Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 31
За това, как монахът изповяда адвоката и как адвокатът изповяда монаха

Най-после настъпи или поне изглеждаше настъпил денят, който трябваше да освободи странноприемницата от досадния наемател. Метр Бернуйе се втурна в стаята на Шико, като силно се смееше на глас и на гасконеца не се удаде веднага да изясни причината за толкова неудържимото веселие.

— Той умира — викаше стопанинът на странноприемницата, изпълнен с християнско милосърдие. — Той свършва! Най-после ще пукне!

— И за това ли се радвате така? — попита Шико.

— Разбира се, нали вие му изиграхте тази превъзходна шега.

— Каква шега?

— А нима не? Признайте си, че вие го изиграхте.

— Аз съм изиграл болния?

— Да!

— Но за какво става дума? Какво се е случило с него?

— Какво се е случило с него? Вие знаете, че той през цялото време повтаряше за някакъв човек от Авиньон!

— Е, и какво, нима този човек пристигна най-после?

— Пристигна.

— Вие видяхте ли го?

— По дяволите! Нима е възможно да влезе някой, без да мине пред очите ми?

— А как изглежда?

— Човекът от Авиньон? Дребен, мършав, с розови бузи.

— Това е той! — изтръгна се от Шико.

— Така, така, недейте да спорите, вие сте го изпратили, иначе не бихте го познали.

— Пратеникът е пристигнал! — възкликна Шико, като стана и засука мустак. — Кълна се в светата утроба! Разкажете ми повече, друже Бернуйе!

— Няма нищо по-просто още повече, че ако не вие сте се пошегували с него, то ще ми кажете кой е могъл да направи това. Преди час, като закачвах заклания заек за гредата, изведнъж гледам: пред вратата стои едър кон, а до него — дребен човек. „Тук ли е отседнал метр Никола?“ — попита човечето. Нали знаете, че нашият подъл кралски подлизурко се записа с това име в книгата.

— Да, господине — отговорих аз.

— Кажете му тогава, че особата, която очаква от Авиньон, пристигна.

— С удоволствие, господине, но трябва да ви предупредя за нещо.

— За какво именно?

— Метр Никола, както го нарекохте, е на смъртно легло.

— Значи сте длъжен да изпълните моето поръчение още по-бързо.

— Но вие сигурно не знаете, че той умира от злокачествена треска.

— Истина ли? — възкликна човечето. — Тогава тичайте презглава!

— Значи настоявате?

— Настоявам.

— Независимо от опасността?

— Независимо от всичко. Аз ви казах: трябва да го видя.

— Дребният човечец се разсърди и започна да ми говори с повелителен тон, нетърпящ възражения. Затова аз го заведох в стаята на умиращия.

— Значи сега той е там? — попита Шико и посочи с ръка стената.

— Там, не е ли смешно наистина?

— Необикновено смешно — каза Шико.

— Какво нещастие, че не можем да ги чуем.

— Да, действително нещастие.

— Сценката трябва да е забавна.

— Сто на сто! Но кое ви пречи да влезете там?

— Той ме отпрати.

— Под какъв предлог?

— Под предлог, че ще се изповядва.

— А какво ви пречи да подслушвате до вратата?

— Да, имате право — каза стопанинът и изтича навън.

Шико от своя страна се устреми към дупката на стената.

Пиер дьо Гонди седеше до възглавницата на болния и двамата разговаряха, но толкова тихо, че Шико не можа да чуе нито една дума.

При това разговорът явно привършваше и той едва ли би научил вече нещо важно, тъй като след пет минути господин дьо Гонди стана, сбогува се с умиращия и излезе от стаята.

Шико се втурна към прозореца.

Лакеят, който седеше върху дребен нисък кон, държеше за юздите огромния кон, за който спомена стопанинът. Минута по-късно пратеникът на дьо Гиз излезе от вратата, яхна коня и изчезна зад ъгъла на улицата, извеждаща на големия парижки път.

— Дявол го взел — каза Шико. — Само дано не е отмъкнал със себе си генеалогичното дърво, а ако е така, аз все едно ще го догоня, дори да уморя по пътя десетина коня. Но не — добави той, — адвокатите са хитри шмекери, а нашият особено и подозирам… Да, впрочем — продължи Шико, като нетърпеливо потрепваше с крак и по всяка вероятност свързваше мислите си в един възел — впрочем, къде се дява този безделник Горанфло?

