Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Принц и приятел

Както вече знаем, по време на вечерта на Лигата Шико усърдно търсеше херцог д’Анжу по улиците на Париж.

Вие си спомняте, че херцог дьо Гиз покани принца да се разходи из града. Тази покана обезпокои принца, който въобще се отличаваше с подозрителността си. Франсоа започваше да размишлява, а след размисли той ставаше по-предпазлив от змия.

В негов интерес беше обаче да види със собствените си очи, какво ще стане вечерта в града и затова той счете за необходимо да приеме поканата, но в същото време реши да не напуска двореца, без да си осигури подходяща охрана.

Всеки човек, когато се страхува, се хваща за любимото си оръжие, херцогът също се отправи за своята шпага, а тази шпага беше Бюси д’Амбоаз.

Навярно херцогът трябва да е бил доста изплашен, за да се реши да предприеме такава стъпка. След като беше излъган в надеждите си относно граф дьо Монсоро, Бюси избягваше херцога и Франсоа дълбоко в душата си разбираше, че ако е на мястото на своя любимец — ако това можеше да стане, разбира се, би означавало, че ще придобие и неговата смелост едновременно с другото, — самият той би изпитвал към измамилия го принц нещо много по-силно от обикновено презрение.

Що се отнася до Бюси, то младият човек подобно на всички избрани натури, много по-силно възприемаше страданието, отколкото радостта: обикновено един смел мъж, който безстрашно посреща опасностите и запазва хладнокръвие и спокойствие пред острието на ножа и пистолета, насочени към него, е по-податлив към тъжни преживявания, отколкото един страхливец. Жените най-лесно разплакват онези мъже, пред които останалите мъже треперят.

Бюси беше като замаян от своята мъка. Той видя, че Диана бе приета в двореца като графиня дьо Монсоро, където кралица Луиза я произведе в ранг на придворна дама; видя как хиляди очи жадно поглъщаха тази несравнима с нищо красота, която може да се каже, че откри той и пак той измъкна от гроба, в който беше погребана. През цялата вечер той не откъсна своя поглед от младата жена, но тя нито веднъж не вдигна към него своите сведени очи и сред празничния блясък Бюси, несправедлив като всеки истински влюбен мъж; Бюси, който беше изкоренил от душата си всички признаци на миналото щастие, Бюси не се замисли колко може би страдаше Диана от това, че не бива да вдига погледа си и сред всичките равнодушни или глупаво любопитни физиономии да види замъгленото със скъпа за нея печал лице.

„Да — каза си Бюси, разбирайки, че няма да дочака погледа на Диана, — жените са хитри, ловки и смели, когато трябва да излъжат покровителя си, мъжа си или майка си, но стават неумели и страхливи, когато трябва да се отплатят с признателност. Те така се страхуват да не ги помислят за влюбени, така високо оценяват и най-малката проява на великодушие от своя страна, а в същото време докарват до отчаяние човека, който е готов на всичко заради тях и са способни най-безмилостно да разбият сърцето му, стига да им хрумне. Диана можеше откровено да ми каже: «Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, господин Бюси, но не ви обичам!» Тогава или бих умрял на място, или бих се излекувал. Но не! Тя предпочита да я обичам безнадеждно. Тая обаче няма да я бъде, понеже аз повече не я обичам, презирам я.“

И кипящ от ярост — той се оттегли настрана от придворните, които бяха при краля.

В тази минута лицето му с нищо не приличаше на онова лице, което караше жените да се влюбват, а мъжете да изпитват страх: челото на Бюси беше смръщено, очите блуждаеха, а устата бе изкривена от зла усмивка.

Излизайки към изхода той видя своето отражение в огледалото и сам на себе си се стори отвратителен.

„Аз съм безумец — помисли си той. — И за какво! Заради една жена съм готов да отблъсна сто други, готови да се хвърлят в обятията ми. Но за какво съм пренебрегнат от нея, или по-точно заради кого?

