Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (4)

3.

Самолетът на полските аеролинии направи широк завой над река Днепър и се насочи към летището „Бориспол“ в покрайнините на украинската столица Киев. Ендрю Дрейк гледаше с нетърпение ширналия се под илюминатора град. Беше напрегнат и развълнуван.

Заедно с останалите стотина туристи, с които сутринта бе обикалял Варшава, той се нареди на опашката пред гишето за проверка на документите. Мушна паспорта си под стъклената преграда и зачака. Мъжът в будката бе облечен в граничарска униформа със зелена околожка на фуражката и кокарда във формата на щит й меч.

Той погледна снимката в паспорта, после се вторачи в Дрейк.

— Андрев… Драк?

Дрейк се усмихна, кимна и кротко го поправи:

— Ендрю Дрейк.

Служителят разгледа издадената в Лондон виза, откъсна входящата част и защракна с клещи изходящият талон към страница от паспорта. После го върна на англичанина. Дрейк вече бе в Украйна.

Докато пътуваше с автобуса на „Интурист“ към седемнайсететажния хотел „Либид“, той още веднъж огледа своите спътници. Половината от тях бяха от украински произход и за пръв път посещаваха страната на своите деди. Те бяха развълнувани и жизнерадостни като деца. Останалите бяха английски туристи, предприели екскурзията от чисто любопитство. Всички имаха британски паспорти. Поради името си Дрейк се числеше към втората група. Той с нищо не показваше, че владее перфектно украински и прилично руски.

В автобуса им се представи Людмила, техният екскурзовод от „Интурист“. Тя беше рускиня и говореше с шофьора на автобуса на руски, въпреки че той бе украинец. Когато автобусът пое към хотела тя започна да обяснява на приличен английски какво предстои на групата.

Дрейк хвърли едно око на предварителната програма, която му бяха дали в лондонското бюро на съветската туристическа агенция. Два дена в Киев. Посещение на църквата „Света София“ („Прекрасен образец на архитектурата на Киевската Рус“ — изчурулика Людмила по микрофона). Обиколка, включваща разглеждане на Златната порта, построена през X век, на Държавния университет, на Академията на науките и на Ботаническата градина. „Това девойче естествено няма да спомене нито дума за пожара, избухнал през 1964 година в библиотеката на Академията, в който са изгорели стотици безценни ръкописи, исторически паметници на украинската литература, изкуство и култура — помисли си с болка Дрейк. — Няма да спомене за това, че пожарникарите са пристигнали чак три часа след като е лумнала сградата, защото подпалвачите са били от КГБ, а пожарът — отговор на патриотичните произведения, излезли в началото на шейсетте години.“

След това екскурзията предвиждаше двудневно пътуване с „Комета“ по Днепър до Канив, после един ден в Тернопол, където навярно много хора се интересуваха от съдбата на Мирослав Камински, и най-сетне — посещението на Лвов. Както бе предполагал Дрейк, по улиците на напълно русифицираната украинска столица Киев хората говореха само на руски. Чак в Канив и в Тернопол той чу украинска реч. Душата му трепна от радост, когато установи, че украинците масово използват родния си език. Щеше му се да ги заговори, а не само да повтаря като папагал „Ду ю спийк инглиш?“. Трябваше да почака, докато не посети двата адреса, които бе наизустил така, че и насън да го бутнат, можеше да ги издекламира.

 

 

На седем хиляди километра от Канив президентът на Съединените щати се съвещаваше с най-близкия си съветник Поклевски, с шефа на ЦРУ Робърт Бенсън и с Майрън Флечър, специалист в Министерството на земеделието по съветските реколти от зърнени култури.

— Боб, доколко са точни тези цифри? — попита Матюс и плъзна отново поглед по редовете на доклада, изготвен въз основа на данните получени от спътниците на генерал Тейлър и от агентите на Бенсън.

