Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (12)

Глава 12
За това, как Бюси намери едновременно и портрета, и оригинала му

Ловът завърши към четири часа следобед, а към пет целият двор се връщаше в Париж. Отгатнал сякаш желанието на херцог д’Анжу, кралят заповяда да минат през Сент-Антоанското предградие.

Господин дьо Монсоро под предлог на предстоящото му същата вечер заминаване се прости с краля и принцовете и потегли със своите ловджии към Фроманто.

Когато минаваха покрай Бастилията, кралят обърна внимание на спътниците си върху гордия и мрачен вид на тази крепостна твърдина. Това бе деликатен начин да напомни на придворните какво ги очаква, ако някой прекрасен ден им хрумне да се прехвърлят във вражеския стан.

Намекът беше разбран и придворните удвоиха раболепното си поведение пред него.

През това време херцог д’Анжу тихо обясняваше на Бюси, който яздеше рамо до рамо с него:

— Гледай внимателно, Бюси, гледай добре: виждаш, ли вдясно дървена къщичка с малка статуя на светата Дева под билото на покрива? Започни оттам и преброй още три след нея.

— Преброих — каза Бюси.

— Нас ни интересува петата къща — каза херцогът, — онази, която гледа срещу улица Сент-Катрин.

— Виждам, монсеньор. Погледнете, погледнете, народът се е струпал по всички прозорци при тръбните звуци, възвестяващи за идването на краля.

— С изключение на прозорците на къщата, която ти показах — каза херцогът, — те продължават да са плътно затворени.

— Но на един от тях завесата леко се отмести — каза Бюси и почувства как сърцето му силно заби.

— И все пак нищо не ще успееш да видиш зад нея. О!… Тази дама здраво се пази, или пък здраво я пазят. Във всеки случай това е домът, който ни интересува. В двореца ще ти дам ключа от него.

Бюси хвърли жаден поглед към тесния отвор между завесите, но колкото и да напрягаше зрението си, не можа да различи нищо.

Вече в двореца си, херцогът незабавно връчи на Бюси ключа и още веднъж го посъветва да бъде предпазлив. Бюси му обеща да изпълни всичко, което се иска от него, и побърза да се прибере вкъщи.

— Всичко наред ли е? — попита той Реми.

— С този въпрос щях да се обърна и аз към вас, господине.

— Нищо ли не можа да откриеш?

— Домът се оказа толкова неразличим от другите през деня, колкото и през нощта. Мотах се без полза между пет-шест съседни къщи.

— В такъв случай — каза Бюси, — на мен, изглежда, ми е провървяло повече, драги ми Одоен.

— Как да разбирам това, монсеньор? Нима вие също сте търсили този дом?

— Не, аз просто минах по същата улица.

— И разпознахте вратата?

— Провидението, приятелю мой, има свои околни пътища и тайни.

— А кое ви кара да сте сигурен, че това е същият дом?

— Няма да кажа, че съм сигурен, но се надявам.

— А кога ще разбера дали ви се е удало да намерите това, което търсите?

— Утре сутринта.

— А дотогава няма ли да ви трябвам?

— Не, драги Реми.

— Не може ли поне да ви придружавам?

— Изключено.

— Поне бъдете внимателен, монсеньор.

— Ах! — каза Бюси. — Съветът ви е излишен. Аз се славя с предпазливостта си.

Бюси се наобядва добре като човек, който не знае къде и какво ще вечеря, след това, когато удари осем часът, подбра най-добрата си шпага, напъха в пояса си два пистолета, въпреки неотдавна издадения кралски указ, и заповяда да му докарат носилката, с която бе отнесен до улица Сен-Пол. Пристигнал на посоченото място, той позна къщата със светата Дева, отброи четири къщи, увери се, че петата е същата, която му показа херцогът, и като се загърна с тъмната си широка наметка, се притаи на ъгъла на улица Сент-Катрин, решил да изчака два часа, а ако и след това никой не се появи — да постъпи както се случи.

Когато Бюси застана в засада, на камбанарията на черквата „Свети Павел“ удари девет часът. Не бяха минали и десет минути, когато забеляза в мрака двама конници, излизащи от портите на Бастилията. Те спряха пред Турнелския дворец. Единият слезе от коня и хвърли поводите на другия, по всяка вероятност негов слуга, който обърна конете и препусна с тях обратно по пътя, по който бяха дошли. След като изчака, докато конете и ездачът потънат в нощната тъма, господинът тръгна към дома, наблюдаван от Бюси.

Няколко крачки, преди да стигне до входната врата, непознатият направи голям кръг, сякаш за да изследва мястото наоколо, и след като се увери, че никой не го следи, влезе в дома.

Бюси чу как вратата се захлопна с трясък.

Изчака още малко, за да не би тайнственият пришълец да се задържи зад прозорчето и да огледа улицата; няколко минути по-късно Бюси напусна своето убежище, пресече улицата, отвори вратата с ключа и безшумно я заключи след себе си.

