Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (10)

9.

На втори януари съветският посланик във Вашингтон влезе в кабинета на Дейвид Лорънс. Руският дипломат бе сдържан, но ядосан.

Американският държавен секретар го бе приел по негова молба, или по-точно казано — по негово настояване.

С равен, монотонен глас посланикът прочете протестната нота и я остави на бюрото на министъра. Лорънс, който предполагаше какво ще съдържа нотата, вече бе приготвил отговора си. Позицията му бе подготвена от неговите правни съветници, трима от които стояха зад креслото му.

Държавният секретар каза на руснака, че Западен Берлин наистина не е суверенна територия, а град, окупиран от четирите държави-победителки. Но западните страни отдавна са се разбрали, че всички криминални престъпления, излизащи извън сферата на военната юриспруденция, са в обсега на западноберлинското законодателство. По-нататък той обясни, че отвличането на самолета е наистина много тежко престъпление, но то не е насочено срещу американски граждани, нито пък е извършено на територията на американската военновъздушна база. Двамата престъпници също не са американски граждани. Следователно случаят е от компетентността на местните граждански власти. В заключение Лорънс каза, че отхвърля протеста на съветското правителство, понеже при горепосочените обстоятелства американските военни власти са постъпили правилно, тъй като те по принцип нямат право да задържат чужди граждани на територията на Западен Берлин.

Посланикът го изслуша с каменно лице. После уведоми държавния секретар, че не приема обяснението му. След което се върна в посолството и докладва на Москва за аудиенцията.

 

 

В един малък лондонски апартамент на улица „Бейзуотър“ трима мъже седяха и гледаха втренчено разпръснатите по пода вестници.

— Провал! — отсече Ендрю Дрейк. — По това време вече трябваше да са в Израел. Най-много след месец щяха да ги пуснат и щяхме да организираме пресконференцията. Защо, по дяволите, е трябвало да убиват капитана?!

— Ако е отказал да кацне в Западен Берлин и се е насочил към „Шьонефелд“, Мишкин и Лазарев вероятно са помислили, че с тях е свършено — отбеляза Азамат Крим.

— Защо не са го праснали по главата, вместо да стрелят?

— Паникьосали са се — каза Камински. — Сега какво ще правим?

— Могат ли да те издирят по пистолетите? — попита Дрейк.

Дребният татарин поклати глава отрицателно.

— Най-много да разберат от кой магазин са купени. На продавача не съм показвал никакъв документ за самоличност.

Дрейк закрачи напред-назад из стаята. Мислеше трескаво.

— Не вярвам да ги екстрадират обратно в Съветския съюз — каза той най-накрая. — Западногерманското правителство не би изпратило двама евреи на сигурна смърт. От друга страна, ще ги осъдят за убийство и вероятно ще им дадат доживотна присъда. Мирослав, мислиш ли, че ще проговорят за Иваненко?

Украинският дисидент поклати глава.

— Ако им е останал мозък в главите, ще си затварят устата. Защото, ако германците случайно им повярват за атентата, може и да ги върнат в Съюза. Макар че руснаците ще отричат смъртта му и дори ще намерят някой негов двойник за показ. Сигурен съм, че Мишкин и Лазарев ще си траят.

— Това не ни върши работа — отбеляза Крим. — Нали целта на цялата акция беше да унизим пред световната общественост съветската репресивна машина. Сами не можем да дадем пресконференция, не знаем достатъчно подробности за атентата, за да сме убедителни.

— Трябва да ги измъкнем! — решително заяви Дрейк. — Налага се да организираме втора акция, за да ги отведем в Тел Авив, където свободата им ще бъде гарантирана. Иначе всичките ни досегашни усилия ще отидат на вятъра.

— Какво предлагаш да направим? — повтори въпроса си Камински.

— Ще обмислим нещата, ще направим план и ще го осъществим — отвърна му Дрейк. — Не може да ги оставим да гният в берлинския затвор, след като носят в главите си такава тайна. Не разполагаме с много време. В Москва скоро ще съберат две и две и ще разберат, че Мишкин и Лазарев са очистили Иваненко. После ще започнат да подготвят отмъщението. Трябва да ги изпреварим!

 

 

Сдържаното негодуване, изразено от съветския посланик във Вашингтон пред държавния секретар, бледнееше пред гнева на колегата му, който два дена по-късно посети западногерманския външен министър. Той заяви, че отказът на правителството на ФРГ да предаде престъпниците на съветските или на източногерманските власти е грубо нарушение на приятелските отношения между СССР и ФРГ и може да бъде възприето от Москва като враждебен акт.

Западногерманският външен министър бе притеснен и се чувствуваше неудобно. Щеше му се самолетът с терористите да бе кацнал в ГДР. Шефът на немската дипломация се въздържа и не отвърна на руския представител, че както гласи позицията на самото съветско външно министерство, Западен Берлин няма нищо общо със Западна Германия и следователно е редно съветските власти да се обърнат по въпроса към западноберлинския парламент.

