Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Alternative, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

16.
От 15,00 до 21,00 часа

Няколко минути преди три следобед лимузината на сър Найджъл Ървин докара Бари Фърндейл и Адам Мънроу на „Даунинг стрийт“ № 10. Във фоайето пред кабинета на министър-председателката ги чакаше самият сър Найджъл. Той поздрави Мънроу сдържано, дори хладно:

— Мънроу, надявам се, че имате сериозна причина да поискате да докладвате лично на министър-председателката — каза той.

— Имам, сър Найджъл — отвърна му Мънроу.

Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис погледна изпитателно своя подчинен. Човекът изглеждаше изтощен и сигурно случилото се със „Славея“ го беше съсипало психически, но въпреки това той нямаше право да нарушава субординацията по такъв драстичен начин. Вратата на кабинета се отвори и сър Джулиън Фланъри им кимна:

— Заповядайте, господа!

Адам Мънроу никога не бе виждал министър-председателката на живо. Макар да не бе спала два дена, тя имаше свеж и деен вид. Премиерката първо се ръкува със сър Найджъл, а после — с Бари Фърндейл и Адам Мънроу, с които не се познаваше.

— Господин Мънроу — каза тя, — искрено съжалявам за това, че ви подложих на голяма опасност, а вашия агент — на риска да бъде разкрит. Наложи се да постъпя така, понеже президентът Матюс трябваше непременно да получи отговори на въпроси от жизненоважно значение за целия свят.

— Благодаря ви за проявената загриженост, госпожо — отговори й Мънроу.

Министър-председателката уведоми тримата си гости, че точно в този момент капитанът на „Фрея“ Тор Ларсен лети с хеликоптер към кръстосвача „Арджил“ и че за тази вечер е планирано командосите от Специалната военноморска служба да нападнат супертанкера и да обезвредят терористите и техния детонатор.

Когато Мънроу чу това, лицето му се изопна.

— Ако акцията завърши с успех — каза той, — двамата затворници ще си останат в затвора „Моабит“ и ще се окаже, че моят агент е бил разкрит напразно.

Министър-председателката бе достатъчно вежлива, за да се направи на притеснена и сконфузена.

— Мога само да повторя извиненията си, господин Мънроу — отвърна му тя. — Решихме да атакуваме „Фрея“ рано тази сутрин, осем часа след като Максим Рудин даде ултиматум на президента Матюс. По това време вие бяхте на среща със „Славея“ и нямаше как да ви предупредим.

Сър Джулиън влезе в кабинета и каза на министър-председателката:

— Имаме връзка с „Фрея“, госпожо.

Премиерката покани гостите си да седнат. В ъгъла на помещението бе монтиран високоговорител, чиито кабели водеха към съседната стая.

— Господа, съвещанието на борда на „Арджил“ започва. Предлагам първо да го изслушаме, а после господин Мънроу да ни обясни каква е причината за странния ултиматум, поставен от Максим Рудин.

 

 

Тор Ларсен стъпи на палубата на британския кръстосвач. Заглъхващият рев на перките на хеликоптера бе посрещнат от острия писък на боцмански свирки.

Капитанът на „Арджил“ отдаде чест и се ръкува с норвежеца.

— Ричард Престън — представи се той.

Ларсен също му козирува в отговор.

— Добре дошъл на борда на „Арджил“, капитане! — каза Престън.

— Благодаря ви — отговори му Ларсен.

— Заповядайте в каюткомпанията.

Двамата капитани слязоха в най-просторното помещение на кораба — офицерската каюткомпания. Там Престън представи госта си на останалите.

— Негово превъзходителство почитаемият Ян Грайлинг, министър-председател на Холандия. Мисля, че двамата сте разговаряли по телефона… Посланикът на Федерална република Германия, господин Конрад Фос… Капитаните Демулен от френския военен флот, Де Йонг от холандския, Хаселман от германския и Манинг от Военноморските сили на САЩ.

Майк Манинг протегна ръка и погледна брадатия норвежец в очите.

— Приятно ми е, капитане — каза той, като едва изговори думите.

Тор Ларсен задържа за секунда по-дълго погледа си върху него и продължи нататък.

— И най-накрая искам да ви представя майор Саймън Фалън от командосите на Кралската морска пехота — рече Престън.

Ларсен изгледа набития нисък военен и почувства твърдостта на дланта му. „Свобода излезе прав“ — помисли си той.

Всички се настаниха около дългата маса.

— Капитан Ларсен, длъжен съм да ви уведомя, че разговорът ни ще се записва и ще се предава директно по неподслушваем канал в кабинета на британската министър-председателка.

Ларсен кимна. Очите му все се стрелкаха към американеца. Погледите на останалите присъстващи бяха приковани в норвежеца. Само Манинг гледаше махагоновата маса.

— Преди да започнем, мога ли да ви предложа нещо за пиене или за ядене? — попита Престън.

— Само едно кафе, ако обичате. Силно и без захар.

Капитанът на „Арджил“ кимна на стюарда, който мигновено изчезна, за да изпълни поръчката.