Сетне погледна през прозорчето. То бе тъкмо на височината на очите му и това го зарадва: положително именно през него бе наблюдавал Келюс.

Но Бюси бе проникнал в заветния дом не за да стърчи на входната врата. Той бавно тръгна навред, затърси с ръце стените за опора и в края на антрето, отляво, напипа с крак първото стъпало на стълбите.

И тук Бюси се спря по две причини: първо, той почувства, че от вълнение му се подкосяват краката, второ, чу глас, който каза:

— Гертруда, предупредете вашата господарка, че съм тук и искам да вляза при нея.

Молбата бе отправена с повелителен тон, изключваш всякакъв отказ. Минута по-късно Бюси чу гласа на прислужницата:

— Заповядайте в гостната, господине, госпожата ще дойде при вас.

И Бюси чу как изскърца затваряна врата.

Той си спомни, че Реми бе изброил дванадесет стъпала и на свой ред ги преброи, след което се оказа на стълбищната площадка.

По-нататък трябваше да следва коридор с три врати. Бюси затаи дъх и като простря напред ръка, направи няколко предпазливи крачки. Ръката му веднага се натъкна на първата врата, същата, през която бе влязъл непознатият; Бюси продължи пътя си, стигна до втората врата и целият обзет от трепет, превъртя ключа, стърчащ в ключалката, и бутна вратата.

В стаята, в която се озова, бе тъмно, само от страничната врата проникваше ивица светлина. Тя осветяваше прозореца, закрит с два гоблена, при вида на които сърцето на младия човек радостно затупа.

Бюси вдигна глава и в същия лъч светлина можа да види върху тавана същия познат му плафон с митологични герои. Той протегна ръка и напипа резбованата табла на кревата.

Съмненията му се разсеяха: той стоеше в същата стая, в която се бе събудил през нощта, след като така щастливо го бяха ранили — щастливо, защото раняването му бе станало причина да срещне гостоприемството на неизвестната дама.

Гореща тръпка премина по тялото му, щом само докосна тази постеля и вдъхна сладостния аромат, който го облъхна от леглото на младата прекрасна жена.

Бюси се скри зад завесите на балдахина и се вслуша.

В съседната стая се чуваха нетърпеливите стъпки на непознатия. От време на време той се спираше и цедеше през зъби:

— И къде толкова се бави… Няма ли да дойде най-сетне?

След едно такова поредно изказано нетърпение вратата към гостната, разположена, изглежда, срещу открехнатата врата на спалнята, се отвори. Килимът предаде приглушено меките стъпки на малки крачета. До слуха на нашия герой достигна шумоленето на рокля, сетне се чу женски глас, в който се долавяше едновременно страх и презрение. Гласът попита:

— Аз съм тук, господине, какво искате от мен?

„Охо! — помисли си Бюси, скрит зад завесите. — Ако това е любовникът, поздравявам от цялата си душа съпруга.“

— Госпожо — произнесе непознатият, на когото бе оказан толкова студен прием, — имам чест да ви известя: утре сутринта заминавам за Фонтенбло и затова дойдох да прекарам нощта с вас.

— Узнахте ли нещо за моя баща? — попита същият женски глас.

— Госпожо, изслушайте ме…

— Господине, забравихте ли какво се споразумяхме вчера, преди да дам съгласието си да стана ваша жена? Първото ми условие бе — или баща ми да дойде в Париж, или аз да замина при него.

— Госпожо, щом се върна от Фонтенбло, незабавно ще отидем при него, давам ви думата си, но засега…

— О! Господине, безсмислено е да затваряте вратата, няма да прекарам дори една-единствена нощ под един покрив с вас, докато не разбера къде е баща ми и какво става с него.

И жената, произнесла тези твърди думи, поднесе до устните си малка сребърна свирка. Разнесе се рязко продължително изсвирване.

Така биваше повиквана прислугата във времената, когато звънецът още не беше изобретен.

В същия миг вратата, през която бе проникнал Бюси, се разтвори, в спалнята се втурна прислужницата на младата дама, една висока снажна мома; очевидно тя очакваше този сигнал и едва чула го, се бе спуснала стремително на помощ на своята господарка.

Прислужницата пресече гостната и остави вратата широко отворена след себе си.

В стаята, в която се криеше Бюси, нахлу поток светлина и нашият герой можа да види на стената между прозорците познатия женски портрет.

— Гертруда — каза дамата, — не лягайте да спите и бъдете някъде наблизо, за да чувате гласа ми.

Прислужницата нищо не отвърна и се оттегли по същия път, по който бе дошла, като остави след себе си вратата отворена, а по този начин и осветен от светлината на съседната стая възхитителния портрет.

За Бюси изчезна и последната сянка на съмнение. Портретът беше същият.

Той се промъкна на пръсти до стената и застана зад разтвореното крило на вратата с намерение да наблюдава по-нататък какво става през пролуката между вратата и рамката й, но, колкото и безшумно да се движеше, паркетът неочаквано изскърца под краката му.

