Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ

Глава 1
Сватбата на Сен-Люк

През 1578 г., в последния неделен ден на Сирни заговезни, когато шумните дневни веселби по парижките улици взеха да затихват, в неотдавна построения разкошен дворец на брега на Сена, почти срещу Лувъра, за знаменитото семейство Монморанси, сродило се с кралския дом и неотстъпващо по начина на живот на принцовете, започна шумно празненство. Повод за това семейно събитие веднага след народните увеселения бе бракосъчетанието на Франсоа д’Епине дьо Сен-Люк, довереника и любимеца на крал Анри III, с Жана дьо Косе-Брисак, дъщеря на маршал дьо Косе-Брисак.

Сватбеният обяд стана в Лувъра и кралят, който даде с крайно нежелание съгласието си за този брак, се появи на празничната трапеза с никак неподобаващ за случая мрачен израз. А и облеклото му бе напълно в съответствие с вида му: тъмнокафяв костюм, същият, с който Куле го беше нарисувал на картината, изобразяваща сватбата на Жуаез. При вида на това мрачно величие, на този крал, напомнящ собствения си призрак, гостите се вцепеняваха от страх. Особено силно се свиваше сърцето на младоженката, която кралят удостояваше всеки път с поглед, пълен с неодобрение.

Навъсените обаче вежди на краля в разгара на брачния пир не будеха като че ли изненада у никого; всички знаеха, че причината се крие в една от дворцовите тайни, от които си струва да стоиш по-надалеч като от подводни рифове, защото натъкването на тях заплашва с неминуемо корабокрушение.

Едва дочакал да завърши обядът, кралят скочи рязко и всички гости бяха принудени щат не щат да последват примера му; надигнаха се дори онези, които изказваха шепнешком желанието си да продължат празничната гощавка.

Тогава Сен-Люк, след като се взря продължително в очите на жена си, за да почерпи сякаш в тях мъжество, се приближи до своя повелител:

— Ваше величество, ще благоволите ли да послушате довечера цигулкова музика и да украсите с присъствието си бала, който искам да дам във ваша чест в двореца Монморанси?

Анри III се обърна към младоженеца със смесено чувство на гняв и досада, но Сен-Люк му се поклони така ниско, с толкова много смирение и с такава молба в гласа, че кралят омекна.

— Е, добре, господине — отвърна той, — ние ще дойдем, макар да не заслужавате ни най-малко подобно доказателство за нашата благосклонност.

Тогава бившата госпожица дьо Брисак, от този ден вече госпожа дьо Сен-Люк, почтително благодари на краля, ала Анри обърна гръб на новобрачната, без да й отговори.

— С какво сте се провинили пред краля, господин дьо Сен-Люк? — попита Жана своя съпруг.

— Скъпа моя, ще ви разкажа всичко по-късно, когато буреносните облаци се разпръснат.

— А дали ще се разпръснат?

— Би трябвало — отвърна Сен-Люк.

Младоженката нямаше още навиците на законна съпруга и не се реши да настоява; тя притаи любопитството си дълбоко в сърцето и се зарече да продължи разговора при по-благоприятни обстоятелства, когато ще е в състояние да диктува своите условия на Сен-Люк, без да се страхува, че той ще ги отхвърли.

И така, когато започва историята, която искаме да разкажем на нашите читатели, в двореца Монморанси очакваха пристигането на Анри III. Но единадесет часа вече минаваше, а кралят все не идваше.

Сен-Люк бе поканил на бала всички свои приятели, а това значеше и приятели на краля. Освен това бе разпратил покани до принцовете и техните миньони[1], включително до приближените на нашия стар познат херцог д’Алансон, когото възшествието на Анри III на кралския престол бе направило херцог д’Анжу. Но херцогът не бе сметнал за нужно да се появи на сватбения обяд в Лувъра и вероятно не се канеше да присъства на сватбения бал в двореца Монморанси.

Кралят на Навара и съпругата му ги нямаше в Париж. Те, както читателят знае от предишния ни роман[2], се бяха спасили с бягство в Беарн и там застанаха начело на войските на хугенотите, оказали открита съпротива на краля.

Херцог д’Анжу както винаги спадаше към недоволните, но и с нищо не издаваше това недоволство; той неизменно се стараеше да стои в задните редове и да изтиква пред себе си благородниците от своето обкръжение, неотрезвени от ужасната съдба на Ла Мол и дьо Коконас, чиято екзекуция, без съмнение, нашите читатели не са забравили.

Не ще съмнение, че привържениците на херцога и последователите на краля се намираха в състояние на несигурен мир: не по-малко от два-три пъти на месец между тях възникваха дуели и само в много редки случаи нямаше убити или поне тежко ранени.

Колкото до Екатерина Медичи, най-заветното желание на кралицата майка се беше изпълнило — любимият й син се бе възкачил на трона, който тя така много беше бленувала за него, а по-точно казано, за самата себе си; този път тя царуваше, прикрита зад името му и с целия си вид и поведение даваше да се разбере, че в този преходен свят нейните грижи са насочени единствено към здравето и към нищо друго.

Разтревожен от необещаващото нищо добро отсъствие на краля и принцовете, Сен-Люк се мъчеше да успокои тъста си, който бе огорчен до дъното на душата си от този факт. Убеден, както впрочем и целият двор, в това, че крал Анри и Сен-Люк се намират в тесни приятелски връзки, маршалът се надяваше да се сроди с един източник на благодеяния — на ви сега! — всичко излезе тъкмо обратно: дъщеря му се бе бракосъчетала с едно истинско въплъщение на кралската немилост. Сен-Люк се мъчеше как ли не да вдъхне на стареца увереност, каквато самият той не изпитваше, а неговите приятели — Можирон, Шомберг и Келюс, натруфени като пуяци, неестествено изправени във великолепните си камизоли с огромни надиплени яки, върху които главите им стояха като поставени върху блюда, само подливаха масло в огъня с шегичките и иронично поднасяните си съболезнования.