В доклада, който шефът на ЦРУ бе представил на президента посредством Поклевски, зърнодайните райони на Съветския съюз бяха разделени на сто зони. Във всяка от тях бе детайлно заснет по един квадрат десет на десет километра. След анализ на снимките бе съставена обща прогноза за това колко зърно ще ожънат руснаците в цялата страна.

— Господин президент, ние… винаги прогнозираме по-добра реколта. За всеки случай… — отговори му Бенсън.

Президентът погледна експерта от Министерството на земеделието.

— Доктор Флечър, какво е вашето мнение по въпроса?

— Господин президент, първо трябва да извадим от общия тонаж десет процента, макар някои да смятат тази цифра за скромна. Имам предвид влажността на зърното, съдържанието на чужди частици като камъчета и пръст, загубите при транспорта и при неправилното складиране, които в Съветския съюз са значителни. След това трябва да пресметнем колко зърно трябва съветските власти да оставят в селата, преди държавата да започне изкупуването. Отразил съм тези данни на втора страница в моя доклад.

Президентът Матюс отгърна на посочената страница, където бе изобразена следната таблица:

1. ЗЪРНО ЗА ПОСЕВ — Количество, което руснаците трябва да заделят за идната година — 10 мил. тона.

2. ИЗХРАНВАНЕ НА СЕЛОТО — Количество, необходимо за изхранване на жителите на села и на градчета с население до пет хиляди души — 20 мил. тона.

3. ФУРАЖИ — Зърното за нуждите на животновъдството. Минималното количество, необходимо, за да оцелеят животните до пролетта — 52 мил. тона.

4. Общо — 90 мил. тона.

5. Плюс десет процента загуби — 100 мил. тона.

— Господин президент, бих искал да подчертая, че това наистина са минималните необходими количества, без да се брои изхранването на градското население, което е съществено перо. Ако Москва намали дажбите на селяните, те въпреки забраните ще започнат да колят добитъка. Ако пък има недостиг на фураж, клането ще стане повсеместно. Цяла зима ще си похапват месо, а после три години ще гладуват.

— Ясно, доктор Флечър. Разбрах ви. А с какви резерви разполагат руснаците?

— Предполагаме, че държавният им резерв от зърно възлиза на трийсет милиона тона. Те никога не биха го използвали целия, но дори да сторят това заедно с двайсетте милиона тона остатък от миналата година ще разполагат общо с петдесет милиона тона за изхранване на градското население.

Президентът отново се обърна към Бенсън.

— Боб, колко зърно е необходимо за милионите граждани?

— Господин президент, най-лошата година за руснаците беше 1977 г., през която ни скроиха „тарикатския номер“. Тогава реколтата им възлизаше на сто деветдесет и четири милиона тона. Наложи им се да купят от нас двайсет милиона тона. Стегнаха коланите докрай, но още по онова време се принудиха да отделят за градовете седемдесет милиона тона. Днес градското население нарасна неимоверно. Държавата ще трябва да изкупи поне осемдесет и пет милиона тона зърно.

— Значи, дори ако използват изцяло държавния си резерв, пак ще са им нужни още трийсет-трийсет и пет милиона тона — рече Матюс.

— Точно така, господин президент — намеси се Поклевски. — А може и повече! Ние и канадците сме единствените, които разполагаме с такива количества за продан. Прав ли съм, доктор Флечър?

Представителят на Министерството на земеделието кимна утвърдително.

— В Северна Америка тази година реколтата ще е много добра. Общо с Канада ще имаме около петдесет милиона тона излишъци.

Няколко минути по-късно президентът благодари на доктор Флечър и той напусна съвещанието. Останалите в Овалния кабинет подновиха разговора. Поклевски настоя на своето:

— Господин президент, този път трябва да действаме. Да поставим условия!

— Знам позицията ти по този въпрос, Стан — отвърна му президентът. — Миналия път тя не ни доведе до никъде. Не желая да повтарям грешката, която допуснахме с приемането на поправката „Джексън“.

