Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (11)

10.

— На повече от това не можехме да разчитаме, господин президент — каза държавният секретар Дейвид Лорънс. — Лично аз смятам, че Едуин Кембъл много добре ни е представил в Касълтаун.

Пред бюрото на президента в Овалния кабинет бяха насядали държавният секретар, министрите на отбраната и финансите, Станислав Поклевски и Робърт Бенсън от ЦРУ. Зад френските прозорци силен вятър брулеше розовите храсти. Снегът беше се стопил, но денят 1 март беше навъсен и неприветлив.

Президентът Уилям Матюс сложи длан върху дебелата папка пред него, това беше проектоспоразумението, постигнато с толкова усилия на касълтаунските преговори.

— Значителна част от текста е твърде специфична за мен — призна си той, — но резюмето на Министерството на отбраната ме впечатли. Ето как виждам аз нещата: ако отхвърлим това сега, след като съветското Политбюро го е приело, изобщо няма да има продължение на преговорите. Въпросът за доставките на зърнени храни при всички случаи ще стане за Русия чисто академичен най-много след три месеца. След това те ще започнат да гладуват и Рудин ще падне. Ефрем Вишнаев ще получи войната, която толкова желае. Така ли е?

— Струва ми се, че изводът е неизбежен — каза Дейвид Лорънс.

— А какво ще кажете за обратната страна на медала, за отстъпките, които сме направили? — попита го президентът.

— Тайният търговски протокол, оформен като отделен документ — каза министърът на финансите, — ни задължава да им предоставим петдесет и пет милиона тона зърнени храни по производствена себестойност и за близо три милиарда долара технологии за нефтодобивната и компютърната промишленост и промишлеността за стоки за населението, в които са вложени доста субсидии. Общата стойност за Съединените щати възлиза на близо три милиарда долара. От друга страна, рязкото съкращаване на въоръженията ще ни позволи да си върнем тази сума и дори повече чрез намаляването на разходите по отбраната.

— Ако Съветите спазят поетите задължения — припряно каза министърът на отбраната.

— Но ако го сторят и трябва да вярваме, че ще го сторят — възрази му Лорънс, — тогава според пресмятанията на нашите експерти, те не ще бъдат в състояние да предприемат успешна конвенционална или тактическа ядрена война в Европа поне в продължение на пет години.

Президентът Матюс знаеше, че няма да се кандидатира за президентските избори през ноември. Но ако можеше да приключи президенстването си, осигурявайки на своята страна мир в продължение на половин десетилетие и прекратявайки лудешката надпревара във въоръжаването от седемдесетте години, това щеше да му осигури място сред великите президенти на Щатите. Сега, през пролетта на 1983 година, той желаеше това повече от всичко друго.

— Господа — каза той, — ще приемем този договор такъв, какъвто е. Дейвид, информирай Москва, че приемаме определените от тях срокове и предложи делегациите ни да се съберат в Касълтаун, за да подготвят официалния договор за подписване. Докато те вършат това, ще разрешим товаренето на корабите със зърно, за да могат да отплават в деня на подписването. Това е всичко.

 

 

На 3 март Азамат Крим и неговият украино-американски помощник сключиха сделката, която ги направи притежатели на една солидна и мощна моторница. Тя беше от плавателните съдове, предпочитани от запалените въдичари и по британското, и по европейското крайбрежие на Северно море, със стоманен корпус, дванайсет метра дълга, в много добро състояние, макар и купена на старо. Имаше белгийска регистрация, бяха я открили в Остенд.

От носа й започваше каюта, чийто покрив заемаше предната една трета от дължината й. Стълбичката водеше към четириместно спално помещение с малка тоалетна и газова готварска печка. Задната й част беше открита за стихиите, а под палубата си имаше мощен двигател, способен да я прекара през дивото Северно море до риболовните зони и обратно.

Крим и приятелят му потеглиха с нея от Остенд за Бланкенберг по-нагоре по белгийското крайбрежие и когато я завързаха на кея сред многото моторници и яхти, тя с нищо не привличаше вниманието. Пролетта винаги събираше тук тълпи от смели въдичари с техните лодки и въдици. Американецът предпочете да живее на борда и да си поиграе с двигателя. Крим се завърна в Брюксел, за да види, че Ендрю Дрейк е превърнал кухненската маса в тезгях и здраво се е заловил за работа.

 

 

За трети път, откакто бе предприела първото си плаване, „Фрея“ прекоси екватора и на 7 март навлезе в Мозамбиканския пролив, насочвайки се на юг-югозапад към нос Добра надежда. Корабът следваше 600-футовата изобата, с което си осигуряваше сто и осемдесет метра чист океан под кила. Този курс го отвеждаше към основните морски линии. Не бе виждал суша, откакто напусна Оманския залив, но следобед на 7-ми мина край Коморските острови в северната част на Мозамбиканския пролив. Екипажът, възползувайки се от лекия вятър и спокойното море, се шляеше по дългата четвърт миля предна палуба или се излежаваше край басейна на третата палуба. Докато корабът пореше зелената вода, моряците видяха откъм десния борд Големия коморски остров, върха на обраслата с гъсти гори планина, забулен в облаци, пушеците на подпалените храсталаци. С падането на нощта небето се скри зад сива мъгла, задуха силен вятър. Очакваше ги бурното море край нос Добра надежда и последният завой на север към Европа, която щеше да ги посрещне с „Добре дошли“.

 

 

На другия ден Москва официално отговори на предложението на президента на Съединените щати, приветства неговото съгласие със сроковете за подготвяне на договора и съгласието му, че ръководителите на делегациите от Касълтаун трябва отново да се съберат и да подготвят официалния договор, поддържайки непрекъсната връзка със своите правителства.

Значителна част от съветския търговски флот — Совфрахт — заедно с голям брой други кораби, вече чартирани от Съветския съюз, се бяха насочили по американска покана към крайбрежието на Северна Америка, за да се товарят със зърнени храни. В Москва започнаха да се получават първите съобщения, че на селските пазари се изкарват огромни количества месо. Те подсказваха, че се предприема масово изколване на добитъка дори в държавните и колхозните ферми, където то беше забранено. Последните запаси от фураж за добитъка и храни за хората бяха на изчерпване.

