след като ме видял, се влюбил в мен. След това признание той започнал да обещава златни планини и на мен, и на нея: на Гертруда — ако пусне принца у дома, на мен — ако се съглася да го приема.

Всяка вечер господин дьо Монсоро ни посещаваше и всяка вечер аз му разказвах всички наши новини. Той оставаше у нас от осем часа вечерта до полунощ и по всичко личеше, че е силно разтревожен.

В събота вечерта той се появи още по-блед и възбуден от обикновено.

— Обещайте ми — каза той — да се видите с херцога във вторник или сряда.

— Да обещая свиждане с него? — възкликнах аз. — А защо?

— Защото херцог д’Анжу е готов на всичко, сега той е в прекрасни отношения с краля и следователно не можем да се надяваме на помощ от негово величество.

— Но нима до сряда положението може да се измени в наша полза?

— Надявам се. От ден на ден очаквам едно събитие, което трябва да постави принца в зависимост от мен; аз подбутвам, пришпорвам това събитие, и не само с молитви, но и с действия. Утре ще бъда принуден да ви напусна, заминавам за Монтеро.

— Необходимо ли е? — попитах аз със страх, примесен с чувство на известно облекчение.

— Да, тази среща ще ускори вероятно събитието, за което ви говорих.

— А ако ние се окажем в трудно положение, какво да правим тогава? Боже мой!

— Нима мога да се възправя срещу принца, госпожице? Нима имам някакви права над вас, за да ви защитавам? Принудени сме да отстъпим пред злата съдба…

— Ах, татко, мили ми татко! — простенах аз.

Графът ме погледна втренчено.

— О, господине!

— Можете ли да ме упрекнете в нещо?

— Не, не, напротив!

— Нима не ви бях предан като приятел и почтен като брат?

— Вие се държахте с мен образцово във всяко едно отношение.

— Помпите ли какво ми бяхте обещали?

— Да.

— Напомних ли ви поне веднъж за това?

— Не.

— И все пак, когато обстоятелствата се стичат така, че се налага да избирате между почетното положение на съпруга и позорната участ на куртизанка, вие предпочитате да станете любовница на херцог д’Анжу, а не жена на граф дьо Монсоро.

— Не съм казвала такова нещо, господине.

— Но тогава решавайте.

— Аз вече реших.

— Да станете графиня дьо Монсоро?

— Стига да не бъда любовница на херцог д’Анжу.

— Само за да не бъдете любовница на херцог д’Анжу. Няма що, изборът ви ме ласкае.

Аз замълчах.

— Впрочем, не е важно — каза графът. — Разбрахме ли се? Нека Гертруда проточи нещата до сряда, а в сряда ще видим.

На другия ден Гертруда излезе както обикновено, но не срещнала Орили. Когато се върна, и двете се разтревожихме: отсъствието на този човек ни обезпокои повече, отколкото, ако се беше появил. Гертруда отново излезе, само и само да го срещне, но него го нямало. Излезе и трети път, но също безрезултатно.

Изпратих Гертруда до граф Монсоро; графът бил заминал и никой не знаел къде.

Останали напълно сами, ние почувствахме цялата си слабост. За пръв път разбрах колко несправедлива съм била към графа.

— О, госпожо — провикна се Бюси, — не бързайте да променяте мнението си за този човек: в неговите постъпки има нещо такова, което не знаем, но до което ще се доберем.

— Мръкна се и това ни донесе нови страхове. Бях готова на всичко само да не попадна жива в ръцете на херцог д’Анжу. Снабдих се е ей този кинжал и реших да се пронижа с него пред очите на принца в мига, когато той или неговите хора дръзнат да посегнат към мен. Ние се барикадирахме в нашите стаи, защото поради някакъв немислим пропуск входната ни врата беше без резе отвътре. След това загасихме лампата и заехме нашия наблюдателен пост до прозореца.

До единайсет часа вечерта всичко беше спокойно. В единадесет от улица Сент-Антоан излязоха петима души, те се спряха, посъвещаваха се, изглежда, за нещо, а после се скриха до стената на Турнелския дворец.

Почнахме да треперим от страх. По всяка вероятност тези хора бяха дошли за нас.

Ала те не помръдваха. Така измина около четвърт час.

След четвърт час видяхме как на ъгъла на улица Сен-Пол се появиха още двама души. В светлината на луната, показваща се между облаците, Гертруда позна в единия от тях Орили.

— Уви, госпожице! Това са те! — прошепна ми клетото момиче.

— Да — отвърнах аз, цялата разтреперана, — а онези петимата са дошли, за да ги подкрепят в случай на необходимост.

— Но те ще трябва да разбият вратата — каза Гертруда, — а тогава съседите ще притичат от вдигнатия шум.

— Защо смяташ, че съседите ще притичат? Те не ни познават, защо да се обвързват с някаква съмнителна история и да ни защитават? Уви, Гертруда, принудена съм да призная, че нямаме друг защитник освен графа.

— Но щом е така, защо тогава упорствате и не се съгласявате да станете графиня?

Можах само да въздъхна.