Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame de Monsoreau, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, 1991

ISBN 954-404-002-1

Превод от руски: ЕФ „Качин“

Печатница ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Алекандр Дюма. Графиня де Монсоро

„Художественная литература“, М., 1978

История

  1. — Добавяне

Глава 7
За това, как крал Анри се бе преродил на следния ден, макар причините за това да останаха неизвестни

Два часа изтекоха спокойно.

Внезапно тишината бе разкъсана от вледеняващ душата вик. Той идваше от спалнята на негово величество. Ала нощният светилник там си оставаше изгасен, в двореца цареше все същата дълбока тишина и не се раздаваше никакъв звук, ако не смятаме този страшен вик на краля.

Защото крещеше кралят.

А сетне се разнесе шум от падаща мебел, звън от пръснал се порцелан, разлетял се на дребни парчета, и бързи, тревожни стъпки на човек, който тича обезумял от единия до другия ъгъл. И нов вик, съпроводен от кучешки лай. Тогава светнаха прозорци навсякъде, в коридорите заблестяха шпаги, и мраморните колони се затресоха от тежките стъпки на сънената стража.

— На оръжие! — гърмеше от всички страни. — На оръжие! Кралят ни зове! На помощ на краля! По-бързо!

И само след миг капитанът на гвардейците, полковникът на швейцарците, придворните и дежурните аркебузири нахълтаха в кралската спалня и двадесетина факли осветиха едновременно тъмната стая.

Креслото бе преобърнато, подът застлан с парчета от порцелан, постелята — измачкана, и завивките разхвърляни по целия под, а до кревата — Анри, нелеп и страшен в нощните си одежди, косите му — щръкнали, облещените му очи — вперени в една точка.

Дясната ръка на краля бе протегната напред и трепереше като лист срещу вятър.

Лявата му ръка се бе вкопчила трескаво в дръжката на безсъзнателно грабнатата от него шпага.

Възбуден не по-малко от своя стопанин, песът гледаше краля с широко разкрачени лапи и жално виеше.

Анри бе сякаш вкаменен от ужас: нахълталите в спалнята му хора не смееха да нарушат това вцепеняване и току се споглеждаха в очакване, обхванати от ужасна тревога.

В този миг в стаята се втурна полуоблечена, загърната с широко наметало младата кралица Луиза Лотарингска; отчаяните викове на съпруга й бяха вдигнали от сън това русокосо и нежно създание, което водеше безпорочния живот на светица на тази грешна земя.

— Ваше величество — обърна се тя към краля, цялата тресяща се от страх, — какво се е случило? Боже мой! Дочух вашите викове и ето че дотичах.

— Ни… ни… нищо… — сричаше кралят, все още устремил поглед в една точка; той сякаш виждаше във въздуха някакъв призрак, достъпен само за неговия взор.

— Но ваше величество крещеше — настояваше кралицата. — Значи ваше величество страда.

Ужасът бе толкова явно изразен върху лицето на краля, че постепенно се предаде на всички събрани в спалнята. Едни се отдръпнаха до стената, други пристъпиха по-близо до краля и напрягаха очи, за да разберат дали не е ранен, дали не го е ударил гръм или пък го е ухапала някоя отровна гадина.

— О, ваше величество! — възкликна кралицата. — Заклевам ви в небето, не ни дръжте в такъв страх. Не трябва ли да повикаме лекар?

— Лекар ли? — мрачно повтори въпроса й Анри. — Не, тялото ми е здраво, но душата ми, духът ми страда… Не, не ми трябва лекар, а изповедник.

Придворните се спогледаха, зашариха с очи по вратите, завесите, паркета и тавана…

Ала никъде нямаше ни най-малка следа от невидимия призрак, който така бе изплашил краля.

След като по-нататъшното старателно търсене стана очевидно излишно, любопитството се удвои: мракът на тайната се сгъсти — кралят пожела изповедник.

