Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (34)

Глава 34
За това, как Шико се завърна в Лувъра и как беше приет от крал Анри III

Удари едва единадесет часът сутринта и целият Лувър още беше потънал в сън. Стражите на двора се стараеха да се движат безшумно, конниците, сменящи постовете, яздеха бавно.

Изморен от вчерашното поклонение, кралят спеше и никой не се осмеляваше да наруши съня му.

Двама души едновременно се приближиха до главните порти на Лувъра. Единият беше яхнал отпочинал арабски жребец, а другият — запенен от езда андалузки кон. Пред самите порти те се спряха и неволно се спогледаха, тъй като, пристигайки от две напълно противоположни посоки, почти се сблъскаха.

— Господин дьо Шико — възкликна онзи от пристигналите, който беше по-млад, и се поклони учтиво. — Как сте?

— А, сеньор дьо Бюси! Както никога добре, господине — отговори Шико с непринудена учтивост на истински благородник, а и приветствието на Бюси го разкриваше като уважаван и добре възпитан сановник.

— Вие сте пристигнали, за да присъствате на сутрешния тоалет на краля? — осведоми се Бюси.

— И вие също, както предполагам?

— Не, аз искам да засвидетелствам своето почитание към монсеньор херцог д’Анжу. Вие знаете, господин дьо Шико, че аз нямам щастието да принадлежа към любимците на негово величество.

— За това следва да бъде упрекнат кралят, а не вие, господине.

Бюси се поклони.

— Да, господине, аз бях на лов — отговори Шико. — А вие също ли пътешествахте?

— Да, обикалях из провинцията. А сега, господине — продължи Бюси, — ще благоволите ли да ми направите една услуга?

— Няма защо да питате. Всеки път, когато господин дьо Бюси благоволи да се обърне към мен с молба, независимо каква би била тя — той ми оказва най-висока чест.

— Отлично. Вас като привилегирован човек ще ви пуснат в лувърските палати, а аз ще остана да чакам в приемната. Бъдете така любезен, предупредете херцог д’Анжу, че го очаквам.

— Ако херцог д’Анжу е в Лувъра, той непременно ще присъства на кралския тоалет. Защо, господине, да не дойдете заедно с мен?

— Боя се да не видя недоволство върху лицето на краля.

— Така значи!

— По дяволите, той до ден днешен не ме е глезил с мили усмивки.

— Бъдете спокоен, всичко скоро ще се промени.

— Ах, да не би да предсказвате бъдещето, господин дьо Шико?

— Понякога. Не унивайте, господин дьо Бюси — да вървим!

Те влязоха в Лувъра и там се разделиха: единият се отправи към кралските покои, а другият — към апартаментите, заети от монсеньор херцог д’Анжу, в които по-рано, както вече струва ми се, бяхме казвали, обитаваше кралица Маргьорит.

Анри III току-що се беше събудил. Той позвъни с голямата камбанка и тълпа от слуги и приятели се устреми към кралската спалня. На краля вече беше поднесен кокоши бульон, вино с подправки и пастет от месо, когато при своя августейши повелител влезе възбуденият Шико, който дори без да поздрави, започна с това, че грабна парче пастет от сребърната чиния и отпи бульон от златната паничка.

— Дяволите да го вземат — възкликна кралят, придавайки си гневен вид, макар че беше безкрайно зарадван. — Та това е нашият мошеник Шико! Беглецът, скитникът, обесникът Шико!

— Е, е, какво говориш, сине мой — каза Шико и седна, както си беше с прашните ботуши на краката, най-безцеремонно в огромното, бродирано със златни хералдически лилии кресло, където вече седеше Анри III. — Значи забравихме нашето завръщане от Полша, когато ние играехме ролята на елена, а магнатите изпълняваха ролите на хрътки. Дръж го, дръж го, хвани го!

— Ето, върна се този негодник — каза Анри, — отсега нататък ще ми се налага да слушам само остроти. Толкова ми беше спокойно през тези три седмици.

— Ба — възкликна Шико. — Вечно се оплакваш. Приличаш на своите поданици, дявол да ме вземе! Да видим с какво си се занимавал в мое отсъствие и какви глупости си свършил, управлявайки нашето прекрасно Френско кралство!

— Господин Шико!

— Хм! А нашите народи все още ли ти се плезят?

