Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (21)

ЕПИЛОГ

В Западна Европа беше осем часът вечерта, а в Москва беше десет и заседанието на Политбюро вече продължаваше повече от час.

Ефрем Вишнаев и неговите поддръжници станаха нетърпеливи. Партийният идеолог съзнаваше, че е достатъчно силен, за да нанесе съкрушаващия удар. Нямаше защо да се губи повече време. Той стана и каза:

— Другари, тази дискусия е много интересна, но тя до никъде няма да ни отведе. Аз пожелах да бъде свикано настоящото заседание на Политбюро на КПСС, за да разберем, дали уважаемият наш генерален секретар, другарят Рудин, има подкрепата на болшинството от нас. Чухме много аргументи „за“ и „против“ така наречения Дъблински договор. Знаем всичко за зърнените доставки от САЩ и за прекалено високата според мен цена, която трябваше да заплатим, за да ги получим. Разбрахме за бягството в Израел на Мишкин и на Лазарев, за които бе доказано, че са убили нашия непрежалим другар и съратник Юрий Иваненко. Мисля, че другарят Рудин не бива да продължава водената от него политика и не трябва да ръководи повече нашата велика страна. Предлагам да гласуваме вот на недоверие на генералния секретар.

След като Вишнаев седна, в заличката настъпи тишина. Падането на първия човек в Кремъл е страховит момент. Не само присъстващите технически сътрудници, но и членовете на Политбюро бяха стъписани и напрегнати.

— Моля онези, които са за оставката ми, да гласуват — каза Максим Рудин.

Ефрем Вишнаев вдигна ръка. Последва го и маршал Керенски. Витаутас от Литва се присъедини към тях. Настъпи няколкосекундна пауза. След това и таджикът Мохамед гласува „за“. В този момент иззвъня телефонът. Рудин вдигна слушалката послуша известно време и я постави на мястото й.

— Не би трябвало да прекъсвам гласуването — каза той с равнодушен тон, — но е получена важна новина. Преди два часа Мишкин и Лазарев са умрели внезапно в килиите си в телавивската Дирекция на полицията. Един от тяхната група е паднал от прозореца на някакъв хотел в същия град и също е починал. Терористите, които бяха завзели „Фрея“, са изгорели в море от пламнал петрол. Никой от изброените не е проговорил, преди да умре. Това е. Сега да се върнем към гласуването.

Всички забиха погледи в покривката на заседателната маса.

— Кои са против предложението на другаря Вишнаев?

Василий Петров и Дмитрий Риков вдигнаха ръце. Последваха ги Чавадзе, Шушкин и Степанов.

Петрянов, който преди бе гласувал против Рудин, разбра накъде духа вятърът и също вдигна ръка.

— С радост ще гласувам за политиката на нашия генерален секретар — каза Комаров и се присъедини към останалите.

Рудин му се усмихна.

„Мръсник! — помисли си той. — Колкото и да ми се мазниш сега, ще ти видя сметката!“

— И така, осем гласа в моя подкрепа, срещу четири за оставката ми — обобщи Рудин. — Мисля, че с това дневният ред се изчерпа.

Наистина нямаше какво повече да си кажат. Всичко бе ясно.

 

 

Дванадесет часа по-късно капитан Тор Ларсен отново застана на мостика на „Фрея“ и огледа морето наоколо.

Той бе преживял нощ, изпълнена със събития. Британските командоси го бяха освободили преди дванадесет часа, малко преди силите му да го напуснат и да припадне. Флотските сапьори внимателно бяха обезвредили заложените експлозиви и впоследствие ги бяха махнали от танкера.

Командосите отвориха желязната врата, зад която екипажът чакаше от шейсет и четири часа да бъде освободен. Посрещнаха ги радостни викове. След това през цялата нощ спасените моряци звъняха по телефона на семействата си.

Един военен лекар от флота положи Ларсен на собствената му койка и се погрижи за неговите рани.

— Ще се наложи да ви оперират — каза докторът на едрия норвежец. — Ще наредя да ви откарат незабавно с хеликоптер в Ротердам.

— Няма нужда — отвърна му полуприпадналият Ларсен. — Ще стигна до Ротердам с „Фрея“.