Мигом един бързоходец препусна на кон и хиляди искри се пръснаха по калдъръмения двор на Лувъра. За някакви си пет минути беше разбуден, измъкнат от леглото му и отведен при краля Жозеф Фулон, абатът от манастира „Света Женевиев“.

С появата на духовника суматохата притихна и тишината се възстанови. Всички си задаваха един на друг въпроси, правеха догадки, намираха обяснения, но най-вече трепереха от страх… Кралят се изповядва!

На сутринта след нощните тревоги кралят стана пръв и се разпореди да се затворят всички входове и изходи и да не пускат никого в двореца с изключение на неговия духовник.

След това той повика ковчежника, продавача на восък, церемониалмайстора, взе своя молитвеник с черна подвързия и се захвана да чете молитви, после остави четенето и започна да изрязва фигурки на светци, но изведнъж захвърли и това занимание и заповяда да извикат всичките му миньони.

Изпълнението на кралската заповед започна от Сен-Люк, но той страдаше по-силно от когато и да било друг път. Той съхнеше, беше смъртно уморен. Болестта го бе довела до пълно изнемощяване, до непрекъсната сънливост; през изминалата нощ бе потънал в дълбок сън, приличащ на летаргия и единствен той в целия дворец не беше чул нищо, макар от кралската спалня да го отделяше само тънка стеничка. Ето защо той помоли да го оставят в постелята, като обеща да прочете толкова молитви, колкото ще бъде угодно на краля.

Когато разказаха на Анри какви мъки изпитва нещастният Сен-Люк, той се прекръсти и заповяда да изпратят при бедния страдалец кралския аптекар.

След това кралят нареди да се изпратят от манастира „Света Женевиев“ всички уреди, служещи за бичуване. Облечен целият в черно, той мина пред строя на своите миньони — пред накуцващия Шомберг, пред д’Епернон с ръка на превръзка, пред Келюс, който все още не бе дошъл на себе си, пред треперещите от страх д’О и Можирон, мина, като им раздаде камшици и им даваше наставления как да се бичуват безжалостно собственоръчно и един друг.

Д’Епернон помоли да бъде освободен от бичуването, позовавайки се на ранената си ръка — тя нямало да му позволи да отговори достойно на получените удари, което без съмнение щяло да наруши общата хармония.

Но Анри отговори, че такова покаяние ще бъде още по-угодно за Господа бога.

Той пожела сам да даде пример за благочестивото си усърдие. Свали камизола, яката и ризата си и започна да се шиба по раменете със старанието на великомъченик. Шико опита да прибегне до обичайните си шегички, но срещнал свирепия поглед на краля, разбра, че не е време за тях. Тогава той, както и останалите, взе един камшик и се хвана за работа с тази само разлика, че бичуваше не себе си, а съседите си, а ако наблизо не се окажеше нечий гръб, свличаше отлющилата се боя от колоните и стените.

В тази суматоха лицето на краля постепенно взе да придобива по-спокоен израз, ала все още отразяваше някаква угнетяваща го тайна мисъл.

Неочаквано Анри изхвърча от спалнята, като заповяда на фаворитите си да не престават с бичуването в негово отсъствие. Но щом вратата зад него се захлопна, всички ръце изведнъж се свлякоха като по знак на магическа пръчка. Единствено Шико продължаваше да шиба д’О, когото не обичаше. Д’О отвръщаше старателно на шута със същата монета. Това бе истински дуел с камшици.

Анри се устреми към спалнята на кралицата. Той и поднесе в дар бисерна огърлица на стойност двадесет и пет хиляди екю, прегърна я и я целуна по двете страни — обред, какъвто не му се бе случвало да извършва вече повече от година, — а след това помоли Луиза да свали от себе си всички скъпоценности и да облече власеница.

Винаги покорна и отстъпчива, Луиза Лотарингска мигом се подчини. Попита само защо нейният възлюблен съпруг й подарява тази бисерна огърлица, щом желае да я вижда облечена с груба дреха.

— За да изкупваш моите грехове — отвърна Анри.