— Разбрахме се аз да задавам въпросите от името на всички — продължи Престън. — Естествено всеки може да ме допълни, ако пропусна нещо важно. И така капитане, какво се случи вчера през нощта?

„Вчера ли беше? — запита се Ларсен. — Да, в петък в три сутринта. Сега е събота следобед. Оттогава са изтекли само тридесет и шест часа, а имам чувството, че е минала цяла седмица.“

Норвежецът разказа накратко за това колко лесно терористите са превзели „Фрея“ и как са заключили екипажа в склада за бои.

— Значи са седмина? — попита майорът от морската пехота. — Сигурен ли сте, че не са повече?

— Абсолютно — отвърна му Ларсен. — Седем души са.

— Знаете ли какви са? — попита Престън. — Евреи? Араби? „Червените бригади“?

Ларсен го изгледа с учудване. Беше забравил, че присъстващите още не знаят какви са терористите.

— Украинци са — отвърна той. — Украински националисти. Водачът им ми се представи под символичното име „Свобода“. Говорят помежду си на странен език, който навярно е украински. Във всеки случай е славянски.

— Тогава защо, по дяволите, искат да бъдат освободени двама руски евреи? — попита ядосано Ян Грайлинг.

— Не знам — отговори му Ларсен. — Водачът им твърди, че били негови приятели.

— Досега всички отчитахме само това, че Мишкин и Лазарев са евреи, които искат да отидат в Израел — намеси се германският посланик Фос. — Знаехме, че са от украинския град Лвов, но не ни е минавало през ума, че може и да са били дисиденти, борещи се за свободна Украйна.

— А с какво ще помогне освобождаването на Мишкин и Лазарев на тази кауза? — попита Престън.

— Нямам представа — рече норвежкият капитан. Зададох на Свобода същия въпрос. Той за малко не ми отговори, но в края на краищата реши да не бъде толкова откровен с мен. Спомена само, че освобождаването на двамата му приятели ще причини страхотен удар на Кремъл и вероятно ще предизвика бунт срещу съветската власт в Украйна.

Присъстващите го гледаха с недоумение. После в продължение на десет минути Ларсен описа разположението на терористите на кораба. След това Престън огледа другите капитани и двамата представители на Холандия и на Германия. Всички те му кимнаха. Престън се наведе напред към норвежеца.

— Капитан Ларсен, време е да ви кажа, че довечера хората на майор Фалън ще се приближат под вода до „Фрея“ и ще обезвредят терористите — рече той и се облегна назад, за да види каква реакция ще предизвикат думите му.

— Няма да го направят — спокойно му отвърна Тор Ларсен.

— Моля?

— Свобода ме пусна да дойда тук, за да ви убедя, че ако предприемете такова нападение, „Фрея“ ще бъде взривена.

После Ларсен им предаде точно думите на Свобода: Преди залез слънце всички прожектори на борда на супертанкера ще бъдат включени, така че цялата палуба ще бъде ярко осветена. Всички външни врати на надстройката, както и тези на помещенията вътре в нея, ще бъдат заключени и залостени, за да се предотврати проникването през някой от илюминаторите. Свобода ще остане в една от петдесетте каюти. Във всички тях осветлението ще бъде загасено, а перденцата — спуснати. Един от терористите ще остане на мостика, един ще е на комина, а другите четирима ще обикалят по палубата и с мощни фенерчета ще наблюдават морската повърхност около кораба. Щом някой от тях забележи мехурчета от водолазки акваланг, ще стреля. Човекът на комина ще предупреди постовия на мостика, който пък ще се обади по вътрешния телефон в каютата на Свобода и той ще натисне червеното копче.

Когато Ларсен свърши, настъпи мълчание.

— Мръсни гадове — изсъска Престън.

Погледите на всички се обърнаха към майор Фалън, който се бе вторачил в Ларсен.

— Е, майоре, какво ще кажете? — попита го Грайлинг.

— Можем да опитаме да се качим на борда откъм носа, вместо откъм кърмата — рече Фалън.

Ларсен поклати глава в несъгласие.

— Терористът на мостика ще ви забележи още щом стъпите на палубата.

— Трябва поне да заложим експлозиви в рибарската им моторница — не се предаваше командосът.

— Свобода е помислил и за това — каза Ларсен. — Ще я привържат отзад до руля, където прожекторите от покрива на надстройката ще могат да я осветяват.

Фалън вдигна рамене.

— В такъв случай единствената възможност е да ги нападнем открито. Ще използвам повече хора. Ще си проправим път до надстройката с масирана стрелба, ще разбием вратите и ще проверяваме каютите една по една, докато не открием Свобода.

— Далеч преди това той ще ни изпрати всички на оня свят — отсече Ларсен.

— За съжаление, не мога да не се съглася с капитан Ларсен — каза Ян Грайлинг. — Холандското правителство няма да допусне подобни самоубийствени акции.

— Нито германското — допълни Фос.

Фалън опита последния вариант:

— Капитан Ларсен, вие оставате за дълго насаме със Свобода. Бихте ли се наели да го убиете?

