Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (13)

12.
От 13,00 до 19,00

Ако реакцията на средствата за масово осведомяване на разговора от 9,00 беше оскъдна и несигурна поради съмнения в достоверността на тяхната информация, реакцията на предаването от 12,00 беше неистова.

От 12,00 нататък вече нямаше никакви съмнения относно това, какво се е случило с „Фрея“, нито какво е казал капитан Ларсен по радиотелефона на Мааската контролна служба. Твърде много хора бяха го чули.

Едрите заглавия, подходящи за обедните издания на вечерните вестници, подготвени за печат до 10,00 часа, изчезнаха. Публикуваното в печата в 12,30 беше по-остро по тона си и по-подробно. В края на изреченията вече нямаше въпросителни. Уводните статии бяха написани светкавично. На специалните кореспонденти по въпросите на корабоплаването и околната среда бе наредено да дадат преценките си незабавно, само за един час.

Програмите на радиото и телевизията бяха прекъсвани през цялото петъчно европейско обедно време, за да съобщят новините на слушателите и зрителите.

Точно в дванайсет и пет един човек с мотоциклетна каска, с огромни очила и омотано около долната част на лицето му шалче влезе спокойно в хола на „Флийт стрийт“ № 85, и остави плик, адресиран до шефа на отдел „Новини“ на Прес асоусиейшън. По-късно никой не можа да си спомни как е изглеждал човекът: във фоайето всеки ден влизаха десетки подобни разсилни.

Към дванайсет и петнайсет шефът на отдел „Новини“ вече разпечатваше плика. В него имаше препис от изявлението, прочетено от капитан Ларсен петнайсет минути преди това, макар че би трябвало да е написано доста по-рано. Шефът на отдел „Новини“ докладва за пратката на главния си редактор, който се обади в столичната полиция. Това не попречи текстът да тръгне по жиците, защото и ПА и братовчедите им от долния етаж, хората на Ройтер, веднага го разпространиха по цял свят.

След като излезе от „Флийт стрийт“, Мирослав Камински изхвърли каската, големите очила и шалчето в една кофа за боклук, взе такси до летище Хийтроу и се качи на самолета за Тел Авив, който щеше да излети в 14,15.

Към два часа натискът на пресата върху правителствата и на Холандия, и на Западна Германия започна да нараства. Нито едното, нито другото не бяха имали на разположение достатъчно време, за да обсъдят на спокойствие каква трябва да бъде тяхната реакция на исканията. И двете правителства бяха залени от вълна от телефонни обаждания, подканващи ги да се съгласят с освобождаването на Мишкин и Лазарев, за да не се стигне до катастрофата, с която разрушаването на „Фрея“ заплашваше техните крайбрежия.

Към един часа германският посланик в Хага разговаря лично със своя външен министър в Бон Клаус Хаговиц, който пък прекъсна обяда на канцлера. Текстът на предаването от 12,00 вече беше стигнал по Бон, веднъж по линия на разузнавателната служба Бундеснахрихтендийнст и веднъж по телепринтерите на Ройтер. Всяка редакция на вестник в Германия също разполагаше с текста от Ройтер, затова телефоните в пресслужбата на канцлерството насмалко не се подпалиха от обаждания.

В 1,45 часа канцлерството пусна съобщение, че за осем часа вечерта е насрочено спешно заседание на Министерския съвет, който ще обсъди цялото положение. Министрите се простиха с намеренията си да напуснат Бон и да прекарат седмичната почивка в родните си места. Обедите не бяха сдъвкани както трябва.

 

 

В два часа и две минути директорът на затвора Тегел затвори телефона си с голямо страхопочитание. Не му се случваше често министърът на правосъдието да го търси лично, нарушавайки протокола, според който бе редно да общува с кмета на Западен Берлин.

Той вдигна вътрешния телефон и нареди нещо на секретарката си. Без съмнение Берлинският сенат е бил потърсен във връзка с въпроса, но явно кметът беше излязъл някъде да обядва и затова нямаше как да не си поговорят с министъра от Бон.

Три минути по-късно един от старите надзиратели влезе в кабинета.

— Чухте ли новините в два часа? — го попита директорът.

Беше само два и пет. Тъмничарят изтъкна, че е бил на обиколка, когато забръмчал зумерът на колана му, приканвайки го да отиде до телефона на стената и да вдигне слушалката. Не, не е слушал новините. Директорът му каза за обедното искане на терористите от борда на „Фрея“. Долната челюст на тъмничаря увисна.

— Като в романите, а? — каза директорът. — Май до няколко минути и ние ще влезем в новините. Затова си затворете устата. Наредил съм на главната порта да не пускат никого освен служебните лица. Интервюта ще се дават само с разрешение на общината. Сега относно Мишкин и Лазарев. Искам стражата на този етаж и особено в този коридор да бъде утроена. Прекратете почивките, за да съберете достатъчно персонал. Прехвърлете всички други затворници от този коридор в други килии или на други етажи. Оттам пиле не бива на прехвръква. Неколцина души от разузнаването са излетели от Бон, за да ги попитат кои са приятелите им в Северно море. Някакви въпроси?

Тъмничарят преглътна и поклати глава.

— Сега — завърши директорът — още не знаем колко ще продължи това извънредно положение. Докога сте дежурен?

— До шест часа тази вечер, господине.

— И ще застъпите в понеделник сутринта в осем, така ли?

— Не, господине. В неделя в полунощ. Другата седмица ще съм нощна смяна.

— Налага се да ви помоля да сте на работа през цялото време — каза директорът. — Естествено после ще ви компенсираме почивните дни и ще ви дадем щедри премиални. Но ми се ще вие да ръководите всичко оттук нататък. Съгласен ли сте?

— Да, господине. Както наредите. Заемам се с това още отсега.

Директорът, който обичаше да се държи приятелски с подчинените си, заобиколи бюрото и потупа човека по рамото.

— Разбран човек сте, Ян. Не знам какво щяхме да правим без вас.

 

 

Майор Марк Латам погледна пистата, изслуша разрешението за излитане от контролната кула и кимна на своя помощник-пилот. Стегнатата с кожена ръкавица ръка на младежа отвори дроселите, четирите произведени от „Ролс Ройс“ двигатели на крилата набраха мощ да повдигнат двайсеттонната машина и „Нимрод-2“ излетя от базата на Кралските въздушни сили Кинлос. Насочи се на югоизток от Шотландия към Северно море и Ламанша.