Този отговор удовлетвори кралицата, понеже тя по-добре от всички знаеше какво огромно множество грехове трябваше да изкупва нейният мъж. Луиза изпълни желанието на Анри и той напусна покоите й, като преди това пожела да я види в своята спалня.

При появата на краля бичуването се възобнови. Д’О и Шико не прекъсваха нито за миг да си нанасят удари и целите бяха облени с кръв. Кралят похвали тяхното усърдие и ги нарече свои единствени истински приятели.

След десет минути се появи кралицата, облечена с власеница. Незабавно на целия двор бяха раздадени свещи и придворните, контета и кокетки, както и преданите на своя крал и на светата Дева парижани, въпреки лошото време тръгнаха към Монмартър боси по леда и снега. Отначало всички те трепереха от студ, но скоро мнозина се стоплиха от яростните удари, които Шико щедро раздаваше на ония, които имаха неблагоразумието да се окажат в обсега на неговия камшик.

Д’О се призна за победен и се държеше на разстояние петдесетина крачки от Шико.

Към четири часа през деня мрачното шествие завърши, манастирите получиха богати пожертвования, краката на всички придворни се подуха, кожата по гърбовете им беше съдрана, кралицата се появи пред очите на целия народ по риза от неизбелено платно, кралят — с броеница, чиито зърна бяха с вида на черепи. И сълзите, и воплите, и молитвите, и тамянът, и песнопенията — всичко беше в изобилие.

Както виждате, денят се оказа изключителен.

Действително, за угода на краля всички покорно търпяха студа и ударите на камшиците и никой не можеше да си обясни защо техният повелител, завчера все още весело танцуващ, днес с такава самозабрава се бе отдал на това печално покаяние и умъртвяване на плътта.

Хугенотите, лигистите и свободомислещите се смееха, като гледаха как се движи изпълненото с покаяние шествие и в качеството си на гнусни по своята природа заядливци, дръзваха да отправят хапливи забележки — миналия път, май, процесията ви беше къде по-внушителна, а и каещите се отнасяха към бичуването с по-голяма отговорност, — макар че тези твърдения ни най-малко не отговаряха на истината.

Анри се върна в Лувъра гладен, с рамене, нашарени със сини и тъмночервени бразди. По време на шествието той не отстъпваше нито на крачка от кралицата и възползувайки се от всяко прекъсване, от всяко спиране на процесията около някой параклис, й връчваше нови и нови подаръци или строеше планове за съвместно поклонение до светите места.

Що се отнася до Шико, уморил се да размахва камшика и огладнял от това необичайно физическо упражнение, към което го бе подтикнал кралят, след Монмартърските порти той се измъкна незабелязано от процесията и заедно със своя приятел, брат Горанфло, същия онзи монах от манастира „Света Женевиев“, който искаше да изповяда Бюси, кривна в градинката на една гостилничка, ползваща се със завидна слава. Там приятелите изпиха изрядно количество бутилки ароматно вино и похапнаха дива патица, убита в блатата на Гранж-Бателиер. След това, дочакал завръщането на процесията, Шико отново зае своето място в редовете на каещите се и се върна в Лувъра, като с преогромно усърдие бичуваше безразборно всички, които му попаднеха подръка — и кавалерите, и дамите: на неговия език това се наричаше: „Да се раздава пълно опрощение на греховете.“

На мръкване кралят се почувства гладен и изтощен от дългото ходене бос по снега и бесните камшични удари. Той заповяда да му поднесат постна вечеря, да му сложат компреси върху раменете, да запалят буен огън в камината и да навестят Сен-Люк. Последният изглеждаше съвсем здрав и весел.

Кралят се беше коренно променил от предишния ден. Сега той мислеше само за тленността на всичко земно, за покаянието и смъртта.

— Ах! — въздъхна той с израз на дълбоко разочарован човек. — Господ е прав, като прави нашето съществувание толкова горчиво и тягостно.

— Но защо, ваше величество? — попита го Сен-Люк.

— Защото, след като се умори от тегобите в живота, човек престава да се бои от смъртта и дори започва да я желае.

