Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Alternative, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

15.
От 08,00 до 15,00 часа

„Детский мир“ означава на руски „детски свят“. Това е най-големият магазин за играчки в Москва. На четирите му етажа човек може да намери разнообразие от кукли, конструктори, влакчета и всякакви други подаръци за малчугани. В сравнение със западните магазини интериорът е малко невзрачен, но „Детский мир“ все пак е най-добре снабденият съветски магазин за играчки, като се изключат посещаваните предимно от чужденци „Берьозки“.

По ирония на съдбата „Детский мир“ е разположен точно срещу централната сграда на КГБ на площад „Дзержински“, която определено няма нищо общо с радостния свят на децата.

Малко преди десет Адам Мънроу се появи в секцията за плюшени играчки на приземния етаж. Той започна да оглежда едно пухкаво мече, сякаш се чудеше дали да го купи за детето си.

В десет и две минути някой застана до него. С крайчеца на окото си Адам забеляза, че тя е пребледняла и устните й са стиснати и са загубили аленината си.

Валентина заговори тихо и с привидно равнодушен и спокоен тон:

— Успях да прочета стенограмата, Адам. Нещата са сериозни.

Тя взе една малка маймунка с изкуствена найлонова козина и му разказа какво е научила.

— Това е невъзможно — прошепна той. — Нали го лекуват след прекаран инфаркт?!

— Не. Бил е застрелян през нощта срещу тридесет и първи октомври в Киев.

Двете продавачки си бъбреха нещо на шест метра от тях и не им обръщаха никакво внимание. Лошото обслужване в съветските магазини понякога е от полза за шпионите.

— И смятат, че онези двамата в Берлин са извършили убийството? — попита я Мънроу.

— Да — отвърна му Валентина — Страхуват се, че ако стигнат до Израел, ще дадат пресконференция и това ще е голям удар по авторитета на съветската власт.

— Който ще доведе до свалянето на Максим Рудин — допълни Мънроу. — Не се учудвам, че той така яростно се бори да не бъдат освободени. Изправен е пред голяма опасност. А ти как си, мила? Около теб всичко спокойно ли е?

— Не знам. Мисля, че не. Усещам, че ме подозират. Човекът, обслужващ телефонната централа, рано или късно ще доложи за твоето обаждане. Портиерът също ще съобщи на когото трябва за среднощното ми излизане с колата. Ще съберат две и две…

— Валентина, ще те измъкна оттук по възможно най-бързия начин. След няколко дена…

— Всичко свърши, Адам. Направих това, което ти поиска от мен. Сега вече е твърде късно да бягам.

Тя го целуна пред смаяните погледи на продавачките и му каза:

— Сбогом, любов моя!

После се обърна, спря се за миг, за да се вземе в ръце, и излезе през стъклената входна врата, така както навремето бе минала през дупката в стената, разделяща Изтока от Запада. Адам проследи с поглед как тя излезе на тротоара и изчезна зад ъгъла. Той стоеше като вцепенен и държеше някаква кукла, изобразяваща доячка. Един мъж със сив шлифер, който бършеше предното стъкло на паркирала до входа на магазина кола, кимна на колегата си зад волана и тръгна след Валентина.

Адам Мънроу усети как мъката и яростта се надигат като леплива пареща топка в гърдите му. Всичко пред очите му се сля в едно. Дланта му стисна пластмасовата глава на куклата. Розовото личице под забрадката се пръсна на безброй парченца.

Една от продавачките веднага забеляза това.

— Счупихте я — каза му тя. — Дължите ми четири рубли.

 

 

В сравнение с петъчната журналистическа атака, чийто обект бе западногерманският канцлер, интересът на масмедиите в събота сутрин приличаше на истинска война.

Външното министерство на ФРГ получи ноти от посолствата на Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Франция, Холандия и Белгия, в които се настояваше посланиците на тези страни да бъдат приети от министъра. Всички молби за аудиенции бяха удовлетворени и всеки от посланиците зададе на езика на дипломацията един и същ въпрос: „Какво, по дяволите, става?“

Вестниците, телевизионните канали и радиостанциите прекратиха отпуските на всички репортери и привикаха онези, които се канеха да си отдъхнат през двата почивни дни. Всички се опитваха да отразят възможно най-детайлно събитието, но това бе изключително трудна задача. Никой не бе успял да снима „Фрея“ след отвличането й, с изключение на онзи френски журналист на свободна практика, който вече бе арестуван и чиито снимки бяха в ръцете на френските власти. Те внимателно ги разгледаха и установиха, че фотосите, направени от „Нимрод“ и предоставени им любезно от англичаните, са по-добри.