В частното послание до президента Матюс Максим Рудин изразяваше съжалението си, че поради влошаване на здравето си не ще е в състояние лично да подпише договора от името на Съветския съюз дори ако церемонията се състои в Москва; вместо това той предлагаше официално подписване от външните министри в Дъблин на 10 април.

 

 

Ветровете на Носа бяха адски; южноафриканското лято си беше отишло и есенните вихри идваха откъм Антарктида и се блъскаха във високото плато. На 12 март „Фрея“ се намираше в сърцето на Агуляското течение и цепеше зелените водни хълмове, тласкана от югозападния вятър, който шибаше левия й борд.

На палубата беше свиреп студ, но там нямаше жива душа. Зад двойните прозорци на мостика капитан Тор Ларсен, двамата офицери на вахта, кормчията, радистът и други двама офицери стояха по ризи. Защитени от студа, изпитващи чувство за сигурност, обгърнати от аурата на всемогъщата технология, те гледаха напред, където дванайсетметровите вълни със сила десет бала настигаха левия борд на „Фрея“, надвисваха за миг и след това се стоварваха върху гигантската й палуба с нейните безброй тръби и вентили, а после се превръщаха във въртопи от бяла пяна. Тогава само бакът стърчеше далеч отпред като самостоятелен, независим от танкера обект. Когато пяната изтечеше безсилна през шпигатите, „Фрея“ потреперваше и пак заравяше своята грамада в следващата връхлитаща планина. Трийсет метра под хората 90 000 конски сили избутваха 1 000 000 тона суров нефт с още няколко метра по-близо до Ротердам. Високо в небето се рееха албатросите на Носа, техните крясъци не се чуваха през плексигласа. Един от стюардите поднесе кафе.

 

 

Два дена по-късно, на 14 март, в понеделник, Адам Мънроу изкара колата си от двора на търговската секция на британското посолство и зави рязко надясно по Кутузовския проспект към центъра на града. Трябваше да отиде в главната сграда на посолството, където го бе викнал пълномощният министър. По време на телефонния разговор, явно засечен от КГБ, му бе казано, че трябва да дойде, за да се изяснят някои дребни подробности около наближаващото посещение на търговска делегация от Лондон. Всъщност това означаваше, че в шифровъчната стая го чака съобщение.

Шифровъчната стая в сградата на посолството на крайбрежната улица „Морис Торез“ се намираше в сутерена, сигурно помещение, което всеки ден се минаваше с „прахосмукачка“ не заради праха, а за да се види няма ли подслушвателни устройства. Шифровачите са дипломатически персонал и се подлагат на извънредно строга кадрова проверка. Независимо от това понякога съобщенията се получават с означение, че не могат ла бъдат декодирани с обикновените декодиращи машини. Етикетът на тези съобщения показва, че те трябва да бъдат предадени на специален служител, който има правото да знае някои неща, защото е нужно да ги знае. В случая днешното съобщение за Адам Мънроу носеше такова означение. Въпросният служител знаеше каква е всъщност длъжността на Мънроу, защото трябваше да го знае: ако не за друго, то поне за да го предпази от онези, които не биваше да знаят това.

Мънроу влезе в шифровъчната стая и служителят стана от бюрото си. Двамата с него отидоха в малкото съседно помещение, където служителят, старателен, педантичен човек с бифокални очила, свали от колана си ключ и отключи специалната декодираща машина. Пусна съобщението от Лондон в машината и тя изкара превода. Служителят не каза нищо и извърна поглед, докато Мънроу излизаше от помещението.

Мънроу прочете съобщението и се усмихна. Запомни го за секунди и го пусна в резачката, която превърна тънката хартия едва ли не в прашинки. Благодари на служителя и си тръгна радостен до немай къде. Бари Фърндейл му съобщаваше, че тъй като руско-американският договор е пред подписване, на „Славея“ може да бъде уредено дискретно, но изключително топло посрещане на румънския бряг близо до Констанца през седмицата между 16 и 23 април. Имаше подробности, които целяха да не се допусне разминаване. Той го молеше да се посъветва със „Славея“ и да потвърди съгласието му.

 

 

След като получи личното послание на Максим Рудин, президентът Матюс подхвърли на Дейвид Лорънс: „Тъй като това е нещо повече от споразумение за ограничаване на въоръженията, смятам, че можем да го наречем договор. И тъй като май му е съдено да бъде подписан в Дъблин, не се съмнявам, че историците ще го нарекат Дъблинския договор.“

Лорънс се беше консултирал с правителството на Република Ирландия, което със зле прикрито задоволство му отвърна, че ще бъде поласкано от възможността да стане домакин на официалната церемония на подписването от Дейвид Лорънс за Съединените щати и Дмитрий Риков за Съветския съюз в зала „Св. Патрик“ на Дъблинския замък на 10 април.

На 16 март президентът Матюс можа да отговори на Максим Рудин, че приема предложените от него място и дата.

 

 

В планините близо до Инголщад, Бавария, има две огромни каменни кариери. През нощта на 18 срещу 19 март нощният пазач на едната от тях бе нападнат и вързан от четирима маскирани мъже, поне един от които беше въоръжен с пистолет, както по-късно той каза на полицията. Хората, които, изглежда, знаели какво търсят, проникнали в склада за динамит, използвайки ключовете на нощния пазач, и задигнали 250 килограма тринитротолуолов каменарски експлозив и известен брой електрически детонатори. Заминали си много преди да се съмне и тъй като следващият ден, 19-и, бе събота, едва към обяд вързаният пазач бе освободен и кражбата — разкрита.

Последвалото полицейско разследване беше интензивно и с оглед на отличното познаване на местоположението на складовете на каменоломната, показано от крадците, се насочи към кръга на бившите служители. Но тъй като подозрението бе паднало върху левичарските екстремисти, името на Климчук, който бе работил в кариерата преди три години, не привлече особено внимание, защото бе сметнато, че човекът е от полски произход. Всъщност това име беше украинско. В събота вечерта двете коли, с които се превозваха експлозивите, се прибраха в Брюксел, прекосявайки германо-белгийската граница по магистралата Аахен-Лиеж. Те не бяха спрени поради изключително интензивното движение през празничните дни.