В стаята влезе стопанинът на странноприемницата.

— Е, какво? — попита Шико.

— Замина — отговори стопанинът.

— Изповедникът?

— Той е толкова изповедник, колкото съм аз.

— А болният?

— След разговора лежи в несвяст.

— Вие сигурен ли сте, че той е още в стаята?

— По дяволите! Та той може да излезе оттам само с краката напред.

— Добре, вървете и ми изпратете моя брат веднага щом се появи.

— Дори ако е пиян?

— При всички обстоятелства.

— Това наложително ли е?

— Това е за благото на нашето дело.

Бернуйе набързо излезе, тъй като беше човек със силно развито чувство за дълг.

Настъпи моментът Шико на свой ред да се мята в треска. Той не знаеше какво да прави: дали да препусне след Гонди, или да проникне в стаята на адвоката. Ако последният е действително толкова болен, колкото предполага стопанинът, то той би бил длъжен да предаде всички книжа на Пиер дьо Гонди. Шико като обезумял се мяташе из стаята, пляскаше се по челото и се опитваше да намери правилното решение сред хилядите мисли, бълбукащи в мозъка му като мехурчета във врящо котле.

От стаята на Никола Давид не се долавяше нито звук. Шико можеше да вижда само ъгъла на леглото, закрито със завески.

Изведнъж от стълбата се чу глас, който го накара да трепне — гласът на монаха.

Горанфло, подпиран от стопанина, който безуспешно се опитваше да го накара да млъкне, преодоляваше стъпало след стъпало и пееше с дрезгав глас:

— В черепа ми от отдавна

скръб и вино спорят славно!

И се карат, и се бият,

мъчат се да се надвият.

Но скръбта веч няма сили —

много вино сме изпили —

току-виж сме победили!

Аз ще се заинатя

и ще си отиде тя,

и в главата ми тогава

виното ще повелява!

Шико притича до вратата.

— Млъкни, пияницо! — извика той.

— Пияница… — бърбореше монахът — …ако човек е сръбнал глътчица вино, това не значи, че е пияница!

— Хайде, мърдай насам, а вие, Бернуйе… вие… нали разбирате?

— Да — каза стопанинът и утвърдително кимна с глава, след което бежешком се спусна по стълбата, като прескачаше наведнъж през четири стъпала.

— Каза ти се, ела насам — продължи Шико, избутвайки Горанфло в стаята. — И да поговорим сериозно стига да си в състояние да проумееш нещо.

— Проклятие! Вие ми се надсмивате, друже! Сериозен съм като магаре на водопой — каза Горанфло.

— Като магаре след водопой — забеляза Шико, свивайки рамене.

След това заведе монаха до креслото, в което Горанфло незабавно се тръшна с радостно „ух!“.

Шико затвори вратата и пристъпи към монаха с такъв мрачен израз, че онзи разбра — налага се да изслуша нещо.

— Какво още има? — каза той, като че правеше равносметка на всички мъчения, които Шико го е накарал да изтърпи.

— Това — сурово отговори Шико, — че ти пренебрегваш преките задължения на своя сан, ти си закоравял развратник, затънал в пиянство, а през това време светата вяра е захвърлена на произвола на съдбата, дявол да го вземе!

Горанфло учудено се вгледа в събеседника си.

— За мен ли говориш така? — попита той.

— А за кого? Погледни се на какво приличаш, гадно е да те гледа човек: раздрано расо, лявото око синьо — изглежда си се бил с някого по пътя.

— Ти говориш така за мене? — повтори монахът, все повече учуден на този град от упреци, към които Шико обикновено не беше склонен.

— Естествено, че за тебе: до колената си в кал — и в каква кал! В бяла кал, което е доказателство, че си се накъркал някъде в предградията.

— Ей богу, прав си — каза Горанфло.

— Нечестивец! И това ми било монах от манастира „Света Женевиев“.

— Шико, приятелю, виновен съм, много съм виновен — смутено се разкайваше Горанфло.

— Заслужаваш огън небесен да те изгори целия до сандалите. Внимавай, ако това продължава така — ще те зарежа!

— Шико, приятелю мой — каза монахът, — ти няма да направиш това!