— Безделник!

— Не са ли обесили някого от твоите накъдрени господинчовци? Ах, извинете, господин дьо Келюс, не ви забелязах.

— Шико, ще се скараме.

— И най-после, останаха ли някакви пари в нашите сандъци, или в сандъците на евреите? Парите биха хванали място, трябва непременно да се повеселим, кълна се в светата утроба! Животът е непоносимо скучен.

И Шико алчно се нахвърли върху зачервените парчета пастет в чинията.

Кралят се разсмя — всички подобни сцени неизменно завършваха със смеха му.

— Разкажи къде беше и какво прани през дългото си отсъствие?

— Аз — отвърна Шико — съставях проект за малка процесия в три действия.

Действие първо: каещи се, облечени само по ризи и гащи, се изкачват от Лувъра на Монмартър, като се скубят и се бият с юмруци.

Действие второ: същите каещи се, голи до кръста, се спускат от Монмартър към абатството „Света Женевиев“, като по пътя усърдно се бичуват с трънени броеници.

Действие трето: накрая, тези същите каещи се, вече съвсем голи, се връщат от манастира „Света Женевиев“ в Лувъра, като по пътя се налагат един друг с ремъци, камшици, или бичове.

Отначало бях замислил да въведа като неочаквана перипетия преминаването на процесията през Гревския площад, където палачите да изгорят каещите се — всички, — от първия до последния. После обаче се сетих, че Всевишният сигурно е запазил там, при себе си, горе, малко от содомската сяра и гоморския катран и реших да не го лишавам от удоволствието лично да се заеме с печенето на грешниците. И тъй, господа, в очакване на този голям ден, хайде да се развличаме.

— Почакай, отначало разкажи с какво се занимаваше — каза кралят. — Знаеш ли, че бях заповядал да те издирват по всички вертепи на Париж?

— А Лувъра добре ли претърси?

— Да не би някой развратник да те е държал затворен, приятелю?

— Това е невъзможно, Анри, та ти си събрал при себе си в Лувъра всички развратници на кралството.

— Значи греша?

— Бога ми, разбира се, че грешиш. Впрочем, както винаги и във всичко.

— В края на краищата, ще стане ясно, че си бил на покаяние.

— Да, именно. Заловил се бях с религията, исках да разбера какво е това и ей богу — дойде ми до гуша от нея. Не понасям монасите. Фю! Мръсни животни.

В този момент в стаята влезе господин дьо Монсоро и почтително се поклони на краля.

— Ах, ето ви и вас, господин главен ловчия — каза Анри. — Кога ще ни зарадвате с някакъв увлекателен лов?

— Когато е угодно на вас, ваше величество. Получих известие, че в Сен-Жермен-ан-Ле е пълно с глигани.

— Глиганът е изключително опасен звяр — каза Шико. — Спомням си как крал Шарл IX едва не загина, когато ловуваше глигани, а освен това, копието е такова грубо оръжие, че непременно ще направи мазоли на нашите малки ръчички. Не е ли така, сине мой?

Граф дьо Монсоро косо погледна Шико.

— Погледни — каза гасконецът, обръщайки се към Анри, — неотдавна твоят главен ловчия е срещнал вълк.

— Защо мислиш така?

— Защото подобно облаците на поета Аристофан, той е запазил нещо вълче в лицето си, особено в очите. Просто поразително!

Граф дьо Монсоро се обърна пребледнял и каза на Шико.

— Господин Шико, аз рядко бивам в двореца и не съм свикнал да си имам работа с шутове, но ви предупреждавам, че не обичам да ме оскърбяват в присъствието на моя крал, особено когато става дума за службата ми при него.

— Това се вижда, господине — отвърна Шико, — вие сте пълна противоположност на нас, придворните; затова и ние така се смяхме на последната шега на краля.

— Каква последна шега? — попита Монсоро.

— На тази, че той ви назначи за главен ловчия. Виждате ли, ако моят приятел Анри е по-малък шут от мен, то като глупак е къде по-голям.

Монсоро хвърли на гасконеца страшен поглед.

— Хайде, хайде — примирително каза Анри, чувствайки, че във въздуха замириса на кавга, — да поговорим за нещо друго, господа.

— Да — каза Шико, — да поговорим за чудесата на Шартърската богородица.