Лекарят почисти раната, сложи ръката на капитана в шина и му би една инжекция с морфин. Секунди след това Ларсен заспа дълбоко.

Цяла нощ хеликоптери кацаха и излитаха от борда на „Фрея“. Освен Хари Венерстрьом, който дойде да види кораба си, с тях пристигна и такелажната бригада, която трябваше да помогне на екипажа при акостирането. Помпаджията намери скритите бушони и задействува помпите за разпределение на товара в трюма. Той възстанови балансираното разположение на нефта в резервоарите и спусна преградите между тях.

Докато капитанът спеше, първият и вторият помощник провериха дали всички системи на танкера са в изправност. Главният механик огледа любимото си машинно отделение.

През нощта противопожарните кораби разпръснаха емулгаторен препарат върху разлетия нефт, който не бе успял да изгори в пламъците, причинени от магнезиевите осветителни заряди на снарядите.

Тор Ларсен се събуди малко преди разсъмване. Главният стюард му помогна да се облече в парадната униформа на старши капитан на „Нордиа лайн“. Ларсен внимателно промуши ранената си ръка през ръкава, украсен на маншета с четири златни ивици, и я окачи на превръзка на шията си.

В осем сутринта той застана на мостика. До него бяха първият му помощник и двамата лоцмани от Мааската лоцманска служба. По-старшият от двамата носеше неизменната „кафява кутия“ с навигационни помагала.

За голямо учудване на Тор Ларсен, морето на север, на юг и на запад от „Фрея“ беше пълно с кораби. Траулери от Хумбер и от Скелт, рибарски гемии от Лориан и Сен Мало, от Остенд и от кентското крайбрежие, търговски кораби, плаващи под всякакви флагове, и петте натовски бойни кораба — всички се бяха скупчили около супертанкера в широка дъга.

В осем часа и две минути гигантските витла на „Фрея“ задълбаха във водата и масивната верига на котвата изтрополи и я повдигна от дъното. Зад кърмата на кораба се появи бяла пенеста следа.

В небето закръжаха четири самолета, екипирани с телевизионни камери, които показваха на целия свят морската богиня „Фрея“.

Когато знамето с викингския шлем се развя върху надстройката й, Северно море бе огласено от буря от звуци.

Пискливи сирени зазвучаха едновременно с мощното тръбене на големите си посестрими. Повече от сто капитана на всякакви кораби — от най-малките и безобидните до най-големите и смъртоносните — приветстваха „Фрея“ с традиционния моряшки поздрав.

Тор Ларсен огледа навалицата от кораби около себе си и накрая спря поглед върху празния коридор отпред, който водеше към Еврошамандура № 1. После каза на застаналия до него холандец, който чакаше нареждането му:

— Господин лоцман, вземете курс към Ротердам.

 

 

В неделя, на десети април, в зала Свети Патрик на Дъблинския замък двама мъже пристъпиха към голямата дъбова заседателна маса, която бе инсталирана специално за случая. От галерията на горния етаж на залата десетки телевизионни камери надникнаха през арките и насочиха обективите си към залятата в светлина маса.

Дмитрий Риков старателно изписа името си върху двата екземпляра на Дъблинския договор и после предаде подвързаните в марокен папки на Дейвид Лорънс, който подписа от името на Съединените щати.

Няколко часа по-късно зърното от първите кораби, които вече чакаха пред пристанищата на Мурманск, Севастопол и Одеса, започна да се разтоварва.

Седмица след това първите военни части, разположени покрай Желязната завеса, започнаха да се изтеглят.

 

 

Във вторник, на четиринадесети април, обичайното заседание на Политбюро в сградата на кремълския Арсенал протече по доста необичаен начин.

Ефрем Вишнаев влезе последен в заличката, тъй като по пътя го бе задържал с някакъв въпрос един майор от кремълската гвардия. Когато партийният идеолог отвори вратата, той видя, че погледите на останалите единадесет члена на Политбюро са устремени към него. Максим Рудин също го гледаше мрачно от председателското място. На масата бе останало само едно свободно място — наказателният стол.

Ефрем Вишнаев бавно отиде към него и седна. Той разбра, че за последен път присъства на заседание на Политбюро.