— С удоволствие — отвърна му Ларсен. — Но няма как да внеса на борда оръжие, нито отрова. Когато се завърна на „Фрея“, ще бъда щателно претърсен, преди да ме допуснат в близост до Свобода. Ако открият в мен оръжие, ще убият още един от екипажа ми. Не мога да поема такъв риск.

— Съжалявам, майор Фалън, но очевидно „твърдият вариант“ отпада — рече Престън и стана.

— Господа, мисля че си изяснихме ситуацията и нямам повече въпроси към капитан Ларсен. Остава само да бъдат уведомени правителствата на другите засегнати от случая страни. Капитан Ларсен, благодаря ви за проявеното към нас търпение. В личната ми каюта ви очаква един човек.

Стюардът отведе Ларсен от каюткомпанията. Майк Манинг изгледа норвежеца, като вътрешно се терзаеше. След отхвърлянето на плана за нападение на командосите отново ставаше актуална ужасната заповед, която бе получил сутринта от Вашингтон.

Стюардът отвори вратата на личните покои на капитан Престън. Лиза Ларсен откъсна поглед от илюминатора и от очертаващата се в далечината „Фрея“ и стана от канапето.

— Тор! — възкликна тя.

Ларсен затръшна с крак вратата зад гърба си, разпери ръце и жена му се хвърли в неговите обятия.

— Здравей, снежна мишко!

 

 

Високоговорителят в кабинета на британската министър-председателка заглъхна.

— По дяволите! — каза сър Найджъл, с което изрази мнението на всички присъстващи за чутото.

Министър-председателката се обърна към Мънроу:

— Както виждате, господин Мънроу, информацията, която ни носите, се оказва много важна. Ако вашето обяснение ни помогне да се справим с тази критична ситуация, излиза, че вие и агентът ви не сте рискували напразно. И така, защо Максим Рудин се държи по такъв необясним начин?

— Защото, както всички тук добре знаете, от няколко месеца ръководната му позиция в Политбюро виси на косъм…

— Да, но това се дължи на решението му да направи отстъпки на американците във военната област — възрази премиерката. — Вишнаев го атакува по този въпрос.

— Госпожо, Ефрем Вишнаев е започнал битка за върховна власт над Съветския съюз. Вече не може да се върне назад. Ще се мъчи да свали Рудин с всякакви средства, защото в противен случай след подписването на Дъблинския договор Рудин ще го унищожи. Двамата затворници в Берлин са в състояние да дадат в ръцете на Вишнаев оръжие срещу генералния секретар, което ще накара двамата колебаещи се членове на Политбюро да минат в лагера на ястребите.

— И как ще стане това? — попита сър Найджъл.

— Достатъчно е Мишкин и Лазарев само да си отворят устата. Щом стигнат здрави и читави в Израел, те ще дадат пресконференция и ще унизят съветската власт в очите на света и на собствения й народ.

— Като разкажат за това, как са убили един невинен пилот ли? — попита министър-председателката.

— Не. Убийството на капитан Руденко е станало по случайност. Бягството на двамата на Запад е било необходимо, за да могат да съобщят на световната общественост за друго. През нощта на тридесет и първи октомври срещу първи ноември в една малка киевска уличка Мишкин и Лазарев са убили шефа на КГБ Юрий Иваненко.

Сър Найджъл Ървин и Бари Фърндейл скочиха като ужилени.

— Значи това било — каза експертът по Съветския съюз Фърндейл. — А пък аз си мислех, че е изпаднал в немилост.

— Не е в немилост, а е на два метра под земята — рече Мънроу. — Членовете на Политбюро естествено знаят за това и двама от тях са заплашили, че ще преминат в лагера на Вишнаев, ако убийците бъдат пуснати на свобода и разкажат за деянието си.

— Господин Фърндейл, вие познавате добре психиката на руснаците. Според вас тези двама членове на Политбюро ще изпълнят ли заплахата си? — попита министър-председателката.

Бари Фърндейл усилено лъскаше стъклата на очилата си с носна кърпичка.

— Да, госпожо — отвърна й развълнувано той. — Когато за страната им настъпят трудни времена, за съветските властници е изключително важно КГБ да има авторитет и да всява страх у населението. Ако КГБ стане за смях, никой не може да предвиди последствията. Същото важи и за имиджа на Кремъл пред страните от Третия свят. Двамата евреи наистина представляват бомба с часовников механизъм, която може да унищожи Рудин. Механизмът е включен с превземането на „Фрея“ и времето до експлозията изтича.

— Дори ако светът узнае за ултиматума на Рудин, генералният секретар ще бъде компрометиран — допълни сър Найджъл. — Хората ще разберат, че тук не става дума само за един мъртъв летец от „Аерофлот“.

— Господа, всичко това е много интересно, но не виждам как то ще ни помогне да решим проблема — обобщи госпожа Карпентър. — Президентът Матюс е изправен пред две възможности: да позволи на канцлера Буш да освободи Мишкин и Лазарев и по този начин да провали договора, или да остави двамата в затвора и да понесе отговорността за гибелта на „Фрея“, като с това си навлече омразата на десетина европейски правителства и на световната общественост. Той лично ме уведоми, че е опитал и трети вариант. Помолил е премиера на Израел Голен да върне двамата затворници обратно и Западна Германия след освобождаването на супертанкера и по този начин Максим Рудин да бъде удовлетворен. Бениамин Голен му отказал. Последната възможност беше нашите командоси да нападнат „Фрея“ и да обезвредят терористите на борда й. Оказа се, че това е невъзможно. Страхувам се, че американците в края на краищата ще направят това, което подозирам, че са замислили.

