Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 6
За това, как Шико посети Бюси и какво последва от това

На другия ден около девет часа сутринта Бюси спокойно закусваше в компанията на Реми, който, в качеството си на лекар, му предписваше различни подсилващи средства. Те разговаряха за вчерашните събития и Реми се опита да си спомни легендите, изобразени на фреските в черквата „Света Мария Египетска“.

— Слушай, Реми — попита внезапно Бюси, — онзи благородник, който беше потопен в кацата на ъгъла на улица Кокийер, като минахме оттам, не ти ли се стори познат?

— Разбира се, господин графе, и то толкова, че от този момент се мъча да си спомня неговото име.

— Значи и ти не го позна?

— Не. Той беше вече напълно син.

— Би трябвало да му се притека на помощ — каза Бюси, — дълг на порядъчните хора е да се защитават един друг от всякаква паплач. Честно казано обаче, бях твърде зает с моите работи.

— Но ако ние не сме го познали — каза Одоен, — той със сигурност ни е познал, та ние си бяхме с нашия естествен цвят. Дори ми се стори, че той злобно се блещи след нас и се заканва с юмрук.

— Сигурен ли си, Реми?

— За това, че се блещеше, отговарям с главата си, а за юмрука и заплахите не съм съвсем сигурен — каза Одоен, който познаваше избухливостта на Бюси.

— В такъв случай трябва да разберем, Реми, кой е бил този благородник. Аз не мога да оставя безнаказано такава обида.

— Почакайте, почакайте — внезапно извика Одоен, като попарен с вряла вода. — Ах, боже мой! Спомних си! Аз зная кой беше той.

— Как би могъл да разбереш?

— Чух го като ругаеше.

— Кълна се в Разпятието, всеки би ругал в такова положение.

— Да, но той ругаеше на немски.

— А!

— Той каза: Gott verdamme[1].

— Значи е бил Шомберг.

— Точно така, господин графе, самият Шомберг.

— Тогава, скъпи Реми, почвай да правиш своя мехлем.

— Защо?

— Защото скоро ще се наложи да кърпиш или моята, или неговата кожа.

— Няма да сте толкова луд да позволите да ви убият точно сега, когато най-после сте здрав и толкова щастлив — намигна Реми. — По дяволите! Света Мария Египетска вече ви възкреси веднъж, може и да й омръзне да твори чудеса, та и Христос е правил това само два пъти.

— Напротив, Реми — отговори графът, — ти не можеш да си представиш какво наслаждение е да рискуваш своя живот, когато си щастлив. Вярвай ми, нямам желание да се бия, когато губя на карти или пък ако съм заварил любовницата си на местопрестъплението, или когато съм недоволен от себе си. Обратното, когато кесията ми е пълна, сърцето ми е леко и съвестта ми е чиста, излизам на дуел смело, като на шега. Тогава ръката ми е сигурна, аз разгадавам противника си и го потискам със своя късмет. Чувствам се като човек, който печели на карти и прибира златото на съперника си, което вятърът на късмета подхвърля към нето. Не, именно в такива минути аз съм блестящ, уверен в себе си и нападам умело. Днес бих се бил великолепно, Реми — каза младежът и протегна ръка на лекаря, — защото, благодарение на теб, аз съм щастлив.

— Момент, моля! Все пак, ако не възразявате, ще ви се наложи да се откажете от това удоволствие — каза Одоен. — Една прекрасна дама — моя приятелка, ме помоли да се грижа за вас и ме принуди да се закълна, че ще ви запазя здрав и невредим, принуди ме под предлог, че животът ви й принадлежи и затова не можете да се разпореждате с него без нейното съгласие.

— Мой добри Реми — каза графът замечтано, в онова състояние, когато влюбеният възприема всичко около себе си неясно, без ярки линии и цветове, както актьорите и декорите се възприемат през прозрачната завеса на театъра — онова чудесно състояние на полусън, когато с цялата си душа се отдаваме на нежни мисли за предмета на нашата любов и в същото време с чувствата си възприемаме думите или жестовете на приятеля.

— Вие ме наричате „добри ми Реми“ — каза Одоен, — защото ви дадох възможност да видите отново госпожа дьо Монсоро, но дали ще ме наричате така, когато бъдете разделен от нея, а, за съжаление, този ден е близък, ако не е и настъпил.

— Какво казваш? — извика стреснато Бюси. — Да не се шегуваме с това, метр дьо Одоен.