Посланикът за трети път повтори твърдението си:

— Престъпниците са съветски граждани, потърпевшите — също, а престъплението е извършено в съветското въздушно пространство, следователно терористите трябва да бъдат съдени от съветски или в краен случай от източногермански съд, понеже убийството на пилота е било извършено над територията на Източен Берлин.

Министърът любезно му отговори:

— Много прецеденти в международното право показват, че е възможно извършителите на престъпление да бъдат съдени на територията на онази държава, в която са били заловени, ако правителството на тази страна пожелае да се възползва от това свое право. Това в никакъв случай не означава че западногерманските власти се съмняват в справедливостта и обективността на съветското правораздаване…

„Не се съмняваме, друг път!“ — помисли си министърът. Правителството, пресата, както и цялата общественост във ФРГ добре знаеха, че ако Мишкин и Лазарев бъдат върнати в СССР, КГБ ще ги разпита, както то си знае, после ще им устрои един бърз процес и ще ги разстрелят. Това, че двамата терористи бяха евреи, само правеше нещата по-сложни.

В първите дни на януари пресата обикновено няма за какво да пише. Затова западногерманските журналисти отделиха огромно внимание на отвличането. Консервативната и твърде влиятелна пресгрупа на Аксел Шпрингер настояваше, че двамата терористи могат да бъдат съдени справедливо само в Западна Германия. На същото становище бе и баварската партия ХСС, от която зависеше здравината на правителствената коалиция. В пресата се появиха много материали с точна информация и покъртителни подробности за хайките на КГБ в Украйна, предшествали отвличането на самолета. Някои журналисти изразиха мнение, че при тези обстоятелства действията на Мишкин и Лазарев са били напълно оправдани. Освен това съвсем наскоро един висш държавен служител бе разкрит като агент на ЩАЗИ и правителството не би повдигнало рейтинга си сред населението, ако точно в този момент направеше реверанс на Москва. А след няколко месеца предстояха изборите за местни органи на властта…

Министърът бе получил категорични указания от канцлера. Той каза на съветския посланик, че Мишкин и Лазарев ще бъдат съдени в Западен Берлин и без съмнение ще получат заслужено строги присъди.

 

 

Заседанието на Политбюро бе бурно. И този път магнетофонът беше изключен, а стенографките — изпъдени.

— Безобразие! — възкликна Вишнаев. — Този скандал уронва престижа на Съветския съюз! Не биваше да го допускаме!

После той каза, че причина за всичко това е слабото ръководство на другаря Рудин.

— Ако изтребителите на другаря маршал бяха свалили самолета над Полша, проблемът нямаше да съществува — възрази Петров.

— Получил се е срив във връзката между кулата и командира на „Миг“-овете. Такова нещо се случва веднъж на хиляда пъти — оправда се Керенски.

— Наистина удивително лош късмет — констатира с хладен тон Рудин.

От външно министерство го бяха информирали, че процесът срещу Мишкин и Лазарев ще е публичен и на него вероятно подробно ще се обсъжда това, как двамата са нападнали в парка служител на КГБ, за да му отнемат картата, и как после са измамили втори кагебист в самолета.

— Възможно ли е тези двамата да са убили Иваненко? — попита Петрянов, който се числеше към групата на Вишнаев.

Атмосферата стана още по-напрегната.

— Не — твърдо заяви Петров. — Лазарев и Мишкин са от Лвов, а не от Киев. Те са просто двама евреи, на които им е отказана изходна виза за Израел. Естествено в разследването търсим и евентуална връзка между тях и смъртта на Иваненко, но засега не сме открили такава.

— Надявам се, че ако откриете, веднага ще ни уведомите — обади се Вишнаев.

— Разбира се, другарю Вишнаев — изръмжа Рудин.

Повикаха стенографките и заседанието продължи с обсъждане на напредъка в касълтаунските преговори и на закупуването на десет милиона тона фураж от САЩ. Риков със задоволство съобщи на присъстващите за постигнатия успех и ги увери, че постепенно, с минимални отстъпки Съветският съюз ще получи необходимото му зърно. Маршал Керенски изрази несъгласие по въпроса, но Комаров бе принуден да признае, че десетте милиона тона фураж ще предотвратят поголовното избиване на добитъка. Фракцията на Максим Рудин отново запази нищожния си превес.

 

 

След заседанието генералният секретар дръпна Петров настрана.

— Има ли някаква връзка между убийството на Иваненко и двамата евреи? — попита го той.

— Възможно е — отвърна му Петров. — Нападението в парка е явно тяхна работа. Доста отрано са подготвяли бягството си. В квартирите им не открихме обувки, които да пасват на следите, оставени на строежа, но… Имаме още нещо. От колата, която е блъснала майката на Юрий, снехме доста ясен дланов отпечатък. Сега нашите хора в Берлин се опитват да вземат отпечатъци от дланите на двамата терористи.

— За всеки случай подготви план за ликвидирането на двамата в берлинския затвор. Ако установиш, че те са убили Иваненко, не съобщавай на Политбюро, а само на мен! Първо ще отстраним евреите и чак след това ще кажем на другарите.