— И в Лион ще се намерят стрелци.

— О, пощади ме, благородни покровителю — замоли се монахът и не заплака, а зарева като бик.

— Фу! Мръсно животно — продължи Шико своите увещания, — и какво време си избрал за разпътство! Тъкмо часът, когато съседът ни угасва!

— Това е вярно — каза Горанфло с дълбоко съкрушен вид.

— Помисли си, християнин ли си, или не?

— Да, християнин съм — застена Горанфло и се надигна. — Да, християнин съм! Кълна се в живота на папата! Такъв съм! Ще провъзглася това, даже да ме пекат на скара като свети Лаврентий.

И като протегна ръка като за клетва, той зарева така силно, че стъклата на прозорците задрънчаха:

— Най-голямото богатство

е християнското ни братство!

— Стига — каза Шико и затисна с ръка устата на монаха, — ако си християнин, не позволявай твоят брат християнин да умре без покаяние.

— Това е вярно! Къде е моят брат християнин? Ще го изповядам — каза Горанфло, — само преди това ще пийна, защото съм жаден.

Шико подаде на Горанфло пълна кана с вода, която той изпразни почти до дъно.

— Ах, сине мой — каза той, като постави каната на масата, — очите ми се проясняват.

— Това е добре — отговори Шико, който реши да се възползува от тази минута на прояснение.

— Е, а сега, скъпи приятелю, кого трябва да изповядам? — попита монахът.

— Нашия беден съсед, той е на смъртно легло.

— Нека му донесат пинта вино с мед — посъветва Горанфло.

— Не възразявам, обаче той повече се нуждае от духовно утешение, а не от мирски радости. Това утешение ще му донесеш ти.

— Вие мислите, господин Шико, че съм достатъчно добре подготвен за такова нещо? — плахо попита монахът.

— Да, ти! Никога досега не съм те виждал изпълнен с толкова благодат, както сега. Ти много бързо ще го върнеш към истинската вяра, ако се е заблуждавал, и ще го изпратиш направо в рая, ако той търси път за натам.

— Бягам при него!

— Чакай! Първо ще чуеш указанията ми!

— Защо? Двадесет години се занимавам с тия работи и сигурно вече знам задълженията си.

— Но днес ще изпълняваш не само своите задължения, но и моята воля.

— Вашата воля?

— И ако с точност я изпълниш, слушаш ли ме — аз ще оставя на твое име в „Рогът на изобилието“ сто пистола, за да можеш да пиеш или ядеш — по твой избор.

— И да пия, и да ям, така повече ми харесва.

— Нека е така. Сто пистола, чуваш ли? Само ако изповядаш този полупокойник.

— Ще го изповядам по най-добър начин, чумата да ме отнесе! Ти как искаш да го изповядам?

— Слушай: расото ти дава голяма власт, ти говориш и от името на бога, и от името на краля. Трябва със своето красноречие да принудиш този човек да ти даде книжата, които току-що му донесоха от Авиньон.

— А защо ми е да измъквам от него някакви книжа?

Шико със съжаление погледна монаха.

— За да получиш хиляда ливри, ти — кръгли глупако — каза той.

— Вие сте прав — съгласи се Горанфло. — Отивам там.

— Постой малко. Той ще ти каже, че вече се е изповядал.

— Е, и какво, ако той наистина каже, че вече се е изповядал?

— Ти ще му отговориш: „Не лъжете, господине — човекът, който излезе от вашата стая, не е духовно лице, а също такъв интригант, както и вие.“

— А ако се разсърди?

— Тебе какво те засяга? Нека, нали е на смъртно легло.

— Така е.

— Сега ти е ясно: можеш да говориш пред него за бога, за дявола, за когото искаш, но на всяка цена да измъкнеш книжата, донесени от Авиньон. Разбра ли?

— А ако не се съгласи да ги даде?

— Ще му откажеш опрощение на греховете, ще го прокълнеш, ще го анатемосаш.

— Или ще ги взема насила.

— Даже така. Но достатъчно ли си изтрезнял, за да можеш да изпълниш това, което ти възлагам?

— Ще изпълня всичко безупречно, ще видите.