— Шико, не богохулствай — строго предупреди кралят.

— Да богохулствам? Аз? — учуди се Шико. — Стига, ти ме вземаш за човек на църквата, а аз съм човек на шпагата. Напротив, длъжен съм да те предупредя за някои неща, сине мой.

— За какво именно?

— За това, че ти се държиш по отношение на Шартърската богородица донемайкъде невежливо.

— Откъде го измисли това?

— За това няма съмнение: светата Дева има две ризи, които са свикнали да лежат заедно, а ти ги разедини. На твое място, Анри, аз бих съединил ризите и тогава ти би имал поне едно основание да се надяваш на чудо.

Този твърде груб намек за разделянето на краля от кралицата предизвика смеха на придворните.

Анри се протегна, разтърка очите си и също се усмихна.

— Този път — каза той — нашият глупак е дяволски прав.

Разговорът се промени.

— Господине — шепнешком каза Монсоро, обръщайки се към Шико, — няма ли да ви бъде угодно, без да привличате ничие внимание, да ме почакате ей там, в нишата до прозореца.

— То се знае, господине — каза Шико, — с преголямо удоволствие.

— Добре, тогава да идем там.

— С вас съм готов да отида дори в най-гъстите дебри, господине.

— Стига шегички, тук те на никого не са нужни, нали няма кой да се смее на тях — каза Монсоро, присъединявайки се към шута, който вече чакаше в посочената му ниша до прозореца. — Тук сме на четири очи и можем да си поговорим откровено. Слушайте, господин Шико, господин глупако, господин шуте, един благородник ви забранява — проумейте добре тези думи — забранява ви да му се присмивате.

Той ви предлага да поразмислите както трябва, преди да определяте срещи в гората, защото в тези гори, където сега ме приканвахте, растат цял комплект тояги и пръти, напълно пригодни да заменят онези ремъци, с които толкова забележително ви напердашиха по заповед на херцог дьо Майен.

— А-а — проточи Шико, без да показва ни най-малък признак на вълнение, макар че в черните му очи проблесна зловещо пламъче, — господине, вие ми напомняте за моя дълг към херцог дьо Майен и искате да задлъжнея и към вас също така, както към херцога, да впиша вашето име в същата рубрика на паметта си и да ви предоставя с херцога равни права на моята признателност.

— Струва ми се, че сред вашите кредитори, господине, вие забравихте да назовете най-главния.

— Това ме учудва, господине, винаги съм се гордял със своята памет. Кой ще е този кредитор? Разкрийте ми, моля ви!

— Метр Никола Давид.

— О! За него не се безпокойте — с мрачна усмивка каза Шико, — на него вече нищо не съм му длъжен — всичко е платено докрай.

В този миг към разговора се присъедини трети събеседник.

Това беше Бюси.

— А, господин дьо Бюси — каза Шико, — моля ви, помогнете ми. Ето господин дьо Монсоро, който се готви да ме преследва като че ли съм лопатар или елен. Кажете му, господин дьо Бюси, че той греши, той има работа с глиган, а глиганът се нахвърля върху ловеца.

— Господин Шико — отговори Бюси, — според мен вие сте несправедлив към господин главния ловчия, мислейки, че той ви взема не за онзи, който сте, тоест не за благородник. Господине — продължи Бюси, обръщайки се към графа, — на мен е възложена честта да ви уведомя, че монсеньор херцог д’Анжу желае да побеседва с вас.

— С мене? — обезпокои се Монсоро.

— Именно с вас, господине — потвърди Бюси.

Монсоро хвърли на пратеника на херцога остър поглед, мъчейки се да проникне в дълбините на душата му, но очите и усмивката на Бюси бяха изпълнени с такава безгрижна яснота, че главният ловчия бе принуден да се откаже от намерението си.

— Вие ли ще ме заведете, господине? — осведоми се той.

— Не, господине, аз ще побързам да известя негово височество, че веднага ще се явите при него, а вие през това време помолете краля да ви разреши да напуснете.

И Бюси се върна по същия път, по който беше дошъл, промъквайки се с обичайната си ловкост през тълпата придворни.

Херцог д’Анжу действително чакаше в кабинета си, препрочитайки известното вече на нашите читатели писмо. Щом чу шум от разгръщане на завеси, той помисли, че това е Монсоро, който идва по негово нареждане, и скри писмото.