Заради този ли дълъг скелет с мъртвешко лице, който през цялото време стърчи на две крачки от нея и не я изпуска от ревнивия си поглед… при това се прави, че въобще не ме забелязва? Като си помисля само, че стига да поискам и след четвърт час ще го просна в краката си с пронизано от шпагата ми сърце. Само да поискам и мога да облея белоснежната и рокля с кръвта на онзи, който я е обкичил с цветя. След като не е по силите ми да я накарам да ме обича, то мога да я накарам най-после да се страхува от мен и да ме мрази.

О! По-добре омразата й, отколкото нейното безразличие!

Да, но това би било дребнаво и пошло: така би могъл да постъпи някой си Келюс или Можирон, ако подобни хора могат да обичат. По-добре да приличам на оня герой на Плутарх, от когото винаги съм се възхищавал, на младия Антиох, който умира от любов, без да се осмели нито на едно признание, без да произнесе нито дума за жалба. Да, ще запазя мълчание! Аз, който сразих в двубой не един страшен враг, аз, който избих шпагата от ръцете на самия Крийон, храбрия Крийон, който стоеше пред мен обезоръжен и животът му беше в моя власт; аз ще потисна страданието, ще го задуша в сърцето си също както Херакъл удушава гиганта Антей, няма да позволя дори то да се докосне до своята майка — надеждата. Няма нищо невъзможно за мен, Бюси, наричан също като Крийон храбрец; всичко, което са извършили античните герои, ще го извърша и аз.“

При тези думи младият човек отпусна конвулсивно сгърчените си пръсти, с които раздираше гърдите си, прокара длан по мокрото си от пот чело и бавно тръгна към изхода. За миг юмрукът му инстинктивно се сви готов да се стовари върху изпречилия се на вратата портиер, но Бюси призова на помощ цялото търпение, на което бе способен, и излезе с усмивка на уста, ясен поглед и… с вулкан в сърцето.

Наистина, срещайки херцог д’Анжу, той се отвърна, защото не беше в състояние да се усмихне и дори да кимне за поздрав на човека, когото считаше за свой приятел и който така подло го предаде.

При срещата принцът го повика по име, но Бюси отмина, без да се обърне.

Той се прибра у дома. Остави шпагата на масата, извади кинжала от ножницата, откачи я от колана си, разкопча наметалото и камизола и се смъкна в голямото кресло с глава, отметната назад върху облегалката, на която беше изобразен щитът на родовия герб.

Слугите забелязаха посърналия вид на господаря си, помислиха, че иска да подремне и решиха да се оттеглят и го оставят сам. Бюси не спеше.

Той остана така няколко часа, без дори да забележи, че в другия край на стаята седи друг човек и втренчено го наблюдава, без да произнесе нито една дума, без да се помръдне, по всяка вероятност очаквайки удобен повод, за да привлече вниманието му.

Накрая ледени тръпки преминаха по тялото на Бюси, клепачите му потрепереха. Наблюдаващият не помръдна.

По-късно зъбите на графа затракаха в нервна конвулсия, пръстите му се сгърчиха, главата му натежа и се смъкна върху рамото.

В този миг човекът, който го наблюдаваше, въздъхна и стана от мястото си, а след това се приближи към Бюси.

— Господин графе — каза той, — имате треска.

Графът вдигна зачервеното си от температура лице.

— Ти ли си, Реми? — пробърбори той.

— Да, графе, чаках ви тук.

— Защо?

— Защото там, където страдат, не остават за дълго.

— Благодаря ви, приятелю — каза Бюси и му подаде ръка.

Реми стисна в дланта си тази страшна ръка, която сега бе по-слаба от детска ръчичка, и с нежност и уважение я притисна до гърдите си.

— Чуйте, графе, трябва да решите кое повече ви допада: искате ли треската да ви превземе и унищожи — тогава продължавайте да не се грижите за себе си; желаете ли да я преодолеете — легнете си и заповядайте да ви четат от някоя прекрасна книга, откъдето можете да почерпите добър пример и нови сили.