Горанфло прокара длан по широкото си лице, като че ли с това се стараеше да заличи видимите следи от опиянението. Погледът му стана спокоен, макар че един внимателен наблюдател можеше да го счете за тъп, говорът му стана бавен и отмерен, жестовете — сдържани, само ръцете му още трепереха.

И като се стегна, той тържествено се запъти към вратата.

— Една минута — задържа го Шико, — когато ти даде книжата, стисни ги хубаво, а с другата ръка почукай на стената.

— А ако откаже?

— Пак почукай.

— Значи и в единия, и в другия случай трябва да чукам?

— Да.

— Добре.

Горанфло излезе от стаята, а Шико, обхванат от необяснимо вълнение, залепи ухо на стената, стараейки се да не изпусне нито звук. Изминаха десет минути, скърцането на дъсчения под извести за това, че монахът влиза в стаята на съседа, а след миг в малкото кръгче се появи и самият Горанфло.

Адвокатът се надигна от леглото и мълчаливо загледа приближаващото се към него странно видение.

— Охо, добър ден, брате мой — провъзгласи Горанфло, като застана по средата на стаята и разлюля широките си плещи, за да запази равновесие.

— Защо сте тук, отче? — със слаб глас простена болният.

— Сине мой, аз — недостойният служител на църквата, узнах, че вие сте в опасност, и дойдох да побеседвам с вас за спасението на душата ви.

— Благодаря ви — отговори умиращият, — но мисля, че грижите ви са напразни. Вече ми е по-добре.

Горанфло отрицателно поклати глава.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Интриги на Сатаната — иска му се да умрете без покаяние.

— Сатаната ще попадне сам в собствените си мрежи. Аз току-що се изповядах.

— Пред кого?

— Пред светия отец, който пристигна от Авиньон.

Горанфло поклати глава.

— Как, нима той не е свещеник?

— Не.

— Откъде знаете?

— Познати сме.

— С онзи, който излезе оттук?

— Да — отговори Горанфло така убедително, че адвокатът се смути, макар че, както се знае, адвокатите се смущават извънредно трудно. — И понеже вашето състояние не се е подобрило — добави монахът, — и защото този човек не е свещеник, трябва да се изповядате.

— Тъкмо това желая — каза адвокатът с неочаквано укрепнал глас. — Но бих желал сам да си избера духовник.

— Вие не разполагате с време да изпращате за друг, а след като вече аз съм тук…

— Как така да не разполагам с време? — възкликна болният, чийто глас все повече и повече набираше сила. — Нали ви казах, че съм по-добре вече и ви заявявам, че съм уверен в своето оздравяване.

Горанфло за трети път поклати глава.

— А пък аз — каза той все така невъзмутимо, — аз от своя страна потвърждавам, сине мой, че вие трябва да се приготвите за най-лошото. Вие сте осъден и от лекарите, и от божественото провидение. Жестоко е да ви го казвам, знам това, но в края на краищата, всички ние ще бъдем там — едни по-рано, други по-късно. В това съществува равновесие, равновесие на висша справедливост, при това е утешително, че умирайки в този живот — ще възкръснеш в друг. Така, сине мой, казва дори самият Питагор, а той е бил само езичник. Не протакайте, възлюблено чадо мое, изповядайте ми греховете си.

— Но аз ви уверявам, отче, вече достатъчно укрепнах, вероятно ми подейства благотворно вашето свято присъствие.

— Заблуждение, сине мой, заблуждение — не отстъпваше Горанфло, — в предсмъртния миг жизнените сили като че ли се обновяват. Кандилото припламва, преди да угасне завинаги! Хайде, започвайте — продължи монахът и се настани до леглото на болния, — разкажете ми за вашите интриги, за вашите заговори, за вашите козни.

— За моите интриги, за моите заговори, за моите козни? — проговори Никола Давид и се отдръпна от този странен духовник, когото не познаваше, но който, изглежда, го познаваше добре.

— Да — каза Горанфло, като събра големите пръсти на скръстените си ръце, — после, след като ми разкажете всичко, ще ми дадете книжата и може би Господ бог ще се смили и ще ми позволи да ви опростя греховете.

— Какви книжа? — закрещя болният, но така силно, като че ли беше съвсем здрав.

— Книжата, които онзи, когото вие наричате свещеник, ви донесе от Авиньон.