Петров преглътна на сухо. Да лъжеш Политбюро не е шега работа. Едно подхлъзване и край! Той си спомни какво му бе казал Рудин преди две седмици пред камината на усовската вила: „Гласовете са шест на шест, Иваненко е мъртъв, Степанов и Шушкин се готвят да минат в противниковия лагер.“

Двамата с Рудин наистина нямаха повече козове.

— Добре — отговори той.

 

 

Минаваше средата на януари. Западногерманският канцлер Дитрих Буш прие своя министър на правосъдието в новата сграда на канцлерството, намираща се в съседство на старинния палат Шаумберг. Шефът на правителството на ФРГ бе застанал до прозореца и гледаше снега навън. В модерната правителствена сграда, извисяваща се над площада на федералното канцлерство, температурата бе толкова висока, че държавните чиновници ходеха по ризи, а навън януарският студ бе сковал столицата.

— Как върви случаят с Мишкин и Лазарев? — попита Буш.

— Поведението им, честно казано, ме учудва — призна си министърът на правосъдието Лудвиг Фишер. — Всячески съдействат на следствието. Явно искат бърз процес.

— Чудесно — отвърна му канцлерът. — И ние това искаме. В какъв смисъл съдействат на следствието?

— Бе им предложен един от най-известните адвокати от крайната десница. Предполагам, че са му платили частни германски организации или може би американската „Лига за защита на евреите“. Той искаше да превърне процеса в спектакъл и публично да заклейми терора, на който КГБ подлага евреите.

— Доживяхме и адвокат от крайната десница да защитава евреи!

— За да оплюят Русия, десните са готови на всичко. Но интересното е, че обвиняемите не са пожелали този адвокат да ги защитава. Те се признават за виновни и искат съдът да вземе предвид смекчаващи вината обстоятелства. Ако докажат, че пистолетът е гръмнал случайно, от удара на колесника в пистата, съществува вероятност да бъдат осъдени за непредумишлено убийство.

— Да. Можем да уредим това — каза канцлерът. — И колко години ще им дадат?

— Заедно с обвинението в отвличане, общо петнайсет до двайсет с право да обжалват след три. Двамата са още млади, на по двайсет и пет години. Ще излязат от затвора на около трийсет.

— Значи след пет години — изсумтя Буш. — Но мен ме вълнуват идните пет месеца. Хората лесно забравят. След пет години никой няма да се сети за Мишкин и Лазарев.

— Признават се за виновни и твърдят, че пистолетът е гръмнал случайно. Бихме могли да го сметнем за непредумишлено убийство.

— Добре — съгласи се канцлерът. — Руснаците ще се сърдят, но какво да правим?! Двамата ще получат доживотни присъди, което на практика днес означава двайсет години.

— Има още нещо. Терористите искат след процеса да бъдат прехвърлени в западногермански затвор.

— Защо?

— Страх ги е от КГБ. Мислят, че в Западна Германия ще са на по-сигурно място, отколкото в Западен Берлин.

— Глупости! — отсече Буш. — Ще си излежат присъдите там, където са съдени — в Западен Берлин. Руснаците не биха посмели да си разчистват сметките в западноберлински затвор. След година може и да ги прехвърлим тук, но не по-рано. Действай, Лудвиг! Приключвай с този процес, за да се отърва от натиска на пресата и от руския посланик. Не забравяй, че ни чакат избори!

 

 

В Чита утринното слънце огряваше лъскавия корпус на „Фрея“. Вече два месеца и половина върху нея се извършваха довършителните работи. За тези седемдесет и пет дена тя бе вътрешно променена. Стотици дребни човешки фигури пълзяха по нея денонощно, полагаха стотици километри кабели, свързваха многобройни тръби и вършеха още куп други неща. Огромната и подобна на лабиринт електроинсталация на кораба бе монтирана и изпробвана. Сложната хидравлика също бе в изправност. Бяха поставени и компютрите, които пълнеха и изпразваха товарните и баластните секции, поддържаха автоматично курса на танкера и следяха дъното на океана.

Кухненските помещения бяха оборудвани с необходимите електроуреди и камери за дълбоко замразяване на хранителните продукти.

Всичко на „Фрея“, от електрическите крушки до бравите на вратите, бе готово за използване: тоалетните, климатичната инсталация, киносалона, сауната, трите барчета, двете столови и елегантно обзаведените каюти.

Пететажната й надстройка се превърна в луксозен хотел. Капитанският мостик и радиорубката — в модерни компютризирани центрове за управление.

Последните работници събраха инструментите си и слязоха от борда. „Фрея“ беше готова да отплава. Тя бе най-големият, най-мощен и най-луксозен кораб в света, оборудван с най-съвършените технически средства.

Останалите членове на нейния екипаж бяха пристигнали в Япония две седмици по-рано, за да опознаят кораба. Екипажът се състоеше от капитана Тор Ларсен, първи помощник-капитан, втори помощник-капитан, трети помощник-капитан, главен механик, първи помощник-механик, втори помощник-механик и първи помощник-механик по електрооборудването. Към командния състав се числяха също така радистът и главният стюард. Редовият състав се състоеше от готвач, четирима стюарди, трима пожарникари-машинни техници, майстор по поддръжката на двигателя и единадесет матроса.