 

 

Вечерта на 20-и „Фрея“ отмина Сенегал, развивайки добра скорост от Носа насетне с помощта на югоизточния пасат и на силното течение. Въпреки че за Северна Европа беше ранна пролет, по плажовете на Канарските острови имаше много летовници.

„Фрея“ се намираше доста на запад от островите, но веднага след зазоряване офицерите на мостика можаха да зърнат вулканичния връх Монте Тейде на Тенерифе, първата суша, която виждаха, откакто се бяха отдалечили от скалистото крайбрежие на нос Провинс. След като планините на Канарите се изгубиха, те знаеха, че ако евентуално не видят върховете на Мадейра, следващото, което щяха да видят, бяха светлините, предупреждаващи да стоят по-надалеч от дивите брегове на Майо и Донегал.

 

 

Адам Мънроу бе чакал нетърпеливо цяла седмица, за да се види с жената, която обичаше, но беше невъзможно да влезе във връзка с нея преди вече уговорената им среща в понеделник, 21-ви. Тя щеше да се състои в Изложбата на постиженията на народното стопанство, чиито 238 хектара паркове и площи се сливаха с главната Ботаническа градина на Академията на науките на СССР. Тук, в един закътан разсадник на открито той я видя да го чака малко преди обед. Понеже се опасяваше от случайния поглед на някой минувач, той не се престраши да я целуне, както му се искаше. Вместо това й разказа с овладяна възбуда новините от Лондон. Тя страхотно се зарадва.

— Имам новини за вас — му каза тя. — Братска делегация на Централния комитет ще замине за конгреса на Румънската комунистическа партия в началото на април и аз съм поканена да я придружавам. Ваканцията на Саша започва от 29-и, а ще заминем за Букурещ на 5-и. След десет дена ще бъде абсолютно нормално от моя страна, ако заведа преумореното от учене момченце за една седмица на морски курорт.

— В такъв случай ще насроча бягството ти за нощта на 18-и срещу 19-и април, понеделник срещу вторник. Това ще ти даде няколко дена в Констанца, през които да проучиш маршрута си. Ще трябва да наемеш или да поискаш от някого кола и да си набавиш мощен електрически фенер. Сега, Валентина любов моя, чуй подробностите. Запомни ги, защото не бива да се допуснат грешки: северно от Констанца се намира курортът Мамая, който се посещава от групи западни туристи. Ти трябва да потеглиш от Констанца за Мамая през нощта на 18-и. Точно шест километра северно от Мамая един път води от крайбрежната автострада право към плажа. На носа срещу разклона ще видиш ниска каменна кула, чиято долна част е боядисана в бяло. Това е брегови знак за рибарите. Остави колата доста далеч от пътя и слез по стръмнината на плажа. В два часа след полунощ ще видиш светлина откъм морето: три дълги светвания и три къси. Вземи своя фенер с ограничител на светлината, най-обикновена картонена тръба, и го насочи право натам, откъдето е дошла светлината. Отвърни с обратния сигнал, три къси и три дълги. От морето ще дойде моторница, за да вземе теб и Саша. В нея ще има един, говорещ руски, и двама моряци. Трябва да им кажеш паролата: „Славеят пее в Бъркли скуеър“. Запомни ли я?

— Да, Адам, къде се намира Бъркли скуеър?

— В Лондон. Много е красив, също като теб. Там има много дървета.

— А пеят ли славеи там?

— Според думите на една песен навремето са пели. Скъпа, това ще стане толкова скоро. След четири седмици, смятано от днес. Когато се срещнем в Лондон, ще те заведа да видиш Бъркли скуеър.

— Адам, искам да те попитам нещо. Извършила ли съм предателство към моя собствен народ, към руския народ?

— Не — категорично каза той, — не си. Партийните водачи насмалко не извършиха предателство. Ако не беше направила това, което направи, Вишнаев и чичо ти може би щяха да постигнат целта си — да разпалят война. В нея Русия щеше да бъде разрушена, както и голяма част от Америка, както и моята страна и Западна Европа. Не си извършила предателство спрямо народа на твоята страна.

— Но те никога няма да ме разберат, няма да ми простят — каза тя. Тъмните й очи се насълзиха. — Те ще ме нарекат предателка. Аз ще съм изгнаница.

— Някой ден може би на тази лудост ще бъде сложен край. Някой ден може би ще се завърнеш. Слушай, моя любов, не бива да стоим повече тук. Прекалено рисковано е. Само едно последно нещо. Трябва ми номерът на домашния ти телефон. Не, знам, че се споразумяхме никога да не ти се обаждам. Но няма да те видя отново, чак докато ти не се озовеш на Запад в безопасност. Все пак съществува, макар и минимална, вероятност да настъпят промени в плана или в датата. Аз трябва да мога да се свържа с теб по спешност. Ако го направя, ще се представя за твой приятел на име Грегор и ще кажа, че не мога да дойда на вечерята, на която си ме поканила. Ако това стане, веднага излизаш от къщи и ме търсиш на паркинга на хотел „Можайски“ в края на Кутузовски проспект.

Тя кимна кротко и му даде номера си. Той я целуна по бузата.

— Ще се видим в Лондон, скъпа — каза той и се изгуби между дърветата.

Той много добре знаеше, че ще трябва да подаде оставка и да изтърпи ледения гняв на сър Найджъл Ървин, когато се разбере, че „Славея“ е бил не Анатолий Кривой, а една жена, неговата бъдеща съпруга. Но тогава щеше да бъде прекалено късно дори за неговата служба да промени нещата.

 

 

Лудвиг Ян гледаше уплашено двамата мъже, седнали на свободните столове в спретнатото му бекярско жилище във Вединг, работническия квартал на Западен Берлин. Те носеха отпечатъка на едни хора, които бе виждал на времето, много отдавна, и които се бе надявал, че никога вече няма да види.