Поради липса на истински новини вестниците се хващаха за всичко, което би могло да им свърши работа. Двама предприемчиви репортери на английски ежедневник бяха успели да подкупят някого от персонала на „Хилтън“ в Ротердам и преоблечени като служители на хотела, бяха проникнали до апартамента, в който Хари Венерстрьом и Лиза Ларсен се укриваха от журналистическата обсада.

Други търсеха мнения за кризисната ситуация от бивши министър-председатели, министри и от капитани на танкери. На разплаканите съпруги на хората от екипажа на „Фрея“ се предлагаха огромни суми за интервюта.

Един бивш наемен командос предложи самостоятелно да атакува супертанкера срещу сумата от един милион долара. Четирима архиепископи и седемнадесет депутати от различни партии се предложиха да бъдат взети за заложници на мястото на Ларсен и екипажа му.

— Всеки от тях ли смята, че струва колкото тридесет моряка, или искат групова размяна? — изсъска Дитрих Буш, когато му съобщиха за безкористния жест на поповете и политиците. — Виж, ако Уилям Матюс беше на мястото на екипажа, никога нямаше да изпълня исканията на терористите!

Още преди пладне информацията, до която се бяха добрали двамата немски журналистически асове, започна да се разпространява и коментира по радиото и по телевизията. Новинарските агенции я разпратиха из цял свят. Всички разбраха, че в часовете преди разсъмване Дитрих Буш е действал под силен американски натиск.

Бонските власти не потвърдиха съобщението, но и не го отрекоха. Това бе достатъчно за журналистите и те направиха съответните изводи.

Когато пет часа по-късно от Европа слънцето изгря и над Вашингтон, журналистите, аташирани към Белия дом, обсадиха пресслужбата на президента и искаха да се видят лично с Матюс. Наложи им се обаче да се задоволят е неясното изявление на объркания му говорител.

Той повтори познатата позиция, че случаят засяга най-вече европейските страни и неговото разрешаване е в компетенцията на европейските политици. С което всъщност върна топката обратно на вбесения канцлер Буш.

— Докога ще продължава това?! — кресна на своите съветници Уилям Матюс и бутна настрана чинията с бъркани яйца.

Беше шест сутринта вашингтонско време.

Същият въпрос проехтя по същото време в редица кабинети на европейски управници. Навсякъде той остана без отговор.

Собственикът на един милион суров нефт, превозван в резервоарите на „Фрея“, вдигна телефона в тексаския си кабинет и се обади във Вашингтон.

— Не ме интересува колко е часът! — викна той на секретарката на завеждащия предизборната кампания на управляващата партия. — Кажете му, че го търси Клинт Блейк! Разбрахте ли?!

Когато най-сетне шефът на предизборния щаб се обади, гласът му далеч не беше весел. След разговора човекът стана съвсем унил. Един милион долара не са малко пари, а Клинт Блейк бе заплашил, че ще ги изтегли от предизборната каса на управляващата партия и ще ги предостави на опозицията.

Очевидно разгневеният тексаски милионер не се успокояваше от факта, че товарът е застрахован в „Лойд“.

По същото време Хари Венерстрьом проведе от хотелския си апартамент в Ротердам няколко телефонни разговора със Стокхолм. Той се обади на свои приятели банкери, министри и индустриалци и ги помоли да окажат необходимия натиск върху шведския министър-председател. Натискът имаше резултат и премиерът на Швеция постави остро въпроса пред немския си колега.

 

 

В Лондон президентът на застрахователната компания „Лойд“ сър Мъри Келсоу намери постоянния заместник-министър на околната среда в неговия кабинет. Обикновено висшите британски държавни чиновници рядко оставаха в службата си през съботите, но тази събота не бе обикновена. Още призори от Лондон се бяха обадили на сър Рупърт Мосбанк, който бе в провинцията, и му бяха съобщили, че Мишкин и Лазарев няма да бъдат освободени. Постоянният заместник-министър веднага потегли обратно към столицата. Сега той прие в кабинета си шефа на най-голямата застрахователна фирма в света и го покани да седне.

— Лоша работа! — рече сър Мъри.

— Много неприятно! — съгласи се с него сър Рупърт.

Известно време двамата благородници хрупаха бисквити и пиха чай.

— Става дума за доста пари — каза най-сетне сър Мъри.