Две седмици преди отплаването няколко влекача изтеглиха на буксир „Фрея“ в средата на залива Исе. Огромните й винтове загребаха вода и тя потегли. Започнаха морските изпитания. В продължение на четиринадесет дена офицерите и матросите, заедно с дузина японски инженери и техници, щяха да изпробват всички системи на кораба, който струваше сто и седемдесет милиона долара.

Гигантският танкер бавно плаваше към открито море, а екипажите на корабите, които чакаха ла влязат в пристанище Нагоя, го гледаха със възхищение и дори със страхопочитание.

 

 

На двадесет километра от Москва се намира бившето дворянско имение Архангелское. То е превърнато в туристически обект. Към него има музей и ресторант, прочут с пържолите си от мечешко месо. Беше последната седмица на януари и Адам Мънроу бе запазил маса в ресторанта за себе си и за поредната секретарка.

Той водеше на подобни вечери винаги различни секретарки, за да не би някоя от тях да започне да си задава прекалено много въпроси. Младата и изпълнена с брачни надежди девойка, която бе поканил тази вечер, си траеше, макар че сигурно се чудеше защо трябва да бият толкова път при температура минус петнайсет.

Слава Богу, че в ресторанта бе топло и уютно.

Когато Адам отскочи до колата да си вземе цигарите, секретарката възприе това като нещо нормално. На паркинга един от автомобилите примига с фарове и треперещият от студ Мънроу тръгна с бърза крачка към него.

Той се качи в жигулито на Валентина, прегърна я и я целуна.

— Като си помисля, че си довел друга жена в ресторанта, побеснявам — прошепна му тя и се сгуши в неговите обятия.

— Взел съм я само за прикритие — обясни й Адам. — Имам новини за теб.

— За нашия бъдещ живот ли?

— Да. Моите шефове се съгласиха да те изведем оттук. Чувала ли си за румънското пристанище Констанца?

— Да, но никога не съм го посещавала. Винаги прекарвам почивката си в Сочи.

— А можеш ли да заминеш заедно със Саша на екскурзия в Констанца?

— Предполагам, че мога — отговори му тя. — Румъния е социалистическа страна. Не вярвам някой да ме спре.

— Кога започва училищната ваканция на Саша?

— Мисля, че в края на март. Това важно ли е?

— Значи ще го направим в средата на април — каза й Мънроу. — Моите хора ще ви вземат от плажа със скутер и ще ви откарат на един търговски кораб, който ще чака в открито море. Сигурна ли си, че можеш да си уредиш почивка в Констанца или в Мамая през април?

— Ще се опитам — отговори му тя. — О, Адам, струва ми се, че април ще дойде толкова скоро!

— Така е. Дотогава има само осемдесетина дни. Потърпи още малко, скъпа, и ще започнем нов живот.

Пет минути по-късно тя му даде стенограма от заседанието на Политбюро, състояло се в началото на януари. После запали колата си и изчезна в нощта. Адам натика листата в специален пояс, който носеше под ризата си, и се върна в топлия салон на ресторант „Архангелское“.

Докато си приказваше несъществени неща със секретарката, той си помисли, че този път няма да изпусне Валентина, както през 1961 година. Този път тя щеше да стане негова завинаги.

 

 

Едуин Кембъл отпусна гръб на облегалката на стола си и погледна професор Соколов, който седеше от отсрещната страна на огромната маса в „Дългата зала“ на Касълтаун. Току-що бяха завършили обсъждането на последната алинея от договора. Един куриер бе понесъл от долния етаж новината, че успоредните преговори също са приключили с резултат, съответен на отстъпките в сферата на разоръжаването.

— Иване, мисля, че свършихме добра работа. На този етап повече не можем да постигнем.

Руснакът вдигна поглед от бележките си. В продължение на повече от сто дни той се бе борил със зъби и нокти, за да осигури на страната си зърно и да я спаси от глад, без да разруши отбранителната й мощ в Източна Европа. Той съзнаваше, че е направил отстъпки, немислими преди четири години, но в същото време бе сигурен, че при създалите се обстоятелства е постигнал максимума.

— Прав си, Едуин — отговори му професорът. — Остава само да подготвим за нашите правителства окончателен проект на текста на договора.

— И на търговския протокол — рече Кембъл. — Предполагам, че в Москва го очакват с нетърпение.

Соколов се усмихна кисело:

— Така е.

До края на следващата седмица екипи от преводачи и стенографи под диктовката на специалистите подготвиха договора и търговския протокол в окончателния им вид. Само на няколко пъти се наложи да бъдат повикани двамата ръководители на делегациите, за да уточнят някой пункт. Когато двата обемисти документа бяха изготвени, всеки в по два екземпляра, Кембъл и Соколов отпътуваха съответно за Вашингтон и за Москва, за да ги представят на своите шефове.

 

 

Ендрю Дрейк хвърли настрана списанието и се изтегна в креслото.

— Чудя се дали не бихме могли… — каза той.

— Какво? — попита го Крим, който тъкмо влизаше в стаята, понесъл три чаши кафе.

Дрейк вдигна списанието от пода и го метна към татарина.