— И какво е то? — попита Мънроу.

— Да обстрелят „Фрея“ с оръдията на „Моурън“ и да я унищожат — рече сър Найджъл. — Нямаме доказателства, че намеренията им наистина са такива, но оръдията на техния боен кораб са насочени право към танкера.

— Мисля, че съществува друга възможност, която ще удовлетвори Максим Рудин — каза Мънроу.

— Моля ви, говорете — подкани го министър-председателката.

И Мънроу за пет минути й изложи предложението си. После в кабинета настъпи тишина.

— Намирам идеята ви за отвратителна — най-сетне рече госпожа Карпентър.

— Ако ми позволите да бъда откровен, госпожо, аз мисля същото за разкриването на моя агент пред руснаците — отвърна й студено Мънроу.

Фърндейл го изгледа строго.

— Разполагаме ли с необходимите средства, за да го извършим? — попита министър-председателката.

Сър Найджъл заоглежда съсредоточено ноктите на ръцете си.

— Мисля, че нашите специалисти биха могли да се справят с тази задача — тихо й отговори той.

Джоан Карпентър си пое дълбоко дъх.

— Слава Богу, че не аз, а президентът Матюс ще вземе окончателно решение по този въпрос. Предложението трябва да му бъде предадено лично. Господин Мънроу, вие готов ли сте да се заемете с осъществяването на идеята си?

Мънроу си помисли за Валентина и за мъжа с шлифер, който я чакаше на улицата.

— Напълно — каза той.

— Времето напредва — рече министър-председателката. — Трябва още тази вечер да сте във Вашингтон. Сър Найджъл, имате ли някакви предложения относно транспорта дотам?

— В пет часа има редовен полет на „Конкорд“ до Бостън — отговори той. — Президентът Матюс би могъл да го отклони до Вашингтон, стига да поиска.

Госпожа Карпентър си погледна часовника. Той показваше четири.

— Тръгвайте за летището, господин Мънроу — рече тя. — Аз ще помоля президента на Съединените щати да ви приеме. Ако се съгласи, ще имате възможност лично да му разясните вашето ужасяващо предложение.

 

 

Откакто капитан Ларсен бе влязъл в каютата на Престън, бяха изминали цели пет минути, а Лиза все още стискаше съпруга си в своята прегръдка. Той я бе попитал за децата, с които тя бе разговаряла преди два часа. Лиза го увери, че са добре и в момента за тях се грижат семейство Дал. После го попита:

— Тор, какво ще се случи?

— Не знам. Не мога да проумея защо германците не искат да освободят двамата евреи. Защо американците не им разрешават да го сторят? Разговарях с разни министър-председатели и посланици, но и те не ми казват защо.

— Ако затворниците не бъдат освободени, онзи терорист… ще изпълни ли заплахата си?

— Може би. Във всеки случай поне ще се опита. А ако направи това, аз ще се опитам да го спра. Длъжен съм да го сторя.

— Защо не искат да ти помогнат всички тези важни военни капитани, дето са се събрали тук?

— Не могат, снежна мишко. Никой не е в състояние да ми помогне. Трябва сам да се справя със Свобода.

— Нямам вяра на онзи американец — каза Лиза. — Когато се качих на борда на „Арджил“, забелязах, че той не смее да ме погледне в очите.

— И от мен се притесни. Получил е заповед да унищожи „Фрея“ с оръдията си.

Лиза се стресна и го погледна с широко отворени от страх очи.

— Как така?! — попита тя смаяна. — Не може просто да ви убие!

— Ако му се наложи, ще го стори. Не съм съвсем сигурен, че наистина са му заповядали точно това, но оръдията на кораба му сочат право към нас. Възможно е американците да са взели такова решение… По този начин би изгорял товарът, което от екологична гледна точка е по-добре. Освен това терористите няма да има с какво да заплашват.

Лиза се разтрепери, прегърна го силно и заплака.

— Мразя го! — промълви тя.

Тор Ларсен погали малката й глава с огромната си като лопата длан.

— Той не е виновен. Само изпълнява заповеди. Решенията се вземат от политиците.

— И тях ги мразя! Всичките!

Той се засмя и пак нежно я погали.

— Искам да те помоля за нещо, снежна мишчице.

— Ще направя всичко, което поискаш.

— Върни се у дома в Алесунд. Погрижи се за Курт и за Кристина и ме чакай. Обещавам ти, че ще се върна когато тук всичко свърши.

— Защо не се прибереш у дома още сега с мен?

— Знаеш, че не мога.

— Не се връщай на кораба — прошепна тя с умоляващ глас. Брадичката й трепереше. — Ще те убият!