Трийсет и една годишният майор от Бреговата авиация знаеше, че това, което пилотира, е най-добрият самолет за наблюдаване на подводници и кораби на света. Със своя дванайсетчленен екипаж, с подобрените си двигатели, с техническите си данни и с апаратурата си за наблюдаване „Нимрод“ беше в състояние почти да се плъзга по вълните на малка височина, бавно и стабилно, подслушвайки с електронните си уши звуците на подводниците, или да се издигне високо и с часове само с два включени двигателя, за да се икономисва горивото, да кръжи, наблюдавайки огромна площ от океана отдолу.

Неговите радари щяха да хванат и най-незначителното движение на нещо метално долу на повърхността на водата, камерите му можеха да снимат и денем, и нощем, не му пречеха нито бурите, нито ветровете, нито градушките или лапавицата, нито мъглата или вятърът, светлината или тъмнината. Неговите компютри „Дейталинк“ можеха да обработват получената информация, да определят какво е видял той и да препредават получената картина визуално или цифрово на базата или на свързания с „Дейталинк“ кораб от Кралските военноморски сили.

Задачата му този слънчев ден в началото на пролетта беше да стигне до „Фрея“ и да започне да се върти над танкера до второ нареждане на височина 4 500 метра.

— Той се показа на екрана, началство — обади се по вътрешната разговорна уредба радарният оператор.

Зад гърба на пилота във вътрешността на „Нимрод“ операторът се вглеждаше в радарния екран в очистеното от движение море около „Фрея“. С приближаването им към нея голямата светеща точка започна да се измества от периферията към средата на екрана.

— Включете камерите — спокойно каза Латам.

В търбуха на „Нимрод“ камерата за дневно снимане Ф.126 се задвижи като цев на оръжие, хвана „Фрея“ и започна да я следи. Тя автоматично нагласи разстоянието и фокуса на максимална рязкост. Също като къртици в своя отсек без илюминатори хората от екипажа зад оператора гледаха как „Фрея“ се появява на телевизионния екран. Оттук нататък, както и да летеше самолетът, камерите щяха да си остават насочени към „Фрея“, да се самонастройват за разстоянието и промените в осветеността и да се въртят в кожусите си, за да компенсират кръженето на „Нимрод“. Дори ако „Фрея“ започнеше да се движи, те пак щяха да я следят като немигащо око до получаването на нови команди.

— И предавайте — каза Латам.

„Дейталинк“ започна да изпраща изображенията обратно към Британия и по-нататък към Лондон. Когато беше точно над „Фрея“, „Нимрод“ легна на лявото си крило и от седалката си Латам погледна надолу. Със своя вариобектив камерата виждаше по-добре от него. Тя хвана самотната фигура на терориста на носа на танкера. Маскираното му лице беше извърнато нагоре към сребърната лястовица, която прелиташе на три мили над него. Хвана и втория терорист на комина и увеличи изображението до там, че черната му маска запълни екрана. Човекът стискаше автомат.

— Ето ги, ето ги копелетата — провикна се телевизионният оператор.

„Нимрод“ направи спокойна, бавна обиколка над „Фрея“, премина на автопилот, изключвайки два от двигателите си и оставяйки другите два на максимално икономичен режим, след което започна да си върши работата. Той кръжеше, наблюдаваше и изчакваше, предавайки всичко на базата. Марк Латам каза на втория си пилот да поеме управлението, разкопча коланите си и излезе от пилотската кабина. Отиде назад в четириместната трапезария, отби се в тоалетната, изми си ръцете и седна с една вакуумно затоплена кутия с ядене. „Доста удобен начин за воюване“ — помисли си той.

 

 

Мигащото волво на началника на полицията в Алесунд тръгна по посипаната с речни камъчета алея към дъсчената къща в стил „ранчо“ в Богнесет, на двайсет минути път с кола от центъра на града, и се спря пред иззиданата от ломен камък порта.

Тригве Дал беше връстник на Тор Ларсен. Двамата бяха пораснали в Алесунд и Дал постъпи в полицейското училище горе-долу по същото време, когато Ларсен започна работа в търговския флот. Познаваше Лиза Ларсен, откакто приятелят му доведе младата си булка от Осло след сватбата им. Неговите деца се познаваха с Курт и Кристина, играеха си с тях в училището, караха заедно платноходката през дългата лятна ваканция.

„По дяволите — помисли си той, докато се измъкваше от волвото, — какво да й кажа?“

Никой не вдигаше телефона, което означаваше, че тя сигурно е излязла. Децата трябваше да са на училище. Ако е тръгнала да пазарува, вероятно е срещнала някого, който вече й е казал. Натисна звънеца и тъй като не дочака отговор, тръгна да заобиколи къщата.

Лиза Ларсен обичаше да работи в голямата си зеленчукова градина и той я завари да храни с листа от моркови питомното зайче на Кристина. Тя му се усмихна, когато го видя да се приближава към нея иззад къщата.

„Нищо не знае“ — помисли си той.

Тя хвърли остатъците от морковите през мрежата на клетката и тръгна към него, сваляйки градинарските си ръкавици.

— Тригве, много добре си направил, че дойде. Какво те води извън града?

— Лиза, чу ли тая заран новините по радиото?

Тя се замисли над въпроса му.

— Чух новините в осем, докато закусвах. Оттогава съм тук, в градината.

— Не вдигаше ли телефона?

За пръв път през светлокафявите й очи премина сянка. Усмивката й угасна.

— Не, не съм го чула. Звънял ли е?

— Виж какво, Лиза, успокой се. Случило се е нещо. Не, не с децата. С Тор.

Тя пребледня под медения тен, събран от стоене под открито небе. Тригве Дал много предпазливо й разказа какво се е случило от ранните сутрешни часове насам далеч на юг, край Ротердам.

— Така или иначе, както знаем, той е много добре. Нищо не му се е случило и няма да му се случи. Германците неизбежно ще освободят тези двама души и нещата ще се оправят.

Тя не се разплака. Стоеше си кротко сред ранните марули. Каза:

— Искам да ида при него.

На началника на полицията му олекна. Би могъл да очаква от нея такова държане, но все едно му олекна. Сега можеше да организира нещата. Тук по го биваше.