— Прочети статията на първа страница — каза той.

Крим започна да чете, а Камински само мълчеше и гледаше двамата си приятели.

— Ти си луд! — каза Крим.

— Не съм — отвърна му Дрейк. — Ако не рискуваме, ще си седим тук още поне десет години. След две седмици започва процесът срещу Мишкин и Лазарев. Ясно е, че ще ги осъдят. Трябва отсега да започнем да планираме как да ги измъкнем. Азамат, ти нали си служил в канадските десантни войски?

— Да, цели пет години — отвърна му Крим.

— Учил ли си как се употребяват взривни вещества?

— Да. Изкарах курс по саботаж и унищожаване на пътни и съобщителни съоръжения. После бях три месеца на стаж при сапьорите.

— Аз пък преди години се увличах по електрониката и радиотехниката — рече Дрейк. — Татко имаше работилница за ремонт на радиоапарати. Ще се справим. Но ни трябват още хора.

— Още колко? — попита го Крим.

— Един ще трябва да остане, за да се увери, че наистина ще пуснат Мишкин и Лазарев на свобода. Мирослав ще свърши тази работа. Самата акция ще проведем ние двамата с теб, плюс още петима.

— Никой досега не е предприемал подобно начинание — каза татаринът със скептичен тон.

— Тъкмо затова никой няма да очаква нашия удар.

— Ще ни хванат! — рече Крим.

— Може и да успеем. Ако се наложи, аз ще се оставя да ме заловят, за да прикрия вашето изтегляне. Акцията ни ще се превърне в сензацията на десетилетието. Когато Мишкин и Лазарев пристигнат в Израел, половината западен свят ще ни аплодира. Всеки вестник и всяко списание ще пишат за борбата за независима Украйна.

— Откъде ще намерим петимата?

— От години правя списък на хора, на които им е омръзнало само да говорят. Ако разберат какво сме свършили досега, много от тях ще се въодушевят. До края на месеца ще намеря петима подходящи за акцията.

— Добре — съгласи се Крим. — Тогава да действаме! Аз какво да правя?

— Заминавай за Белгия. Наеми голям апартамент, който да ни служи за база. Аз ще доведа хората.

 

 

От обратната страна на земното кълбо слънцето изгря над Чита и корабостроителницата. „Фрея“ бе привързана за пристана. Турбините й боботеха.

Предната вечер в кабинета на шефа на корабостроителницата се бяха събрали двамата му заместници, главните счетоводители на японската и на шведската фирма, Хари Венерстрьом и Тор Ларсен. Специалистите бяха единодушни, че всички системи на гигантския танкер работят безотказно. Венерстрьом подписа приемателния протокол, с което потвърди, че японците са построили точно такъв кораб, за какъвто бе платил.

Всъщност той бе платил пет процента от цялата сума при подписването на договора, пет при полагането на кила, пет при спускането на „Фрея“ на вода и пет процента при получаването й. Останалите осемдесет процента плюс лихвите щяха да бъдат изплащани през следващите осем години. Но това не означаваше, че Венерстрьом не е пълноправен собственик на „Фрея“.

С тържествена церемония бе свален флагът на корабостроителницата и на негово място се развя сребърен викингски шлем на син фон — знамето на „Нордия Лайн“.

Хари Венерстрьом отведе Ларсен от мостика в радиорубката и затвори вратата след себе си. Помещението бе напълно звукоизолирано.

— Сега тя е твоя, Тор — каза той. — Между другото има малка промяна в плановете, свързана с пристигането ти в Европа. Това е първият курс на „Фрея“. Не искам да я разтоварваш в открито море, а да я вкараш в Европристанището на Ротердам.

Ларсен се облещи смаян. Големите танкери никога не влизат в пристанища. Те пускат котви на дълбокото, където ги разтоварват по-малки танкери, или спират до така наречените „изкуствени островчета“, откъдето нефтът стига по дълги тръбопроводи до сушата. Лафът за моряците, които имат по едно момиче във всяко пристанище, не се отнася за екипажите на супертанкерите. Те често по цяла година не слизат на брега. Затова каюткомпаниите на танкерите са обзаведени така комфортно.

— Натоварена, „Фрея“ няма да мине през Ламанша — каза Ларсен.

— Ще избегнеш Ламанша — отвърна му Венерстрьом. — Ще плаваш на запад от Ирландия, покрай Хибридите, после ще минеш между островите Оркни и Шетландските острови. Ще спреш пред устието на Маас, а оттам ще те поемат лоцманите и с тяхна помощ ще я вкараш в Европристанището.

— Вътрешният канал до пристанището е твърде плитък — възрази Ларсен.

— Не се притеснявай — отговори му шведът. — Доизкопали са го и сега е дълбок трийсет и пет метра. Никой друг капитан, освен теб, не е способен да вкара милионтонен танкер в Европристанището! Знам, че е трудно, но, моля те, направи го заради мен. Искам всички да видят моята „Фрея“ и да се преклонят пред нея. Ще поканя в пристанището холандското правителство и журналисти от цял свят. Ако не направим това тържество, никой никога няма да може да я оцени както подобава.