И тримата присъстващи мъже не обичаха да си припомнят този закон, гласуван през 1974 година, според който американците прекратяваха отпускането на Съветския съюз на търговски кредити за закупуване на технологии и промишлени стоки, докато руснаците не преразгледат своята позиция по въпроса за емигрирането на евреи от СССР в Израел. Брежнев и неговото Политбюро не се поддадоха на натиска. Напротив, съветските власти устроиха няколко антисемитски съдебни процеса с пропагандна цел, след което получиха необходимите им кредити от Великобритания, Германия и Япония.

„Когато изнудваш, трябва да си сигурен, че единствено ти притежаваш нещо, без което жертвата ти не може да съществува“ — бе отбелязал навремето по повод въпросната поправка сър Найджъл Ървин в разговор с Боб Бенсън.

Шефът на ЦРУ бе преразказал тази поука на Поклевски и сега той я използва, като пропусна само думата „изнудване“.

— Господин президент — рече полякът, — този път няма откъде да вземат пшеница освен от нас. Нашите излишъци се превръщат от стока в стратегическо оръжие, което се равнява по мощ на десет ескадрили бомбардировачи с ядрени бомби. Бихте ли продали дори един такъв самолет на руснаците? Сега е моментът да приложите закона „Шанън“.

След „големия тарикатски номер“ през 1977 година правителството изготви и в края на 1980-а най-сетне успя да прокара през Конгреса закона „Шанън“, според който федералното правителство има право, когато сметне за необходимо, да изкупи всички излишъци от зърно на вътрешния пазар по средни цени, валидни в деня на прилагането на закона.

Търговците на зърно се противопоставиха, но фермерите подкрепиха законопроекта. Приемането на закона донякъде уталожи флуктуацията в изкупните цени. Дотогава в години на добри реколти фермерите получаваха твърде малко за стоката си, а в лоши години — прекалено много. Законът „Шанън“ осигури добри и постоянни доходи на фермерите и даде възможност на правителството да диктува условия на страните — купувачки на зърно, както на богатите и агресивно настроените срещу САЩ, така и на бедните и смирените.

— Добре, ще приложа закона „Шанън“ — каза президентът Матюс. — Ще упълномощя Федералния резерв да отдели средства за изкупуването на очакваните петдесет милиона тона излишъци.

Поклевски тържествуваше.

— Няма да съжалявате за решението си, господин президент! Сега руснаците ще трябва да преговарят лично с вас, а не чрез посредници! Държим ги за гушата, няма накъде да мърдат!

 

 

Ефрем Вишнаев не бе на същото мнение. Още в началото на съвещанието на Политбюро той поиска думата и я получи.

— Другари, всички сме единодушни, че не можем да допуснем съветският народ да гладува. На всички ни е ясно, че нужната ни пшеница е в ръцете на капиталистите. Тук бе изказано мнение, че трябва да се унижим и дори да се съгласим на някои отстъпки във военната област. Но това означава да спрем победоносното настъпление на марксизма-ленинизма! Другари, аз не мога да приема това и ви призовавам да ме подкрепите и да се противопоставите на изнудвачеството на гнилия Запад! Не предавайте идеите на Ленин, другари! Съществува и друг път за излизане от трудното положение. Ако тръгнем по него, съветският народ ще приеме безропотно ограничените дажби, ще се повиши патриотичният му дух и лесно ще наложим в обществото сурова дисциплина, без каквато не бихме могли да преодолеем глада. С държавния резерв и с онова, което ожънем през есента ще изкараме зимата дори ако се наложи да изколим всичкия добитък. А когато напролет привършим всички запаси, ще се обърнем към Западна Европа с нейните планини от масло, езера от мляко и безчетни стада. Държавните запаси на богатите западноевропейски страни са огромни.