— Моля ваше величество да ме извини — възрази Сен-Люк, — говорете само за себе си, аз съвсем не жадувам смъртта. Ни най-малко.

— Чуй ме, Сен-Люк — поклати съкрушено глава кралят, — ще постъпиш правилно, ако последваш съвета ми, нещо повече — моя пример.

— С преголямо удоволствие, ваше величество, стига вашият пример да ми хареса.

— Искаш ли, аз ще оставя короната, а ти — жена си, и ние двамата ще се затворим в някоя обител? Имам разрешението на нашия светейши отец. Утре ще се подстрижем за калугери и аз ще се наричам брат Анри…

— Простете ми, ваше величество, но вие не държите на своята корона, тя ви е дошла до гуша, нещата с моята жена стоят по-иначе — тя ми е скъпа, ами че аз изобщо не я познавам. Затова не мога да приема вашето предложение.

— Ох, ох — завъздиша Анри, — изглежда, ти не си вече така болен или създаваш такова впечатление?

— Вярно е, ваше величество, чувствам се много по-добре. Духът ми е спокоен, а сърцето изпълнено с радост. И изпитвам безумно влечение към щастие и наслаждения.

— Бедни ми Сен-Люк! — въздъхна кралят и прилепи длани като за молитва.

— Вчера трябваше да се обърнете към мен с вашите предложения, ваше величество. О, вчера аз бях капризен и мрачен страдалец. За най-малката дреболия бях склонен да се хвърля в някой кладенец. Но тази вечер всичко ми изглежда съвсем различно, прекрасно прекарах нощта и отлично — деня. Кълна се в Христовото разпятие! Да пребъде животът с всичките му утехи!

— Какво все споменаваш името господне, богохулнико?

— Нима се клех в Христа, ваше величество? Възможно. Но имаше време, когато и вие отправяхте такива клетви, ако не ме лъже паметта.

— Кълнях се, Сен-Люк, но от днес нататък не се кълна.

— Е, това аз не мога да кажа за себе си. Ще споменавам името господне по-рядко, това е единственото, което мога да обещая. Пък и Господ бог е добър и милостив към нас, грешниците, когато греховете ни са плод на човешките слабости.

— Мислиш ли, че бог ще ми прости?

— О, за вас, ваше величество, не мога да кажа, говоря само за себе си, за вашия покорен слуга. Чумата да ме тръшне! Вие, вие грешахте по кралски, а аз грешах като жалък любител, като частно лице. Надявам се, че на Страшния съд Господ ще държи в ръцете си различни везни с различни теглилки.

Кралят въздъхна дълбоко и зашепна „Confiteor“[1], като се удряше в гърдите при думите „mea culpa“[2].

— Сен-Люк — попита той, — кажи най-сетне, не искаш ли да прекараш нощта в моята спалня?

— Зависи от това, с какво ще се занимаваме в спалнята на ваше величество — отвърна Сен-Люк.

— Ще запалим всички свещи, аз ще легна, а ти ще отправяш молитви към светците.

— Покорно благодаря, ваше величество.

— Отказваш ли се?

— Такова прекарване на времето не ме съблазнява.

— Ти ме изоставяш в беда, Сен-Люк, ти ме изоставяш!

— Не. Не ви изоставям. Ни най-малко!

— Вярно ли?

— Ако така ви е угодно!

— Разбира се, че ми е угодно.

— Но при едно условие sine qua non[3].

— Какво е то?

— Нека ваше величество заповяда да сложат трапеза, да събере всички придворни и славно да потанцуваме, ей богу.

— Сен-Люк, Сен-Люк! — изохка кралят, обзет от ужас.

— А защо не? — каза Сен-Люк. — Искам да се позабавлявам тази вечер. А вие, ваше величество, нямате ли желание да пийнете и да се повеселите?

Но Анри не го удостои с отговор. Духът му, винаги толкова жизнерадостен и бодър, все повече и повече се омрачаваше, сякаш той се бореше с някаква гнетяща го тайна мисъл. Така някоя птица, към крачето на която е вързано парче олово, не може да излети и напразно размахва крила.