— За почти милиард лири. Дори ако засегнатите от разливането на нефт страни решат да съдят не нас, а Западна Германия, пак ще се наложи да покрием загубата на кораба, на товара и на екипажа. Това възлиза на около четиристотин милиона долара.

— Не се съмнявам, че сте в състояние да изплатите подобна сума — отвърна му сър Рупърт.

Заместник-министърът бе разтревожен, понеже като човек от правителството съдбата на застрахователната агенция не му беше безразлична. „Лойд“ не е просто фирма, а легенда и стожер на английската икономика.

— О, да ще покрием загубите — каза сър Мъри. — Длъжни сме да го сторим. Но е възможно такъв крупен разход да наруши финансовия баланс на страната. А ако пак поискаме заем от Международния валутен фонд…

— Германците трябва да решат проблема — оправда се Мосбанк. — Ние нищо не можем да направим.

— Все пак няма да е зле да попритиснете германците. Разбирам, че не им е приятно да се подчиняват на разни терористи, но в този случай е по-добре да пуснат онези двама бандити.

— Ще видя какво мога да направя… — обеща Мосбанк.

Всъщност той знаеше, че не може да направи нищо. В касата му бе заключен екземпляр от секретния документ, в който пишеше, че след единадесет часа хората на майор Фалън ще атакуват „Фрея“. Министър-председателката бе наредила дотогава да не се предприема нищо по случая със супертанкера.

 

 

Към десет същата сутрин Дитрих Буш прие английския посланик, който го информира за замислената акция. Когато научи за подготвяното нападение на командосите, канцлерът изпита известно облекчение.

— Защо не ме уведомихте по-рано за това? — попита той, след като прочете подробното описание на плана.

— Не бяхме сигурни в успеха на акцията — отвърна му дипломатично посланикът, както го бяха инструктирали от Лондон. — Едва късно снощи бяха уточнени всички подробности. До сутринта преценявахме шансовете за успех.

— И какви са те според вас? — попита го Буш.

Посланикът се окашля.

— Три към едно в наша полза — отговори той. — Слънцето залязва в седем и тридесет. До девет съвсем се стъмва. Командосите ще тръгнат към танкера в десет.

Канцлерът си погледна часовника. Дотогава оставаха още дванадесет часа. Ако планът на англичаните се увенчаеше с успех, лаврите щяха да оберат командосите от Кралската морска пехота, но и неотстъпчивостта на самия Буш щеше да бъде оценена по достойнство от обществеността. Ако пък акцията се провалеше, цялата отговорност щеше да падне върху англичаните.

— Значи сега всичко ще зависи от този майор Фалън. Добре, господин посланик, ще продължа да играя ролята си до десет тази вечер.

 

 

Освен с ракети американският военен кораб „Моурън“ бе въоръжен с две сто и тридесет милиметрови оръдия. Едното бе монтирано на носа, а другото — на кърмата. Те бяха последна дума на техниката и електрониката. Насочваха се с помощта на радар и компютър. Всяко от тях бе в състояние да изстреля пълнител от двадесет снаряда без презареждане. В един пълнител можеха предварително да бъдат подредени различни видове снаряди само чрез изписването на поръчката върху екрана на компютъра.

Отдавна бяха отминали времената, когато снарядите е трябвало да се вдигат с парен подемник до корабните оръдия и потните артилеристи да ги вкарват на ръка в затвора. На борда на „Моурън“ всичко ставаше автоматично: избора на муниции, вземането на прицел и презареждането.

Невидимото око на корабния радар намираше целта по предварително дадените му указания. Компютърът отчиташе силата и посоката на вятъра, съпоставяше движението на „Моурън“ с това на целта и после я следеше, докато не получеше друга заповед. Накъдето и да потеглеше целта или пък самият „Моурън“, двете оръдия местеха смъртоносните си дула, така че винаги да са готови за точна стрелба. Компютърът отчиташе всеки повей на вятъра, всяко поклащане на вълните и коригираше прицела. Дори и в бурно море дулата неизменно следяха точните координати на целта. С помощта на компютъра можеше да се избере и редът на изстрелване на отделните видове снаряди от един пълнител.

Офицерът, командващ артилерийските разчети, имаше на разположение една монтирана високо над палубата на кораба телекамера, посредством която имаше възможността непрестанно да наблюдава визуално обстановката, и ако се наложи, да промени целта, като даде съответните указания на радара и на компютъра.

