Александър Дюма
Графиня дьо Монсоро (60)

Глава 20
Роланд

Идването на подкреплението даде възможност на херцог д’Анжу да се заеме с безкрайни рекогносцировки на околностите на града.

Той пътуваше придружен от своите толкова навреме пристигнали приятели и анжерските буржоа извънредно много се гордееха с този военен отряд, макар че сравнението на добре екипираните и отлично въоръжени благородници с градските опълченци съвсем не беше в полза на опълченците.

Първо бяха проучени крепостните укрепления, след това — близките градини, после равнината до тях, и накрая, разхвърляните по тази равнина замъци, при това херцогът презрително гледаше горите, когато минаваше край тях или през тях, същите онези гори, които преди предизвикваха в него такъв страх или по-точно, с които Бюси му внушаваше страх.

В Анжер се стичаха с парите си благородници от цялата провинция. При двора на херцог д’Анжу те намираха онази свобода, която липсваше на двора на Анри III. Затова, както и трябваше да се очаква, те се предаваха на веселия живот в града, който, като всяка столица, беше настроен да изпразва кесиите на своите гости.

Не минаха и три дни и Антраге, Рибейрак и Ливаро завързаха познанства с най-пламенните поклонници па парижките моди и обичаи сред анжуйските благородници.

Естествено тези достойни господа бяха женени и техните съпруги бяха млади и хубави.

Херцог д’Анжу правеше своите бляскави конни разходки из града не за лично удоволствие, както биха могли да си помислят онези, които познаваха неговия егоизъм. Съвсем не.

Тези разходки се превърнаха в развлечение за парижките благородници, пристигнали при него, за анжуйските знатни господа и особено за анжуйските знатни дами.

Преди всичко тези разходки трябваше да радват бога, та нали делото на Лигата беше божие дело.

Освен това те несъмнено щяха да предизвикат у краля негодувание.

И накрая, те правеха дамите щастливи.

По този начин беше представена великата троица на епохата — бог, кралят и дамите.

Ликуването достигна пределите си в деня, когато по височайше разпореждане в града пристигнаха два ездитни коня, тридесет впрегатни и четиридесет мулета, които, заедно с екипажите, каруците и фургоните представляваха транспорта и обоза на херцог д’Анжу.

Всичко изброено се появи като с магическа пръчка от Тур за скромната сума от петдесет екю, отделена от херцог д’Анжу за тази цел.

Ще отбележим, че конете бяха оседлани, но на седларите не беше платено, ще отбележим, че сандъците бяха заключени с великолепни ключалки, но в тях нямаше нищо.

Ще отбележим, че това последно обстоятелство свидетелстваше в полза на принца, защото той можеше да ги напълни, ако беше наложил допълнителни данъци.

Но не беше в природата на принца да действа открито — той предпочиташе да взима с хитрост.

Както и да е, влизането на тази процесия в града направи силно впечатление на анжерци.

Конете бяха заведени в конюшните, каруците и екипажите настанени под навесите.

С пренасянето на сандъците се заеха най-приближените слуги на принца.

Най-после вратите на двореца се затвориха под носа на възбудената тълпа, която, благодарение на взетите предохранителни мерки, остана с убеждението, че принцът току-що е внесъл в града два милиона, докато принцът, напротив, се готвеше да изнесе от града почти същата сума, за която и бяха предназначени празните сандъци.

От този ден херцог д’Анжу затвърди репутацията си на богат човек и след разиграния спектакъл цялата провинция остана с убеждението, че принцът е достатъчно богат, за да започне, в случай на необходимост, война против цяла Европа.

Тази вяра трябваше да помогне на буржоата търпеливо да понесат новите данъци, с които херцогът, съветван от своите приятели, имаше намерение да обложи анжуйците.

Впрочем, може да се каже, че анжуйците сами подкрепяха желанията на принца.

За пари, които се заемат или дават на богаташи, никога не се съжалява.

Кралят на Навара, прочул се като бедняк, не би постигнал и една четвърт от успехите на херцог д’Анжу, който успя да мине за богаташ.

Но да се върнем на херцога.

Достойният принц живееше като библейски патриарх, наслаждавайки се на плодовете на своята земя, а е известно, че земята на Анжу е много плодородна.

По пътищата беше пълно с конници, които се стремяха към Анжер, за да уверят принца в своята преданост или да му предложат своите услуги.