На графа не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Приятелите, дошли да го посетят, го завариха вече в леглото.

Целия следващ ден Реми прекара при леглото на графа. Той изпълняваше двойна мисия — беше целител на душата и тялото. За тялото той имаше освежаващи питиета, а за душата — ласкави и добри думи.

Но след едно денонощие, в същия онзи ден, когато господин дьо Гиз се яви в Лувъра, Бюси се огледа и видя, че Реми го няма в стаята

„Уморен е — помисли си той — и това е напълно естествено! Бедното момче, необходими са му въздух, слънце, топлина. При това, навярно го очаква и Гертруда. Тя е просто една прислужница, но го обича… Прислужницата, която обича, стои по-високо от кралицата, която не обича.“

Така измина целият ден. Реми все не идваше и на Бюси може би затова като че ли, още повече му се искаше да го види. Започваше да изпитва раздразнение от отсъствието на бедния лекар.

— Ах — не за първи път вече въздъхна той. — А аз вярвах, че все още има признателност и дружба! Не, повече в нищо не вярвам!

Привечер, когато се здрачи и улиците бяха пълни с пъстра тълпа народ, а в полумрака предметите в стаята ставаха с все по-неясни очертания, Бюси чу многобройни и много силни гласове в преддверието.

Дотича изплашен до смърт слуга.

— Монсеньор, там е херцог д’Анжу — каза той.

— Нека влезе — отвърна Бюси и се намръщи при мисълта за този човек, чиято грижа дори му беше противна.

Херцогът влезе. В стаята на Бюси нямаше светлина. На боледуващите сърца е по-приятен полумракът, който е населен с призраци.

— Доста е тъмно при теб, Бюси — каза херцогът. — Това навярно ти навява тъга.

— Аз действително съм много болен, монсеньор — промълви Бюси.

— Значи затова те нямаше при мен тези два дни? — попита херцогът.

— Да, монсеньор — потвърди Бюси.

Херцогът се почувства засегнат от лаконичните отговори. Той се разходи из стаята, като разглеждаше изникващите пред погледа му в тъмнината скулптури и опипваше тъканите.

— Добре си се устроил Бюси, поне така аз мисля — отбеляза той.

Бюси не отговори.

— Господа — обърна се херцогът към свитата си, — почакайте ме в съседната стая. Бедни ми Бюси, ти си наистина сериозно болен. Защо не извикахте Мирон?

Един от слугите поклати глава и това движение не остана скрито за херцога.

— Бюси, да не би да имаш някаква мъка? — попита той почти със заповеден тон.

— Не зная — отговори графът.

Херцогът се приближи към него подобно на онези влюбени, които колкото повече ги отблъскват, толкова по-настойчиво любезни и нежни стават.

— Но какво има? Поговори най-после с мен, Бюси! — възкликна той.

— За какво мога да говоря с вас, монсеньор?

— Сърдиш ли ми се? — понижи глас херцогът.

— Да се сърдя? За какво? Освен това да се сърди човек на принц е безполезно.

Херцогът замълча.

— Обаче — наруши мълчанието Бюси, — ние напразно губим време за всякакви заобикалки. Да минем направо по същество, монсеньор.

Херцогът го изгледа.

— Аз съм ви нужен, не е ли така? — с жестока откровеност попита Бюси.

— Господин дьо Бюси!

— Разбира се, че съм ви нужен, повтарям това. Мислите ли, че повярвах в намерението ви да ме посетите в знак на дружба? Не, кълна се в бога, не! Та вие никого не обичате.

— О, Бюси, как можеш да ми говориш такива думи!

— Добре, да свършим с това. Говорете, монсеньор! Какво ви е нужно? Ако човек принадлежи на принц, който до такава степен се преструва, че се обръща с „приятелю мой“, то очевидно за това трябва да му се благодари и при необходимост да се жертва дори животът за него. Говорете!