Единият, който говореше, със сигурност беше германец, Ян изобщо не беше се усъмнил в това. Не знаеше само, че човекът е майор Щулц от източногерманската тайна полиция, от всяващата ужас Щаатсзихерхайтсдинст, известен просто като Щази. Той никога нямаше да научи името му, но можеше да се досети за неговата професия.

Освен това предполагаше, че Щази притежава досие за всеки източногерманец, забягнал на Запад, и това го притесняваше. Трийсет години преди това, като осемнайсетгодишно момче, Ян бе взел участие в работническите вълнения в Източен Берлин, известни като Източногерманско въстание. Тогава му провървя. Въпреки че бе прибран по време на една от хайките, извършвани от руската полиция и нейните източногермански комунистически помагачи, не го хвърлиха в затвора. Но той помнеше миризмата на килиите в ареста и отпечатъка по лицата на хората, които се разпореждаха там. Днешните му посетители, три десетилетия, по-късно носеха същия отпечатък.

Той бе кротувал осем години след вълненията от 1953 година и през 1961, малко преди довършването на Стената, най-спокойно се прехвърли пеш на Запад. От петнайсет години той имаше добра работа в Западноберлинската гражданска администрация, започвайки като тъмничар, за да се издигне до обервахмайстер, началник на охраната във Втори блок на затвора Тегел.

Другият човек в стаята му тази вечер мълчеше. Ян никога нямаше да научи, че той е съветски полковник на име Кукушкин, служител на КГБ.

Ян загледа ужасен снимките, които германецът извади от голям плик и нареди пред него бавно, една по една. Те показваха овдовялата му майка в една килия, уплашена, близо осемдесетгодишна, загледана в обектива с покорство и надежда за освобождаване. Видя двамата си братя с белезници на китките, в различни килии, зидарията на стените много добре личеше на качествено изработените снимки.

— Освен това не забравяйте за двете си снахи и трите си прелестни племеннички. О, да, ние знаем за Коледните подаръци. Как ви наричат те? Чичо Лудо ли? Прекрасно. Я ми кажете виждали ли сте някога такива места?

Имаше още снимки, които накараха понапълнелия от охолство Ян да затвори очи за няколко секунди. Странни, приличащи на призраци фигури, облечени с дрипи, остригани, със заприличали на черепи лица гледаха тъпо към обектива. Те тътреха увитите си с парцали крака и потропваха с тях, за да се предпазят от арктическия студ. Бяха брадясали, сбръчкани, загубили човешки образ. Това бяха някои от обитателите на робските трудови лагери от колимския комплекс, далеч в източния край на Сибир северно от Камчатския полуостров, където се добива злато далеч отвъд Полярния кръг.

— Доживотни присъди в тези… курорти… получават само най-върлите врагове на държавата, хер Ян. Но моят колега може да осигури такава доживотна присъда за цялото ви семейство, да, дори на обичната ви стара майка, само с едно обаждане по телефона. Сега ми кажете искате ли да стане това.

Ян се загледа в очите на човека, който не говореше. Очите му бяха сурови като лагерите на Колима.

— Найн — прошепна той. — Не, моля ви се. Какво искате?

Отговори му германецът.

— В затвора Тегел има двама души, задържани заради отвличане на самолет, Мишкин и Лазарев. Познавате ли ги?

Ян кимна.

— Да. Те пристигнаха преди четири седмици. Около тях се вдигна голям шум.

— Къде точно се намират те?

— Във Втори блок. На най-горния етаж на източното крило. В единични килии, по тяхно желание. Страх ги е от другите затворници. Или поне така казват. Но опасенията им са неоснователни. Ако бяха изнасилвали малки деца, тогава щях да ги разбера, обаче тия двамата нищо не ги заплашва. Но те настояха.

— Но нали можете да ги посещавате, хер Ян? Нали имате достъп до тях?

Ян не му отговори. Той беше започнал да се досеща какво искат да направят посетителите му на отвлеклите самолета. Тези двамата идваха от Изтока, отвлеклите самолета бяха забягнали оттам. Явно не се канеха да им занесат подаръци за рождения ден.

— Погледнете още веднъж снимките, Ян. Хубавичко ги погледнете, преди да решите да ни се противопоставяте.

— Да, мога да ги посещавам. По време на обиколките ми. Но само нощем. През дневната смяна в коридора има пазачи. Един или двама винаги ще ме придружат, ако поискам да ги посетя. Но през дневната смяна не ще имам причина да вляза при тях. Мога да ги проверявам само по време на нощната смяна.

— В момента нощна смяна ли сте?

— Не. Дневна смяна.

— Кои са часовете на нощната смяна?

— От полунощ до осем часа заранта. Осветлението се гаси в десет вечерта. Караулът се сменя в полунощ и дежури до осем часа заранта. През нощната смяна правя три обиколки на блока, придружен от дежурния тъмничар на всеки етаж.

Безименният германец се замисли.

— Моят приятел иска да ги посети. Кога ще застъпите нощна смяна?

— В понеделник, 4 април — каза Ян.

— Много добре — каза източногерманецът. — Ето какво ще трябва да направите.

Ян бе инструктиран да задигне от шкафчето на някой излязъл в отпуск колега необходимите униформа и пропуск. В 2 часа сутринта в понеделник, 4 април, той трябваше да слезе на партера и да пусне руснака през служебния вход откъм улицата. Трябваше да го придружи до най-горния етаж и да го скрие в дневната за персонала, за чиято врата беше необходимо да си набави дубликат на ключа. Трябваше да отпрати нощния дежурен тъмничар, измисляйки му някакво поръчение, и да поеме дежурството от него, докато отсъства. Преди да се върне дежурният, той трябваше да пусне руснака в коридора на единичните килии и да му даде своя универсален ключ. След „посещението“ на руснака при Мишкин и Лазарев операцията трябваше да се повтори в обратен ред. Руснакът щеше да се скрие, докато дежурният тъмничар не се върне на поста си. След това Ян щеше да го съпроводи до служебния вход и да го пусне навън.

— Това не може да стане — прошепна Ян, давайки си ясна сметка, че може.