— Частният самолет на Харалд Венерстрьом те чака на летището на двайсет минути оттук — каза той. — Ще те закарам до там. Той ми се обади преди един час. Предположил е, че ще искаш да заминеш за Ротердам, за да сте по-близо. За децата не се тревожи. Ще ги взема от училище, преди да са научили новината от учителите. Ще се грижим за тях, те ще поживеят у нас, разбира се.

Двайсет минути по-късно тя седеше на задната седалка в колата на Дал, който подкара бързо към Алесунд. Полицейският началник се обади по радиото да задържат ферибота, който щеше да ги прехвърли до летището. Малко след един и трийсет реактивният самолет се засили по пистата, излетя над крайбрежните води и се насочи на юг.

 

 

Още през шейсетте и особено през седемдесетте години засилването на тероризма доведе до създаването на една рутинна процедура от страна на британското правителство, която го улесняваше в справянето с него. Така възникнаха комитетите по преодоляване кризите.

Когато кризата е достатъчно сериозна и изисква включването на голям брой министерства и ведомства, комитетът, състоящ се от хора, изпратени от всички тези министерства, се събира в един централен пункт, за да трупа информация и да координира решенията и действията. Този централен пункт е добре охранявано помещение, два етажа под заседателната зала на Министерския съвет и на няколко крачки от Даунинг стрийт № 10. В това помещение се събира Юнайтед Кабинет Офис Ривю Груп (Нешънъл Емърджънси), или ЮНИКОРН.

Около основната заседателна зала има по-малки канцеларии; автономна телефонна централа, свързваща ЮНИКОРН с всяко министерство посредством преки линии, които не могат да бъдат прекъсвани; телепринтерно помещение, свързано с принтерите на основните осведомителни агенции; телексно помещение и радиопомещение; и една стая за секретарките с пишещи машини и копирни апарати. Има дори малка кухничка, където един доверен разсилен прави кафе и леки закуски.

Хората, които се събраха точно по пладне под председателството на сър Джулиън Фланъри този петъчен ден, представяха всички ведомства, които според него можеха да имат нещо общо с проблема.

На този етап не присъстваше нито един от министрите, но те бяха изпратили представители на равнище поне втори заместник-министър. Тук имаше човек от външното министерство, от вътрешното министерство, от Министерството на отбраната, от Министерството на търговията и индустрията, от Министерството на околната среда и енергетиката и от Министерството на земеделието и риболова.

Те се придружаваха от експерти, между които имаше учени от различни специалности и по-специално в областта на експлозивите, корабостроенето и замърсяването на околната среда; тук беше заместник-началникът на щаба на отбраната (вицеадмирал), неколцина от Военното разузнаване, от МИ-5, от тайната разузнавателна служба, един капитан от Кралските военновъздушни сили и един полковник от морската пехота на Кралските военноморски сили на име Тим Холмс.

— Господа — започна сър Джулиън Фланъри, — току-що се запознахте със записа на обедното съобщение на капитан Ларсен. Смятам, че за начало трябва да си изясним някои безспорни факти. Може би да започнем от този кораб… ъ-ъ-ъ… „Фрея“. Какво знаем за него?

Експертът по корабостроенето, дошъл с представителя на Министерството на търговията и индустрията, усети, че всички погледи са насочени към него.

— Бях тази заран в „Лойд“ и взех чертежите на „Фрея“ — лаконично започна той. — Ето ги. На тях се вижда всичко до последните гайка и болт.

За десет минути, разгърнал чертежите върху масата, той описа размерите, товарния капацитет и конструкцията на „Фрея“ на достъпен дилетантски език.

Когато той свърши, бе поканен експертът от Министерството на енергетиката. Заедно с помощника си той сложи на масата един дълъг метър и половина модел на супертанкер.

— Услужиха ми с него тая сутрин — каза той — от „Бритиш Петролиум“. Това е модел на техния супертанкер „Принцеса“, но конструктивните разлики са малко на брой. Наистина „Фрея“ е по-голяма.

С помощта на модела той обясни къде е мостикът, къде би трябвало да е капитанската каюта, къде са товарните и баластните резервоари, като добави, че тяхното точно разположение ще стане известно, когато „Нордиа лайн“ изпрати нужната документация в Лондон.

Наобиколилите го хора наблюдаваха демонстрацията и слушаха с голямо внимание. Най-вече полковник Холмс. Измежду всички присъстващи тъкмо той беше човекът, на чиито хора, морските пехотинци, евентуално би им се наложило да щурмуват „Фрея“ и да унищожат похитителите. Той знаеше, че подчинените му ще искат да знаят всяко кътче на борда й.

— И още нещо — каза ученият от енергетиката, — танкерът е пълен с „Мубарак“.

— Божичко! — каза един от хората около масата.

Сър Джулиън Фланъри погледна благо обадилия се:

— Да, д-р Хендерсън.

Човекът беше от института в Уорън спрингс и придружаваше представителя на Министерството на земеделието и риболова.

— Имах предвид — каза докторът с подчертан шотландски акцент, — че „Мубарак“, който е суров нефт от Абу Даби, притежава някои свойства на дизеловото гориво.

Той поясни, че разлелият се по повърхността на морето нефт съдържа както „леки фракции“, които се изпаряват във въздуха, така и „тежки фракции“, които не могат да се изпарят. Тях курортистите виждат изхвърлени на плажовете във вид на черна лепкава маса.

— Имах предвид — завърши той, — че нефтът ще залее огромно пространство. Той ще покрие цяло Северно море, преди леките фракции да се изпарят. И ще изтрови всичко живо в него, защото седмици наред няма да пропуска кислорода, от който се нуждаят живите организми.

— Разбирам — мрачно каза сър Джулиън. — Благодаря ви, докторе.

Последваха докладите на другите експерти. Специалистът по експлозивите от Кралските инженерни войски обясни, че ако бъде сложен където трябва, каменарски експлозив може да разруши кораб с тези размери.

— Освен това не бива да забравяме за потенциалната енергия на този един милион тона нефт или каквото и да е. Ако отворите се направят където трябва, разбалансираната маса ще рукне през тях. И още нещо: в съобщението на капитан Ларсен се наблягаше на думите „с натискането на едно копче“. Този израз бе повторен. Струва ми се, че са разположени поне дузина заряди. Думите „с натискането на едно копче“ ми подсказват, че става дума за възпламеняване с радиоимпулс.

— Възможно ли е това? — попита сър Джулиън.

— Напълно възможно е — каза сапьорът и обясни как действа осцилаторът.