— Там е моят екипаж и моят кораб. Трябва да се върна — нежно й отговори Ларсен и излезе от каютата.

В същото време колата, която караше Адам Мънроу към летището, излезе от „Даунинг стрийт“ и мина покрай тълпите туристи, които се надяваха в този кризисен момент да зърнат някоя известна личност. Автомобилът мина през площада пред парламента, зави по „Кромуел роуд“ и пое към магистралата, водеща към „Хийтроу“.

Пет минути по-късно двама матроси с развети от витлата на вертолета коси помогнаха на Тор Ларсен да нахлузи и пристегне специалната „сбруя“ от ремъци, с която завършваше провисналото от хеликоптера въже.

На няколко метра от „Уесекса“ стояха капитан Престън, шестима от неговите офицери и четиримата натовски капитани.

Хеликоптерът започна бавно да се издига.

— Господа офицери! — изкомандва Престън.

Единадесет ръце се вдигнаха към фуражките. Майк Манинг гледаше как брадатият норвежец се издига над него. Стори му се, че очите на Ларсен са вперени в него.

„Досеща се! — помисли си с ужас Манинг. — О, Господи, той знае!“

 

 

Тор Ларсен влезе в своята дневна каюта с опрян в гърба си автомат. Свобода седеше на обичайното си място. Ларсен бе насочен от придружителя си към стол в другия край на масата.

— Повярваха ли ви? — попита Свобода.

— Да, повярваха ми — отговори му Тор Ларсен. — Вие се оказахте прав. Искаха, щом се стъмни, да изпратят водолази-командоси, които да нападнат „Фрея“. Но се отказаха от намерението си.

Дрейк изсумтя с презрение.

— Добре, че са се вразумили — каза той. — Иначе щях да натисна копчето, без да се колебая.

 

 

Десет минути преди пладне президентът Уилям Матюс затвори телефона. Той бе провел петнадесетминутен разговор с британската министър-председателка. Матюс погледна към тримата си съветници, които бяха слушали разговора по увеличителната уредба, свързана с апарата.

— Значи, англичаните няма да атакуват танкера — каза той. — Остава ни единствена възможност: да унищожим „Фрея“ с артилерийски обстрел. Нашият кораб готов ли е да изпълни заповедта?

— Да, оръдията му са насочени към целта — потвърди Поклевски.

— Освен ако този Мънроу не е измислил нещо по-добро — обади се Робърт Бенсън. — Ще го приемете ли, господин президент?

— Боб, готов съм да се срещна и с дявола, ако това ми помогне да се оправя с тази бъркотия!

— Сега поне сме сигурни в едно: че Максим Рудин има сериозно основание да поставя ултимативните си искания — каза Дейвид Лорънс. — Не са му останали никакви козове срещу Ефрем Вишнаев. Не мога да проумея как тези двамата са успели да застрелят Юрий Иваненко!

— Вероятно водачът на терористите от „Фрея“ им е помогнал — рече Бенсън. — Ох, как искам да ми падне в ръцете този Свобода!

— Само за убийства мислиш! — репликира го възмутено Лорънс.

— Грешиш! — отвърна му шефът на ЦРУ. — Не бих го убил, а бих го привлякъл да работи за мен. Той е умен, находчив и безскрупулен. Разиграва десет европейски правителства, както си иска.

Във Вашингтон беше пладне, а в Лондон — пет следобед. Конкордът прибра колесника си, който прилича на кокили, навири острия си нос към небето и полетя към залеза.

Обикновено свръхзвуковите граждански самолети преодоляват звуковата бариера над морето, за да не смущават населението на Англия със съпровождащия това увеличение на скоростта трясък. Но от „Даунинг стрийт“ бяха наредили на пилотите да пренебрегнат правилника. Веднага след излитането мощните двигатели „Олимпъс“ на сребърната птица изреваха и тласнаха самолета с пълна скорост към стратосферата.

Капитанът прецени, че вероятно ще пристигне във Вашингтон за около три часа, изпреварвайки слънцето с два. Някъде по средата на пътя, над Атлантическия океан, той съобщи на пътниците, че за съжаление се налага преди да се приземи в Бостън, конкордът да направи междинно кацане на международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Пилотът прибягна до обичайното оправдание: „по технически причини“.

 

 

В Западна Европа вече беше седем вечерта, а в Москва — девет. След целодневно настояване Ефрем Вишнаев най-сетне бе приет от Рудин. Подобна среща в събота бе нещо необичайно.

Старият диктатор се съгласи да приеме партийния идеолог в заличката за заседания на Политбюро на третия етаж на сградата на Арсенала.

Вишнаев пристигна, придружен от маршал Керенски. Рудин също не бе сам. До него седяха Дмитрий Риков и Василий Петров.

— Виждам, че доста хора сме останали в Москва през този прекрасен съботен ден — отбеляза язвително Вишнаев.

Рудин вдигна рамене.

— Тъкмо вечерях с двамата си приятели, когато вие пожелахте спешно да се срещнем — отвърна му той. — Какво ви води в Кремъл в тази късен час?

В залата нямаше нито секретарки, нито помощници, нито хора от охраната. Петимата властници седяха сами и решаваха съдбините на Съветския съюз.