— Бога ми, бедни наш приятелю — съчувстваше на Сен-Люк Жак дьо Леви, граф дьо Келюс, — страхувам се, че този път работата ти е съвсем спукана. Кралят ти се сърди, задето пренебрегна съветите му, херцог д’Анжу пък за това, че не изрази полагаемата се почит към носа му[3].

— Е, не — възрази Сен-Люк. — Грешиш, Келюс, кралят не дойде, защото замина за поклонение в Минимския манастир във Венсенската гора, а херцог д’Анжу — защото се влюбил в някаква дама, която аз, за беля, пропуснах да поканя.

— Ами! — възрази Можирон. — Не видяхме ли каква кисела физиономия имаше кралят на обяда? Човек, който е решил да тръгне с тояжката на поклонение в манастир, има кротък, благ израз на лицето. Колкото до херцог д’Анжу, нека, както твърдиш, някакви лични обстоятелства да са го възпрепятствали, но какво пречеше поне един от неговите анжуйци да беше присъствал? Огледай се наоколо — абсолютна пустота, дори самохвалкото Бюси не благоволи да се яви.

— Ах, господа — поклати съкрушен глава, маршал дьо Брисак, — как всичко това говори за изпадане в немилост! Господи боже мой! Как така негово величество се е разгневил на нашия дом, винаги толкова предан на короната?

И старият царедворец надигна скръбно ръце към небето.

Младите хора се заливаха от смях, ала тяхното весело настроение ни най-малко не успокояваше стария маршал, а само увеличаваше неговото отчаяние.

Младоженката, замислена и съсредоточена, бе измъчвана, както и баща й, от същия въпрос — с какво е могъл Сен-Люк да разгневи краля?

Самият Сен-Люк, разбира се, знаеше в какво се е провинил и затова се вълнуваше повече от всички останали.

Не щеш ли, на една от вратите към залата възвестиха за пристигането на краля.

— Ах! — просия маршалът. — Сега вече от нищо не се боя; за да бъда напълно щастлив, остава да чуя за пристигането и на херцог д’Анжу.

— А мен — измърмори Сен-Люк — присъствието на краля ме плаши повече от отсъствието му; той не идва току-така, сигурно иска да ми изиграе лош номер. Херцог д’Анжу е намерил за нужно да не дойде по същата причина.

Тези невесели мисли не попречиха на Сен-Люк да се втурне срещу своя повелител, който най-после се беше разделил с мрачната си кафява дреха и се появи в залата в трепет на пера, блясък на коприна и сияние на брилянти.

В същия миг, когато на една от вратите се появи Анри III, на противоположната врата изникна един друг крал Анри III — пълно подобие на първия, точно така облечен, обут, вчесан, накъдрен, напудрен и изчервен. И придворните, спуснали се до един към първия крал, изведнъж се спряха като вълна, срещнала по пътя си препречващ я мост и, обърнати сякаш от водовъртеж, се устремиха към другата врата, откъдето се беше появил кралският двойник.

Пред очите на Анри III се замяркаха зяпнали уста, бягащи погледи, фигури, изпълняващи пируети на един крак.

— Какво означава всичко това, господа? — попита кралят.

В отговор последва гръмогласен смях.

Кралят, избухлив по натура и най-малко склонен към кротост особено в тази минута, се намръщи, но точно тогава от навалицата на гостите се отдели Сен-Люк и се приближи до него.

— Ваше величество, там е Шико, вашият шут. Облякъл се е също като вас и сега подава ръка на дамите за целувка.

Анри III се разсмя. Шико се ползуваше при двора на последния Валоа със свобода, с каквато бе удостоен тридесет години преди него Трибуле при двора на Франсоа I и каквато щеше да бъде предоставена четиридесет години по-късно на Ланжели при двора на крал Луи XIII.

Работата е там, че Шико бе необикновен шут. Преди да го нарекат Шико, той се наричаше дьо Шико. Обикновен гасконски благородник, той не само бе дръзнал да встъпи в любовна конкуренция с херцог д’Майен, но и бе взел връх над този принц от кралско потекло, заради което, както се говореше, херцогът решил да се разправи с него и Шико бил принуден да търси убежище при Анри III. За покровителството, оказано му от приемника на Шарл IX, той се разплащаше с това, че говореше на краля истината, колкото и горчива да беше тя.

— Не мислите ли, уважаеми Шико — обърна се Анри към него, — че двама крале на един бал са твърде голяма чест за домакина?

— Ако смяташ така, позволи ми тогава да изиграя ролята на краля според умението си, а самият ти се опитай да се представиш за херцог д’Анжу. Току-виж, че те приели за него и тогава ще можеш да чуеш нещо любопитно, а и да разбереш какво замисля твоето братле или поне с какво е заангажиран в момента.

— А и наистина моят брат, херцог д’Анжу, отсъствува — забеляза кралят с явно неудоволствие.

— Още една причина да го замениш. Решено — аз ще бъда Анри, а ти — Франсоа. Аз ще царувам, а ти — ще танцуваш. Аз ще прибягна до целия комплект от преструвки, подобаващи на кралското величие, а ти ще се поразвлечеш малко, бедни мой кралю.