Капитан Майк Манинг се бе облегнал на перилата пред мостика и гледаше към „Фрея“. Изглеждаше мрачен и съсредоточен. Онзи, който бе посъветвал президента да издаде смъртоносната заповед, очевидно си бе научил добре урока и бе подготвил убедителни аргументи в полза на артилерийския обстрел. „Ако застрашаващият околната среда нефт бъде възпламенен, преди да е изтекъл от резервоарите или секунди след това, той ще изгори напълно. Всъщност няма да изгори, а направо ще експлодира“ — помисли си капитанът.

По принцип суровият нефт трудно се възпламенява. Но ако горящият при хиляда градуса по Целзий магнезий попаднеше в резервоарите, товарът щеше да експлодира, тъй като точката му на възпламеняване с доста по-ниска. Деветдесет процента от нефта щеше да изгори, превръщайки се в огромен факел, чиито пламъци щяха да стигнат до небето.

На морската повърхност ще остане само мръсна пяна, а небето ще бъде затъмнено от черен облак с размерите на този, надвиснал над Хирошима след избухването на атомната бомба. От танкера няма да остане нищо, но екологичният проблем ще бъде овладян.

Майк Манинг нареди да повикат офицера, отговарящ за огневата мощ на кораба, капитан трети ранг Чък Олсен.

— Заредете носовото оръдие — заповяда той и подчиненият му извади тефтер, за да запише указанията.

— Три бронебойни снаряда, пет магнезиеви осветителни и два фугасни. Подгответе два пълнителя с това съдържание. Общо двадесет снаряда — продължи Манинг.

— Слушам, сър! Три бронебойни, пет осветителни и два фугасни. Как да бъдат разположени отделните попадения, сър?

— Първият снаряд — точно до зададените координати, вторият — на сто и петдесет метра отвъд него, третият — още сто и петдесет метра по-надалеч. После пуснете петте осветителни по обратен ред, през четиридесет метра, до началната точка. След това пак напред с фугасните, през сто метра.

Капитан III ранг Олсен си записа всичко. Манинг не откъсваше поглед от хоризонта. На пет мили от „Моурън“ се виждаха очертанията на „Фрея“. Указанията на капитана относно разположението на попаденията означаваха следното: първите три снаряда щяха да разпорят супертанкера от носа до кърмата. После осветителните снаряди щяха да възпламенят нефта и накрая фугасните щяха с взрив да разпространят горенето из всички резервоари, като разкъсат преградите между тях.

— Координати на целта? — попита младият морски офицер.

— Десет метра от носа към кърмата на „Фрея“!

Химикалката на Олсен замръзна във въздуха. Той погледна супертанкера в далечината.

— Господин капитан, ако го сторите, тя няма просто да изгори и да потъне. „Фрея“ ще експлодира и ще изчезне от морската повърхност! — каза най-сетне Олсен.

— Чухте заповедите ми! — строго му отговори Манинг.

Младият американски офицер от шведски произход пребледня.

— На борда на този кораб има тридесет невинни скандинавски моряци!

— Това ми е известно, господин Олсен. Отказвате ли да изпълните заповедта ми?

Капитан III ранг Олсен застана мирно.

— Ще заредя оръдието и ще го насоча към целта, господин капитан — отвърна му той. — Но отказвам да открия огън. Ще се наложи сам да натиснете копчето.

После отдаде чест, обърна се кръгом и тръгна към командния си пост, който се намираше дълбоко под палубата.

„Не се притеснявай, момко — помисли си Манинг. — Ако президентът Матюс ми заповяда, аз лично ще открия огън по «Фрея», след което ще си подам оставката.“

Час по-късно хеликоптерът „Уестланд Уесекс“ от „Арджил“ кацна на палубата на „Моурън“ и от него слезе един английски морски офицер. Той каза, че иска да говори с капитан Манинг и бе въведен в капитанската каюта.

— Нося ви писмо от капитан Престън, сър — рече младият офицер и подаде един плик на американеца.

Манинг прочете писмото и въздъхна облекчено като човек, чиято екзекуция е била отложена. В посланието пишеше, че англичаните ще изпратят в десет вечерта екип от командоси, който да превземе супертанкера. Правителствата на другите страни бяха дали съгласие да не предприемат междувременно други действия.

 

 

Докато Манинг приемаше английския офицер на борда на „Моурън“, самолетът, в който се возеше Адам Мънроу, прелетя над съветско-полската граница.