— Добре — отговори му Тор Ларсен. — Но само този път! Сигурно в деня на акостирането ще остарея с десет години.

Венерстрьом се ухили като хлапак.

— Като я видят ще онемеят! — каза той. — Ще се видим на първи април в Ротердам!

Десет минути по-късно той си отиде.

По обяд огромната „Фрея“ се оттласна от пристана под ръкоплясканията и възторжените викове на японските работници и заплава към открито море. Беше втори февруари, четиринадесет часа. Гигантският танкер обърна нос на юг към Филипините, Борнео и Суматра и пое по първия си курс.

 

 

На десети февруари Политбюро се събра, за да обсъди проектите на договора за разоръжаване и на търговската спогодба, подготвени в Касълтаун. Рудин и неговите поддръжници съзнаваха, че ако успеят да защитят договора на това заседание, подписването и ратифицирането му ще бъдат гарантирани. Членовете на консервативната фракция начело с Ефрем Вишнаев също разбираха това. Заседанието продължи дълго и бе много бурно.

Доста хора смятат, че държавниците, дори и когато са насаме със своите съветници и помощници, използват културен и вежлив език. Последните няколко американски президенти и членовете на съветското Политбюро не отговарят на тази представа.

По време на заседанието се чуваха всевъзможни мръсни думи. Само изтънченият Вишнаев говореше възпитано, въпреки че тонът му бе злъчен.

От другата фракция най-сдържан бе Дмитрий Риков.

— Ако подпишем договора, ще си осигурим петдесет и пет милиона тона зърно по цени от юли. Без него ни очаква глад. Освен това ще закупим най-модерни технологии на обща стойност три милиарда долара. С тях ще решим проблеми, с които не можем да се справим от две десетилетия и за пет години ще победим капитализма. Какво губим? Ще се наложи да направим минимални отстъпки и да намалим броя на ракетите и военното си присъствие в Източна Европа. Това няма да ни попречи през същите тези пет години, за които споменах, да продължим настъплението си към страните от Третия свят и да завладеем природните им богатства. През май мислехме, че сме изправени пред катастрофа, а сега благодарение на умелата политика, водена от другаря Рудин, излизаме от сложната ситуация като победители! Ако не подпишем договора, ще изпаднем в същото положение, в каквото бяхме през май. Дори в по-лошо, защото след шейсет дена ще свършат резервите ни от пшеница.

Подписването на договора и съответно оставането на Рудин на власт бе гласувано отново с шест гласа „за“ и шест „против“. Гласът на председателя пак се оказа решаващ.

 

 

— Само едно може да го свали — каза тихо Вишнаев на Керенски.

Двамата пътуваха към домовете си в лимузината на идеолога.

— Трябва да се случи нещо съществено, което да привлече на наша страна двамата колебаещи се. Иначе Централният комитет ще утвърди подписването на договора и край! — продължи Вишнаев. — Ех, да можехме да докажем, че онези двама проклети евреи са убили Иваненко…

Керенски беше унил. Липсваше му обичайната арогантност и високо самочувствие. Той тайно бе започнал да се пита дали не се е присъединил към губещата страна. Преди три месеца маршалът беше уверен, че американците ще поискат прекалено много и това ще доведе до падането на Рудин. Но вече беше късно. Керенски беше заложил на картата на Вишнаев. И сега трябваше да преглътне факта, че след два месеца няма да има маневри в ГДР.

— Има още нещо… — каза Вишнаев. — Ако го бяхме научили преди половин година, досега да бяхме спечелили битката за властта. Един мой човек от Кунцевската клиника ми каза, че Рудин умира.

— Умира…?! — повтори министърът на отбраната. — И кога ще умре?

— За съжаление не достатъчно скоро — отвърна му партийният идеолог. — Ще има време да сключи договора с американците. Ако западната преса не гръмне за случая с Иваненко, ние сме загубени…

 

 

По същото време „Фрея“ минаваше през пролива Сунда. През левия й борд се виждаше остров Ява, а отдясно вулканът Кракатоа се извисяваше към небето. На потъналия в сумрак мостик циферблатите на приборите осветяваха в зелено лицата на Тор Ларсен, на дежурния помощник-капитан и на неговия помощник. Трите независими навигационни системи предаваха получените от тях данни в централния компютър, разположен в малко помещение зад мостика. Електронният мозък на машината ги съпоставяше и определяше курса с изключителна точност. Прецизността на компаса се съчетаваше с разположението на звездите и движението на изкуствените спътници на земята. Освен това компютърът непрестанно отчиташе вятъра, теченията, температурата на въздуха и водата и когато обработеше цялата информация, даваше сигнал на руля, който помръдваше с чувствителността на опашка на риба.

Високо над мостика двете радарни чинии се въртяха, улавяха очертанията на брегове, планини, кораби, шамандури и също предаваха данните в компютъра, който бе готов при най-малката опасност да задействува системите за безопасност и да вдигне тревога. Потопените под водата ехолоти виждаха на три мили пред кораба и чертаеха триизмерна карта на морското дъно. Това се налагаше, понеже на „Фрея“ й бяха необходими трийсет минути, за да убие инерцията си и да спре, за което време тя изминаваше две мили и половина.