Кралят спря погледа си на Сен-Люк.

— Прав си, Шико. Аз ще се заема с танците — каза той.

„Колко съм се заблуждавал с опасенията си от кралския гняв — помисли си маршал дьо Брисак. — Тъкмо обратното, кралят е в рядко добро настроение.“

И той се засуети, като обсипваше безразборно с комплименти наляво и надясно всички гости, и най-важното, без да забравя да похвали и себе си за това, че е успял да намери за дъщеря си съпруг, толкова щедро отрупан с благосклонностите на негово величество.

През това време Сен-Люк се приближи до жена си. Жана дьо Брисак не беше от най-големите хубавици, ала притежаваше прелестни черни оченца, белоснежни зъбки, ослепителен цвят на лицето, тоест всичко онова, което взето заедно е прието да се нарича очарователна външност.

— Съпруже — обърна се тя към Сен-Люк, преследвана все от същата мисъл, — обяснете ми какво иска кралят от мен? Откакто се появи, не е престанал да ми се усмихва.

— Но когато се връщахме от обяда, вие говорехте съвсем друго, мила Жана. Тогава неговият поглед ви плашеше.

— Тогава негово величество беше в лошо настроение — каза младата жена, — а този път…

— Този път е още по-лошо — прекъсна я Сен-Люк. — Кралят се смее, без да разтваря устни. Бих предпочел да видя зъбите му. Жана, горкичката ми, кралят ни крои някакъв подъл сюрприз. О, не ме гледайте така нежно, моля ви, по-добре ми обърнете гръб! Впрочем при нас тъкмо навреме се приближава Можирон. Задръжте го около себе си, прикоткайте го, по-ухажвайте го.

— Давате ми доста съмнителен съвет, съпруже — усмихна се Жана, — ако реша да го последвам, могат да си помислят…

— Ах! — въздъхна Сен-Люк. — Да мислят каквото си щат, толкова по-добре.

И той обърна гръб на своята донемайкъде изненадана съпруга, и отиде да угажда на Шико, който се престараваше да важничи, за да изобрази краля, като предизвикваше с гримасите си всеобщ смях.

През това време Анри, освободен от кралското си величие, танцуваше, но без да изпуска изпод око Сен-Люк: ту ще го повика при себе си, за да му предаде щукналата в главата му духовитост, която всеки път, независимо дали му се беше удала или не, предизвикваше у младоженеца пристъп на гръмогласен смях, ту го черпеше от своята бонбониерка със захаросани бадеми и плодове, намирани от Сен-Люк неизменно за превъзходни. Стига само Сен-Люк да се отлъчеше за минутка от залата, където беше кралят, макар с намерение само да приветства гостите в другите зали, и Анри тутакси изпращаше след него някого от своите сродници или придворни, и младоженецът се връщаше сияещо усмихнат при своя повелител, а кралят с появата на своя любимец изпадаше в превъзходно настроение.

Внезапно до кралските уши достигна толкова силен шум, че той не можеше да бъде заглушен от общата бъркотия на звуците.

— Я виж! — каза Анри. — Не е ли това гласът на Шико? Чуваш ли, Сен-Люк? Кралят е дал воля на гнева си.

— Да, господарю — отзова се Сен-Люк, без да дава вид, че е схванал намека, съдържащ се в тези думи, — като че ли се кара на някого.

— Идете да разберете какво се е случило — разпореди се кралят — и незабавно ми доложете.

Сен-Люк се отправи да изпълни заповедта. И наистина, Шико крещеше високо, като в подражание на краля изговаряше думите гъгниво:

— Издал съм сума ти укази срещу разточителството. Ако не са ви достатъчни, ще издам още и още и ще ги умножавам дотогава, докато не окажат своето въздействие. Ако не са достатъчно добри, поне да бъдат много. Кълна се в рогата на Велзевул, моя братовчед, шест пажове, господин дьо Бюси, е прекалено.

И Шико изду бузи и широко се разкрачи с ръце на хълбоците, с което придоби пълно сходство с краля.

Върналият се Сен-Люк бе вече готов да отговори, когато в този миг тълпата се разтвори и откри пред погледите им шестима пажове, облечени с камизоли от златен брокат и обкичени с нанизи; върху гърдите на всеки паж сияеше с всички цветове на дъгата гербът на неговия повелител, извезан със скъпоценни камъни. След пажовете пристъпваше красив младеж с високо вдигната горда глава и презрително надигната горна устна, който хвърляше надменни погледи на всички страни. Семплата му дреха от черно кадифе контрастираше рязко с богатите костюми на пажовете.

— Бюси! — разнесоха се гласове. — Бюси д’Амбоаз!

И тълпата, втурнала се срещу новопристигналия, чиято поява бе предизвикала в залата такава суматоха, се отдръпна встрани, за да може той да мине.

Можирон, Шомберг и Келюс обкръжиха краля, за да го защитят сякаш от някаква опасност.

— Ама че работа, слугата е тук, а господаря му го няма — каза Можирон с намек за неочакваната поява на Бюси и отсъствието на херцог д’Анжу, към чиято свита принадлежеше последният.

— Да почакаме — забеляза Келюс, — пред слугата вървят собствените му слуги, така че и главният господар може да се появи след господаря на шестимата първи слуги.

— Тук има върху какво да се замислиш, Сен-Люк — намеси се и Шомберг, най-младият, а поради това и най-дръзкият миньон на крал Анри. — Не обърна ли внимание, че господин дьо Бюси не е твърде вежлив с тебе? Погледни — той е с черен камизол. По дяволите! Нима това е облекло за сватбен бал?