Най-сетне се обади руснакът, на немски:

— По-добре ще е да стане. Ако не стане, лично аз ви обещавам, че цялото ви семейство ще бъде сложено в Колима на такъв режим, в сравнение с който прилаганият там „свръхстрог“ режим ще им се стори апартамент за младоженци в хотел „Кемпински“.

На Ян му призля, сякаш бяха напълнили червата му с натрошен лед. Нито един от закоравелите престъпници в специалното крило не можеше да се мери с този човек. Той преглътна.

— Ще го направя — прошепна той.

— Моят приятел ще се върне тук в шест вечерта в неделя, 3 април — каза източногерманецът. — Да няма посрещачи от полицията, ако обичате. Безполезно е. И двамата имаме дипломатически паспорти на фалшиви имена. Ще отречем всичко и ще си тръгнем най-спокойно. От вас се иска само да осигурите униформата и пропуска.

Само след две минути те си бяха отишли. Взеха снимките със себе си. Не остана никаква улика. Ян можеше да види всички подробности в кошмарите си.

 

 

До 23 март над 250 кораба, първата вълна от чакащия търговски флот, бяха акостирали в трийсет пристанища от залива Свети Лаврентий в Канада през източното крайбрежие на Северна Америка до Каролина. Заливът Свети Лаврентий още беше замръзнал, но ледоразбивачите направиха леда на парченца, за да могат корабите да минат и да бъдат натоварени от силозите. Повечето кораби принадлежаха на руския Совфрахт, но на доста се развяваше американският флаг, тъй като едно от условията за продажбата беше, че американските превозвачи първи ще сключат договори за транспортирането на зърното.

До десет дни те щяха да отплават на изток през Атлантика, насочвайки се към Архангелск и Мурманск в съветска Арктика, Ленинград в края на Балтика и към незамръзващите пристанища на Одеса, Симферопол и Новоросийск на Черно море. Флаговете на още десетина страни се бяха размесили с тях, за да подсилят впечатлението от най-голямата еднократна транспортна операция от Втората световна война насам. От стотици силози от Уинипег до Чарлстън помпите изсмукваха златни реки от жито, ечемик, ръж и ориз и ги прехвърляха в техните търбуси, за да стигнат до един месец до гладуващите милиони в Русия.

 

 

На 26 март Ендрю Дрейк се надигна от превърнатата в занаятчийски тезгях кухненска маса в апартамента в покрайнините на Брюксел и заяви, че е готов.

Експлозивите бяха наредени в десет фиброви куфара, автоматите — увити в кърпи и прибрани в раници. Азамат Крим държеше детонаторите, обвити с памук, в една кутия от пури и никога не се разделяше с нея. Когато се стъмни, пренесоха на смени товара до купения на старо пикап с белгийска регистрация и потеглиха за Блакенбург.

Малкото курортно градче край Северно море беше спокойно, брегът беше кажи-речи безлюден, когато те под прикритието на мрака прехвърлиха екипировката си в трюма на рибарската моторница. Беше събота и макар че един човек, който разхождаше кучето си по кея, ги видя на работа, не им обърна внимание. Хората бяха свикнали с тълпите въдичари, които се стичаха тук за риболов през празничните дни, макар да беше още възрано и доста студено.

В неделя, 27-ми, Мирослав Камински си взе сбогом с тях, качи се на пикапа и го подкара към Брюксел. Задачата му беше да почисти брюкселския апартамент от пода до тавана и от единия край до другия, да го напусне и да откара пикапа на предварително уречено място в полдерите на Холандия. Там трябваше да го остави, след като мушне ключа в определено скривалище, да хване ферибота от Хук ван Холанд и да се прибере в Лондон. Добре беше изрепетирал всичките си действия и бе сигурен, че ще може да изпълни своята част от плана.

Останалите седмина мъже напуснаха пристанището и поеха бавно покрай брега, за да се изгубят между островите на Валхерен и Северен Бевеланд, малко след холандската граница. Там, извадили на показ въдичарските си пръчки, те щяха да се спотайват и да изчакват. Долу в каютата Ендрю Дрейк седеше наведен над един мощен радиоприемник и слушаше на вълната на контролната кула на Мааското устие безкрайните обаждания на корабите, които се насочваха към Европорт и Ротердам или обратно.

 

 

— Полковник Кукушкин ще проникне в затвора Тегел, за да свърши работата през нощта на 3 срещу 4 април — каза Василий Петров на Максим Рудин в Кремъл същата събота сутринта. — Има един надзирател, който ще го вкара вътре, ще го заведе до килиите на Мишкин и Лазарев, а после ще го пусне да излезе през служебния вход, след като приключи.

— На тъмничаря може ли да се разчита, наш човек ли е? — попита Рудин.

— Не е, но има семейство в Източна Германия. Внушено му е, че трябва да прави, каквото му кажат. Кукушкин докладва, че той нямало да се обади в полицията. Прекалено уплашен бил.

— В такъв случай е разбрал за кого работи. Което значи, че знае твърде много.

— Кукушкин ще го очисти още щом излезе през вратата. Няма да останат следи — каза Петров.

— Осем дена — изсумтя Рудин. — Добре ще е, ако се справи.

— Ще се справи — каза Петров. — И той има семейство. След малко повече от седмица Мишкин и Лазарев ще са мъртви, както и тайната им заедно с тях. Онези, които са им помогнали, ще си мълчат, за да спасят собствените си кожи. Дори ако се разприказват, твърденията им ще изглеждат невероятни. Чисто истерични обвинения. Никой няма да им повярва.

 

 

Когато слънцето изгря сутринта на 29 март, първите му лъчи докоснаха грамадата на „Фрея“ на двайсет мили западно от Ирландия, поела северо-северозападно през единайсет градуса дължина на път да заобиколи Външните Хебриди.

Мощните й радарни екрани бяха хванали рибарската флотилия още по тъмно, един час преди това, и офицерът на вахта ги наблюдаваше внимателно. Най-близкото корабче беше доста по на изток, между танкера и брега.

Слънцето озари скалите на Донегал, тясна ивичка на хоризонта, за да я видят хората на мостика, които имаха предимството, че се намират на двайсет и четири метра над повърхността на морето. Огря малките рибарски корабчета на хората от Килибегс, излезли в западни води да ловят скумрия, херинга и хек. Осветли и голямата маса на самата „Фрея“, която се движеше откъм юг, отминавайки корабчетата и подскачащите по вълните поплавъци на мрежите.