 

 

На осемнадесети април малък товарен кораб бавно пърпореше на десет мили от румънския бряг. Малко преди два часа след полунощ от него бе пуснат мощен скутер, който се отправи към сушата. На три мили от плажа той спря и един мъж на борда му даде сигнал към брега със силен фенер: три дълги мигвания и три кратки. От плажа не последва отговор. Мъжът повтори сигнала. Но пак никой не му отвърна.

Скутерът се прибра на кораба и час по-късно до Лондон бе изпратено съобщение.

Оттам по шифрованата радиовръзка то бе предадено в Москва. Съобщението гласеше: „Съжалявам. «Славея» не се яви на срещата. Предлагам да се върнеш в Лондон.“

 

 

На двадесет и пети април се състоя пленум на Централния комитет на КПСС в Палата на конгресите в Кремъл. Делегатите пристигнаха от всички краища на Съветския съюз. Някои от тях бяха пропътували хиляди километри, за да присъстват на форума.

Максим Рудин застана на ораторското място точно под огромната статуя на Ленин и произнесе прощалната си реч. Той започна с описание на заплахата надвиснала над страната преди година, обрисува страшна картина на повсеместен глад и мизерия и после се спря на изкусния дипломатически ход на Политбюро, което бе упълномощило Дмитрий Риков да преговаря с американците в Дъблин. Без да споменава за отстъпките във военната област, Рудин отбеляза, че в резултат на това Съветският съюз е спечелил огромно количество зърно и се е сдобил с най-съвременни технологии и компютърно оборудване на минимални цени.

На това място всички в залата станаха на крака и ръкопляскаха в продължение на десет минути.

След това Рудин се спря на проблемите на мира. Той припомни още веднъж на присъстващите за постоянната заплаха, идваща от империалистическия Запад, който в своите агресивни амбиции понякога е подкрепян и от войнолюбиви сили в Съветския съюз.

Публиката застина вцепенена.

Максим Рудин вдигна обвинително пръст и каза че за щастие заговорниците са били разкрити, най-вече благодарение на усърдието и себеотрицанието на другаря Юрий Иваненко, който за съжаление преди няколко дена починал от последствията на прекарания тежък инфаркт.

В залата се разнесе шепот на учудване. Рудин утеши делегатите с вдигане на ръка.

После ги успокои, като им каза, че още преди да получи инфаркта, другарят Иваненко намерил в лицето на другаря Василий Петров свой верен помощник и съратник в нелекото дело за опазване сигурността на страната и съхраняване на световния мир.

Последваха овации за Василий Петров. Рудин съобщи на присъстващите, че благодарение на бдителността на Политбюро, разкрило своевременно милитаристичния заговор, за пръв път от години ще е възможно да се отделят средства, предвидени за въоръжаване, и да се насочат към производството на потребителски стоки и за подобряване жизненото равнище на населението.

И този път ръкоплясканията не стихнаха цели десет минути.

Рудин завърши с това, че вече е дал своята дан за изграждането на едно по-добро общество и каза, че му е време да се оттегли.

Настъпи тягостна тишина.

— Многото години на отговорни постове казаха своето и здравето ми вече не е същото — рече Рудин и овеси рамене.

Публиката видимо се развълнува.

— Аз съм стар човек — продължи той. — Не ми е нужно нищо повече, освен да се порадвам на внуците си.

На балкона за дипломати британският пълномощен министър прошепна на посланика си:

— Ще ме разплаче! По негово нареждане са избити повече хора, отколкото бири аз съм изпил през живота си!

Посланикът повдигна вежда и му отвърна тихо:

— Бъди доволен, че сме в Русия. Ако тук беше Америка, той щеше да изкара проклетите си внучета на сцената!

— Време е да споделя с вас, другари — продължи генералният секретар, — че според лекарите ми остават само още няколко месеца живот. Затова искам да се оттегля от поста си и да прекарам последните си дни на вилата, в обкръжението на моето скъпо семейство.

Някои от жените в публиката се разплакаха.

— Ще си подам оставката след пет дена, в края на месеца. На първи май централното място на трибуната пред мавзолея трябва да заеме друг. Какъв човек трябва да е това? Енергичен, умен и силно привързан към родината. Човек млад, но с опит в ръководния ешелон. Всички тези качества притежава другарят Василий Петров…

Изборът на Петров за нов генерален секретар бе потвърден с нестихващи овации. На никого дори не му хрумна да се предлагат други кандидатури.