От магазина за детски играчки на площад „Дзерджински“ Мънроу отиде направо в една улична телефонна кабина, откъдето се обади на пълномощния министър в посолството. Той каза на смаяния дипломат, че трябва да съобщи нещо важно в „министерството“ и няма да се връща в посолството, а отива направо на летището, за да хване обедния полет.

Докато пълномощният министър докладва за това във Форин Офис, а оттам информират Сикрет Интелиджънс Сървис, Мънроу вече се бе качил на самолета. Телеграмата, в която Центърът нареждаше на Мънроу да съобщи онова, което е научил по шифровата връзка, закъсня.

— Каква е тази самодейност?! Защо се прибира?! — ядоса се сър Найджъл, когато разбра, че неговият буревестник е отлетял към дома си.

— Нямам представа — отвърна му шефът на съветския отдел на английското разузнаване Бари Фърндейл. — Може би „Славея“ е бил разкрит и Мънроу бърза да се измъкне от Съветския съюз, преди да е избухнал дипломатическият скандал. Да го посрещна ли?

— Кога каца самолетът му?

— В два без петнадесет наше време — рече Фърндейл. — Мисля, че е редно да го посрещна. Доколкото разбрах, той е научил отговора на въпроса на американския президент. Честно казано и аз изгарям от любопитство да го узная.

— Аз също — призна си сър Найджъл — Вземи кола с шифров радиотелефон и поддържай връзка лично с мен!

 

 

В единадесет и петнадесет Дрейк изпрати един от своите хора да доведе помпаджията в помещението за управление на разположението на товара, което се намираше на първа палуба.

Водачът на терористите извади от джоба си бушоните, зави ги и възстанови притока на електричеството към помпите.

— Как разтоварвате нефта? — попита той моряка. — Внимавай да не ме излъжеш! Не забравяй, че ако ми свиеш някой номер, ще наредя да разстрелят капитана ти!

— Тръбите, свързани с всички резервоари на танкера, свършват с няколко общи крана, за които се завинтват дебели маркучи, водещи до цистерни на пристанището — обясни помпаджията. — След това се отварят вентилите на отделните резервоари и се задействат помпите.

— Каква е скоростта на разтоварването?

— Двадесет хиляди тона в час — отвърна му морякът. — Нефтът трябва да се излива едновременно от няколко резервоара, разположени на различни места в трюма, за да се запази равновесието на кораба.

Дрейк показа на схемата един резервоар, намиращ се в средата на „Фрея“.

— Отвори вентила на този! — нареди той.

След секундно колебание помпаджията го послуша.

— Добре! — рече Дрейк. — Щом ти дам знак, включи помпите и излей съдържанието на резервоара!

— В морето ли? — попита морякът удивен.

— Да — мрачно му отговори Дрейк. — Ще му покажа аз на тоя канцлер какво е международен натиск.

Беше събота, втори април. До пладне оставаха броени минути. Европа бе затаила дъх. Терористите вече бяха убили един човек от екипажа заради полета на френския фотограф над „Фрея“. По всичко личеше, че са готови да изпълнят заплахата си и да излеят нефта, ако исканията им не бъдат изпълнени до дванадесет часа.

 

 

Към единадесет часа вторият „Нимрод“ привърши горивото си и самолетът на майор Латам отново пое наблюдението на супертанкера.

Много километри над него един шпионски спътник „Кондор“ предаваше картината около „Фрея“ в Овалния кабинет, където умореният президент на Съединените щати я следеше на телевизионен екран. Матюс имаше чувството, че корпусът на „Фрея“ прилича на заплашително насочен към него пръст.

В Лондон хората, занимаващи се с кризисното положение, се събраха в едно помещение в сградата на правителството, където на голям екран се предаваше онова, което виждаше „Нимрод“. Камерите на разузнавателния самолет работеха непрестанно и изпращаха картината на „Арджил“ и „Моурън“ моряци от пет различни нации си предаваха от ръка на ръка бинокли. Техните офицери също наблюдаваха супертанкера от мостиците.

По Би Би Си се чу как Биг Бен отби дванадесет. На двеста метра от прословутата часовникова кула, в едно помещение на два етажа под земята някой извика:

— Господи, изливат нефта!

На пет хиляди километра оттам четирима американци по ризи и с разхлабени вратовръзки гледаха същия спектакъл.

От средата на десния борд на „Фрея“ изригна струя лепкав кафеникаво-червен нефт.