Кристи О’Бирн беше на руля на гемията „Бернадет“, която притежаваше заедно с брат си. Той премига няколко пъти, остави чашата си с какао и прекрачи трите фута от руля до леера. Неговото корабче беше най-близо до преминаващия танкер.

Зад гърба му, когато съзряха „Фрея“, рибарите задърпаха въжетата на сирените си и един хор от пискливи свирки раздра тишината. На мостика на „Фрея“ Тор Ларсен кимна на младшия офицер. След няколко секунди дебелото мучене на „Фрея“ отвърна на Килибегската флотилия.

Кристи О’Бирн се подпря на леера и се загледа как „Фрея“ му затулва хоризонта, почувства мощността на двигателите й отдолу през водата и усети, че „Бернадет“ се разлюля от килватерната диря на танкера.

„Света Богородице — измърмори той, — погледни колко е грамаден.“

 

 

На източния бряг на Ирландия сънародниците на Кристи О’Бирн тази заран работеха усърдно в Дъблинския замък, бил в продължение на 700 години опора на властта на британците. Като малко момченце, покачено на раменете на баща си, Мартин Донахю бе наблюдавал отвън как последните британски войници излизат под строй от замъка завинаги след подписването на мирния договор. Шейсет и три години по-късно, в навечерието на пенсионирането си от държавна служба, той търкаляше една прахосмукачка напред-назад по килима в цвят електрик на зала „Св. Патрик“. Той нито веднъж не бе присъствал на церемонията по встъпване в длъжност на нито един от изредилите се през тези години президенти, която се провеждаше под великолепните фрески на Винсент Валдре, украсяващи тавана от 1778 година, нито щеше да присъства дванайсет дена по-късно, когато двете свръхсили трябваше да подпишат Дъблинския договор под неподвижните хералдически знамена на отдавна починалите рицари от Ордена на Св. Патрик. В продължение на четиридесет години той просто бе поддържал залата чиста за тях.

 

 

Ротердам също се подготвяше, но за друга церемония. Хари Венерстрьом пристигна на 30 март и отседна в най-хубавия апартамент на хотел „Хилтън“.

Той бе пътувал с личния си реактивен самолет, който сега се намираше на аерогара Скиедам близо да града. През целия ден четири секретарки се суетяха около него и осигуряваха присъствието на скандинавски и холандски големци, магнати от света на нефта и корабоплаването, и на журналисти на неговия прием вечерта на 1 април в чест на капитан Тор Ларсен и офицерите му.

Подбрана група от високопоставени лица и журналисти щяха да бъдат негови гости на плоския покрив на модерната сграда на Маас контрол, намираща се на ръба на пясъчния бряг на Хук ван Холанд. Добре защитени от хладния пролетен бриз, те щяха да наблюдават от северния бряг на устието на Маас как шест влекача теглят и тласкат „Фрея“ през последните няколко мили от устието към Каланд канал, после по Беер канал и най-сетне до кея на новия нефтопреработващ завод на Клинт Блейк в сърцето на Европорт.

А когато „Фрея“ изключеше системите си следобед, групата щеше да се върне с кавалкада от лимузини в централен Ротердам, на двайсет и пет мили нагоре по реката, за вечерния прием. Преди него щеше да има пресконференция, на която Венерстрьом щеше да представи Тор Ларсен на журналистите.

Той вече знаеше, че вестниците и телевизията са наели хеликоптери, за да покажат в снимки и картина последните мили на „Фрея“ и акостирането й.

Хари Венерстрьом беше доволен от живота човек.

 

 

От ранните часове на 30 март „Фрея“ бе навлязла доста навътре в канала между Оркнейските и Шетландските острови. Тя зави на юг, насочвайки се към средата на Северно море. Щом навлезе в оживените морски пътища на Северно море, „Фрея“ се свърза с дежурния на първата брегова контролна станция в Уик на брега на Кейтнес в северния край на Шотландия.

Поради размерите си и дълбокото си газене тя минаваше за „тромав кораб“. Бе намалила скоростта си до десет възела и се подчиняваше на инструкциите, давани й от Уик по високочестотния радиотелефон. От всички страни невидими, различни контролни центрове я бяха засекли с високочувствителните си радари, управлявани от квалифицирани оператори. Тези центрове са снабдени с компютризирани помощни системи, способни да обработват бързо информацията за метеорологичната обстановка, приливите и отливите и интензивността на корабоплаването.

Когато „Фрея“ започна да прекосява оживения южен морски път, всички по-малки кораби получиха строго нареждане да се махнат от пътя й. В полунощ тя отмина Фламбъроу Хед на брега на Йоркшир и пое на изток, отдалечавайки се от британския бряг и насочвайки се към Холандия. Движеше се по трасе с дълбочина най-малко четиридесет метра. На мостика й независимо от непрекъснатите инструкции, идващи от брега, нейните офицери наблюдаваха показанията на ехолота и следяха движението на пясъците по дъното.

Малко преди да залезе слънцето на 31 март в една точка точно на петнайсет морски мили право на изток от външния Габардски фар, слязъл до пределната си долна скорост от пет възела, гигантът зави леко на изток и се насочи към мястото си за нощувка, дълбоководната котвена стоянка на 52 градуса северна ширина. Намираше се на двайсет и седем мили право на запад от устието на Маас, на двайсет и седем мили от своето пристанище и от славата.

 

 

В Москва беше полунощ. Адам Мънроу реши да се прибере пеш от дипломатическия прием в посолството. Дотам го беше докарал търговският съветник, така че неговата кола беше паркирана пред жилището му на Кутузовски проспект.

По средата на Серафимов мост се спря да погледа Москва-река. Отдясно можеше да види кремаво-бялата фасада на посолството; отляво се извисяваха тъмночервените стени на Кремъл, а над тях се подаваха най-горният етаж и покривът на Големия царски палат.