— Но, господине, не се шегувам. Та нима не знаете, че тя заминава за Анжу и че аз самият съм обречен да страдам поради раздялата с мадмоазел Гертруда? Ах!

Бюси не можа да задържи усмивката си от престореното отчаяние на Реми.

— Много ли я обичаш? — попита той.

— Разбира се… Тя мен също… Само да знаехте как ме бие.

— И ти й позволяваш?

— От любов към науката. Благодарение на Гертруда бях принуден да изобретя чудесен мехлем против синини.

— В такъв случай би трябвало да изпратиш няколко бурканчета на Шомберг.

— Да не говорим повече за Шомберг, нека той сам се погрижи за себе си.

— Да, и да се върнем на госпожа дьо Монсоро, или по-точно към Диана дьо Меридор, защото нали знаеш…

— Боже мой, разбира се, че знам…

— Реми, кога тръгваме?

— А! Така си мислех. Колкото може по-късно, господин графе.

— Защо?

— Първо, защото в Париж се намира нашият скъп принц — вожд на анжуйците, който миналата вечер се набърка в такива неща, че ние очевидно ще му потрябваме, както ми се струва.

— После?

— После, защото господин дьо Монсоро, като по някаква специална милост на небето, не ни подозира в нищо — във всеки случай, не подозира вас, но може да заподозре нещо, ако вие изчезнете от Париж едновременно с жена му, която не му е жена.

— Е, и какво? Какво ме интересуват неговите подозрения?

— О, разбира се! Но мен ме интересува, и то много, любезни мой господине. Аз се наемам да кърпя дупките от ударите на шпагите, получени от вас на дуел, защото вие сте превъзходен фехтовач и никога не получавате сериозни рани, но не бих се заел с раните от кинжал, нанесени от засада, особено когато са нанесени от ревниви мъже. Тези животни в такива случаи удрят с всичка сила. Спомнете си бедния господин дьо Сен-Мегрен, убит така злодейски от нашия приятел господин дьо Гиз.

— Какво пък, мили мой, ако ми е писано, ще загина от ръката на Монсоро!

— Значи!

— Значи ще ме убие!

— А след седмица, месец или година госпожа дьо Монсоро ще стане жена на своя съпруг, което ще подлуди вашата бедна душа, която ще види това отгоре или отдолу и не ще може да попречи, защото няма да има тяло.

— Ти си прав, Реми, аз искам да живея!

— Добре казано! Но само да живеете не е достатъчно, повярвайте ми, трябва да следвате моите съвети и да бъдете любезен с Монсоро. Сега той ужасно ревнува от херцог д’Анжу. Докато вие се измъчвахте от треската в леглото си, той като преуспяващ испанец се разхождаше под прозорците на дамата и бе разпознат по своя лютнист Орили. Оказвайте всякакви любезности на милия съпруг, който не е съпруг, и даже не му споменавайте за жена му. Пък не ви и трябва, вие и така знаете всичко за нея… Тогава той навсякъде ще разказва, че вие сте единственият благородник, притежаващ добродетелите на Сципион — непоколебимост и целомъдрие.

— Струва ми се, че си прав — каза Бюси. — Сега, когато не ревнувам вече от тази мечка, ще я опитомя. Ама ще се посмеем! Ах, Реми, сега можеш да искаш от мен всичко, толкова съм щастлив.

В този момент на вратата се почука. Събеседниците замълчаха.

— Кой е там? — попита Бюси.

— Монсеньор — отговори един от пажовете, — долу някакъв благородник иска да говори с вас.

— Толкова рано! Кой би могъл да бъде?

— Висок господин, облечен в зелено кадифе и с розови чорапи, малко смешен на вид, но изглежда порядъчен.

— Хм — помисли на глас Бюси, — дали не е Шомберг?

— Той каза „висок господин“.

— Вярно. Може би Монсоро?

— Този има вид на порядъчен човек.

— Прав си, Реми. Не е нито единият, нито другият. Пуснете го.

След известно време човекът, за когото съобщи пажът, се показа на прага.

— Ах, боже мой! — извика Бюси, като видя посетителя, и стана бързо, а Реми, както подобава на скромен приятел, излезе в съседната стая. — Господин Шико! — възкликна Бюси.

— Същият, господин графе — отговори гасконецът. Бюси се втренчи в него с учудване, което по-ясно от всякакви думи говореше: „Господине, какво търсите тук?“

Затова Шико, макар и да не му бе зададен този въпрос, отговори с много скромен тон:

— Господине, дойдох да ви предложа една малка сделка.