 

 

След като кризата в Северно море приключи, сър Найджъл препоръча на Мънроу да остане в Лондон или поне да не заминава в Москва. Адам се обърна с молба лично до министър-председателката да му бъде разрешено да опита за последен път да изведе от Русия своя агент „Славея“. Заради големите му заслуги неговата молба бе удовлетворена.

След срещата му с Максим Рудин в малките часове на трети април бе очевидно, че принадлежността на Мънроу към английските разузнавателни служби е разкрита и той не може повече да действа под прикритието на дипломат в Москва.

Посланикът и пълномощният министър го посрещнаха с лоши предчувствия и те се потвърдиха, когато стана ясно, че никой не кани Мънроу на приеми, а служителите от съветското външно министерство и от Министерството на търговията му отказват срещи. Мънроу висеше в посолството като досаден гост, когото всички чакат да си отиде. Но той все се надяваше, че Валентина ще влезе във връзка с него или поне по някакъв начин ще го извести, че е жива и здрава.

Веднъж опита да позвъни по телефона в дома й. Никой не вдигна. Може би просто бе излязла някъде, но Адам не посмя да се обади повторно. От Лондон му съобщиха, че може да остане в Москва най-много до края на месеца. После ще трябва да се прибере в Лондон, да си подаде оставката и да бъде изпратен с почести от службата.

Речта на Максим Рудин на пленума предизвика фурор в дипломатическите среди. Посолствата светкавично информираха правителствата си за оттеглянето на Рудин и за избирането на негово място на Василий Петров. Мънроу стоеше встрани от еуфорията, обзела английската мисия.

Затова поканата за приема, който щеше да се състои вечерта на тридесети април в Георгиевската зала на Кремъл, го изненада още повече. От британското посолство освен него бяха поканени само посланикът и пълномощният министър. В телефонен разговор служител на съветското външно министерство дори намекна на англичаните, че министърът Риков държи господин Мънроу да присъства на приема.

Прощалният прием на Максим Рудин бе великолепен. Стотина души от съветския елит, заедно с три пъти повече дипломати и още толкоз представители на братски партии от цял свят се събраха в тържествено украсената зала. Сякаш някой цар слизаше от престола си, а не се оттегляше в пенсия човекът, който водеше света към пролетарския безкласов рай.

Чужденците се смесиха с руснаците и под блясъка на трите хиляди крушки на шестте огромни полилея започнаха да разменят клюки. От стените ги гледаха героите от войните, носители на Георгиевския кръст.

Максим Рудин се движеше между гостите с осанката на стар лъв и приемаше поздравленията и благопожеланията като нещо, което му се полага по право.

Мънроу го забеляза отдалеч, но тъй като не бе в списъка на онези, които щяха да бъдат представени пред генералния секретар, не се и опита да го доближи. Малко преди полунощ Максим Рудин се оправда, че вече е уморен и остави Петров и останалите членове на Политбюро да се грижат за гостите.

Двадесет минути по-късно Адам Мънроу усети, че някой го докосва по ръката. Зад него беше застанал един напет майор от кремълската гвардия.

— Господин Мънроу, моля, последвайте ме — каза майорът с равен тон.

Мънроу не се учуди и не попита нищо. Очевидно руснаците бяха разбрали, че са допуснали грешка, като са го поканили на приема, и сега щяха да го помолят да напусне залата.

Но майорът не тръгна към изхода, а влезе в осмоъгълната Владимировска зала и оттам се заизкачва по една вита стълба. Двамата с Мънроу минаха през портичка от ковано желязо и излязоха на Горния Спаски площад. Майорът го пресече и влезе в Теремския палат. Навсякъде гвардейците пред вратите пропускаха майора, който се движеше уверено през лабиринта от входове и стълбища.

Мънроу вървеше след него. Пресякоха няколко зали и най-сетне майорът спря пред една врата и покани англичанина да влезе.