През това време той продължаваше да се занимава с рекогносцировки, които неизменно завършваха с откриването на някое съкровище.

Бюси беше успял така да състави маршрутите на принца, че те минаваха все настрани от стария замък, където живееше Диана.

Това съкровище Бюси пазеше само за себе си и по своему грабеше това кътче от провинцията, което, след подобаваща отбрана, се беше предало в края на краищата на милостта на победителя.

Докато херцог д’Анжу се занимаваше с рекогносцировки, а Бюси — с грабеж, граф дьо Монсоро пристигна пред вратата на Анжер на своя ловджийски кон.

Беше около четири часа следобед. За да пристигне в четири часа, граф Монсоро беше изминал през този ден осемнадесет левги.

Затова шпорите му бяха червени от кръв, а полумъртвият му кон — бял от пяна.

Отдавна беше минало времето, когато пристигащите в града трябваше да преодоляват препятствия при вратите. Сега анжерци бяха станали толкова горди и самоуверени, че без пререкания биха пуснали в града и батальон швейцарци даже ако начело на тези швейцарци стоеше лично храбрият Крийон.

Но граф дьо Монсоро не беше Крийон и съвсем свободно влезе с думите:

— В двореца на негово височество херцог д’Анжу.

Той не изслуша отговора на стражите, които викнаха нещо след него.

Изглеждаше, като че ли конят му е все още на крака само поради чудото на равновесието, създавано от скоростта, с която препуска. Бедното животно се движеше съвсем несъзнателно и човек можеше да се обзаложи, че спре ли, веднага ще рухне на земята. Конят спря пред двореца. Граф дьо Монсоро беше прекрасен ездач, конят му — чистокръвен бегач: нито конят, нито ездачът паднаха.

— При господин херцога — викна главният ловчия.

— Монсеньорът е на рекогносцировка — отговори часовоят.

— Къде? — пепита графът.

— Там — отговори часовоят и протегна ръка към една от четирите посоки на света.

— По дяволите! — възкликна Монсоро. — Нося спешно съобщение за херцога, какво да правя?

— Прети вшишко оштавете фашия кон в конюшнята — отговори часовоят, който беше рейтар от Елзас, — защото, ако фие не го потпрете до штената, той ще падне.

— Съветът е добър, макар и даден на лош френски — каза Монсоро. — Къде са конюшните, любезни?

В този момент до графа се приближи човек и му се представи.

Това беше майордомът.

На свой ред граф дьо Монсоро изброи всичките си имена, фамилии, титли.

Майордомът му се поклони почтително — името на графа беше отдавна известно в провинцията.

— Господине — каза той, — благоволете да влезете и да си починете малко. Монсеньорът замина едва преди десет минути. Негово височество няма да се върне по-рано от осем часа вечерта.

— Осем часа вечерта! — повтори Монсоро, хапейки мустак. — Ще загубим много време. Нося важно съобщение и колкото по-рано то стигне до негово височество, толкова по-добре. Не можете ли да ми дадете кон и придружител?

— Кон! Дори десет, господине — каза майордомът. — Колкото до придружителя, едва ли ще мога да ви помогна, защото монсеньорът не каза къде отива, но вие можете да питате за него по пътя. Освен това не бих искал да отслабвам гарнизона на замъка. Негово височество най-строго ми е забранил това.

— Така ли? — възкликна главният ловчия. — Значи тук не е безопасно?

— О, господине, тук винаги е безопасно, когато има такива хора като господата дьо Бюси, дьо Ливаро, дьо Рибейрак, д’Антраге, да не говорим за нашия непобедим принц, монсеньор херцог д’Анжу, но вие сам разбирате…

— Естествено, разбирам, че когато ги няма тук, безопасността намалява.

— Точно така, господине.

— Какво пък, ще взема в конюшнята един бодър кон и ще се опитам да намеря негово височество. Ще питам по пътя.

— Готов съм да се обзаложа, господине, че така ще го намерите.

— Надявам се, че не е тръгнал в галоп.

— Ходом, господине, ходом.

— Прекрасно! И така, решено — покажете ми коня, който бих могъл да взема.

— Идете в конюшнята, господине, и си изберете сам — всички коне са на ваше разположение.

— Отлично!

Монсоро влезе в конюшнята.