— Слушам ви, господине — каза Бюси с недоумение.

— Какво ще ми обещаете, ако ви окажа важна услуга?

— Това зависи от услугата, господине — малко високомерно отговори Бюси.

Гасконецът се престори, че не забелязва пренебрежителния тон.

— Господине — каза той, като седна и кръстоса дългите си крака, — виждам, че не ме удостоявате с поканата да седна.

Бюси почервеня.

— Това увеличава размерите на полагащото ми се възнаграждение за услугата, която ще ви окажа.

Бюси не отговори.

— Господине — без да се смущава, продължаваше Шико, — запознат ли сте с Лигата?

— Чувал съм много за нея — започна да проявява известен интерес към думите на гасконеца Бюси.

— Тогава, господине — каза Шико, — трябва да знаете, че това е обединение на честните християни, благоговейно събрали се да унищожат своите ближни — хугенотите. Член ли сте на Лигата, господине?… Аз — Да.

— Но, господине.

— Кажете само „да“ или „не“.

— Позволете ми да изразя учудването си — каза Бюси.

— Имах честта да ви попитам, член ли сте на Лигата? Разбрахте ли ме?

— Господин Шико — каза Бюси, — не обичам въпроси, смисъла на които не разбирам, затова бъдете така любезен да смените темата на разговора. От приличие ще почакам няколко минути, преди да ви кажа, че щом не обичам такива въпроси, естествено не обичам и хората, които ги задават.

— Великолепно. Приличието си е приличие, както казва нашият добър господин дьо Монсоро, когато е в добро настроение.

При името на Монсоро, което гасконецът изтърва сякаш случайно, Бюси отново стана внимателен.

— Хм — прошепна той, — дали Монсоро не подозира нещо и не е ли изпратил при мен този Шико на разузнаване?…

И каза високо:

— На въпроса, господин Шико, имаме на разположение само няколко минути.

— Optime[2] — отговори Шико, — няколко минути, това не е малко. За няколко минути може да се наговори цял кош с приказки. Аз бих могъл и да не ви питам, та нали, ако не принадлежите към светата Лига, то, без съмнение, ще влезете в нея, и то много скоро, щом като херцог д’Анжу е неин член.

— Херцог д’Анжу! Кой ви каза това?

— Самият той в лична беседа с мен, както казват, или по-точно, както пишат познавачите на закона; както писа, например, милият и добър господин Никола Давид, светилото на парижкия форум. Това светило вече угасна и все още не е известно кой го загаси. Та ето, вие прекрасно разбирате, че ако херцог д’Анжу принадлежи към Лигата, и вие няма да можете да избегнете това, нали сте дясната му ръка, дявол да го вземе! Лигата си разбира от работата и няма да се съгласи да има за свой водач еднорък.

— После, господин Шико — каза Бюси с много по-вежлив тон.

— После? — отговори Шико. — После, ако принадлежите към Лигата или помислят, че принадлежите, а непременно ще помислят така, с вас ще се случи това, което се случи на негово кралско височество.

— А какво се е случило е негово кралско височество? — възкликна Бюси.

— Господине — каза Шико, като стана и зае същата поза, която досега заемаше Бюси, — аз не обичам въпросите и ако ми разрешите да продължа — не обичам хората, които задават въпроси, затова имам голямо желание да оставя и с вас да направят така, както направиха с вашия господар през нощта.

— Господин Шико — каза Бюси с усмивка, която съдържаше в себе си всички извинения, които може да поднесе един благородник, — моля ви, говорете, къде е херцогът?

— В затвора.

— В кой?

— В своите покои. И четирима мои добри приятели не го изпускат от очи: господин Шомберг, когото вчера боядисаха в син цвят, както ви е известно, защото сте били свидетел на тази операция; господин д’Епернон, жълт от страх, господин дьо Келюс, червен от гняв, и господин дьо Можирон, бял от скука. Прелестна гледка, особено ако отбележим, че херцогът започва да позеленява от страх. Скоро ще можем да се наслаждаваме на всички цветове от дъгата — ние, избраното общество на Лувъра.

— Значи, господине — каза Бюси, — вие мислите, че свободата ми е застрашена?

— Застрашена?… Чакайте да помисля. Предполагам, господине, че в този момент се готвят да… трябва да… трябваше да са ви арестували.

Бюси изтръпна.