— Не — съгласи се и Келюс, — това е траурна премяна за погребален случай.

— Не е ли решил да благоволи да присъства на собственото си погребение? — измърмори Анри.

— И въпреки това, Сен-Люк — каза Можирон, — херцог д’Анжу не се появи след Бюси. Нима и тук си изпаднал в немилост?

Това многозначително „и тук“ прободе младоженеца право в сърцето.

— А защо всъщност трябва да се появи след Бюси? — взе да разсъждава Келюс. — Не помните ли: когато негово величество оказа чест на господин дьо Бюси и го запита няма ли да пожелае да принадлежи към хората на краля, Бюси му отговори, че вече принадлежи към дома на Клермоните и не изпитва необходимостта да принадлежи още на някого, както и че напълно го задоволява възможността да бъде господар на самия себе си, понеже е сигурен, че собствената му персона е най-добрият принц от всички принцове на света.

Кралят свъси вежди и захапа мустак.

— И въпреки това — каза Можирон, — както ми се струва, все пак Бюси е постъпил в свитата на херцог д’Анжу.

— Че какво толкова — флегматично възрази Келюс, — просто е сметнал, че херцогът е малко по-силен от нашия крал.

Тази забележка засегна дълбоко Анри, който цял живот мразеше по братски д’Анжу. Ето защо, макар кралят да не произнесе нито дума, всички можаха да видят как побледня.

— Хайде, господа — помъчи се да укроти разгарящите се страсти треперещият от вълнение Сен-Люк, — пощадете поне отмалко гостите ми. Не ми разваляйте сватбата.

Изглежда, тази молба насочи мислите на Анри в друга посока.

— Наистина, да не разваляме на Сен-Люк деня на неговата сватба, господа — каза той и взе да навива мустака си с лукав израз на лицето, който не остана незабелязан за бедния младоженец.

— Та какво излиза — възкликна Шомберг, — че Бюси днес е в съюз с хората на Брисак, така ли?

— Това пък откъде ти хрумна? — учуди се Можирон.

— Оттам, че Сен-Люк се застъпва горещо за него. По дяволите! В този презрян свят всеки може да се застъпи единствено само за себе си. Няма да сгреша, ако кажа, че у нас всеки защитава само своите близки, съюзници и приятели.

— Господа — възрази Сен-Люк, — господин дьо Бюси не ми е нито съюзник, нито приятел, нито роднина: той е мой гост.

При тези думи кралят хвърли злобен поглед към говорещия.

— И освен това — побърза да поправи грешката си нещастният Сен-Люк, сразен от кралския поглед — аз ни най-малко не се каня да го защитавам.

Бюси е шестимата пажове пред себе си се приближаваше с достойнство към краля с намерението да го приветства, но в този миг Шико, недопускащ никой да бъде предпочетен вместо него, закрещя:

— Ей, ти, там! Бюси! Бюси д’Амбоаз! Луи дьо Клермон! Граф дьо Бюси! Май няма да се спреш, докато не изредят всичките ти титли. Толкова ли не виждаш къде е истинският Анри, нима не можеш да различиш краля от глупака? Този, към когото така важно си се насочил, е Шико, моят глупак, моят шут. Понякога му щукват такива идиотщини, че направо да си умреш от смях.

Бюси обаче невъзмутимо продължаваше пътя си и, вече изравнил се с Анри, искаше да му се поклони, ала кралят каза:

— Не чухте ли, господин дьо Бюси! Викат ви.

И под оглушителния смях на миньоните обърна гръб на младия човек.

Бюси почервеня от гняв, но мигом се овладя. Той си даде вид, че уж приема сериозно думите на краля и, сякаш недочул подмятанията на Келюс, Шомберг и Можирон и не видял наглите им усмивки, се обърна към Шико.

— Простете ми, ваше величество — каза той. — Някои крале толкова много приличат на шутове, че никак не е трудно да се объркаш. Надявам се, ще ме извините, че приех вашия шут за краля.

— Какво, какво? — протегна шия Анри, извърнат по посока на Бюси. — Какво каза той?

— Нищо, ваше величество — побърза да се намеси Сен-Люк, на когото, изглежда, небесата бяха поверили цялата вечер да бъде миротворец, — нищо, абсолютно нищо особено.

— Не, метр Бюси — изрече Шико, надигнал се на пръсти и издул бузи, както правеше това кралят, когато желаеше да си придаде величествен вид, — вашето поведение е непростително.

— Моля да ме извините, ваше величество — смирено молеше Бюси, — бях се замислил.

— За какво? Дали не за своите пажове, господине? — раздразнено го попита Шико. — Да, тези хлапета ще ви разорят и, кълна се в Господа Бога, вие явно посягате на нашите кралски прерогативи.

— Но по какъв начин? — почтително се осведоми Бюси; той разбираше, че след като бе позволил на шута си да заеме мястото му, кралят поставя самия себе си в смешно положение. — Моля ваше величество да ми обясни и в случай, че действително съм допуснал грешка, какво пък, ще си я призная с пълно смирение.

— Натруфили сте в сърма и злато тая сбирщина — Шико посочи с пръст пажовете, — а вие, вие — дворянин, полковник, потомък на рода Клермон, почти принц, най-сетне, се появявате на бала с просто черно кадифе.

— Ваше величество — високо каза Бюси, обърнал се към фаворитите на краля, — след като днес сбирщината се труфи като принцове, добрият вкус изисква от принцовете да се обличат като сбирщина.