Преди разсъмване танкерът излезе от пролива Сунда и компютърът го насочи на северозапад покрай Цейлон към Арабско море.

 

 

Два дена по-късно, на дванадесети февруари, осем мъже се събраха в апартамента, който Азамат Крим беше наел в едно предградие на Брюксел. Петимата нови членове на групата бяха отдавна набелязани от Дрейк, който още отпреди се бе убедил, че те напълно споделят неговата мечта за нанасяне на удар по московските управници. Двама от тях бяха украинци, родени в Западна Германия, където има голяма украинска колония. Освен тях Дрейк беше довел един американец от украински произход и двама англичани, също от украинско потекло.

Когато разбраха, че Мишкин и Лазарев са ликвидирали шефа на КГБ, петимата изпаднаха във възторг и заговориха оживено един през друг. Всички се съгласиха с Дрейк, че двамата евреи трябва да бъдат освободени, за да бъде довършена операцията. Обсъждаха цяла нощ плана и на сутринта се разделиха на четири двойки.

Дрейк и Камински трябваше да се върнат в Англия, където да купят нужната електроника. Единият от германците, заедно с единия англичанин, щяха да отпътуват за Германия и да купят там взривни вещества. Другият германец имаше необходимите връзки в Париж и щеше да се опита да осигури във френската столица оръжие. За негов помощник бе определен вторият англичанин. Азамат Крим и американецът тръгнаха да търсят подходяща моторница. Нюйоркчанинът бе работил известно време във фирма за даване под наем на лодки и яхти и твърдеше, че знае точно какво им е необходимо.

 

 

Осем дена по-късно в съдебната зала, свързана със западноберлинския затвор Моабит, започна процесът срещу Мишкин и Лазарев. Заобиколени от огради от бодлива тел, дебели стени и въоръжени пазачи, двамата евреи мълчаливо и смирено слушаха. Четенето на обвиненията отне десет минути. Когато Мишкин и Лазарев се признаха за виновни по всички точки на обвинителния акт, в препълнената с журналисти зала се разнесе възбуден шепот. След това прокурорът стана и започна да разказва на съдиите за събитията, случили се в навечерието на Нова година. Щом свърши речта му, съдиите се оттеглиха, за да решат каква да е присъдата.

 

 

„Фрея“ мина бавно и спокойно през пролива Ормуз и навлезе в Арабския залив. Студеният утринен ветрец духаше от североизток и носеше облаци пустинен пясък, от което хоризонтът се замъгли. Но гледката бе добре позната на целия екипаж, чиито членове бяха идвали многократно в залива, за да натоварят нефт. Всичките до един имаха голям опит и отдавна служеха на танкери.

На около четиристотин метра от единия борд на „Фрея“ се нижеха голи острови, а от мостика се виждаше по-отдалеченият полуостров Мусадам, чиито скалисти възвишения приличаха на лунен пейзаж.

„Фрея“ бе лека и газеше малко. Затова дежурният на мостика не се притесняваше дали тя ще мине през плиткия пролив. На връщане щеше да е друго. Тогава погледите на командния състав щяха да са приковани върху ехолота, защото дъното щеше да е само на няколко метра под кила.

Сега търбухът на „Фрея“ бе празен, с изключение на баластните сектори. Тя имаше общо шейсет товарни сектора, или „танка“, разположени в двайсет реда по три. Единият от тях служеше само за събиране на нефта от течовете на петдесетте танка със същински товар. Други девет танка се пълнеха с морска вода за баласт, и то само когато „Фрея“ плаваше празна. Петдесетте същински товарни сектора побираха всеки по двадесет хиляди тона нефт. Това разпределение снижаваше до минимум възможността свръхтанкерът по невнимание на екипажа да замърси околната среда, по-точно океанската повърхност. Уверена в своето съвършенство, „Фрея“ плаваше към Абу Даби, където я чакаше първият й товар.

 

 

На парижката улица „Миолен“ има едно скромно барче, в което се събират дребните риби от света на наемните войници и на търговците на оръжие. Германо-украинецът и англичанинът, определен за негов помощник, седяха на една от масичките във въпросното заведение. Тук ги бе довел един французин, приятел на германеца.

Французинът вече почти два часа преговаряше шепнешком с някакъв свой сънародник. Най-сетне двамата явно се разбраха.

— Моят познат казва, че ще уреди доставката — обърна се към германо-украинеца неговият френски приятел. — По петстотин долара за бройка с по един пълнител.

— Добре, да добави към това и един пистолет безплатно и ще се разберем! — отвърна германецът.

Три часа по-късно в един гараж на частна къща близо по Ньой двамата от групата на Дрейк платиха и прибраха в багажника на колата си шест увити в одеала автомата и един деветмилиметров пистолет „МАБ“. След дванайсет часа, малко преди полунощ на двадесет и четвърти февруари, двамата пристигнаха в Брюксел и скриха оръжията в един от гардеробите на наетия апартамент.