— Защо пък да не са изтеглили жици до всеки заряд и да не са ги свързали с взривяващо устройство тип „помпа“? — попита сър Джулиън.

— Това е въпрос на тегло — каза инженерът. — Жиците трябва да са водонепроницаеми, с пластмасова изолация. Теглото на толкова километри жица кажи-речи би потопило моторницата, с която са дошли терористите.

Бяха съобщени още данни за разрушителната способност на нефта при изтичането, за малкия шанс да бъдат спасени затворените моряци, а човекът от тайната разузнавателна служба добави, че те не разполагат с никаква информация, която би могла да им помогне да идентифицират терористите измежду чуждестранните групировки от подобни хора.

Представителят на МИ-5, в случая — заместник-началникът на отдел С-4 от тази служба, секцията, занимаваща се с тероризма, когато е засегната Британия, подчерта странния характер на искането на похитителите на „Фрея“.

— Тези хора, Мишкин и Лазарев — подчерта той, — са евреи. Отвлекли са самолет, за да забягнат от СССР, и в края на краищата са застреляли командира му. Редно е да предположим, че онези, които искат освобождаването им, са техни приятели или поклонници. На пръв поглед те би трябвало да са евреи. Единствените, които влизат в тази категория, са членовете на Лигата за защита на евреите. Но напоследък те само правят демонстрации. В нашите досиета нямаме евреи, заплашващи с избиване на хора, ако не бъдат освободени техни другари, от времето на бандите Иргун и Щерн.

— О, драги, надявам се, че те никога няма да се възродят — вметна сър Джулиън. — Ако не са те, кои други могат да бъдат?

Човекът от С-4 вдигна рамене.

— Ние не знаем — добави той. — Никой от хората, които наблюдаваме, не е изчезвал, нито пък можем да направим от думите на капитан Ларсен извод за произхода на нападателите. Тая заран си мислех за араби, дори за ирландци. Но нито едните, нито другите не биха си помръднали пръста за освобождаване на вкарани в затвора евреи. Всичко е пълна мъгла.

След това бяха показани снимките, направени от „Нимрод“ един час преди това. На някои от тях се виждаха маскирани хора. Те бяха проучени внимателно.

— „MAT 49“ — отсечено каза полковник Холмс, след като разгледа автомата в ръцете на единия от мъжете. — Френски е.

— А — каза сър Джулиън, — сега поне знаем нещо. Може ли да са французи тия нехранимайковци?

— Не е задължително — отговори му Холмс. — Тия пушкала могат да се купят в престъпния свят. Парижките гангстери много си падат по автоматите.

Към три и трийсет сър Джулиън Фланъри реши, че може да закрие заседанието. Бе решено „Нимрод“ да продължи кръженето си над „Фрея“ до второ нареждане. Заместник-началникът на щаба на отбраната направи предложение един боен кораб да заеме позиция на пет мили западно от „Фрея“ и да я наблюдава в случай, че терористите се опитат да я напуснат под прикритието на нощния мрак. „Нимрод“ щеше да ги засече и да предаде местоположението им на флота. Бойният кораб лесно щеше да настигне моторницата, която още беше вързана за „Фрея“. То бе прието.

Външно министерство се съгласи, че то трябва да осигурява информация за всяко решение на Западна Германия и Израел по исканията на терористите.

— Като че ли правителството на Нейно величество в момента не може да предприеме нищо повече — заключи сър Джулиън. — Решението на въпроса е в ръцете на израелския министър-председател и на западногерманския канцлер. Лично аз не виждам какво друго могат да направят те, освен да пуснат тия двама клетници да заминат за Израел, колкото и да го отвращава мисълта, че се поддават на изнудване.

Когато всички напуснаха залата, само полковник Холмс от Военноморските сили остана в нея. Той пак седна, загледа се в модела на четвъртмилионтонния танкер на Бритиш Петролиум пред себе си.

„Да се надяваме, че няма да го сторят“ — си каза той.

И се зае да измерва във футове разстоянието между морската повърхност и леера.

 

 

Шведският пилот на реактивния самолет беше на 4 500 метра над Фризките острови и се готвеше да се спусне надолу към летище Скиедам близо до Ротердам. Обърна се назад и извика нещо на дребната си пътничка. Тя разкопча предпазния си колан и отиде при него.

— Питах ви искате ли да видите „Фрея“ — повтори пилотът.

Жената кимна.

Самолетът зави към морето и след пет минути постепенно легна на едното си крило. От седалката си, долепила лице до малкия илюминатор, Лиза Ларсен погледна надолу. Далеч под нея в синьото море като гигантска сардина, закована за водата, „Фрея“ стоеше на котва. Около нея нямаше никакви кораби, тя беше съвсем самотна в своето затворничество.

Дори от височина 4 500 метра през чистия пролетен въздух Лиза Ларсен можа да прецени къде се намира мостикът, къде е дясното крило, под което се намира съпругът й с насочен право към гърдите му автомат и с динамит под краката. Тя си нямаше представа какъв е човекът с автомата: луд, дързък или брутален. Знаеше само, че той трябва да е фанатик.

Две сълзи се отрониха от очите й и се плъзнаха по бузите й. Когато тя въздъхна, плексигласовият диск пред нея се замъгли.

— Тор, скъпи, моля ти се, върни се жив.

Реактивният самолет пак направи завой и започна дългото си спускане към Скиедам. Намиращият се на няколко мили „Нимрод“ го наблюдаваше.

— Кой ли беше тоя? — попита радарният оператор, без да адресира въпроса си към никого конкретно.

— Кой ли беше тоя? — повтори ехолокаторният оператор, който нямаше какво друго да каже.

— Един малък служебен реактивен самолет току-що направи завой над „Фрея“, хвърли й един поглед и пое към Ротердам — каза радарният оператор.

— Вероятно корабопритежателят проверява в какво състояние е собствеността му — обади се от радиопулта екипажният шегобиец.

На „Фрея“ двамата дежурни гледаха през прорезите на маските си как малката сребърна игла над главите им се насочва на изток към холандския бряг. Не докладваха на водача си; тя бе прелетяла на доста повече от 3 000 метра височина.

 

 

Заседанието на западногерманското правителство започна в 15 часа в кабинета на канцлера. Както обикновено председателстваше Дитрих Буш. Верен на принципите си, той премина направо към въпроса.