И той върна на младите фаворити, потънали в блясъка на скъпоценностите си, не по-малко презрителна усмивка от онези, с които те го бяха удостоили минута преди това.

Анри погледна своите побледнели от ярост любимци, които сякаш при една само негова дума бяха готови да се нахвърлят върху дьо Бюси. Келюс, който повече от останалите имаше зъб на Бюси и отдавна би потърсил разправа с него, ако кралят не му бе забранил това, постави ръка върху дръжката на шпагата си.

— Не намеквате ли с това за мен и моите хора?! — възкликна Шико. Узурпирал мястото на краля, той произнесе тези думи, които би подобавало да произнесе Анри.

При това шутът застана във високомерната героична поза на капитан Матамор[4] и бе толкова смешен, че половината от залата прихна от смях. Другата половина мълчеше по твърде простата причина, че се смееха тъкмо на нея.

Предусетили назряващото спречкване, тримата приятели на Бюси го заобиколиха. Това бяха Шарл Балзак д’Антраге — по-известен под името Антраге, Франсоа д’Оди, виконт дьо Рибейрак и Ливаро.

При вида на тази подготовка за враждебни действия Сен-Люк се досети, че Бюси е дошъл по поръчение на херцога с цел да направи скандал или да предизвика някого. При тази мисъл Сен-Люк трепна, почувства се притиснат между двата могъщи и разпалени от гняв противници, избрали неговия дом за полесражение.

Нещастният младоженец се втурна към Келюс, чийто възбуден вид се хвърляше в очите на всички, сложи ръка върху пръстите му, стискащи дръжката на шпагата, и се обърна към него с гореща молба:

— За бога, приятелю, потърпи. Нашият час още не е настъпил.

— Проклятие! Потърпи ти сам, ако можеш! — закрещя Келюс. — Плесницата на този нахал не може да те засегне по-малко от мен. Който оскърби един от нас, оскърбява всички ни, а който оскърбява всички ни, оскърбява краля.

— Келюс, Келюс — настояваше Сен-Люк, — помисли за херцог д’Анжу, нали той стои зад гърба на Бюси. Вярно, че го няма тук, но толкова по-предпазливи трябва да бъдем — невидим, той е много по-опасен. Надявам се, няма да ме подозреш в това, че за мен е страшен слугата, а не господарят му?

— По дяволите! Кой може да бъде страшен за хората на френския крал? Ако се натъкнем на опасност, докато се сражаваме за краля, той ще съумее да ни защити.

— Тебе — да, но не и мен — жално каза Сен-Люк.

— Ах, да му се не види макар! И за какъв дявол ти щукна да се жениш?! Нима не знаеше как кралят ревнува своите приятели?

„Дадено — помисли си Сен-Люк, — щом като всеки се грижи сам за себе си, и ние няма да се забравим. Искам спокойствие поне първите две седмици след сватбата, а за това ми трябва да предразположа херцог д’Анжу.“

И с тези мисли той остави Келюс и се запъти към Бюси.

Бюси стоеше с гордо вдигната глава и обгръщаше с поглед присъстващите. Беше наострил уши в очакване някой да отвърне дръзко на хвърлените от него оскърбления. Но никой не го поглеждаше, всички упорито мълчаха: едни се опасяваха да не предизвикат неодобрението на краля, други — неодобрението на Бюси.

Последният, забелязал приближаващия се към него Сен-Люк, реши, че най-после е постигнал своето.

— Господине — обърна се той към домакина, — предполагам, че желаете да поговорите с мен, и сигурно дължа тази чест на думите, които току-що произнесох?

— Думите, които току-що сте произнесли ли? — с най-простодушен вид повтори Сен-Люк. — А какво всъщност сте произнесли? Нищо не съм чул, уверявам ви. Просто ви видях и се зарадвах, че ще имам удоволствието да приветствам един толкова висок гост и да му благодаря за честта, оказана на моя дом.

Бюси бе необикновен човек във всяко отношение: смел до безразсъдство и същевременно образован, остроумен и прекрасно възпитан. Убеден в несъмнената храброст на Сен-Люк, той разбра, че дългът на гостоприемството е удържал в него връх над деликатността на придворния. На всеки друг Бюси не би се поколебал да повтори дума по дума казаната от него фраза, тоест да хвърли предизвикателство в лицето му, но, обезоръжен от дружелюбието на Сен-Люк, той се поклони учтиво и произнесе няколко любезности.

— Охо! — каза Анри, забелязал, че Сен-Люк разговаря с Бюси. — Струва ми се, че моето петле е прокукуригало вече на капитана. Правилно е постъпил, но аз не искам да го убиват. Идете, Келюс, и разберете каква е работата. Впрочем, не, вие сте с твърде горещ нрав. По-добре идете вие, Можирон.

— Какво каза на това конте? — попита кралят, когато Сен-Люк се върна.

— Аз ли, ваше величество?

— Да, ти.

— Пожелах му добро прекарване на вечерта.

— Виж ти! И нищо повече? — сърдито измърмори кралят.

Сен-Люк усети, че е направил погрешна стъпка.

— Пожелах му добро прекарване на вечерта — продължи той, — а после му казах, че утре ще имам удоволствието да му пожелая добро утро.

— Добре. А аз едва не се усъмних в твоята смелост, юнако.

— Но, ваше кралско величество, окажете ми милостта това да си остане между нас — с подчертано тих глас помоли Сен-Люк.

— Дявол да го вземе! Разбира се, че нямам намерение да ти преча. Добре би било да ме избавиш от него, без ти сам да пострадаш от това.