Около дузина отбрани и бодри коне поглъщаха обилна храна от яслите, пълни със зоб и най-сочното в Анжу сено.

— Ето — каза майордомът — избирайте.

Монсоро огледа строя на четириногите.

— Ще взема този, дорестия — каза той. — Заповядайте да го оседлаят.

— Роланд?

— Роланд ли се казва?

— Да, това е любимият кон на негово височество. Той всеки ден язди на него. Подарък му е от господин дьо Бюси, и вие, разбира се, не бихте го видели тук в конюшнята, ако днес негово височество не бе решил да изпробва новите коне, които получи от Тур.

— Добре! Значи, имам вярно око.

Приближи се конярят.

— Оседлайте Роланд — разпореди се майордомът.

Колкото до коня на графа, той сам влезе в конюшнята и легна на постилката, без да изчака даже да свалят от него седлото и сбруята.

Само след няколко минути Роланд беше оседлан. Граф дьо Монсоро с лекота скочи на седлото и отново попита накъде е тръгнала кавалкадата.

— Те излязоха от тази врата и тръгнаха по онзи път — каза майордомът и посочи на главния ловчия същата посока, която му беше показал и часовоят.

— Кълна се в честта си — възкликна Монсоро, като видя, че конят се насочва точно към този път, — бих казал, че Роланд върви по следа.

— О, не се безпокойте — отбеляза майордомът, — чувал съм от господин дьо Бюси и от неговия лекар Реми, че това е най-умното от всички съществували някога животни. Щом усети другарите си, ще ги догони. Погледнете какви великолепни крака има. На такива крака и елен би завидял.

Монсоро се наведе встрани.

— Забележителни са — потвърди той.

И наистина, без да чака подканяне, конят тръгна и уверено излезе от града. Преди това той сам зави по прекия път надясно, отминавайки обиколния, който се отклоняваше наляво.

Доказал по такъв начин ума си, конят тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от юздата, която притискаше бърните му. Като че ли с това конят искаше да каже на ездача, че за него всяко насочващо действие е излишно. Постепенно, с приближаването към градската врата, Роланд ускоряваше ход.

— Наистина виждам, че не са те прехвалили. Какво пък, щом така добре знаеш пътя, върви, Роланд, върви.

И той отпусна юздата на шията му. Като стигна до външната алея, конят нерешително се спря — наляво ли да завие, или надясно.

Зави наляво.

В този момент покрай тях мина един селянин.

— Да сте видели група конници, приятелю? — по пита Монсоро.

— Да, господине — отговори селянинът, — срещнах ги ей там, отпред.

Роланд препускаше тъкмо натам, където селянинът беше срещнал отряда.

— Върви, Роланд, върви — каза главният ловчия и отпусна юздата. Конят премина в тръс, с който обикновено се изминават три-четири левги в час.

Известно време той вървя по алеята, след това изведнъж зави наляво по обсипана с цветя пътека, която минаваше през равнината.

За момент Монсоро се поколеба — дали да не спре. Но конят изглеждаше толкова уверен в своите действия, че графът реши да му предостави свобода.

Колкото по-напред отиваше конят, толкова повече се въодушевяваше — премина от тръс в галоп, и след по-малко от четвърт час градът вече не се виждаше.

Постепенно и конникът започна да разпознава местността.

— Изглежда, че отиваме в Меридор — каза той, когато влязоха в гората. — Да не е тръгнал случайно към замъка негово височество?

При тази мисъл, която не за първи път му идваше наум, челото на главния ловчия се помрачи.

— О! — прошепна той. — Аз исках да се видя първо с принца и отложих за утре срещата с жена ми. Може би ще имам щастието да ги видя едновременно?

Страшна усмивка се плъзна по устните му.

Конят продължаваше да препуска надясно с упоритост, която свидетелстваше за най-дълбока решимост и увереност.

„Кълна се в спасението на душата си — помисли Монсоро — вече би трябвало да съм близо до Меридор.“

В този момент конят изцвили. И веднага от гората му отговори цвилене.

— А! — каза главният ловчия. — Роланд май намери другари.

Роланд се втурна напред и като мълния прелетя под могъщите стари дървета.

Внезапно Монсоро видя пред себе си стена и вързан край нея кон, който изцвили. Монсоро разбра, че това е съшият кон, който се беше обадил преди.

— Тук има някой! — пребледня той.