— Трябва да ни бъде ясно едно: това не е повторение на Могадишу. Този път си нямаме работа с германски самолет с германски екипаж и предимно германски пътници на пистата на летище, чиито власти са готови да сътрудничат с нас. Това е шведски кораб с норвежки капитан в международни води. Той има екипаж от пет страни, включително и от Съединените щати, и товар американска собственост, застрахован от английска компания. Взривяването му ще засегне най-малко пет крайбрежни страни, включително нашата. Външният министър?

Хаговиц информира колегите си, че вече е получил любезни запитвания от Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Холандия, Белгия, Франция и Великобритания относно решението, което Федералното правителство би могло да вземе. Така или иначе, Мишкин и Лазарев лежат в германски затвор.

— Достатъчно деликатни са да не ни оказват натиск при вземането на решение, но без съмнение, ако откажем да изпратим Мишкин и Лазарев в Израел, ще бъдат извънредно разтревожени — каза той.

— Оставиш ли се веднъж да те изнудят терористи, после тя край няма — вметна министърът на отбраната.

— Дитрих, ние отстъпихме в случая с Петер Лоренц преди години и после си платихме за това. Същият терорист, когото освободихме, се завърна и продължи да действа. Противопоставихме се в Могадишу и спечелихме, противопоставихме се отново, когато отвлякоха Шлайер, и получихме един труп. Но това бяха все чисто германски работи. Този път не е така. Застрашените хора не са германци, собствеността не е германска. Нещо повече, въздушните пирати в Берлин не влизат в германска терористична група. Те са евреи, които са се опитали да избягат от Русия по единствения начин, който им е бил известен. Ситуацията наистина е дяволски трудна — заключи Хаговиц.

— Има ли някакъв шанс, че това е блъф, опит за измама, че те всъщност не могат да разрушат „Фрея“ и да избият екипажа й? — попита някой.

Министърът на вътрешните работи поклати глава.

— Не бива да се залъгваме. Снимките, които англичаните ни препредадоха, показват, че въоръжените и маскирани хора реално съществуват. Току-що ги изпратих на шефа на ГСГ-9, за да чуя мнението му. Но бедата е, че доближаваето до кораб, разполагащ с радиолокатори и сонари, с които може да контролира какво става около него и под него, е извън тяхната компетенция. Това може би ще наложи използването на аквалангисти или леководолази.

ГСГ-9 беше една изключително ефикасна единица. Нейните командоси се набираха от гранични войски. Пет години преди това тъкмо те бяха щурмували отвлечения самолет в Могадишу.

Обсъждането продължи цял час: дали да се задоволят исканията на терористите с оглед на многонационалния състав на евентуалните жертви в случай на отказ, което неизбежно ще доведе до протести от страна на Москва; дали те да се отхвърлят и да се обявят за блъф; дали да не се направят консултации с английските съюзници относно идеята за щурмуване на „Фрея“. Като че ли започна да преобладава компромисният възглед, че трябва да се приложи тактиката на протакане, за да се печели време и да се провери доколко сериозни са заплахите на похитителите на „Фрея“. В четири и петнайсет някой почука тихо на вратата. Канцлерът Буш се намръщи, той не обичаше да му пречат.

— Херайн — провикна се той.

Един от неговите помощници влезе в кабинета и зашепна на ухото на канцлера. Шефът на Федералното правителство пребледня.

— Ду либер Гот! — изпъшка той.

 

 

Когато лекият самолет, по-късно идентифициран като притежавана от частно лице „Чесна“, наета от летище Льо Туке на северния френски бряг започна да се приближава, той бе засечен от три служби за контрол на въздушния трафик: в Хийтроу, Брюксел и Амстердам. Той летеше право на север. Радарите определиха, че се насочва към „Фрея“ и че се движи на височина 1 500 метра. Етерът гръмна:

— Неидентифицираният самолет в квадрат… Съобщете ни данните за регистрацията си и се връщайте. Навлизате в забранена зона…

Бяха използвани френският и английският, после холандският. Това не помогна. Или пилотът беше изключил радиото си, или беше на погрешна честота. Операторите на земята се разшетаха по всички честоти.

Описващият кръгове „Нимрод“ засече самолета с радара си и се вдига да установи връзка с него.

На борда на „Чесна“ пилотът се извърна отчаян към своя пътник.

— Ще ми отнемат позволителното — проплака той. — Те са побеснели.

— Изключете си радиото — провикна се в отговор пътникът. — Не се тревожете, нищо няма да ви се случи. Изобщо не сте ги чули, разбрахте ли?

Пътникът извади фотоапарата си и му сложи телеобектива. Започна да оглежда приближаващия се супертанкер. Маскираният наблюдател на носа беше се наежил и примижаваше срещу слънцето, което вече светеше откъм югозапад. Самолетът идваше от юг. След като го погледна няколко секунди, човекът извади от анорака си радиотелефон и заговори припряно по него.

На мостика един от колегите му чу съобщението, отиде до панорамния екран, а след това излезе бързо на крилото. Оттук можа да чуе бръмченето на мотора. Върна се на мостика, смушка задрямалия си колега, за да го събуди, и му изкрещя няколко заповеди на украински. Човекът се втурна надолу към вратата на дневната каюта и почука.

В каютата Тор Ларсен и Андрий Драч, и двамата небръснати и по-отпаднали, отколкото двайсет и четири часа преди това, седяха на масата. Украинецът държеше автомата си. На трийсетина сантиметра встрани от него се намираше мощният транзисторен радиоприемник, който ловеше последните новини. Маскираният влезе, щом получи разрешение, и заговори на украински. Водачът му се намръщи и нареди на човека да остане в каютата.

Дрейк бързо излезе от каютата, хукна нагоре по стълбата и излезе на крилото. След това нахлузи черната си маска. От мостика видя как слязлата на 300 метра „Чесна“ направи кръг над „Фрея“ и отлетя обратно на юг, издигайки се постепенно. Докато самолетът завиваше, той бе зърнал насочения към него голям вариообектив.

Вътре в самолета извънщатният фотограф ликуваше.

— Фантастично! — извика той на пилота. — Уникално. Списанията ще платят луди пари за тия снимки.

Андрий Драч се върна на мостика и даде бързо няколко команди. По радиотелефона нареди на човека отпред да продължи да наблюдава. Наблюдателят от мостика бе изпратен долу да извика двамата души, които спяха. Щом тримата се върнаха, им даде нови нареждания. Когато се върна в дневната каюта, не освободи пазача.