Влезе Бюси.

— Къде е той? — попита херцогът.

— Сега ще дойде, монсеньор.

— Нищо ли не подозира?

— Е, дори и да е така, дори да подозира нещо — каза Бюси, — нима той не е ваше създание? Вие сте го извадили от калта, нима не сте в състояние да го изпратите там обратно?

— Без съмнение — каза херцогът с оня загрижен израз на лицето, който се появяваше винаги, когато чувстваше приближаването на важни събития и необходимостта от някакви енергични действия от негова страна.

— Какво, днес той по-малко виновен ли ви се струва, отколкото вчера?

— Напротив, стократно по-виновен. Неговите деяния се отнасят към престъпленията, които стават все по-тежки, колкото повече се размишлява върху тях.

— Каквото и да се говори — каза Бюси, — всичко се свежда до едно: той вероломно отвлича млада девойка от благородническо потекло и с измама се жени за нея, използвайки за това средства, недостойни за един благородник; той трябва или сам да поиска разтрогване на брака, или вие да направите това заради него.

— Договорихме се.

— Заради дъщерята, заради бащата, заради Меридорския замък, заради Диана — давате ли ми думата си?

— Давам.

— Помислете, те са предупредени, те с тревога очакват как ще завърши разговорът ви с този човек.

— Девойката ще получи свобода, Бюси, давам ви дума.

— Ах — каза Бюси, — ако вие направите това, монсеньор, вие действително ще бъдете велик принц.

И като взе ръката на херцога, същата онази ръка, която подписа толкова лъжливи обещания и наруши толкова клетвени обети, той почтително я целуна.

В този момент пред вратата се чуха стъпки.

— Това е той — каза Бюси.

— Поканете господин дьо Монсоро да влезе — извика със строг тон Франсоа и в тази строгост Бюси съзря добро предзнаменование.

Този път младият човек, почти уверен в това, че най-после достигна венеца на своите желания, разменяйки поклон с Монсоро, не можа да потуши в погледа си тържествуващия и насмешлив блясък. Колкото се отнася до главния ловчия, то той посрещна погледа на Бюси с помътнял взор, зад който като зад стената на непристъпна крепост скри своите чувства.

Бюси чакаше в известния вам коридор, в онзи същия коридор, където веднъж през нощта Шарл IX, бъдещият Анри III, херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз едва не удушиха Ла Мол с колана на кралицата майка. Сега в този коридор и на площадката на стълбата, където той излезе, се тълпяха благородници, пристигнали да се поклонят на херцога.

Бюси се присъедини към този жужащ рой и придворните побързаха да му сторят място. В двореца на херцог д’Анжу Бюси се ползуваше с почитание както за своите лични заслуги, така и за това, че в негово лице виждаха любимец на херцога. Нашият герой надеждно скъта в дълбочината на сърцето си обхваналото го вълнение и с нищо не издаде смъртната тъга, затаена в душата му. Той чакаше как ще завърши разговорът, от който зависеше неговото щастие, цялото му бъдеще.

Беседата обещаваше да бъде твърде оживена. Бюси вече добре познаваше главния ловчия и разбираше, че той не е от онези, които се предават без борба. Херцог д’Анжу трябваше само да сложи ръка върху Монсоро и ако той не се огъне — тогава по-зле за него — ще бъде сломен!

Изведнъж от кабинета се разнесе познатият тътен на гласа на принца. Изглежда, той заповядваше.

Бюси потрепера от радост.

— Аха — каза си той, — херцогът държи на думата си.

Но след тези първи шумове не последваха други.

Изплашени, придворните замълчаха и с безпокойство започнаха да се споглеждат, а в коридора настъпи дълбока тишина.

Тишината разтревожи Бюси, наруши неговите мечтания. Надеждата го напусна и в замяна дойде отчаянието. Той чувстваше как бавно текат минутите и в такова състояние се измъчва около четвърт час.

Внезапно вратата на стаята на херцога се разтвори, иззад завесите се разнесоха весели гласове.

Бюси изтръпна. Той знаеше, че в стаята няма никои, освен херцога и главния ловчия и ако тяхната беседа протичаше така, както очакваше той, не би могло да има причини за веселие.