Струята беше с дебелината на човешко тяло. Мощните помпи изтласкваха земната течност в дъга, която падаше в морето на шест метра от борда. За секунди синьо-зеленият цвят на водата се промени. Нефтеното петно започна да се разраства. Приливът го носеше настрана от супертанкера. Изпомпването продължи шейсет минути, докато резервоарът не се изпразни. Петното прие очертанията на яйце, чиято широка част сочеше към холандския бряг, а тясната започваше от кораба. Постепенно то започна да се отдалечава все повече от „Фрея“. Морето бе спокойно и затова петното не се разкъса. Но по-лекият от водата нефт заемаше все по-голяма площ върху морската повърхност. В два следобед, един час след като изпомпването приключи, петното стана шестнадесет километра на дължина и десет на ширина в най-широката си част.

Във Вашингтон петното изчезна от екрана, защото „Кондорът“ бе продължил пътя си по своята орбита. Станислав Поклевски изключи монитора.

— Това е само една пета от товара — каза той. — Европейците сигурно са побеснели.

Робърт Бенсън затвори телефона и каза на президента Матюс:

— От Лондон са се обадили в Ленгли. Техният човек в Москва е съобщил, че знае отговора на въпроса, който ни вълнува. Твърдял, че му е известно защо Максим Рудин заплашва да не подпише Дъблинския договор, ако Мишкин и Лазарев бъдат пуснати на свобода. Англичанинът е взел самолета за Лондон, за да съобщи лично информацията.

Матюс вдигна рамене.

— Тя вече може би не е от съществено значение, след като майор Фалън и неговите водолази ще обезвредят терористите — каза той. — Но все пак съм любопитен да я чуя.

— След като московският резидент докладва на сър Найджъл, шефът на Сикрет Интелиджънс Сървис ще доложи на госпожа Карпентър. Може би си струва да я помолите да ви се обади по горещата линия веднага щом научи какви са мотивите на Рудин — предложи Бенсън.

— Прав си, ще й позвъня — рече президентът.

 

 

Във Вашингтон беше осем сутринта, а на борда на „Фрея“ — един следобед. След като търпеливо бе изчакал нефтът да изтече в морето, Дрейк реши отново да се свърже със сушата.

В един и двадесет капитан Ларсен се обади на лоцманска служба „Маас“ и помоли да го свържат с холандския премиер Ян Грайлинг. Връзката с Хага отне секунди, тъй като се предполагаше, че може да се наложи преговорите с терористите да продължат.

— Слушам ви, капитан Ларсен — каза на английски холандецът. — Ян Грайлинг е на телефона.

— Господин министър-председател, видяхте ли изливането на двадесет хиляди тона нефт от кораба ми? — попита го Ларсен, с опряно в слепоочието дуло на пистолет.

— Да — отвърна Грайлинг.

— Водачът на групата, завзела „Фрея“, предлага да бъде проведено съвещание.

— Какво съвещание? — попита Грайлинг.

— Среща с представители на всички засегнати държави — каза Ларсен, който всъщност четеше предварително написано заявление.

Ян Грайлинг затули долния край на слушалката с длан.

— Онзи мръсник иска да разговаря с нас — каза той обнадеждено на сътрудниците си. — От името на холандското правителство аз приемам да организирам тази среща. Кажете на водача на хората, превзели кораба, че моята страна е готова да бъде домакин на съвещанието.

На мостика на „Фрея“ Дрейк поклати глава отрицателно и прошепна нещо в ухото на норвежеца.

— Срещата няма да се състои на суша — повтори Ларсен думите на Дрейк. — Как беше името на английския кръстосвач, който се намира в близост до нас?

— „Арджил“ — отвърна му премиерът.

— Той разполага с хеликоптер. Съвещанието ще се проведе на борда на „Арджил“. В петнадесет часа. Ще присъствате вие, германският посланик и капитаните на петте натовски кораба.

— Ясно — отговори Грайлинг. — Водачът на завзелите танкера лично ли ще се яви на срещата? За да гарантирам неговата неприкосновеност, ще трябва първо да разговарям с британското правителство.

След кратка пауза, по време на която Дрейк инструктираше Ларсен какво да отговори, норвежецът каза:

— Не, водачът няма да присъства. Ще изпрати свой представител. В три часа без пет минути хеликоптерът трябва да увисне над палубата на „Фрея“. На борда му не бива да има никакви морски пехотинци, нито матроси. Само пилотът и помощник-пилотът. Двамата не трябва да носят оръжие, нито да снимат с фотоапарати или с камери. Хеликоптерът не трябва да се спуска по-ниско от шест метра над палубата. Помощник-пилотът ще спусне от него спасително въже с ремъци за привързване на пратеника. Разбрахте ли ме?