Миньоните си размениха бързи погледи, но Анри III не даде вид, че е забелязал това.

— Защото в края на краищата — продължи той, — този нахал стана съвсем непоносим.

— Да, да — каза Сен-Люк. — Но бъдете спокойни, ваше величество, рано или късно той ще си намери майстора.

— Хм — недоверчиво поклати глава кралят, — той владее шпагата до съвършенство. Добре би било да го ухапе бясно куче. Тогава ще може да се отървем от него без никакви трудности.

И той погледна накриво Бюси, който се разхождаше, придружен от тримата си приятели, като избутваше или осмиваше всички, които смяташе за врагове на херцог д’Анжу — от само себе си се разбираше, че тези хора бяха привърженици на краля.

— По дяволите — закрещя Шико, — не смейте да обиждате моите любимци, метр Бюси, че иначе, нищо че съм крал, ще развъртя шпагата си не по-зле от който и да е шут.

— Ах, мошеник — измърмори Анри, — честна дума, той е прав.

— Ако Шико не престане със своите шегички в същия дух, ще го напердаша, ваше величество — каза Можирон.

— Не се пъхай, където не ти е работа, Можирон. Шико е благородник и много чувствителен по отношение на честта си. Още повече че най-малко той заслужава пердаха, тук има къде по-дръзки от него.

Този път намекът беше ясен; Келюс направи знак на д’О и д’Епернон, които се подвизаваха в другите ъгли на залата и не бяха свидетели на държанието на Бюси.

— Господа — започна Келюс, след като отведе приятелите си встрани, — нека се посъветваме. А ти, Сен-Люк, иди по-добре да занимаваш краля. Продължавай ролята си на миротворец, ти се справяш отлично с нея.

Сен-Люк счете предложението за разумно и се върна при краля, който спореше горещо с Шико за нещо.

Келюс се отдели с четиримата фаворити в прозоречната ниша.

— Хайде да чуем сега за какво ни събра — каза д’Епернон. — Тъкмо ухажвах усилено жената на Жуаез и мисли му, ако не ни съобщиш нещо наистина важно.

— Искам да ви предупредя, господа — обърна се Келюс към другарите си, — че веднага след бала аз тръгвам на лов.

— Отлично — каза д’О, — и за какъв дивеч?

— За глиган.

— Откъде ти щукна пък това? Да ловуваш в този кучешки студ! И за какъв дявол? Да те изтърбушат в някои шубраци.

— И така да е! Все едно отивам.

— Самичък?

— Не, с Можирон и Шомберг, ще ловуваме за краля.

— Аа! Ясно — в един глас казаха Можирон и Шомберг.

— Кралят изяви желание да види утре на обедната си трапеза глиганска глава.

— С обърната яка по италиански — намекна Можирон за простата обърната яка, която носеше Бюси за разлика от пищните яки на фаворитите.

— Разбрано — каза д’Епернон. — Става. Аз също се включвам.

— Но какво е станало? — запита д’О. — Обяснете ми, аз все още нищо не разбирам.

— Ами че огледай се наоколо, миличък.

— Е, огледах се, и какво?

— Толкова ли не забелязваш нахала, който ти се смее в лицето?

— Бюси ли имаш предвид?

— Позна. А не ти ли се струва, че това е глиганът, чиято глава би зарадвала краля?

— Ти смяташ, че кралят… — започна д’О.

— Абсолютно сигурен съм — прекъсна го Келюс.

— Тогава идвам и аз на лов! Но как ще действаме?

— Ще поставим засада. Така е най-сигурно.

Бюси забеляза отдалеч, че миньоните се съвещават за нещо и не се съмняваше, че става дума за него. Той се отправи към своите противници, като пътьом си разменяше шеги с приятелите.

— Обърни внимание, Антраге, погледни, Рибейрак, как те са се пръснали там на двойки. Това е просто трогателно. Могат да минат за Евриал с Ние, за Дамон с Питий, за Кастор с… Но почакай, къде се е дянал Полукс?

— Полукс се ожени — отвърна Антраге — и нашият Кастор остана соло.

— С какво са заети там, според вас? — високо попита Бюси и дръзко заразглежда фаворитите.

— Бас държа — каза Рибейрак, — че изобретяват в момента нова кола за яките си.

— Не, господа — усмихна се Келюс, — уговаряме се да ходим на лов.

— Шегувате се, сеньор Купидо — възрази Бюси. — Времето е твърде студено за ловуване. Цялата ви кожа ще се напука.

— Не се тревожете, господине — в същия тон му отвърна Можирон, — имаме си топли ръкавици, а и камизолите ни са с кожени подплати.

— Е, тогава съм спокоен — отстъпи Бюси. — И кога се каните да тръгнете?

— Може би още тази нощ — отвърна Шомберг.

— Без „може би“. Непременно тази нощ — поправи го Можирон.

— В такъв случай съм длъжен да предупредя краля — заяви Бюси. — Какво ще каже негово величество, ако утре при сутрешния му тоалет всички негови любимци вземат да смъркат, кихат и кашлят?

— Не се трудете напразно, господине — каза Келюс, — негово величество знае, че се каним да ходим на лов.

— За чучулиги, нали? — насмешливо се заинтересува Бюси, като влагаше в гласа си колкото се може по-презрителни нотки.

— Не, господине — каза Келюс. — Не за чучулиги, а за глиган. На всяка цена трябва да доставим главата му.

— А звярът?

— Вече е вдигнат.

— Но трябва още да се знае, откъде ще мине — каза Ливаро.