Гласовете се усилиха и скоро завесата се вдигна. Монсоро излезе, отстъпвайки заднешком и кланяйки се. Херцогът го изпрати до прага на стаята с думите:

— Сбогом, приятелю. Между нас всичко е решено.

— Приятелю — промърмори Бюси. — По дяволите! Какво значи това?

— По този начин, монсеньор — говореше Монсоро, все още обърнат с лице към херцога, — ваше височество счита, че най-доброто средство — това е гласността?

— Да, да — каза херцогът, — всички тайни от този род — това са детинщини.

— Значи — продължи главният ловчия — довечера аз ще я представя на краля.

— Вървете и не се бойте от нищо. Аз всичко ще подготвя.

Херцогът се приближи до главния ловчия и му прошепна няколко думи на ухото.

— Ще бъде изпълнено, монсеньор — отговори онзи.

Монсоро отмери последен поклон на херцога, който оглеждаше събралите се придворни, без да забележи Бюси, скрит зад завесата, в която се беше вкопчил, за да се задържи на краката си.

— Господа — каза Монсоро, обръщайки се към придворните, които очакваха своя ред за аудиенция и вече предварително се бяха преклонили пред новия фаворит, както изглежда затъмнил с блясъка на подарените му милости самия Бюси, — господа, позволете ми да ви съобщя една новина: монсеньорът ми разреши да оглася брака си с Диана дьо Меридор, която вече от един месец е моя съпруга и която аз под неговото покровителство тази вечер ще представя в двореца.

Бюси се олюля, ударът, макар че вече не беше внезапен, все пак беше ужасен и на младия човек се струваше, че е смазан от тежестта на стоварилата се върху него беда.

В този момент Бюси вдигна глава, херцогът също, и двамата бледни, но под наплива на съвършено противоположни чувства, се спогледаха: погледът на Бюси изразяваше безкрайно презрение, в очите на херцога се четеше уплаха.

Монсоро се промъкваше през тълпата благородници, обсипван от поздравления и любезности.

Бюси понечи да тръгне към херцога, но херцогът, виждайки това движение, побърза да спусне завесата; зад нея вратата тутакси се захлопна и се чу как щракна ключът в ключалката.

Бюси почувства как горещата кръв като поток нахлу към слепоочията и сърцето му. Ръката му сама се спусна към дръжката на кинжала, който висеше на кръста му, и наполовина измъкна острието от ножницата, понеже този човек не умееше да се съпротивлява на първия порив на своите неукротими страсти; обаче същата тази любов, която тласкаше към насилие, парализира порива. Горчивата, дълбока, разкъсваща мъка заглуши гнева. Сърцето не се изду под напора на яростта — то се пръсна. В този пристъп на две едновременно борещи се в душата му страсти енергията на младия човек секна. По този начин се сблъскват и едновременно падат две могъщи вълни, които се издигат като че ли чак до небето.

Бюси разбра, че ако остане тук, разкъсващата го мъка може да се превърне в любопитно зрелище за придворната тълпа. Той се добра до тайната стълба и се спусна по нея в двора на Лувъра, яхна коня и в галоп се понесе към улица Сент-Антоан.

Баронът и Диана очакваха отговора, обещан им от Бюси. Младият човек застана пред тях бял като платно, с изкривено лице и налети с кръв очи.

— Госпожо — възкликна той. — Презирайте ме, ненавиждайте ме! Предполагах, че все нещо представлявам на тоя свят, а аз съм просто една нищожна прашинка. Мислех, че съм способен на нещо, а се оказва, че не мога дори да си изтръгна сърцето от гърдите. Госпожо, вие действително сте съпруга на господин дьо Монсоро и от този час — законно призната. Днес вечерта вие ще бъдете представена в двореца. А аз съм само един беден глупак, жалък безумец, впрочем, не, по-скоро вие бяхте прав, господин барон — херцог д’Анжу е страхливец и подлец.

И оставяйки изплашените баща и дъщеря, обезумял от мъка, пиян от ярост, Бюси изскочи от стаята, изтича по стълбата надолу, скочи върху седлото, забоде двете шпори в корема на коня и се понесе накъдето му видят очите, захвърлил поводите и предизвикващ около себе си объркване и страх. Притиснал ръка към гърдите, той мислеше само за едно: как да накара отчаяно биещото си сърце да замлъкне.