— Предлагаш да ги изкупим ли? — попита иронично външният министър Риков.

— Не, другарю Риков — кротко му отвърна Вишнаев. — Да ги завземем. Давам думата на маршал Керенски. Той е подготвил материал, копия от който ще бъдат раздадени на всички присъстващи.

Дванайсетте члена на Политбюро получиха по една дебела папка. Керенски извади своя екземпляр и започна да го чете на глас. Рудин остави папката си непокътната и пушеше цигара след цигара. Иваненко също не отвори своята. Двамата с Рудин от четири дни знаеха съдържанието на папките. По съвет на Вишнаев Керенски бе изискал от Генералния щаб плана „Борис“, назован на името на великия руски завоевател Борис Годунов, и го бе осъвременил.

Маршалът чете в продължение на два часа. Планът бе впечатляващ. Той предвиждаше през май идната година в редовните пролетни маневри на Червената армия в ГДР да вземат участие повече войскови части. По дадена команда изведнъж трийсет хиляди танка, бронетранспортьори, подвижни артилерийски установки и амфибии да преминат Елба и да нахлуят в Западна Германия, а след като я прегазят, да се насочат през Франция към Ламанша.

Преди удара петдесет хиляди десантчици ще се приземят в петдесет стратегически точки и ще обезвредят основните военни летища и местонахождения на ядрени ракети във Франция и в Германия. Други сто хиляди парашутисти с масирана подкрепа от море ще превземат скандинавските столици и основните пътни артерии.

Съветските войски няма да нарушат границите на Италия, Испания и Португалия, чиито правителства поддържат добри отношения с еврокомунистите. Посланиците на СССР в тези страни ще предупредят властите да не се бъркат в конфликта, защото в противен случай държавите им ще бъдат смазани. Според плана до пет години трите страни и без друго ще се подчинят на Русия. Същото се отнася и за Турция, Югославия и Гърция. При нападението Швейцария ще бъде пощадена, а територията на Австрия ще бъде използвана само за преминаване на съветските войски. Двете ще останат като островчета в огромната империя, които рано или късно ще бъдат погълнати.

Първата зона на атаката ще представляват трите страни от Бенелюкса, Франция и Западна Германия. Великобритания отначало ще бъде парализирана от стачки. По заповед от Москва крайната левица ще внася допълнително объркване в обществото, като призовава правителството към ненамеса в конфликта. По дипломатически път Лондон ще бъде уведомен, че ако използва стратегическите си бомбардировачи, Англия ще бъде заличена от лицето на земята.

През цялото това време Съветският съюз ще призовава в ООН за прекратяване на огъня и ще твърди, че става дума за ограничен, ответен удар, последвал опит на Западна Германия да анексира със сила ГДР — версия, на която европейската левица лесно ще повярва и ще подкрепи действията на съветското ръководство.

— Как ще реагират Съединените щати? — обади се Петров.

Керенски погледна раздразнено. Вече четеше деветдесет минути и никой не бе дръзнал да го прекъсне.

— Възможна е употребата на тактически ядрени оръжия в Централноевропейския театър на военните действия — продължи маршалът. — Но пораженията ще засегнат предимно двете Германии и Полша, Съветският съюз няма да пострада. Благодарение на проявената от вашингтонските управници слабост, в момента в Европа няма разположени ракети „Круз“, нито неутронно оръжие. Предполагаемите загуби от наша страна ще възлязат максимум на сто-двеста хиляди души. Нисък процент, като се има предвид, че в операцията ще вземат участие около два милиона войници.

— Колко време ще трае операцията? — попита Иваненко.

— Челните отряди ще стигнат до френските пристанища на Ламанша сто часа след преминаването на Елба. После ще прекратим огъня. Останалото можем да довършим с мирни средства.

— Този кратък срок осъществим ли е? — попита Петрянов.

Този път се намеси Рудин.

— Да, да. Напълно е осъществим — потвърди той кротко.