— Едно посегателство срещу устоите на нашата страна! — отсече Вишнаев.

Настъпи тягостна тишина.

— Кой е извършил подобно нещо? — попита Рудин.

Вишнаев се наведе към него през масата и му отвърна в лицето:

— Двете еврейчета от Лвов, които сега са в берлинския затвор — изсъска идеологът. — Двамата, за чието освобождаване настояват онези престъпници на борда на танкера.

— Наистина — започна предпазливо Рудин — убийството на капитан Руденко в самолета на „Аерофлот“ представлява сериозно…

— Не е ли вярно, че Мишкин и Лазарев са убили и Юрий Иваненко? — прекъсна го Вишнаев.

Максим Рудин едва се въздържа да не стрелне с поглед Василий Петров. Нещо се бе случило. Някой бе проговорил.

Петров само сви устни. Той ръководеше КГБ чрез генерал Абрасов и добре знаеше колко малък е кръгът от посветените в тайната. Само един от тях можеше да е проговорил: полковник Кукушкин. Той първо не бе успял да опази шефа си, а после — да ликвидира неговите убийци. Явно сега се опитваше да съхрани положението си в КГБ, а може би и живота си. Затова бе избързал да смени своя господар и да се довери на Вишнаев.

— Съществуват такива подозрения, но те не са потвърдени — отговори дипломатично Рудин.

— А аз имам сведения, че подозренията са потвърдени — отсече Вишнаев. — Доказано е, че двамата са убили нашия незабравим съратник Юрий Иваненко!

Рудин мислено се засмя на лицемерието на идеолога, който бе желал смъртта на Иваненко повече от всички.

— Каквото и да са извършили Мишкин и Лазарев, нали и без друго ще ги ликвидираме в „Моабит“.

— Изглежда, че западногерманското правителство ще ги освободи и ще ги изпрати в Израел — отбеляза Вишнаев. — Западните политици са мекушави и слаби. Те ще изпълнят исканията на терористите, завзели „Фрея“. А ако двамата затворници стигнат до Израел, те без съмнение ще проговорят. Всички знаем какви последствия би имало това!

— Добре, какво предлагате вие? — попита Рудин.

Вишнаев стана. Керенски последва примера му.

— Настоявам да се свика извънредно заседание на Политбюро утре в тази зала и в този час, в девет вечерта. Проблемът е от особена важност за страната и не търпи отлагане, другарю генерален секретар! Знаете, че по устав имам право да поискам такова заседание.

Побелялата глава на Рудин бавно кимна. Той изгледа Вишнаев изпод гъстите си вежди.

— Да, така е. Имате право — изръмжа той.

— Тогава ще се видим утре тук — каза идеологът и напусна залата.

Рудин се обърна към Петров.

— Кукушкин? — каза той с въпросителен тон.

— Най-вероятно е бил той. Няма значение кой е проговорил. Важното е, че Вишнаев вече знае.

— В състояние ли сме бързо да ликвидираме Мишкин и Лазарев в затвора „Моабит“?

Петров поклати глава.

— До утре вечер е невъзможно да организираме повторно такава акция. Няма ли начин да притиснем още Запада, да го принудим да не ги освобождава?

— Не — отсече Рудин. — Използвах цялото си влияние, за да притисна Матюс. Нямам с какво повече да го заплашвам и убеждавам. Оттук нататък всичко зависи от него и от онзи проклет германски канцлер Буш!

— Утре Вишнаев и хората му ще поискат Политбюро да изслуша Кукушкин. Ако дотогава Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел… — обобщи Риков.

 

 

В осем вечерта западноевропейско време Ендрю Дрейк накара Тор Ларсен да прочете по радиостанцията последния ултиматум на терористите.

След тринадесет часа, точно и девет на следващата сутрин, те ще изпомпат в морето сто хиляди тона нефт, ако дотогава Мишкин и Лазарев не са отлетели за Израел. Ако до осем вечерта двамата не са кацнали в Тел Авив, „Фрея“ ще бъде взривена.

— Търпението ми се изчерпа! — възкликна Дитер Буш, когато чу ултиматума десет минути по-късно. — Какво си въобразява този Матюс?! Никой не може да принуждава канцлера на Германия да продължава да участва в тази нелепа игра! Край!

В осем и двадесет същата вечер федералното правителство на Германия съобщи, че ще освободи Мишкин и Лазарев в осем нула нула на следващата сутрин.

В двадесет и тридесет на борда на американския военен кораб „Моурън“ се получи шифрована заповед. Тя гласеше: „Пригответе се за стрелба в седем нула нула сутринта!“

Капитан Манинг смачка листчето е разшифровката на текста и погледна през илюминатора към „Фрея“. Тя бе осветена като Коледна елха. Поклащаше се безпомощно на пет мили от „Моурън“ и чакаше един от двамата й палачи да я екзекутира.

 

 

Докато Тор Ларсен предаваше ултиматума по радиотелефона, конкордът, в чийто търбух се возеше Адам Мънроу, спусна задкрилките, мина над телената ограда на летище „Дълес“ и се насочи към пистата за кацане.

