Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (75)

Глава 35
За това, как пратеникът на херцог д’Анжу пристигна в Париж и за приема, който му беше оказан

Времето течеше, а нито Катерина, нито херцог д’Анжу се появяваха в Лувъра, и слуховете за раздора между братята ставаха все по-упорити и многобройни.

Кралят нямаше никакви известия от майка си и вместо да реши според пословицата, че „липсата на новини е добра новина“, той, напротив, си казваше, клатейки глава:

— Няма новини — лоши новини.

А миньоните повтаряха:

— Франсоа слуша лоши съвети и сигурно не пуска майка ви.

„Франсоа слуша лоши съвети…“ Наистина, цялата политика на странното царуване на Анри III и трите предшестващи царувания се свеждаха до това.

Лоши съвети послуша крал Шарл IX, когато той, макар да не бе заповядал, но във всеки случай бе разрешил Вартоломеевата нощ.

Лоши съвети последва Франсоа II, когато заповяда Амбоазкото клане.

Лоши съвети последва бащата на това израждащо се семейство, Анри II, когато изпрати на кладата толкова еретици и заговорници, преди самият той да бъде убит от Монтгомери. Последният, както казват, също послушал лоши съвети, поради което копието му попаднало така лошо точно под кралския шлем.

Никой не се осмели да каже на Анри III:

— В жилите на брат ви тече лоша кръв, той иска, както това е прието във вашия род, да ви лиши от трона, да ви изпрати в манастир или да ви отрови. Той иска да постъпи с вас така, както вие постъпихте с вашия по-голям брат и както вашият по-голям брат постъпи със своя, така, както вашата майка ви е научила да постъпвате един с друг.

Не, в онези времена кралят, и особено кралят от XVI век, би сметнал тези думи за обида, понеже тогава кралят беше човек.

Само цивилизацията успя да го превърне в такова копие на Господ бог като Луи XIV или в такъв безотговорен мит като конституционен монарх.

Затова миньоните казваха на Анри III:

— Господарю, вашият брат получава лоши съвети.

И доколкото един-единствен човек по право и ум молеше да съветва херцог д’Анжу, то над Бюси се събираха все по-големи и по-големи буреносни облаци.

Вече на явните съвети се обсъждаха средства за сплашване на врага, а на тайните съвети — средства за неговото унищожаване, когато се разнесе слух, че херцог д’Анжу е изпратил при краля свой пратеник.

Откъде дойде този слух? Кой го породи? Кой го пусна? Кой го разпространи?

Да се отговори на този въпрос е така трудно, както да се обясни откъде възникват въздушните вихри над земята, пясъчните вихрушки над полята, шумовете по улиците и площадите на града.

Някакъв зъл дух дава криле на определени слухове и ги пуска в пространството като орли.

Когато слухът, за който споменахме, стигна до Лувъра, той предизвика там голяма суматоха.

Кралят пребледня от гняв, а придворните, които винаги повтаряха в преувеличен вид чувствата на господаря си — посиняха.

Навсякъде се чуваха клетви.

Трудно е да се изброят всички тези клетви, но между другото се кълняха, че:

Ако пратеникът е старец, ще се подиграят, ще се погаврят с него и ще го изпратят в Бастилията.

Ако пратеникът е млад, ще го съсекат, ще го надупчат с куршуми, ще го нарежат на парченца, които ще разпратят по всички провинции на Франция като свидетелство за кралския гняв.

По обичая си миньоните започнаха да точат рапирите си и да се упражняват във фехтовка и хвърляне на кинжал. Шико остави шпагата и кинжала си да си почиват в ножниците и потъна в дълбоки размишления.

Виждайки Шико в размисли, кралят си спомни, че веднъж, по един труден въпрос, който впоследствие бе изяснен, Шико бе на същото мнение като кралицата майка, която беше права.

Той разбра, че в Шико е въплътена мъдростта, на кралството и се обърна към него с въпросите си.

— Господарю — след зрял размисъл отговори той, — монсеньор д’Анжу или е изпратил пратеник, или не е.

— Кълна се в бога — каза кралят, — струваше си да седиш, подпрял буза с юмрук, за да измислиш тази прекрасна дилема.

— Търпение, търпение, както казва на езика на метр Макиавели вашата августейша майка, бог да я пази. Търпение.

— Ти виждаш, че го имам — каза кралят, — щом те слушам.

— Ако е изпратил при вас пратеник, значи смята, че може да постъпи така. Ако смята, че може да постъпи така — а той е въплъщение на предпазливостта, значи той чувства, че е силен. Ако той се чувства силен, трябва да се пазим от него. Да се отнесем към силните с уважение. Да ги излъжем, но да не си играем с тях. Да приемем техния пратеник и да го уверим, че му се радваме до смърт. Това с нищо не ни задължава. Спомнете си как брат ви целуна славния адмирал Колини, когато той беше дошъл като пратеник на хугенотите? Хугенотите също се мислеха за силни.