— Как гледате на Бастилията, господин дьо Бюси? Това е прекрасно място за размишления и господин Лоран Тестю, нейният комендант, доста добре храни своите пиленца.

— Ще ме изпратят в Бастилията?! — възкликна Бюси.

— Честно, да! Тук някъде в джоба си имам даже нещо като заповед да ви изпратя там, господин дьо Бюси, искате ли да погледнете?

И Шико действително измъкна от широкия си крачол, който би могъл да побере три бута като неговите, съставена по всички правила кралска заповед за арестуването на господин Луи дьо Клермон, сеньор дьо Бюси дьо Амбоаз, където и да бъде намерен.

— Редакцията е на господин дьо Келюс — каза Шико, — прекрасно е написано.

— Значи, господине — възкликна Бюси, трогнат от постъпката на Шико, — вие наистина ми оказвате услуга?

— Струва ми се, да — каза гасконецът, — и вие сте на същото мнение, нали?

— Господине — каза Бюси, — заклевам ви, отговорете ми като благороден човек: спасявате ме днес, за да ме погубите друг път ли? Нали вие обичате краля, а мен той не ме обича.

— Господин графе — надигна се от стола си Шико и се поклони, — спасявам ви, за да ви спася. А сега можете да мислите за моята постъпка, каквото си щете.

— Но на какво, за бога, дължа вашата милост?

— Нима забравихте, че ви помолих за възнаграждение?

— Да, вярно.

— Тогава?

— О, господине, с радост!

— Значи вие на свой ред ще направите това, за което бих ви помолил?

— Дума на Бюси! Стига това да е по силите ми.

— Прекрасно, това ми е достатъчно — стана Шико. — Сега сядайте на коня си и изчезвайте, а аз ще предам заповедта за арестуването ви на когото трябва.

— Значи не вие трябва да ме арестувате?

— Какво говорите? За кого ме вземате? Аз съм благородник, господине!

— Но аз напускам своя господар.

— Не се упреквайте, той пръв ви напусна.

— Вие сте славен благородник, господин Шико — каза Бюси на гасконеца.

— Дявол да го вземе, и аз мисля така — отговори той.

Бюси извика Одоен.

Одоен, който, да бъдем справедливи, подслушваше зад вратата, веднага се появи на прага.

— Реми! — възкликна Бюси. — Реми, Реми, конете ни!

— Те са оседлани, монсеньор — спокойно отговори той.

— Ето един рядко съобразителен човек — каза Шико.

— Дявол да го вземе, и аз мисля така — отбеляза Реми.

И те ниско се поклониха един на друг така, както това биха направили петдесет години по-късно Гийом Горен и Готие-Гаргий[3].

Бюси взе няколко шепи екю и ги напъха по джобовете си и в джобовете на Реми.

След това, като се поклони ниско на Шико и му благодари още веднъж, той тръгна към вратата.

— Извинете ме, господине — каза Шико, — разрешете ми да присъствам при вашето заминаване.

И гасконецът тръгна след Бюси и Одоен към конюшнята, където пажът наистина държеше юздите на оседланите коне.

— Къде заминаваме? — осведоми се Реми, вземайки небрежно поводите на своя кон.

— Къде?… — попита Бюси нерешително, или преструвайки се, че не е решил още.

— Какво ще кажете за Нормандия, господине? — поинтересува се Шико, който наблюдаваше приготовленията и с вид на познавач разглеждаше конете.

— Не, много е близо.

— А за Фландрия какво ще кажете? — продължаваше Шико.

— Твърде далеч е.

— Предполагам — каза Реми, — че ще спрете в Анжу, то се намира на подходящо разстояние, нали, господин графе.

— Да, заминаваме за Анжу — отговори Бюси и се изчерви.

— Господине — каза Шико, — сега, когато направихте своя избор и сте готови да тръгнете…

— Незабавно.

— Имам чест да ви приветствам. Споменавайте ме в своите молитви.

И достойният благородник сериозно и величествено закрачи по пътя, закачайки ъглите на къщите със своята гигантска рапира.

— Значи така било писано, господине! — каза Реми.

— По-бързо да тръгваме — извика Бюси. — Може би ще я настигнем.

— О, господине — каза Одоен, — ако помагате на съдбата, ще отнемете нейните заслуги.

И те тръгнаха на път.

Бележки

[1] Господ да те убие. — Б. пр.

[2] Превъзходно (лат.). — Б. пр.

[3] Известни френски актьори. — Б. р.