— Според мен е време да покажа на ония тъпи копелета там, в Европа, че не се шегувам — каза той на Тор Ларсен.

Пет минути по-късно кинооператорът на „Нимрод“ извика капитана си по вътрешната разговорна уредба:

— Долу става нещо, шефе.

Майор Латам напусна пилотската кабина и отиде в централната секция, където на екраните се виждаше какво снимат камерите. Двама души вървяха по палубата на „Фрея“, отдалечавайки се от високата стена на надстройката. Единият от хората, задният, беше облечен в черно от главата до петите и държеше автомат. Предният беше по гуменки, панталон и найлонов анорак с три хоризонтални черти през гърба. Качулката му беше вдигната, за да го предпазва от студения следобеден бриз.

— Май предният е моряк, а задният — терорист — каза операторът.

Латам кимна. Той не можеше да види цветовете, изображението беше черно-бяло.

— Направи картината по-едра и я предавай — каза той.

Камерата завъртя вариообектива си, докато кадърът не обхвана пет метра от палубата. Двамата бяха в центъра му.

Капитан Ларсен можеше да вижда цветовете. Той гледаше през широкия преден прозорец на каютата си под мостика и не вярваше на очите си. Пазачът му стоеше доста далеч зад него, насочил дулото на автомата си в белия пуловер на норвежеца. Когато двете фигури стигнаха до средата на палубата и се смалиха поради отдалечаването си до размерите на кибритени клечки, вторият човек, облеченият в черно, се спря, вдигна автомата и се прицели в гърба отпреде му. Дори през двойния прозорец се чу изтрещяването на секундния откос. Фигурката с яркочервения анорак се изви, сякаш бяха я ритнали, разпери ръце, залитна напред, претъркули се и остана неподвижна, затулена до половината от надлеза.

Тор Ларсен бавно затвори очи. Когато корабът бе превзет, третият му помощник, датският американец Том Келър беше облечен с яркочервен анорак с три черти през гърба. Ларсен опря чело до опакото на китката си, която бе долепил до стъклото. След това се извърна към човека, когото познаваше под името Свобода, и го загледа.

Андрий Драч също се беше вторачил в него.

— Предупредих ги — ядосано каза той. — Казах им какво ще стане, а те се опитват да ми свиват номера. Сега ще знаят, че не бива да го правят.

 

 

Двайсет минути по-късно безмълвните изображения, показващи какво се е случило на палубата на „Фрея“, излязоха от една машина в сърцето на Лондон. Двайсет минути след това подробностите в словесен вид бяха предадени по телепринтер във федералното канцлерство в Бон. Беше 16,30 часа.

Канцлерът Буш огледа министрите си.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя — каза той, — че преди около един час някакъв частен самолет е забелязан да прави снимки над „Фрея“ от близко разстояние, от около триста метра. Десет минути по-късно терористите изкарали един човек от екипажа на палубата и под камерите на английския „Нимрод“ го екзекутирали. Трупът му лежи наполовина закрит от някакъв надлез.

В кабинета настана гробна тишина.

— Възможно ли е да се установи самоличността му? — тихо попита един от министрите.

— Не, лицето му е затулено от качулката на неговия анорак.

— Копелета — каза министърът на отбраната. — Сега трийсет семейства в цяла Скандинавия ще се разтревожат, не само едно. Те наистина извадиха ножа.

— В отговор на това същото ще направят четирите правителства на Скандинавия и аз ще трябва да дам отговор на техните посланици — каза Хаговиц. — Наистина смятам, че нямаме алтернатива.

При гласуването повечето ръце се вдигнаха в подкрепа на предложението на Хаговиц: да се нареди на германския посланик в Израел да поиска спешно среща с израелския министър-председател и да го помоли от името на Германия да даде гаранциите, за които настояват терористите. След това, ако тази молба бъде удовлетворена, федералното правителство да заяви, че пряко волята си, тъй като не разполага с друга алтернатива, ще освободи Мишкин и Лазарев, за да спести по-нататъшните мъки на невинни мъже и жени извън Западна Германия.

— Терористите са поискали израелският министър-председател да даде тази гаранция до полунощ — каза канцлерът Буш. — А от нас се иска утре заран да качим въздушните пирати на самолет. Ще обнародваме нашата декларация едва след като разберем, че Израел е съгласен. До тогава нищо друго не можем да направим.

 

 

В 17,00 часа наблюдателите бяха сменени. Двамата на носа и на комина, които бяха прекарали там десет часа, можаха да се приберат настръхнали и премръзнали в надстройката, за да се нахранят, да се постоплят и да поспят. За нощната вахта те бяха сменени от други, екипирани с радиотелефони и мощни фенерчета.

По споразумение между съюзниците от НАТО „Нимрод“ от Кралските военновъздушни сили си остана единственият самолет в небето над „Фрея“. Той непрекъснато описваше кръгове, наблюдаваше и регистрираше и изпращаше снимки в базата всеки път, когато имаше нещо за отбелязване. Оттам снимките веднага се препращаха в Лондон и в столицата на съответната страна.

Съюзническото споразумение за „Нимрод“ не се разпростираше върху надводните кораби. Всяка от крайбрежните страни искаше да има на място наблюдател от собствения си флот. Късно следобед френският лек крайцер „Монткалм“ се приближи безшумно откъм юг и хвърли котва точно на пет морски мили от „Фрея“. От север, където бе патрулирала около Фризките острови, дойде холандската ракетна фрегата „Бреда“, която се спря на шест морски мили северно от безпомощния танкер. Към нея се присъедини германската ракетна фрегата „Брюнер“ и двете фрегати застанаха на пет кабела разстояние една от друга. Те започнаха да наблюдават мъглявия силует на южния хоризонт.

От шотландското пристанище Лейт, където се намираше на приятелско посещение, корабът от Кралските военноморски сили „Арджил“ отплава спешно и когато първите звезди се появиха на безоблачното небе, се установи западно от „Фрея“. Той беше въоръжен с управляеми ракети лек крайцер, имащ водоизместимост под 6 000 тона. На борда си носеше батареи с ракети „Екзосет“. Неговата модерна газова турбина и парните му машини му бяха позволили да отплава незабавно още с получаването на заповедта, а намиращият се дълбоко в търбуха му компютър „Дейталинк“ беше свързан с „Дейталинка“ на „Нимрод“, който кръжеше на височина 4 500 метра в потъмняващото небе. На кърмата си носеше собствен хеликоптер „Уестланд Уесекс“.