— Напълно — рече Грайлинг. — Кой ще е пратеникът?

— Един момент — каза Ларсен, затули слушалката и попита Дрейк: — Е, щом няма да сте вие, кого ще изпратите, господин Свобода?

Дрейк се усмихна.

— Вас — отвърна му той. — Само вие ще успеете да ги убедите, че не се шегувам и че ще изпълня заплахата си.

Нещо в слушалката на Грайлинг изпука и от нея се разнесе гласът на Ларсен:

— Казаха ми, че пратеникът ще съм аз.

После линията бе прекъсната.

Ян Грайлинг си погледна часовника.

— Един и четиридесет и пет — каза той. — Остават още седемдесет и пет минути. Намерете Конрад Фос и изпратете хеликоптер за него. Свържете ме с госпожа Карпентър.

Грайлинг тъкмо бе свършил разговора си с Лондон, когато неговата секретарка му съобщи, че по телефона го търси Хари Венерстрьом. Възрастният милионер още предната вечер се бе снабдил с необходимия приемател и подслушваше двадесети канал, по който се осъществяваше връзката между „Фрея“ и сушата.

— Разбрах, че ще отлетите с хеликоптер за „Арджил“ — каза той на премиера, без встъпителни думи. — Ще ви бъда много задължен, ако вземете и Лиза Ларсен.

— Не знам дали… — започна несигурно Грайлинг.

— Виж какво бе, човек! Ако нещо се случи, това може да е последната възможност тя да види мъжа си! — избухна шведът. — Терористите няма как да разберат, че Лиза ще е на борда на кръстосвача.

— До четиридесет минути трябва да я докарате тук — рече министър-председателя. — Излитаме в два и половина.

 

 

Всички разузнавателни служби и повечето масмедии също бяха настроили приемниците си на двадесети канал и разбраха за срещата. Телефонните линии между Ротердам и десетина европейски столици се пренатовариха. Агенцията за национална сигурност изпрати на президента Матюс буквален препис на разговора между терористите и холандския премиер. Един чиновник изприпка през моравата, разделяща сградата на правителството от резиденцията на министър-председателката на „Даунинг стрийт“ № 10, за да съобщи новината на госпожа Карпентър. Израелският посланик в Бон настоятелно помоли канцлера Буш да изясни при срещата с капитан Ларсен дали терористите на борда на „Фрея“ са евреи. Германският държавен глава обеща да го стори.

Следобедните издания подготвиха заглавията си за първа страница. Радиостанциите и телевизиите приготвиха встъпителната новина за надвечерните си информационни емисии. Журналистите засипаха с телефонни обаждания военните и военноморските министерства на четирите страни, за да получат уверения, че навреме ще разберат дали се е състояло съвещанието и как е протекло то.

 

 

В момента, в който Ян Грайлинг свърши разговора си с Тор Ларсен, самолетът на Адам Мънроу кацна на първа писта на лондонското летище „Хийтроу“.

Бари Фърндейл използва картата си от външното министерство, за да стигне с колата до стълбичката, по която пътниците слизаха от самолета. Той покани пребледнелия си подчинен да седне до него на задната седалка. Автомобилът, с който беше дошъл Фърндейл, беше по-специално оборудван, отколкото повечето коли на фирмата. Звуконепроницаемо стъкло отделяше пътниците от шофьора. Освен това те по всяко време можеха да се свързват с Центъра посредством защитен от подслушване радиотелефон.

Когато излязоха от тунела и се включиха във водещата към града магистрала М-4, Фърндейл наруши мълчанието:

— Проблеми ли възникнаха?

— Да, големи — отсече Мънроу. — Мисля, че „Славеят“ е разкрит. Въз всеки случай противникът го следи. Може би вече го е задържал.

— По дяволите, какъв лош късмет! — изрази съчувствието си Фърндейл. — Ужасно е да загубиш агент. И на мен ми се е случвало на два пъти. Единият загина по доста неприятен начин. Но такава ни е професията Адам. Това е част от „голямата игра“, както я наричаше Киплинг.

— Това, което хората от КГБ ще сторят на „Славея“, не е никаква игра — възрази Мънроу.

— Така е. Извинявай, думите ми бяха не на място.

След кратка пауза Фърндейл продължи.