Херцогът се изчерви от смущение, но в тъмното това остана незабелязано.

— Нищо не ми е нужно от теб, Бюси, и напразно мислиш, че съм дошъл с някаква сметка! Исках просто да се поразходим заедно из града. Времето е чудесно! Целият Париж се вълнува от това, че тази вечер ще, стане записването в Лигата.

Бюси погледна херцога.

— Нима си нямате Орили? — попита той.

— Някакъв лютнист?

— О, монсеньор! Забравяте останалите му таланти. Струва ми се, че при вас той изпълнява и други задължения. Освен това имате още дузина благородници: чувам звъна на шпагите им в преддверието на моя дом.

Завесата на вратата бавно се повдигна.

— Кой е там? — високомерно попита херцогът. — Кой смее без предупреждение да влиза в стаята, когато съм тук аз?

— Аз съм, Реми — отговори Одоен и тържествено, без ни най-малко смущение, влезе в стаята.

— Кой е този Реми? — попита херцогът.

— Реми е лекар, монсеньор — отговори младият човек.

— Реми е нещо повече от мой лекар, монсеньор — добави Бюси. — Той е мой приятел.

— А, така ли — произнесе засегнат херцогът.

— Ти чу ли желанието на монсеньора? — попита Бюси и понечи да стане от леглото.

— Да, да придружите монсеньора, но…

— Какво но? — попита херцогът.

— Но вие, господин графе, не можете да го съпроводите — продължи Одоен.

— Защо?!

— Защото навън е твърде студено, монсеньор.

— Твърде студено? — повторно попита херцогът, поразен от това, че му се възразява.

— Да. Освен това аз, като отговорен за неговото здраве пред неговите приятели и особено пред самия себе си, му забранявам да излиза.

Независимо от тези думи, Бюси се надигна да стане, но Реми хвана ръката му и многозначително я стисна.

— Прекрасно — каза херцогът. — Щом разходката е толкова опасна за вашето здраве — останете си.

Крайно раздразнен, Франсоа направи две крачки към вратата.

Бюси не се помръдна.

Херцогът отново се върна към леглото.

— Значи решено, не желаеш да рискуваш?

— Нали виждате, монсеньор, лекарят ми забранява.

— Би трябвало да извикаш Мирон, Бюси, той е опитен лекар.

— Монсеньор, пред учения доктор предпочитам лекаря приятел — възрази Бюси.

— В такъв случай сбогом.

— Сбогом, монсеньор.

Херцогът доста шумно се оттегли.

Веднага щом той напусна двореца на Бюси, Реми, който го изпрати с поглед, докато съвсем изчезна, се спусна към болния.

— А сега, господине, ставайте колкото се може по-бързо.

— Защо?

— За да дойдете на разходка с мен. В стаята е твърде горещо.

— Но ти току-що каза на херцога, че на улицата е студено.

— От момента, в който той си отиде, температурата се повиши.

— Това означава? — приповдигна се заинтересован Бюси.

— Означава, че съм убеден, че чистият въздух ще ви се отрази добре.

— Нищо не разбирам — каза Бюси.

— А нима разбирате нещо от сиропите, които ви давам да гълтате? Независимо от това ги пиете. Хайде, по-живо! Вдигайте се! Разходка с херцог д’Анжу е опасна за вас, но с вашия лекар тя е целебна. Това ви го казвам аз! Или повече не ми се доверявате? В такъв случай — откажете се от моите услуги.

— Да вървим, щом искаш — каза Бюси.

— Така трябва.

Бледен и треперещ, Бюси се изправи на краката си.

— Интересна бледост, може да се каже — красив болен! — забеляза Реми.

— Но къде отиваме?

— В един квартал, където днес изследвах въздуха.

— И какъв е този въздух?

— Целебен за вашето заболяване, монсеньор.

Бюси се облече.

— Шапката и шпагата! — заповяда той.

Той наложи първата, препаса втората и излезе навън заедно с Реми.