Под водата хидролокаторните уши на бойните кораби обкръжаваха „Фрея“ от три страни. Над водата радарните скенери забърсваха морето непрекъснато. С „Нимрод“ над себе си „Фрея“ беше обгърната като пашкул с невидима пелена от електронни сигнали. Тя лежеше безмълвно и неподвижно, докато слънцето се канеше да залезе зад английския бряг.

 

 

Беше пет часа в Западна Европа, но седем в Израел, където западногерманският посланик помоли за лична среща с министър-председателя Бениамин. Голен. Веднага му бе напомнено, че съботата е започнала преди цял час и че министър-председателят като вярващ евреин се е прибрал в дома си да почива. Независимо от това неговата молба бе предадена, защото нито канцеларията на министър-председателя, нито той самият не бяха в неведение за станалото в Северно море. Всъщност веднага след обаждането на Тор Ларсен в 9,00 израелската разузнавателна служба, Мосад Алиях Бет, непрекъснато държеше Ерусалим в течение и след като по обед станаха известни исканията на нападателите към Израел, изложи становището си в подробни документи. Преди официалното започване на съботата в шест часа министър-председателят Голен ги бе прочел.

— Нямам намерение да прекъсвам Шабат и да се връщам в службата — каза той на помощника си, който му се беше обадил, за да му съобщи новината, — нищо че съм вдигнал тази слушалка. А е твърде далеч, за да дойда пеш. Помолете посланика да ме потърси лично.

Десет минути по-късно колата на западногерманското посолство се спря пред скромна къща в едно от предградията на Ерусалим. Когато влезе вътре, посланикът изглеждаше притеснен.

След традиционния поздрав „Шалом Шабат“ посланикът каза:

— Господин министър-председателю, за нищо на света не бих ви безпокоил през часовете на съботата, но ми се струва, че е допустимо да се наруши съботата, ако става дума за човешки живот.

Министър-председателят кимна:

— Допустимо е, ако е заплашен човешки живот — заяви той.

— Случаят е точно такъв — каза посланикът. — Предполагам, че сте осведомен за станалото на борда на супертанкера „Фрея“ в Северно море.

Министър-председателят беше повече от осведомен. Той беше загрижен, защото от обедните искания бе станало ясно, че терористите, които и да са те, в никой случай не могат да бъдат палестински араби, а можеха да се окажат дори еврейски фанатици. Но собствените му разузнавателни служби, външната Мосад и вътрешната Шерут Битачон, известна по инициалите си като Шин Бет, не бяха в състояние да установят изчезването на такива фанатици от постоянните им свърталища.

— Осведомен съм, господин посланик, и искам да изразя съболезнованията си към близките на загиналия моряк. Какво иска федералната република от Израел?

— Господин министър-председателю, Министерският съвет на моята страна е обсъждал въпроса в продължение на няколко часа. Въпреки че перспективата да се поддаде на шантажа на терористите е отблъскваща и въпреки че ако ставаше дума за чисто германски проблем, той може би щеше да се противопостави, в конкретния случай мнението е, че, изглежда, ще трябва да отстъпи.

Молбата на моето правителство е Израел да се съгласи да приеме Мишкин и Лазарев и да им гарантира, че няма на ги дава под съд или да ги екстрадира, както искат терористите.

Министър-председателят Голен всъщност бе обмислил отговора си на подобна молба още преди няколко часа. Тя не го бе изненадала. Той имаше изработено становище. Неговото правителство представляваше една много прецизно балансирана коалиция и той беше сигурен, че мнозина от хората му, ако не всички, са толкова ядосани от непрестанните гонения на евреите в СССР, че надали ще възприемат Мишкин и Лазарев като терористи от категорията на бандата Баадер-Майнхоф или ФОП. Наистина мнозина им симпатизираха, загдето са се опитали да забягнат, отвличайки един съветски пътнически самолет, и смятаха, че използването на пистолета в пилотската кабина е било случайност.

— Трябва да разберете две неща, господин посланик. Едното е, че макар да не е изключено Мишкин и Лазарев да са евреи, държавата Израел няма нищо общо нито с първоначалното обвинение срещу тях, нито със сегашното искане за освобождаването им.

„Ако и самите терористи се окажат евреи, колко ли души ще повярват в това?“ — помисли си той.

— Второто е, че държавата Израел не е пряко засегната от тежкото положение на екипажа на „Фрея“, нито от възможните последици от разрушаването й. В случая ние не сме подложени на натиск или изнудване.

— Това е така, господин министър-председателю — каза германецът.

— Ако в края на краищата Израел се съгласи да приеме тези двама души, на всички трябва да им стане ясно, че е постъпил така по молба на федералното правителство.

— Аз отправям тази молба към вас сега от името на моето правителство.

Петнайсет минути по-късно формалностите бяха съгласувани. Западна Германия трябваше публично да заяви, че е отправила молбата към Израел по своя собствена инициатива. Веднага след това Израел щеше да заяви, че се е отнесъл благосклонно към молбата. По-нататък Западна Германия щеше да обяви, че е освободила затворниците в 8,00 часа на другата сутрин, по европейско време. Информациите щяха да се разменят между Бон и Ерусалим синхронизирано, с десетминутни интервали, смятано от началото на следващия час. Беше седем и трийсет в Израел, пет и трийсет в Европа.

 

 

По целия континент последните издания на следобедните вестници заляха улиците и бяха разграбени от над 300 000 000 души, които бяха следили драмата още от сутринта. Последните заглавия даваха подробности за убийството на неидентифицирания моряк и за арестуването на един извънщатен френски фотограф и един пилот на летище Льо Туке.

В новините по радиото бе съобщено, че западногерманският посланик в Израел е посетил министър-председателя Голен в дома му в събота и го е напуснал трийсет минути по-късно. Не се знаеше нищо за самата среща и се правеха какви ли не предположения. Телевизионните екипи снимаха всеки, който беше готов да застане пред камерите, и малцина отказваха да направят това. Тези малцина бяха хората, които знаеха какво всъщност става. Властите не разпространиха нито една снимка на трупа на моряка, направена от „Нимрод“.