— Сен-Люк — произнесе накрая кралят с гробовен глас, — имаш ли сънища?

— Да, ваше величество, и доста често.

— Вярваш ли в сънищата?

— От благоразумие.

— Как да го разбирам?

— Много просто. Сънищата успокояват, утешават ни в житейските горести. Така например тази нощ сънувах превъзходен сън.

— Какъв, разкажи!

— Сънувах, че моята жена…

— Все за жена си ли мислиш, Сен-Люк?

— Повече от всеки друг път.

— Ах! — съкрушено произнесе кралят и извърна очи към тавана.

— Сънувах — продължи Сен-Люк, — че моята жена, запазила прекрасното си лице, защото, ваше величество, жена ми е красавица…

— Уви, да — каза кралят. — Ева също е била красавица, нещастен грешнико, ала Ева е погубила всички нас.

— А, ето защо сте толкова зле настроен към жена ми. Но да се върнем към съня ми, ваше величество.

— Аз — каза кралят — също имах знаменателен сън…

— И така, моята жена, запазила прекрасното си лице, е придобила крила и тяло на птица, благодарение на което е прелетяла над стените на Лувъра и с нежен писък притиска главица до стъклото на моя прозорец, а аз разбирам, че с този писък тя иска да ми каже: „Отвори ми прозореца, Сен-Люк, отвори ми, мой скъпи съпруже!“

— И ти отвори ли й? — попита кралят, намиращ се на границата на пълното отчаяние.

— Че как иначе? — възкликна Сен-Люк. — Спуснах се презглава да й отворя.

— Суетен човек си ти.

— Суетен, ако така ви е угодно да смятате, ваше величество.

— Но в този момент, надявам се, ти си се събудил.

— Напротив, ваше величество, с всички сили се мъчех да не се събуждам. Толкова хубав беше сънят ми.

— Значи ти продължи да я виждаш?

— Колкото можех, ваше величество.

— И тази ли нощ се надяваш да я видиш?

— Естествено, надявам се на продължение, и, не се сърдете, ваше величество, но това е причината да не мога да приема вашата милостива покана да се заема с четенето на молитви. Ако не ще трябва да се спи, ваше величество, бих предпочел поне да получа нещо равностойно в замяна на изпуснатото съновидение. И както вече казах, ако ваше величество благоволи да заповяда да сложат трапеза и да викнат музиканти…

— Стига толкова, Сен-Люк, стига! — каза кралят и стана от мястото си. — Ти се погубваш, а и мен ще погубиш, ако те задържа още малко при себе си. Прощавай, Сен-Люк, уповавам се, че небето ще ти изпрати вместо този дяволски сън изкусител спасителен сън, който да те подтикне утре да се покаеш заедно с нас, и тогава ние всички ще се спасим.

— Съмнявам се, ваше величество, нещо повече, сигурен съм, че няма да постигнем общо за всички ни спасение и затова ще се осмеля да посъветвам ваше величество да пръждоса тази вечер от Лувъра този непоправим безбожник Сен-Люк, който явно се кани да умира неразкаян.

— Не — каза Анри, — не, надявам се, че тази нощ божията благодат ще осени и теб, както можа да осени и мен, грешния. Лека нощ, Сен-Люк, ще се моля за теб.

— Лека нощ, ваше величество, а аз ще сънувам и за вас.

И Сен-Люк затананика първия куплет от една повече от лекомислена песничка, която Анри обичаше да си напява, когато биваше в добро настроение; познатият мотив принуди краля да си тръгне по-бързо, той захлопна след себе си вратата на стаята и се върна в спалнята си, като нашепваше:

— Господи, владико на живота ми, твоят гняв е справедлив и законен, защото светът от ден на ден става все по-лош.

Бележки

[1] Изповядвам се (лат.). — Б. пр.

[2] Виновен съм (лат.). — Б. пр.

[3] Непременно (лат.). — Б. пр.