Притеснените пътници надничаха от кръглите илюминатори като риби в аквариум. Видяха, че самолетът не рулира към сградата на летището, а се отбива в една странична писта и спира, без да гаси двигателите си. Там го чакаше стълбичка и черна лимузина.

Един пътник без връхна дреха и без ръчен багаж тичешком слезе по стълбичката. Минута след това капитанът съобщи по радиоуредбата, че конкордът излита за Бостън.

Адам Мънроу се намести на задната седалка на лимузината, притиснат от двете страни от двама яки посрещачи, единият от които му взе паспорта.

Двамата служители от охраната на президента внимателно разгледаха документа, докато колата караше към другия край на летището, където чакаше хеликоптер с пуснат двигател.

Иначе телохранителите се държаха вежливо с Мънроу. Просто си вършеха работата. Преди да се качи във вертолета, Мънроу бе щателно претърсен, да не би да крие някакво оръжие. После моторната птица прелетя над Потомак и се насочи към Вашингтон и към огрените от следобедното слънце поляни зад Белия дом. Час и половина след кацането на летище „Дълес“, в три и половина вашингтонско време, хеликоптерът се приземи на стотина метра от прозорците на Овалния кабинет.

Двамата служители на охраната поведоха Мънроу през моравата към малката алея, разделяща голямата сива сграда на правителството — едно грозно викторианско съчетание от декоративни колони, арки и пищно украсени с релефни орнаменти прозорци — от малкото така наречено Западно крило, ниска постройка с няколко подземни етажа.

Телохранителите влязоха през една странична вратичка на Западното крило и показаха пропуските си на униформения полицай, който седеше зад малко бюрце. Мънроу бе смаян от строгия интериор, който контрастираше с известната на всички туристи, посетили Вашингтон, пищна фасада на Белия дом.

Полицаят се обади по вътрешния телефон и след малко отнякъде се появи секретарка. Тя поведе тримата по коридора, в края на който имаше тясно стълбище. Качиха се един етаж по-нагоре и фактически се оказа, че отново се намират на приземно равнище, тъй като теренът в тази част от парцела на президентската резиденция е стръмен. Озоваха се в неголямо фоайе, постлано с дебел килим. Спряха се пред една врата, където облечен в сив костюм служител повдигна вежда при вида на смачканите дрехи и наболата брада на англичанина.

— Очакват ви, господин Мънроу — каза той — Заповядайте!

Двамата телохранители останаха отвън със секретарката.

Мъжът със сивия костюм поведе Мънроу по дълъг коридор. Минаха покрай бюст на Линкълн и безмълвно се разминаха с двама правителствени чиновници. После се спряха пред облицована в бяло врата, където също стоеше на пост униформен полицай. Той разлисти паспорта на Мънроу, премести поглед от документа върху лицето на англичанина и, като че ли с неохота, натисна едно копче под бюрцето си. Чу се бръмчене и вратата се отвори. Костюмираният служител пропусна Мънроу да влезе. Той направи две крачки и се озова в Овалния кабинет. Зад гърба му вратата се затвори с щракване.

Четиримата мъже явно го очакваха. Погледите им бяха насочени към него. Мънроу позна президента Матюс, макар и той да не приличаше на лика си от предизборните плакати. Матюс имаше изтощен вид и изглеждаше с десет години по-стар. Нямаше и следа от лъчезарната му усмивка, очаровала толкова избиратели.

Робърт Бенсън стана и се приближи към госта.

— Аз съм Боб Бенсън — представи се той и поведе Мънроу към бюрото на президента.

Уилям Матюс се наведе напред и се ръкува с англичанина. После шефът на ЦРУ представи Мънроу на Дейвид Лорънс и Станислав Поклевски, които Адам бе виждал по телевизията.

— И така — рече президентът Матюс и изгледа с любопитство госта си, — значи вие сте човекът, който ръководи „Славея“.

— Ръководеше, господин президент — поправи го Мънроу. — Преди дванадесет часа агентът бе разкрит.

— Съжалявам за това — рече Матюс. — Но нали знаете какъв ултиматум ми постави Максим Рудин? Трябваше да разбера защо ме притиска толкова.

— Сега вече знаем отговора на този въпрос — намеси се Поклевски, — но това като че ли не промени нищо. Само доказа, че и Рудин е в затруднено положение като нас. И той е в безизходица. Наистина е удивително, че двамата евреи са успели да убият Иваненко, но от това не ни става по-леко…

— Господин Мънроу, мисля, че не е необходимо да ви обясняваме колко важно е подписването на Дъблинския договор и какво би се случило, ако Ефрем Вишнаев спечели битката за власт — каза Дейвид Лорънс. — Нали сте чели донесенията на „Славея“?

— Да, господин държавен секретар, чел съм ги в оригинал и знам какво е в залог — отвърна му Мънроу.

— В такъв случай ни посъветвайте как да се измъкнем от тази ситуация! — призова го президентът Матюс. — Вашата министър-председателка ме помоли да ви приема, понеже сте имал някакво предложение, което не бивало да се обсъжда по телефона. Нали затова сте тук?