Точно преди десет месеца той бе пристигнал от Лондон, за да заеме новата си длъжност. През това време можа да направи най-големия шпионски удар от десетилетия насам, като „дърпаше конците“ на единствения агент, който Западът бе имал в самото сърце на Кремъл. Те ще му се карат, загдето е нарушил инструкциите и не им е казал точно коя е тя, но не могат да омаловажат получените от него сведения.

След три седмици тя вече няма да е в този град, ще е в безопасност в Лондон. Той също ще напусне службата си, за да започне нов живот някъде другаде с едничкото същество на този свят, което обичаше, бе обичал някога и щеше да обича до края на живота си.

На драго сърце щеше да напусне Москва с нейната секретност, потайности, с нейната затъпяваща скука. След десет дена американците ще получат своя договор за намаляване на въоръженията, Кремъл — своите жито и технологии, службата му — благодарности и поздравления от Даунинг стрийт и Белия дом. Една седмица по-късно ще се събере с бъдещата си жена, а тя ще намери свободата си. Той се сгуши в дебелия си балтон с кожена яка и пак закрачи по моста.

 

 

Полунощ в Москва е 22 часа в Северно море. Тогава „Фрея“ най-сетне застана неподвижно. Тя бе изминала 7 085 мили от Чита до Абу Даби, а след това още 12 015 мили до мястото, на което се намираше сега. Лежеше неподвижно, успоредно на линията на прилива. От носа й бе хвърлена само една котва. Всяка брънка на веригата, която я държеше, беше дълга почти деветдесет сантиметра и по-дебела от мъжко бедро.

Поради тромавостта й капитан Ларсен лично я изведе от Оркнейските острови, подпомаган от двама навигатори и от кормчията. Дори за нощната котвена стоянка той остави на вахта своя старши помощник Стиг Лундквист, третия помощник Том Келър, датски американец, и един моряк. Офицерите даваха непрекъснато котвено дежурство, морякът периодически трябваше да обхожда палубата.

Макар че машините на „Фрея“ бяха спрени, нейните турбини и генератори бучаха ритмично и произвеждаха електричество, за да могат системите й да функционират. Една от тях непрекъснато даваше информация за прилива и отлива и за метеорологичната обстановка, последните съобщения за която бяха обнадеждаващи. Вместо обичайните мартенски бури една неочаквана за сезона площ на високо атмосферно налягане, обхванала почти неподвижно Северно море и Ламанша, бе донесла мека ранна пролет на тези брегове. Морето беше едва ли не плоско, приливът се движеше със скорост един възел от кораба към Фризките острови. Небето бе почти безоблачно и синьо през целия ден и независимо от захлаждането през нощта обещаваше да бъде пак такова и на другия ден.

След като пожела на офицерите си лека нощ, капитан Ларсен напусна мостика и слезе един етаж до четвърта палуба. Тук, до самия десен борд, беше неговият апартамент. Просторната и добре мебелирана дневна каюта имаше четири прозореца, гледащи напред по дължината на кораба, и два към десния борд. Зад дневната каюта се намираха спалнята и банята. Спалната каюта също имаше два прозореца, и двата, гледащи към десния борд. Всички прозорци бяха херметично затворени освен един в дневната каюта, който се затваряше с винтове.

Зад херметично затворените прозорци отпред фасадата на надстройката се спускаше вертикално към палубата; откъм десния борд прозорците гледаха към триметровата стоманена площадка, зад която бяха леерът и морето. Пет платна от стоманени стъпала свързваха най-долната първа палуба с крилото на мостика над главата му, като на всеки етаж имаше стоманена площадка. Всички тези стълби бяха открити за морето, изложени на стихиите, но рядко се използваха, защото вътрешните стълбища бяха закътани и се отопляваха.

Тор Ларсен вдигна салфетката от пилешкото със салата, които главният стюард му бе донесъл, загледа се в бутилката скоч и барчето и реши да се задоволи с едно кафе. Беше се наканил след вечеря да работи цяла нощ над картите на последния маршрут през каналите, който танкерът щеше да измине утре заран. Щеше да има прилив и той искаше да е запознат с този канал не по-зле от холандските лоцмани, които щяха да пристигнат с хеликоптер от амстердамската аерогара Скипхол в 7,30, за да поемат кораба. Знаеше, че преди тях ще пристигнат с моторница десетина швартовчици, необходими за операциите по акостирането. Очакваше ги към 7,00 часа.

Когато часовникът би полунощ, той се намести до широката маса в дневната каюта, разгърна картите и започна да ги изучава. В три без десет сутринта навън беше студено, но ясно. Преполовената луна караше трепкащото море да святка. Стиг Лундквист и Том Келър пиеха кафе и си приказваха. Опитният моряк се беше втренчил в екраните по конзолата на мостика.

— Сър — обади се той, — приближава се една моторница. Том Келър стана и отиде до екрана, който сочеше морякът. Виждаха се рояк светлинки, някои застанали на едно място, други подвижни, но всички те бяха доста далеч от „Фрея“. Една слаба светлинка като че ли се приближаваше откъм югоизток.

— Вероятно някоя рибарска моторница иска да стигне до риболовната зона още по изгрев слънце — каза Келър.

Лундквист гледаше иззад гърба му. Той превключи радара на друг обхват.

— Твърде много се приближава до нас — каза той.

Хората от моторницата би трябвало да са наясно относно размерите на „Фрея“. Танкерът имаше котвени светлини на бака и на кърмата. Освен това палубата му беше осветена с прожектори, а надстройката приличаше на коледно дърво със светлините си от каютите. Вместо да отмине, моторницата започна да заобикаля кърмата на „Фрея“.

— Като че ли иска да застане до нас — каза Келър.

— Не ми се вярва да е швартовият екипаж — каза Лундквист. — Те надали ще пристигнат преди седем.

— Може да не им се спи и са решили да подранят — каза Келър.

— Слез до началото на трапа — каза Келър на моряка — и ми казвай какво виждаш. Сложи си шлемофон, когато стигнеш там, и поддържай връзка с мен.