Мънроу се озова в най-недостъпната от историческите зали на Теремския палат, така наречената Тронна зала. Тя не бе голяма, но бе пищно украсена и обзаведена. Цялата бе в пурпур и позлата. На лъснатия паркет бе постлан дебел винен килим. Тук царете бяха приемали пратениците на другите монарси. До високия прозорец стоеше Максим Рудин и гледаше навън. Когато Мънроу влезе, той се обърна.

— Господин Мънроу, разбрах, че напускате страната ни.

Бяха изминали двадесет и седем дена, откакто Мънроу го бе видял в личните му покои по халат, с чаша мляко в ръка. Сега Рудин бе издокаран в елегантен сив костюм, най-вероятно ушит на улица „Савил Роу“ в Лондон. До левия му ревер бяха окачени два ордена „Ленин“ и две звезди на Герой на Съветския съюз. Облеклото на генералния секретар напълно отговаряше на обстановката в Тронната зала.

— Да, господин генерален секретар — отвърна му Мънроу.

Рудин си погледна часовника.

— След десет минути ще съм бивш генерален секретар — каза той. — В полунощ ще стана пенсионер. Доколкото ми е известно, и вие ще се оттеглите от службата си.

„Този стар хитрец много добре знае, че след като съм разкрит, нямам повече работа в разузнаването“ — помисли си Мънроу.

— Да, господин генерален секретар, утре се връщам в Лондон и ще си подам оставката.

Рудин не се приближи до него, нито му подаде ръка. Стоеше величествено като цар в другия край на залата.

— В такъв случай ще ви пожелая всичко най-хубаво. Сбогом — каза Рудин и натисна едно копче от полускъпоценен камък.

Вратата зад гърба на англичанина се отвори.

— Довиждане — рече Мънроу и понечи да си тръгне.

Изведнъж Рудин го попита:

— Господин Мънроу, какво мислите за нашия Червен площад?

Мънроу спря смаян. Странен въпрос му задаваше Рудин, преди да се разделят. Замисли се и отговори:

— Много е впечатляващ.

— Да, така е — отвърна му руснакът. — Може и да не е толкова елегантен като вашия площад „Бъркли“, но понякога и тук пеят славеи.

Мънроу се вцепени като изрисуваните по сводестия таван светии. Усети, че му прилошава и му се повдига. „Хванали са я, измъчвали са я и тя им е казала всичко, дори псевдонима си и паролата, свързана със старата песен за славея, който пеел на площад «Бъркли»“ — помисли си той.

— Ще я разстреляте ли? — попита той с приглушен глас.

Рудин като че ли искрено се изненада от въпроса му.

— Защо да я разстрелваме?

„Значи ще изпратят в лагер жената, която исках да отведа в Шотландия и да направя своя съпруга!“

— Какво ще направите с нея?

Привидно смаян, Рудин вдигна вежди.

— Защо трябва да й правим нещо? Тя е изцяло предана на родината и на партията. Тя много ви харесва, Мънроу. Не ви обича, но наистина изпитва силно приятелско чувство към вас…

— Не разбирам… — каза англичанинът. — Откъде знаете това?

— Помоли ме да ви предам, че никога няма да стане ваша жена и няма да живеете заедно в Единбург. Няма и да се виждате повече. Валентина каза да не се тревожите за нея. Тя е добре и се радва на всеобщо уважение сред своите сънародници и съпартийци.

Мънроу зяпна Рудин с невярващи очи. Постепенно започна да проумява и това бе дори по-страшно от мисълта, че Валентина е била измъчвана или че е умряла.

— Значи тя през цялото време е работила за вас?! — възкликна той най-сетне. — Още от първата среща в гората, малко след като Вишнаев предложи Европа да бъде превзета…

Старата кремълска лисица вдигна рамене.

— Господин Мънроу, как иначе можех да накарам президента Матюс да повярва, че положението е наистина опасно?

Майорът с непроницаемо изражение го подхвана леко за лакътя. Мънроу осъзна, че вече е излязъл от Тронната зала. Военният го поведе по коридора и пет минути по-късно англичанинът мина през една малка врата до Спаската порта и се озова на Червения площад. Войници репетираха за утрешния първомайски парад. Часовникът над главата му отби полунощ.

Мънроу тръгна наляво към хотел „Национал“ да търси такси. Когато минаваше покрай мавзолея на Ленин, за голямо учудване на гвардейците, той започна да се смее неудържимо.