— Да, Господин Президент.

В този миг иззвъня телефонът. Бенсън вдигна слушалката. След няколко секунди я постави на мястото й.

— Онзи терорист, който си е избрал псевдонима „Свобода“, току-що е съобщил, че утре сутрин в девет европейско, което е четири часът сутринта наше време, ще изпомпа в морето сто хиляди тона нефт. Дотогава остават по-малко от дванадесет часа — каза той.

— Какво е вашето предложение, господин Мънроу? — попита Матюс.

— Господин президент, привидно възможните варианти за действие са два. Единият е Мишкин и Лазарев да заминат за Израел, да проговорят и да унищожат Максим Рудин, което би довело до проваляне на Дъблинския договор. Другият е да останат в затвора и терористите да взривят „Фрея“.

Той не спомена за подозренията на англичаните относно задачата на „Моурън“, но Поклевски хвърли един поглед на Бенсън.

— Това ни е известно, господин Мънроу — рече президентът.

— Максим Рудин не се интересува какво ще стане с двамата евреи. Страх го е само да не разкажат на света за това, което са направили преди няколко месеца в Киев.

Уилям Матюс въздъхна.

— Знам, знам — каза той. — Опитах се да убедя министър-председателя на Израел Голен да не допуска до тях журналисти, докато терористите не освободят „Фрея“, и после да ги върне обратно на германците. Но той отказа. Така че и този вариант отпада. Ако сте дошли да ми предложите него, напразно сте били път, господин Мънроу.

— Нямах предвид това — каза англичанинът. — По време на полета нахвърлих предложението си на хартия.

Той извади от вътрешния си джоб няколко изписани листа и ги остави на бюрото на президента.

Матюс започна да ги чете. На лицето му се изписа удивление, примесено с възмущение.

— Доста ужасяващо звучи — рече той. — Излиза, че каквото и да направя, все ще умре някой.

Адам Мънроу го изгледа без капка съчувствие. От опит знаеше, че политиците нямат нищо против загубите на хора, стига участието им в подобни дела да не излезеше на бял свят.

— Правили сме го и преди. Вероятно ще се наложи да го правим и в бъдеще — каза Мънроу. — В нашата служба го наричаме „дяволската алтернатива“.

Президентът подаде мълком листата на Робърт Бенсън, който бързо ги прочете.

— Добре е измислено! — отбеляза той. — Може и да стане. Но нямаме много време.

— От Англия ще ми доставят необходимите средства — отвърна му англичанинъг. — Ако успея да се върна в Берлин до седем сутринта, ще имам десет часа на разположение.

— Но дори и да решим да осъществим този план, важното е дали Максим Рудин ще го възприеме — рече Матюс. — Без неговото съгласие по този въпрос Дъблинският договор няма да бъде подписан.

— Единствения начин да научим какво е мнението му е да го попитаме — каза Поклевски, който дочете предложението на англичанина и го подаде на Лорънс.

Държавният секретар прегледа листата и с погнуса ги остави на масичката пред себе си.

— Мисля, че не е редно американското правителство да подкрепи този зловещ и долен план — възмути се той.

— По-добре ли е да чакаме със скръстени ръце тридесет моряка да изгорят живи? — попита го Мънроу.

Телефонът отново иззвъня. След като затвори слушалката, Бенсън се обърна към президента:

— Нямаме друг изход, освен да попитаме Максим Рудин за мнението му — каза той. — Канцлерът Буш току-що е заявил, че в осем сутринта европейско време ще освободи Мишкин и Лазарев. Този път няма да успеем да го разубедим.

— Добре. Приемам предложението на господин Мънроу, но само ако Рудин също го подкрепи. Ще му се обадя по телефона.

— Господин президент, Максим Рудин не използва горещата линия, когато ви предаде ултиматума си — обади се Мънроу. — Вероятно няма вяра на всичките си сътрудници в Кремъл. Някоя дребна риба би могла да издаде разговора ви на групата на Вишнаев. Мисля, че Рудин трябва лично да бъде запознат с предложението.

— Нямаме толкова време. Не ще успеете да отлетите до Москва и после да се върнете в Берлин до седем сутринта — възрази Поклевски.

— Има начин това да стане — каза Бенсън. — В близката военновъздушна база „Андрюс“ разполагат с разузнавателен самолет „Блекбърд“, който е в състояние да прелети разстоянието за нужното време.

Президентът взе решение.

— Боб, придружи господин Мънроу до базата „Андрюс“. Още отсега се обади да подготвят самолета и екипажа за излитане след час. Аз ще се обадя на Максим Рудин и ще го помоля да приеме личния ми пратеник и да осигури безпрепятствено прелитане на „Блекбърд“ през съветското въздушно пространство. Има ли нещо друго, господин Мънроу?

— Бих искал хората на господин Бенсън да се свържат с моите колеги в Англия и да предадат на сър Найджъл, че планът ще бъде изпълнен, за да може той да направи необходимата подготовка в Лондон и в Берлин.

— Добре — отвърна му президентът. — Тръгвайте, господин Мънроу. Желая ви успех!