Трапът се намира в средата на кораба. На големите плавателни съдове той е толкова тежък, че се налага стоманени въжета, задвижвани от електромотор, да го спускат от леера до морското равнище или да го качат успоредно на леера. На „Фрея“ дори при пълно натоварване леерът е на девет метра от морето, а трапът е изцяло вдигнат.

След няколко секунди двамата офицери видяха как морякът излезе от надстройката под тях и тръгна по палубата. Когато стигна до челото на трапа, стъпи на една малка платформа, която стърчеше над морето, и погледна надолу. След това извади шлемофон от водонепроницаемото шкафче и намести слушалките на главата си. На мостика Лундквист натисна едно копче и мощен лъч освети отдалечилия се доста по палубата моряк, който се беше надвесил над черното море. Моторницата се беше изгубила от радарния екран. Намираше се твърде близо, за да бъде наблюдавана.

— Какво виждаш? — попита Лундквист по микрофона.

Гласът на моряка се върна на мостика:

— Нищо, сър.

Междувременно моторницата беше заобиколила „Фрея“ изотзад и се намираше точно под кърмата й. По цялата кърма предпазният леер на първа палуба беше най-близо по морската повърхност, на около шест метра над водата. За двамата души, стъпили на покрива на моторницата това разстояние се намаляваше кажи-речи наполовина. В момента, когато моторницата минаваше под кърмовата греда, двамата мъже хвърлиха тривърхи абордажни куки, които държаха. Стеблата на куките бяха обвити с черна гума.

Всяка от куките, теглеща след себе си въже, се закачи за леера. Когато моторницата потегли, покривът на каютата се измъкна изпод краката им и те увиснаха на въжетата до глезените във водата. И двамата започнаха да се катерят бързо, набирайки се на ръце, без да се грижат за преметнатите зад гърбовете им автомати. След две секунди моторницата излезе на светло и се насочи към трапа на „Фрея“.

— Вече я виждам — каза морякът горе. — Прилича на рибарска моторница.

— Не спускай трапа, преди да разбереш кои са — нареди му Лундквист от мостика.

Далеч зад него и под него двамата нападатели прекрачваха леера. Всеки откачи абордажната си кука и я хвърли в морето. Куките потънаха, повличайки след себе си въжетата. С бързи скокове двамата мъже стигнаха до десния борд и се завтекоха право към стоманените стълби. Безшумно, защото подметките им бяха гумени, се заизкачваха нагоре.

Моторницата се спря под трапа, пет метра под издадената площадка. Вътре в каютата четирима души се бяха превили на две. Кормчията гледаше мълком моряка над главата си.

— Кои сте вие? — попита го морякът. — Представете се.

Не получи отговор. Долу в снопа лъчи от прожектора човекът с черна вълнена шапка само го гледаше.

— Не иска да отговори — каза морякът в своя микрофон.

— Дръж светлината върху тях — заповяда му Лундквист. — Идвам да хвърля един поглед.

Докато траеше тази размяна на реплики, вниманието и на Лундквист, и на Келър беше насочено към левия борд и далеч пред мостика. Откъм десния борд вратата, водеща от крилото на мостика към самия мостик внезапно се отвори и пропусна облак леден въздух. И двамата офицери бързо се обърнаха. Вратата се затвори. Срещу тях бяха застанали двама мъже с черни плетени шапки, черни пуловери с поло-яка, черни долнища от анцузи и обувки с дебели гумени подметки. Всеки от тях беше насочил автомат към офицерите.

— Заповядайте на вашия моряк да спусне трапа — каза единият от тях на английски. И двамата офицери се бяха опулили и не вярваха на очите си. Това беше невъзможно.

Въоръженият мъж вдигна автомата си и се прицели в Келър.

— Давам ви три секунди — каза той на Лундквист, — след това ще пръсна главата на колегата ви.

Почервенял от гняв, Лундквист се приближи до микрофона.

— Спусни трапа — каза той на моряка.

На мостика се върна отмалял глас:

— Но, сър…

— Всичко е наред, момко — каза Лундквист. — Прави, каквото ти казвам.

Морякът вдигна рамене и натисна копчето на малката конзола в челото на трапа. Чу се бръмчене на мотори и трапът бавно заслиза към морето. Две минути по-късно още четирима души, всичките облечени в черно, заблъскаха моряка по палубата към надстройката, докато петият връзваше моторницата. След още две минути и той се качи на мостика откъм левия борд. Очите на моряка се бяха разширили от страх. Когато се качи на мостика, той видя другите двама въоръжени, които пазеха офицерите.

— Какво, за Бога?… — попита морякът.

— Не се притеснявай — нареди му Лундквист. След това попита на английски единствения въоръжен, който бе говорил досега:

— Какво искате?

— Искаме да си поговорим с вашия капитан — каза мъжът изпод маската си. — Къде е той?

Вратата откъм кормилото, водеща към вътрешното стълбище, се отвори и Тор Ларсен влезе на мостика. Видя тримата си подчинени с ръце зад главите и седмината, облечени в черно терористи. Очите му, когато той погледна задалия въпроса човек, бяха сини и дружелюбни като пропукващ се айсберг.

— Аз съм Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“ — бавно каза той, — а кои, по дяволите, сте вие?

— Няма значение кои сме — каза водачът на терористите. — Ние току-що превзехме вашия кораб. Ако офицерите и хората ви не правят, каквото им се каже, ще убием за назидание този моряк. Кое от двете предпочитате?

Ларсен се озърна. Три от автоматите бяха насочени право към осемнайсетгодишното моряче. То беше пребледняло като тебешир.

— Господин Лундквист — официално каза Ларсен, — правете, каквото ви кажат тези хора. — Погледна пак водача и попита: — Какво точно искате да направите с „Фрея“?

— Нищо особено — отговори му терористът без колебание. — Не желаем злото на никого от вас, но ако исканията ни не бъдат задоволени напълно, не ще се поколебаем да направим нужното, за да постигнем целта си.

— И тогава?

— Най-късно след трийсет часа западногерманското правителство трябва да освободи двама наши другари от един западно берлински затвор и да ги прехвърли на сигурно място. Ако не го стори, ще взривя вас, екипажа ви, кораба ви и един милион тона суров нефт ще се разлее по Северно море.