— Значи ти одобряваш политиката на брат ми Шарл IX?

— Съвсем не, разберете ме правилно, давам ви пример и добавям: ако ние после намерим начин, не начин да накажем бедния херолд, слуга или пратеник, а начин да хванем за яката господаря, вдъхновителя, главата — великия и славен принц, монсеньор херцог д’Анжу, истинския и единствен виновник, разбира се, заедно с господата Гиз и да го заточим в крепост, по-сигурна от Лувъра, о, господарю, нека направим това.

— Уводът е добър — каза Анри III.

— Чумата да те тръшне, ти имаш добър вкус, сине мой — отговори Шико. — Значи да продължавам?

— Продължавай.

— Но ако не е изпратил при теб пратеник, защо разрешаваш на твоите приятели да блеят.

— Да блеят?

— Ти прекрасно разбираш. Бих казал „реват“, ако съществуваше и най-малката възможност да минат за лъвове. Казвам „блеят“… защото… Слушай, Анри, наистина противно е да гледа човек как тези юнаци, брадати като маймуните от твоя зверилник, като деца се занимават с игра на привидения и се стараят да изплашат хората с вик „Уу! Ууу!“. А какво ли ще стане, ако херцог д’Анжу не изпрати никого! Ще си въобразят, че това се дължи на тях и ще се мислят за важни птици.

— Шико, ти забравяш, че хората, за които говориш, са мои приятели, моите единствени приятели.

— Искаш ли да се обзаложим на хиляда екю, кралю мой? — попита Шико.

— Е?

— Ти ще заложиш на това, че тези хора ще запазят верността си към теб при всякакво изпитание, а аз че трима от четиримата ще ми принадлежат духом и телом още до утре вечер.

Увереността, с която говореше Шико, накара краля да се позамисли. Той не отговори нищо.

— Аха — каза Шико, — сега и ти се позамисли, сега и ти подпря с юмрук своята прелестна бузка. А ти си бил по-умен, отколкото мислех, сине мой, ето че разбра къде е истината.

— Е, и какво ще ме посъветваш?

— Кралю мой, съветвам те да чакаш. В това се крие половината от мъдростта на Соломон. Ако пратеникът пристигне — посрещни го, ако никой не пристигне, прави каквото искаш, но във всеки случай бъди признателен за това на брат си, който, повярвай ми, не трябва да се принася в жертва на твоите безделници, по дяволите! Той е голям мерзавец, зная това, но той е Валоа. Убий го, ако трябва, но за честта на името не го позори, с това той и сам успешно се справя.

— Ти си прав, Шико.

— Ето ти още един урок, за който си ми задължен. Имаш късмет, Анри, че не ги броим. А сега ме остави да спя. Преди осем дни бях принуден да напия един монах, а когато ми се налага да се занимавам с такива упражнения, после цяла седмица съм пиян.

— Монах? Не е ли това достойният брат от манастира „Света Женевиев“, за който ти вече си ми говорил?

— Същият. Ти и абатство му беше обещал.

— Аз?

— Да пукна! Това е най-малкото, което можеш да направиш за него след всичко, което той стори за теб.

— Значи той още ми е предан?

— Той те обожава. Впрочем, сине мой…

— Какво?

— След три седмици е празникът Тяло Христово.

— Е, какво?

— Надявам се, че ще ни изненадаш с някаква хубавичка процесия.

— Аз съм всехристиянски крал и мой дълг е да давам на народа пример за благочестие.

— И както винаги ще спреш в четирите манастира на Париж?

— Както винаги.

— В абатството „Света Женевиев“ също, нали?

— Разбира се, смятам то да бъде второто.

— Добре.

— А защо питаш за това?

— Просто така. Както знаеш, аз съм любопитен. Сега зная всичко, което исках да зная. Лека нощ, Анри.

В момента, когато Шико вече се беше разположил да спи, в Лувъра настана страшно вълнение.

— Какъв е този шум? — попита кралят.

— Сине мой, намери ми стая в града, или напускам службата си. Честна дума, да се живее в Лувъра вече става невъзможно.

Влезе капитанът на гвардията. Имаше много смутен вид.

— Какво има? — попита кралят.

— Господарю — отговори капитанът, — към Лувъра се приближава пратеник на монсеньор д’Анжу.

— Със свита ли е?

— Не, сам е.

— Тогава трябва да му се окаже два пъти по-достоен прием, Анри, защото той е и храбрец.

— Добре — каза кралят, като се опитваше да си придаде спокоен вид, макар мъртвешката бледност на лицето му да го издаваше. — Добре, нека целият ми двор се събере в голямата зала, да ме облекат в черно — когато имаш нещастието да разговаряш със своя брат чрез посредник, то трябва да имаш погребален вид.