— Разбра ли отговора на въпроса, който ни интересува? Защо Рудин така ревностно се противопоставя на освобождаването на Мишкин и Лазарев?

— Да, научих отговора на въпроса, поставен от госпожа Карпентър — отвърна му Мънроу.

— И какъв е той?

— След като тя се интересува, на нея ще отговоря. Дано отговорът я удовлетвори, след като за него бе пожертван един човешки живот!

— Това, което си замислил, не е много разумно, Адам — кротко започна да го разубеждава шефът му. — Не можеш току-така да нахълташ при министър-председателката. Дори Господарят иска среща при нея предварително.

— Тогава нека той ми уреди такава среща — рече Мънроу и посочи телефона.

— Е, добре, щом искаш — тихо каза Фърндейл.

Не му беше приятно да гледа как един талантлив разузнавач сам си проваля кариерата. Но явно търпението на Мънроу се бе изчерпало и той не можеше да бъде вразумен.

Фърндейл си припомни, че сър Найджъл му бе наредил да поддържа непрестанно връзка с него и изпълни желанието на директора: вдигна слушалката.

Десет минути по-късно госпожа Джоан Карпентър изслуша сър Найджъл, който й се бе обадил по специалния телефон.

— Значи вашият служител иска лично да ми предаде отговора, така ли? — попита тя. — Това не е ли малко необичайно, сър Найджъл?

— Твърде необичайно е, госпожо. Всъщност, досега не се е случвало подобно нещо. Нахалството на господин Мънроу е нечувано. Мисля, че ще се наложи той да напусне разузнаването. Но не съм в състояние да го принудя да ми каже какво е разбрал, без да използвам специални методи. Очевидно през последните девет месеца агентът му е станал близък приятел и Мънроу тежко понася неговото разкриване.

Джоан Карпентър помисли няколко секунди.

— Съжалявам, че причиних нещастие на толкова хора — рече тя най-сетне. — Бих искала да се извиня на вашия господин Мънроу за това, което го накарах да направи. Наредете на шофьора да го докара направо тук, при мен. Вие също елате.

После министър-председателката затвори телефона.

Сър Найджъл известно време гледа с недоумение безмълвната слушалка. „Тази жена не престава да ме учудва! — помисли си той. — Е, добре, момко, ще получиш тази аудиенция и славата, за която мечтаеш, но това ще ти е последното преживяване като разузнавач. В службата ми няма място за примадони!“

Докато слизаше по стълбището към колата си, на сър Найджъл му мина през ум, че колкото и да е интересна информацията на Мънроу, тя е вече без значение или в най-скоро време ще се обезцени. След седем часа майор Фалън ще се промъкне на борда на „Фрея“ с трима от своите хора и ще унищожи терористите. След което Мишкин и Лазарев ще си излежат мирно и кротко петнадесетгодишните присъди.

 

 

В дневната капитанска кабина Дрейк се наведе към Тор Ларсен и му каза:

— Навярно се чудите защо поисках тази среща. Знам, че щом стъпите на борда на „Арджил“, вие ще им кажете всичко, което ви е известно за нас. Колко души сме, как сме въоръжени, къде са разположени зарядите. А сега чуйте какво още трябва да им предадете, ако искате екипажът и корабът ви да оцелеят.

После терористът говори в продължение на десет минути. Тор Ларсен го изслуша с каменно лице, запаметявайки всички подробности. Когато Свобода свърши да говори, норвежецът му рече:

— Ще им предам думите ви, господин Свобода. Не защото искам да ви спася кожата, а понеже не желая да унищожите моите моряци и моя танкер.

Вътрешният телефон иззвъня. Дрейк го вдигна, слуша известно време, после погледна през илюминатора. От „Арджил“ бавно се приближаваше един хеликоптер „Уесекс“ с нарисувани на опашката си ярки отличителни знаци на Кралския британски флот.

Пет минути по-късно под зоркото око на камери, които предаваха картината в отдалечени на хиляди километри кабинети, Тор Ларсен, капитан на най-големия кораб в света, излезе от надстройката. Той беше настоял да облече черен панталон и тъмносиньо сако с четири златни ленти на маншетите на ръкавите. Издокаран в тази униформа и с фуражката, украсена с кокарда във формата на викингския шлем на „Нордия лайн“, предната вечер той трябваше да се появи на коктейла пред журналистите и останалите високопоставени гости.

Ларсен изправи широките си рамене и тръгна по дългата палуба към висящото от хеликоптера въже.