Този звук накара жената да се обърне и пред очите на Бюси се възправи дамата от портрета, приказната фея на неговия блян.

Макар и да не бе чул нищо, мъжът се обърна след жената.

Това беше граф дьо Монсоро.

— Аха… — беззвучно прошепна Бюси, — белият раванлия кон… жената напреки на седлото… навярно ще чуя сега някаква потресаваща история.

И той изтри потта, внезапно избила върху челото му.

Както вече споменахме, Бюси виждаше двамата — и мъжа, и жената. Непознатата стоеше бледа, изправена, гордо отметнала глава, граф дьо Монсоро бе също бледен, но с мъртвешка, отблъскваща бледност. Той нетърпеливо потропваше с крак и гризеше ноктите си.

— Госпожо — произнесе той, — не се надявайте, че ще можете и занапред да ми разигравате ролята на преследвана, нещастна жертва. Вие сте в Париж, в моя дом и, нещо повече, от днес вие сте графиня дьо Монсоро, тоест моя законна съпруга.

— След като съм ваша съпруга, защо не искате да ме отведете при моя баща? Защо продължавате да ме криете от очите на целия свят?

— Забравяте херцог д’Анжу, госпожо.

— Вие ме уверявахте, че щом стана ваша съпруга, ще престана да се опасявам от него.

— Аз имах предвид…

— Вие ми се заклехте.

— Но, госпожо, трябва да взема допълнително някои предпазни мерки.

— Прекрасно, господине, вземете ги и елате при мен.

— Диана — каза графът и явно личеше, че в гърдите му се надига гняв, — Диана, не превръщайте в играчка свещените връзки на съпружеството. Сериозно ви съветвам.

— Дръжте се така, господине, че да не изпитвам недоверие към съпруга си, и аз ще изпълнявам образцово съпружеските си задължения.

— Струва ми се обаче, че със своето отношение към вас и с това, което направих за вас, заслужавам пълното ви доверие.

— Господине, мисля, че в цялата тази работа вие се ръководехте не само от моите интереси или, благодарение на слепия случай, извлякохте от него полза и за себе си.

— О, това вече е прекалено! — възкликна графът. — Тук е моят дом, вие сте моя жена, и, викайте ако щете самия дявол на помощ, тази нощ ще бъдете моя.

Бюси постави длан върху дръжката на шпагата си и направи крачка напред, но Диана не му даде време да излезе на сцената.

— Ето — каза тя и измъкна от корсажа си кинжал, — ето с какво ще ви отговоря.

Тя светкавично притича в стаята, където се криеше Бюси, затръшна вратата и спусна двойното й резе. Граф Монсоро забълва заплахи и заблъска с юмруци по вратата.

— Ако посмеете да избиете дори една дъска от тази врата — каза Диана, — ще ме намерите мъртва на прага. Вие ме познавате, господине, ще удържа на думата си.

— И бъдете спокойна, госпожо — прошепна Бюси, поел Диана в прегръдките си, — ще се намери кой да отмъсти за вас.

Диана едва не закрещя, но мигом съобрази, че най-страшната опасност идва от страната на мъжа й. Тя продължаваше да стиска в ръката си кинжала, но мълчеше, цялата трепереща, без да помръдне от мястото си.

Граф дьо Монсоро няколко пъти ритна силно с крак вратата, но, очевидно знаейки, че Диана е в състояние да изпълни заканата си, напусна гостната, като затръшна с грохот вратата. Шумът от отдалечаващите му се стъпки идваше все по-слабо от коридора и съвсем затихна по стълбите.

— Но вие, господине — обърна се тогава Диана, отстъпила крачка назад, за да се освободи от ръцете на Бюси, — кой сте и как попаднахте тук?

Бюси отвори вратата на гостната и коленичи пред Диана.

— Госпожо — каза той, — аз съм този, на когото вие спасихте живота. Как можахте да помислите, че мога да проникна при вас с лоши намерения или за да поругая честта ви?

В потока от светлина, нахлуващ от гостната, Диана видя благородното лице на младия човек и позна вчерашния ранен.

— Ах, това сте вие, господине! — възкликна тя и плесна с ръце. — Били сте тук и всичко сте чули?

— Уви, да, госпожо.

— Но кой сте вие? Вашето име, господине!

— Госпожо, аз съм Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси.

— Бюси? Същият онзи храбрец Бюси? — простодушно възкликна Диана, без да си дава сметка, какъв възторг пробуди това възклицание в сърцето на младия човек. — Ах, Гертруда — обърна се тя към прислужницата, която, дочула, че госпожата й разговаря с някого, изплашена притича в стаята, — Гертруда, повече няма от какво да се боя, от тази минута предоставям честта си под защитата на най-достойния и най-непорочния благородник на Франция.

И протегна ръка на Бюси.

— Станете, господине — каза тя, — сега, когато знам вече кой сте, трябва и вие да узнаете моята история.