— А кой ви каза, че този човек ми е донесъл книжа? — попита адвокатът, измъквайки единия си крак изпод юргана. Гласът му прозвуча неочаквано рязко и това изведе Горанфло от състоянието на блажена полудрямка, в която беше започнал да потъва, седейки в креслото.

Монахът помисли, че е настъпило времето за прилагане на сила.

— Онзи, който ми го е казал, е знаел какво говори — повиши той тон. — Дай, дай книжата, иначе никакво опрощение!

— Плюя аз на твоето опрощение, мошенико — извика Давид, скочи от леглото и хвана Горанфло за гърлото.

— Обаче — запелтечи монахът, — вие май имате пристъп от треската? Какво, не искате ли да се изповядате? Вие…

Чевръстите и силни пръсти на адвоката се впиха в гърлото на монаха и прекъснаха думите на Горанфло — чу се звук много приличащ на хъркане.

— Не, аз ще се заема с твоите грехове, адско изчадие — изкрещя Никола Давид, — а що се отнася до треската, ще видиш, че няма да ми попречи да те удуша!

Брат Горанфло беше силен, но за нещастие сега се намираше в такова състояние, когато изпитото вино парализира нервната система. Това разхлабващо въздействие обикновено се сблъсква с противоположна реакция, изразяваща се в това, че човек след опиянение отново придобива своите способности.

Затова, като напрегна сили, монахът можа да се вдигне от креслото и опирайки се с двете си ръце върху гърдите на адвоката, успя да го отхвърли от себе си.

В интерес на справедливостта ще отбележим, че както и да беше разхлабен организмът на брат Горанфло, все пак той отблъсна Никола Давид с такава сила, че той се търкулна на средата на стаята.

Но в същия момент той яростно скочи и с един скок се намери до стената, където под черната адвокатска мантия висеше дългата шпага, която беше забелязал метр Бернуйе. Адвокатът измъкна шпагата от ножницата и опря острието в гърлото на монаха, който изтощен от своите свръхчовешки усилия, отново се смъкна в креслото.

— Дойде твоят ред да се изповядаш — с глух глас каза Никола Давид, — или ще умреш.

Като почувства докосването на хладната стомана до гърлото си, Горанфло отведнъж изтрезня и си даде сметка за цялата сериозност на създалото се положение.

— О! — каза той. — Вие всъщност не сте болен. Значи вашата агония е чиста преструвка!

— Ти забравяш, че си длъжен не да питаш, а да отговаряш.

— Да отговарям на какво?

— На моите въпроси.

— Питайте.

— Кой си ти?

— Сам виждате — каза Горанфло.

— Това не е отговор — възрази адвокатът, като натисна по-силно острието на шпагата в гърлото на монаха.

— По дяволите! Бъдете по-внимателен! Ако ме убиете, преди да съм ви отговорил — въобще нищо няма да узнаете.

— Прав си. Как е името ти?

— Брат Горанфло.

— Но ти си истински монах?

— А какъв да бъда? То се знае — истински.

— Защо си в Лион?

— Защото съм в изгнание.

— Как попадна в странноприемницата?

— Случайно.

— И отдавна ли си тук?

— Шестнадесет дни.

— Защо ме шпионираш?

— Не съм ви шпионирал.

— Откъде знаеш, че съм получил книжа?

— Съобщиха ми.

— Кой ти съобщи?

— Този, който ме изпрати при вас.

— А кой те изпрати при мен?

— Е, това не мога да кажа.

— И все пак ще кажеш!

— Олеле! Оле! Света Дево! Ще викам за помощ, ще закрещя!

— А аз ще те убия.

Монахът започна да вие. Върху острието на шпагата на адвоката се показа капка кръв.

— Името му — каза той.

— Ей богу, нищо не може да се направи — отговори Горанфло, — държах се, колкото можах.

— Разбира се, твоята чест е спасена. Е, кой те изпрати при мен?

— Това е…

Горанфло още се колебаеше; той не можеше да се реши да предаде приятеля си.

— Свършвай — заповяда адвокатът и тропна с крак.

— Ей богу, нищо не може да се направи! Това е Шико.

— Кралският шут?

— Да, той.

— И къде е той сега?

— Тук — раздаде се глас.

На прага на стаята се появи Шико — блед, сериозен, с гола шпага в ръка.