— Оставете на нас да разузнаем това — успокои го д’О. — Не желаете ли да дойдете с нас, господин дьо Бюси?

— Не, откровено казано съм зает. Утре трябва да бъда у херцог д’Анжу на приема на граф дьо Монсоро, за когото, както навярно сте чули, херцогът е издействал длъжност на главен ловчия.

— Поне тази нощ? — попита Келюс.

— Съжалявам, но и тази нощ съм зает. Имам среща в един тайнствен дом в предградието на Сент-Антоан.

— Я гледай! — възкликна д’Епернон. — Нима кралица Марго се е върнала инкогнито в Париж? Ако се вярва на слуховете, вие, господин дьо Бюси, сте наследили дьо Ла Мол.

— Няма да взема да отричам, но преди известно време се отказах от това наследство и този път става дума за съвсем друга особа.

— И тази особа ви чака в някоя уличка в предградието на Сент-Антоан? — попита д’О.

— Именно. И дори искам да се обърна към вас за съвет, господин дьо Келюс.

— Ще бъда щастлив да ви услужа. Макар и да не принадлежа към съдийското съсловие, все пак се гордея, че на никого още не съм давал лоши съвети, особено пък на приятелите си.

— Разправят, че нощем парижките улици не са безопасни, а предградието Сент-Антоан е една доста уединена част от града. По какъв път ще ме посъветвате да мина?

— По дяволите! — каза Келюс. — Лувърският салджия ще трябва да ни чака цялата нощ до сутринта, затова на ваше място, господине, аз бих се възползвал от малкия сал при Пре-о-Клерк, с който ще се спусна надолу по реката до ъгловата кула, след това бих тръгнал по крайбрежната улица до Гран-Шатле и по-нататък по улица Тиксерандери бих се добрал до Сент-Антоанското предградие. И ако ви се удаде да стигнете до края на улица Сент-Антоан и без никакви премеждия да отминете Турнелския дворец, вероятно ще можете да почукате жив и невредим в двора на вашия тайнствен дом.

— Благодаря за толкова подробното описание на пътя. И така, вие казахте: салът при Пре-о-Клерк, ъгловата кула, крайбрежната до Гран-Шатле, улица Тиксерандери, след това улица Сент-Антоан. Бъдете сигурни — няма да се отклоня от този път — обеща Бюси.

И като се поклони на петимата фаворити, той си тръгна, обърнал се нарочно високо към Балзак д’Антраге:

— С този народ буквално няма какво да си кажем, Антраге. Да се махаме оттук.

Ливаро и Рибейрак последваха със смях Бюси и д’Антраге; на излизане цялата тази компания се обръщаше няколко пъти назад, сякаш за да одумва фаворитите.

Миньоните запазваха спокойствие. Изглежда, бяха решили да не обръщат внимание на нищо.

Когато Бюси влезе в последната гостна, където се намираше госпожа дьо Сен-Люк, която нито за минутка не изпускаше от очи своя съпруг, самият младоженец изгледа многозначително напускащия дома му фаворит на херцог д’Анжу. Жана с чисто женска проницателност мигом всичко разбра: тя догони Бюси и му прегради пътя.

— О, господин дьо Бюси — каза тя, — всички говорят само за вашия последен сонет. Твърдят, че той…

— Осмива краля ли? — попита Бюси.

— Не, прославя кралицата. Ах, умолявам ви, прочетете ми го.

— На драго сърце, госпожо — каза Бюси.

Той предложи ръка на младоженката и, без да спира да върви, започна да й декламира своя сонет.

През това време Сен-Люк незабелязано се приближи до миньоните, които слушаха Келюс.

— По такива белези звярът лесно може да се проследи. И така, решено: ъгълът на Тур нелекия дворец, около Сент-Антоанските порти, срещу двореца Сен-Пол.

— Да взимаме ли лакеи със себе си? — попита д’Епернон.

— В никакъв случай, Ногаре, в никакъв случай — възрази Келюс, — ние тръгваме сами, единствено само ние ще знаем нашата тайна, ще изпълним дълга си със собствените си ръце. Аз не понасям Бюси, но бих се чувствал опозорен, ако тоягата на лакей се докосне до него. Бюси е благородник от главата до петите.

— И шестимата ли ще излезем едновременно? — осведоми се Можирон.

— Петимата, искаш да кажеш, а не шестимата — поправи го Сен-Люк.

— Ах да, ти си младоженец. А ние все още по стар навик те броим за ерген! — възкликна Шомберг.

— Сен-Люк е прав — намеси се д’О, — нека остане, бедният, поне в първата брачна нощ с жена си.

— Грешите, господа — каза Сен-Люк. — Жена ми безусловно заслужава да остана с нея, но не тя ме задържа, а кралят.

— Наистина ли кралят?

— Да, кралят. Негово величество изказа желание да го придружа до Лувъра.

Младежите погледнаха Сен-Люк с усмивка, която нашият младоженец напразно се мъчеше да изтълкува.

— Какво още ти трябва? — каза Келюс. — Кралят изпитва към теб толкова необикновена дружба, че не може да направи една крачка без теб.

— Още повече че ще се справим отлично и без Сен-Люк — добави Шомберг. — Да оставим нашия приятел на грижите на краля и на съпругата му.

— Хм, но нали сме тръгнали на лов за едър дивеч — усъмни се д’Епернон.

— Ами! — безгрижно възкликна Келюс. — Нека само ми го изкарат отпред и да ми дадат копие, всичко останало поемам върху себе си.

В този миг те дочуха краля да вика Сен-Люк.