Вишнаев го изгледа с подозрение.

— Аз така и не получих отговор на въпроса си — изтъкна Петров. — Какво ще направят американците? Нямам предвид тактическите им ядрени оръжия, а стратегическите — междуконтиненталните балистични ракети, бомбардировачите, подводниците…

Всички очи се обърнаха към Вишнаев. Той отново стана.

— В спокоен тон ще обясним на американския президент следните три пункта. Първо: Съветският съюз никога няма да използва пръв термоядрено оръжие срещу САЩ. Второ: ако тристата хиляди американски войници, разположени в Европа, ни дадат отпор, те ще бъдат пометени, наравно със своите европейски съюзници. Трето: ако Съединените щати използват балистичните си ракети срещу нас, стоте им най-големи града ще бъдат унищожени. Другари, президентът Матюс няма да даде Ню Йорк за упадъчния Париж, нито би пожертвувал Лос Анджелис за Франкфурт. Ответен ядрен удар от страна на американците няма да има!

Възцари се напрегната тишина. Всички премисляха чутото. Огромните запаси от храни и стоки на Западна Европа. След няколко години — безкръвно завземане на Италия, Испания и Португалия, Австрия, Гърция и Югославия. Пълна изолация на Великобритания, която ще отстои само на четиридесет километра от брега на Съветския съюз. И всичко това, без да бъде даден нито един изстрел в арабските страни и в останалите страни от Третия свят.

— Планът е добър — каза най-сетне Рудин, — но е основан върху една презумпция: че САЩ няма да използват ядрената си мощ срещу ни, ако им обещаем да не ги закачаме. Бих искал да чуя дали другарят Вишнаев разполага с някакви сигурни факти в подкрепа на това предположение, или просто са надява нещата да се развият според неговите представи?

— Твърдението ми не е плод на надежда, а на реална преценка. Както всички капиталисти и буржоазни националисти, американците ще помислят първо за себе си. Те всъщност са хартиени тигри — слаби и нерешителни. При заплаха за собствения им живот ще се проявят като страхливци.

— Наистина ли са такива, каквито ги описвате?… — рече Рудин. — Другари, да обобщим казаното дотук. Сценарият на другаря Вишнаев е напълно реалистичен, но е изграден върху една надежда, прощавайте — върху преценката, че американците няма да нанесат върху нас ядрен удар. Ако и преди е бил убеден в това, защо досега не е осъществил плана и не е освободил от империалистическия гнет пролетариата на Западна Европа? Напоследък в международната обстановка не е настъпила съществена промяна, която да потвърждава оценката на другаря Вишнаев. Нито той, нито другарят маршал са се срещали с американското ръководство. Те дори не са посещавали западни страни. Аз не съм съгласен с тяхното предложение. Да чуем мнението на другаря Риков.

Възрастният министър на външните работи беше силно пребледнял.

— Думите на другаря Вишнаев ми намирисват на хрушчовизъм! Така разсъждаваше Никита Сергеевич по време на карибската криза! Аз от трийсет години се занимавам с международни отношения. Нашите посланици докладват на мен, а не на другаря Вишнаев. Те до един са уверени, че в подобна ситуация американският президент ще нанесе термоядрен удар по Съветския съюз. На същото мнение са и абсолютно всички специалисти от министерството. Тук не става дума за жертване на определени градове. Ако ни оставят да завладеем Европа, те ще престанат да бъдат световна суперсила. Ще ни унищожат, преди да сме завзели територията на западноевропейските им съюзници.

— Бих искал да ви обърна внимание върху факта, че ако американците решат да нанесат удара, ние не сме в състояние да ги спрем — отново взе думата Рудин. — Нашите спътникови лазерни установки все още не са напълно ефективни. Някой ден те без съмнение ще могат да прихващат всички атакуващи ни ракети, но засега това не е по силите им. Последните анализи на нашите специалисти… специалисти, другарю Вишнаев, а не мечтатели, сочат, че ако англичаните и американците изстрелят всичките си ракети към нас, ще загинат около сто милиона съветски граждани, предимно руснаци. Ударът ще изпепели шейсет процента от европейската територия на СССР. Другарю Иваненко, вие познавате добре Запада, какво е вашето мнение по въпроса?