 

 

По изгрев слънце на двадесет и пети февруари „Фрея“ излезе от Арабския залив през пролива Ормуз. На мостика дежурните въздъхнаха с облекчение, когато видяха на екрана на ехолота как дъното на океана се спуска рязко надолу. На електронния указател на дълбочината цифрите бързо замигаха. От четиридесет метра дълбочината стана двеста. „Фрея“ потегли с обичайната си „товарна“ скорост от петнадесет възела.

Тя караше един милион тона нефт за жадните европейски рафинерии и за милионите автомобили. Сега тя газеше трийсет метра. Компютърът отчиташе това обстоятелство и бе готов веднага да задейства алармената инсталация и системите за безопасност, ако дъното се приближеше прекалено много към кила.

Деветте баластни танка сега бяха празни. Първата редичка танкове, намираща се непосредствено зад носа на кораба, се състоеше от два странични, пълни с нефт, и от разположения между тях сектор за събиране на течовете. Зад тази редица бяха първите три празни баластни танка. Втората такава тройка се намираше в средата на кораба, а третата — точно под надстройката, на чийто пети етаж капитан Тор Ларсен тъкмо предаваше командването на „Фрея“ на един от помощниците си и се канеше да слезе в луксозната си каюта, където да закуси и да подремне.

 

 

Сутринта на двадесет и шести февруари в моабитската съдебна зала, след неколкодневно отлагане на делото председателят на съдебния състав започна да чете мотивите за издаване на присъдата. Това обикновено отнемаше няколко часа.

Мишкин и Лазарев седяха на заградената с решетки подсъдима скамейка и слушаха. По лицата им бе изписано равнодушие. От време на време те отпиваха от поставените пред тях чаши с вода. Многобройни журналисти, дошли от цял свят, за да отразяват процеса, не откъсваха погледи от двамата терористи. Само един кореспондент на лявоориентирано немско списание проявяваше по-голям интерес към чашите, отколкото към подсъдимите.

Съдът се оттегли за обедна почивка и когато съдебното заседание бе възобновено, мястото на въпросния кореспондент бе празно. Той се обаждаше някому от уличния телефон пред входа на съдебната зала. Малко след три часа председателят на съда стигна до обявяването на присъдата. Двамата обвиняеми станаха, за да чуят, че са осъдени на петнадесет години затвор.

После бяха откарани в затвора Тегел, разположен в северната част на града. Там Мишкин и Лазарев щяха да излежават присъдите си. В съдебната зала влязоха чистачките и започнаха да събират препълнените кошчета за боклук, гарафите и чашите за вода. Една от възрастните жени се зае да почисти подсъдимата скамейка. Скришом от погледите на колежките си ти уви в парцали двете чаши и ги мушна в пазарската си чанта, под увитите в хартиени салфетки сандвичи, които си носеше от вкъщи. Никой не забеляза това.

 

 

През последния ден на месеца Василий Петров поиска среща с Рудин.

— Мишкин и Лазарев! — започна той без встъпление, когато влезе в кремълския кабинет на генералния секретар.

— Какво е станало с тях? Нали им дадоха по петнайсет години, вместо да ги разстрелят?

— Един от нашите хора в Западен Берлин е успял да се сдобие с чашите, от които двамата са пили вода по време на процеса. На едната от тях има дланов отпечачък, който е напълно идентичен с отпечатъка, снет от колата, бутнала майката на Иваненко.

— Значи са били те?! — мрачно отбеляза Рудин. — Унищожи ги, Василий! Ликвидирай ги час по-скоро! Възложи тази работа на „чистачите“!

Огромната структура на КГБ се състои от четири главни управления, седем управления и шест самостоятелни отдела. Първо главно управление се занимава с външно разузнаване и негласни дейности в чужбина.

Сред неговите отдели има един, известен просто като Отдел „В“, или Отдел за остри мероприятия. Това е службата, за съществуването на която ръководството на КГБ най-малко би искало да се разчуе. Отдел „В“ се занимава със саботажи, изнудвания, отвличания и убийства. По понятни причини служителите на този отдел на кагебистки жаргон се наричат „чистачи“. Именно на тях Рудин искаше да бъде възложено ликвидирането на Мишкин и на Лазарев.

— Мисля да възложа случая на полковник Кукушкин, шефа на личната охрана на Иваненко — рече Петров. — Ще му дам шанс да се реабилитира и да отмъсти за унижението, причинено на него и на цялото КГБ. Той е служил известно време като „чистач“, преди да се издигне до сегашната си длъжност. Освен това и без друго знае тайната просто защото е присъствал на убийството на началника си. Говори добре немски. За изпълнението на задачата ще докладва само на генерал Абрасов и на мен.

Рудин кимна намусено.

— Добре. Нека той се заеме с тази работа. Да си подбере каквито иска помощници. Абрасов да му осигури всичко необходимо. Акцията привидно ще представлява отмъщение за смъртта на капитан Руденко. Кукушкин трябва да ги очисти от първия опит, защото ако останат живи, Мишкин и Лазарев може да си отворят устите и някой да им повярва. Във всеки случай Вишнаев ще им повярва, а знаеш до какво би довело това!

— Знам — тихо му отговори Петров. — Кукушкин няма да се провали. Ще изпълни лично задачата.