— Господа — каза младоженецът, — чувате, че кралят ме вика. Наслука и до нова среща.

И Сен-Люк напусна компанията на своите приятели, ала вместо да побърза при краля, мина край все още изправените в шпалир покрай стените зрители и спрели за почивка танцьори и дотича до вратата, за дръжката на която Бюси се беше вече хванал, задържан от младоженката, която правеше всичко по силите си, за да забави заминаването на госта.

— А! Лека нощ, господин дьо Сен-Люк — каза Бюси. — Но какво има? Защо имате такъв разтревожен вид? Нима и вие сте решили да се присъедините към ловната дружина, която се събира тук? Такова решение прави чест на вашето мъжество, но не на вашата галантност.

— Господине — отвърна Сен-Люк, — видът ми е разтревожен, защото се страхувах, че ще ви изпусна.

— Наистина ли?

— Страхувах се да не си отидете. Мила Жана, предайте на вашия баща молбата ми да задържи краля. Необходимо ми е да предам на господин Бюси две думи на четири очи.

Жана побърза да изпълни това поръчение. Тя нищо не разбираше от всички тези неотложни работи, но покорно се подчиняваше на волята на своя мъж, тъй като чувстваше, че става дума за нещо много важно.

— Та какво искате да ми кажете, господин дьо Сен-Люк? — осведоми се Бюси.

— Искам да ви кажа, господине, че парижките улици днес са опасни и ако имате някаква среща тази вечер, по-добре ще бъде да я отложите за утре, но ако все пак попаднете в района на Бастилията, гледайте да избегнете Турнелския дворец: там има едно кътче, в което могат да се скрият няколко души. Това е всичко, което исках да ви предам, господин Бюси. Не си въобразявам, че мога да уплаша човек, подобен на вас, боже опази, но помислете добре.

В тази минута по цялата зала се разнесе жалният вопъл на Шико:

— Сен-Люк, мой малък Сен-Люк! Какво става с теб? Защо се криеш? Не виждаш ли, че те чакам и че без теб не искам да се върна в Лувъра?

— Тук съм, ваше величество! — викна му в отговор Сен-Люк и се спусна натам.

Редом с Шико стоеше Анри III; пажът му подаваше вече тежката хермелинова наметка, друг паж държеше приготвени дълги — до лактите — ръкавици, а трети — кадифена маска с атлазена подплата.

— Ваше величество — обърна се Сен-Люк едновременно към двамата Анри. — Ще имам честта да ви съпровождам с факел до носилката.

— Не — отвърна кралят. — Шико не е в същата посока. Тези безделници, твоите приятели, хукнаха да празнуват Сирните заговезни и ме оставиха да се връщам самичък в Лувъра. Аз се надявах на тях, а те безбожно ме подведоха. Сега трябва да ти е ясно — не ще допуснеш твоят крал да пътува самичък. Като солиден и вече женен мъж, на теб ти подобава да ме предадеш в ръцете на кралицата. Да тръгваме, приятелю, да тръгваме! Ей! Коня на господин Сен-Люк. Впрочем, не, защо ти е кон, моята носилка е достатъчно широка, за да се намери място и за двама ни.

Жана дьо Брисак не пропусна нито звук от този разговор. Тя искаше да заговори, да каже на Сен-Люк поне една дума, да предупреди баща си, че кралят отвежда съпруга й, но Сен-Люк й заповяда с пръст на устата да мълчи и кротува.

„Дявол да го вземе! — каза си Сен-Люк. — След като помогнах на Франсоа д’Анжу, не ще допусна да се скарам с Анри Валоа.“

— Ваше величество — продължи той вече на всеослушание, — аз съм готов. Толкова съм предан на ваше величество, че ще ви последвам при първия повик макар и накрай света.

Настъпи отчаяна суматоха, безброй церемонни приклякания и поклони, и изведнъж всичко едновременно се прекрати, настъпи мъртва тишина — придворните искаха да чуят какво ще каже кралят на Жана дьо Брисак и на нейния баща при сбогуването. Кралят се прости с младата жена и с маршала с най-любезни милостиви излияния.

След това конете цвилеха и тъпчеха с копита в двора и във витражите се отразяваха червените отблясъци на факлите. Най-сетне всички придворни на френското кралство и всички сватбени гости, кои със смях, кои треперещи от студ, изчезнаха в нощната мъгла.

Останала само с прислужниците си, Жана се прибра в спалнята си и застана на колене пред иконата на особено почитания от нея светец. После освободи прислужничките и се разпореди да поднесат на мъжа й, когато се върне, лека вечеря.

Маршал дьо Брисак прояви още по-голяма грижа за своя зет: изпрати шест копиеносци да изчакат пред Лувъра Сен-Люк и да го съпровождат до дома. Но два часа по-късно един от копиеносците се върна и предаде на маршала, че в Лувъра всички входове са затворени и при затварянето на последните порти началникът на караула казал:

— Не стърчете напразно тук, тази нощ никой повече няма да излезе от Лувъра. Негово величество се прибра в покоите си и всички спят.

Маршалът предаде това известие на дъщеря си, която сподели, че е много разтревожена, не може да заспи и смята да дочака будна своя съпруг.

Бележки

[1] Фаворити, необвързани още с брачни връзки. — Б. пр.

[2] Авторът има предвид първата част от трилогията — романа „Кралица Марго“.

[3] Лицето на херцог д’Анжу е било обезобразено от едра шарка и е създавало впечатлението, че има два носа. — Б. а.

[4] Комедиен персонаж в испанския театър, надут самохвалко. — Б. пр.