Сутрешните вестници, чието отпечатване щеше да започне в полунощ, бяха запазили първите си страници за евентуалните декларации от Ерусалим или Бон или за нови предавания от „Фрея“. Научните статии на вътрешните страници за самата „Фрея“, за товара й, за последиците от разливането на нефта, предположенията за самоличността на терористите и редакционните статии, настояващи да бъдат освободени двамата въздушни пирати, заемаха доста от колоните във вестниците.

 

 

Топъл ароматен здрач изместваше великолепния пролетен ден, когато сър Джулиън Фланъри привършваше доклада си пред министър-председателката в нейния кабинет на Даунинг стрийт № 10. Той беше изчерпателен и сбит, същински шедьовър на документосъставителството.

— Редно е в такъв случай да осъзнаем, сър Джулиън — каза тя след кратка пауза, — че те наистина съществуват, че са завладели напълно „Фрея“ и се разпореждат на борда й, че са в състояние да я взривят и потопят, че никой не може да им попречи да го сторят и че финансовите, екологичните и човешките щети ще представляват катастрофа с ужасяващи размери.

— Това, госпожо, може да се окачестви като едно песимистично схващане, макар че според Комитета по преодоляване на кризата би било безумие да се възприеме един по-обнадеждаващ тон — каза главният секретар на Министерския съвет.

— Забелязани са само четирима: двамата наблюдатели и хората, които са ги сменили. Можем да предположим още един на мостика, един, който пази пленниците, и един водач. Това прави най-малко седем души. Възможно е те да са твърде малко, за да отблъснат въоръжен абордажен отряд, но не бива да правим такова предположение. Може да нямат динамит на борда или да имат твърде малко количество от него, или да са го разположили неправилно, но не бива да правим такова предположение. Тяхното възпламеняващо устройство може да се повреди, възможно е те да не разполагат с второ устройство, но не бива да правим такова предположение. Те може би не ще посмеят да убият още някой моряк, но не бива да правим такова предположение. Най-сетне, може би те не са готови да взривят „Фрея“ и да загинат заедно с нея, но не бива да правим такова предположение. Според вашия комитет погрешно е да се предполага нещо повече от възможното, което е ужасяващо.

Телефонът от личната й канцелария зазвъня и тя вдигна слушалката. Когато я остави, погледна сър Джулиън леко усмихната.

— Май катастрофата все пак ще ни се размине — каза тя. — Западногерманското правителство е заявило, че се е обърнало с молба към Израел. Израел е отговорил, че удовлетворява германската молба. Бон е отвърнал с декларацията, че ще освободи тези двама души утре сутрин.

Беше седем без двайсет.

 

 

Същите новини прозвучаха и от транзисторния радиоприемник в дневната каюта на капитан Тор Ларсен. За да го държи в пълна изолация, Дрейк още преди един час беше включил осветлението и спуснал завесите. Каютата беше добре осветена, отоплена, едва ли не уютна. Машинката за кафе бе изпразвана и напълвана пет пъти. Тя още къкреше. Двамата мъже — и морякът, и фанатикът — бяха брадясали и изнемощели. Но единият беше налегнат от мъка по загиналия си другар и вбесен, а другият ликуваше.

— Съгласиха се — каза Дрейк. — Знаех си, че така ще стане. Пазарлъците много се проточиха, последиците бяха твърде лоши.

Тор Ларсен би трябвало да се зарадва на новините за предстоящото избавление на кораба му. Но контролираният му гняв кипеше твърде бурно и не му позволяваше да се успокои.

— Още не се вижда краят на тази история — избоботи той.

— Ще се види. Много скоро. Ако моите приятели бъдат освободени в осем, ще пристигнат в Тел Авив към един след обед, най-късно към два. Като добавим още един час за установяване на тяхната самоличност и за съобщаване на новината по радиото, ще научим за това към три или четири часа утре следобед. Щом се стъмни, ще ви напуснем и ще ви оставим здрави и невредими.

— Освен Том Келър — отсече норвежецът.

— Съжалявам за него. Но беше необходимо да покажем решимостта си. Те не ми оставиха никаква алтернатива.

 

 

Искането на съветския посланик беше необикновено, дори нещо повече: то бе повторено натъртено и настойчиво. Макар че представят една уж революционна страна, съветските посланици обикновено много стриктно спазват дипломатическия протокол, създаден навремето от западните капиталистически страни.

Дейвид Лорънс още веднъж попита по телефона дали посланикът Константин Киров няма да разговаря с него, държавния секретар на Съединените щати. Киров му отговори, че неговото послание е адресирано лично до президента Матюс, че е извънредно спешно и че засяга проблеми, които генералният секретар Максим Рудин би желал да бъдат изложени пред президента Матюс.

Президентът се съгласи да даде аудиенция на Киров и дългата черна лимузина с емблема, изобразяваща сърп и чук, стигна до Белия дом, когато наближаваше обедното време.

В Европа беше седем без петнайсет, но във Вашингтон — едва два без петнайсет. Посланикът бе заведен право в Овалния кабинет, за да се срещне с президента, който беше озадачен, заинтригуван и любопитен. Формалностите бяха спазени, но никой от двамата не им обърна внимание.

— Господин президент — каза Киров, — натоварен бях лично от генералния секретар Максим Рудин да поискам тази спешна среща с вас. Натоварен съм да ви съобщя буквално личното му послание. То е: „В случай че въздушните пирати и убийци Лев Мишкин и Давид Лазарев бъдат освободени от затвора, преди да излежат заслужените си присъди, СССР няма да е в състояние да подпише Дъблинския договор по-другата седмица или когато и да било. Съветският съюз ще отхвърли договора завинаги.“

Президентът Матюс се загледа смаян в посланика. Заговори чак след няколко секунди:

— Искате да кажете, че Максим Рудин просто ще скъса договора?

Киров стоеше като глътнал бастун. Беше официален и непреклонен.

— Господин президент, това беше първата част на посланието, което съм упълномощен да ви предам. Освен това трябва да ви кажа, че ако естеството или съдържанието на това послание бъдат разгласени, от страна на СССР ще последва същата реакция.

Когато той си отиде, Уилям Матюс погледна безпомощно Лорънс.

— Дейвид, какво, по дяволите, става? Невъзможно е да принудим германското правителство да промени диаметрално решението си, без да обясним защо го правим.

— Господин президент, мисля, че ще ви се наложи да го сторите. Максим Рудин просто не ви предоставя друга алтернатива.