— За разлика от другарите Вишнаев и Керенски, аз получавам информация от стотици агенти, пръснати из целия свят. Съдейки по техните сведения, няма съмнение, че американците ще отвърнат на нашето нападение.

Рудин реши, че спарингът вече е приключил и е дошло време за истинския двубой.

— Казано накратко — рече той, — ако преговаряме с американците за пшеницата и приемем техните искания, ще се върнем в развитието си с пет години. Ако оставим народа да гладува, ще се върнем вероятно с десетина години. Ако започнем война в Европа, рискуваме да бъдем унищожени и да се върнем назад с двайсет до четиридесет години. Не съм теоретик като другаря Вишнаев, но си спомням една максима на Ленин: „Трябва да се стремим към победата на марксизма по всяко време и с всякакви средства, но вече завоюваните позиции не бива да подлагаме на необмислени рискове.“ Мисля, че този план е необмислено рискован. Затова предлагам…

— Предлагам да гладуваме — тихо каза Вишнаев.

„Така значи! — помисли си Рудин. — Решил е първо да спечели този рунд, а после да постави въпроса за вот на недоверие към мен!“ Фракционната борба вече бе започнала. Генералният секретар добре разбираше, че това е битка на живот и на смърт. Ако я загубеше, нямаше да му бъде предоставена възможността да се оттегли тихо, запазвайки си всички привилегии като Микоян. Много вероятно бе да получи куршум в тила. Но Рудин запази спокойствие. Той първо постави на гласуване собственото си предложение. Една по една ръцете започнаха да се вдигат.

Риков, Иваненко и Петров подкрепиха генералния секретар. В другия край на масата се почувства колебание. Кого ли бе привлякъл на своя страна Вишнаев? Какво ли им бе обещал?

Степанов и Шушкин вдигнаха ръце. Последен бавно гласува грузинецът Чавадзе. Рудин постави на гласуване предложението за война.

Вишнаев и Керенски естествено бяха „за“. Към тях се присъедини и секретарят на ЦК по селското стопанство Комаров. „Мръсник! — помисли си Рудин. — Ти забърка цялата тази каша!“ Вишнаев навярно го бе убедил, че няма какво да губи, защото Рудин и без друго ще го свали от поста му. „Грешиш, приятелче, няма да ти се размине с уволнение. Ще ти отрежа главичката!“ — рече си генералният секретар, като запази лицето си безизразно. Петрянов вдигна ръка. „Обещали са му министър-председателското място“ — продължи да предполага наум Рудин.

Латвиецът и таджикът също гласуваха за война. Мохамед добре знаеше, че след една ядрена война азиатците ще владеят руините, останали от света. Витаутас навярно бе подкупен.

— По шест гласа за всяко от предложенията. Плюс моят глас за преговори с американците — тихо заключи Рудин.

„За малко да загубя! Предимството ми е съвсем нищожно!“ — помисли си той.

Когато заседанието приключи, вече се свечеряваше. Всички осъзнаваха, че фракционната битка ще продължи, докато едната от страните не спечели. Вече никой не можеше да остане неутрален.

 

 

Едва на петия ден от екскурзията из Украйна групата пристигна в Лвов, където бе настанена в хотела на „Интурист“. До този момент Дрейк съвестно бе обикалял всички забележителности, които програмата предвиждаше да бъдат посетени, но този път се извини, че има главоболие и остана в хотелската си стая. Щом групата потегли с автобус към църквата „Св. Никола“, той се преоблече и се измъкна тихомълком от хотела.

Камински му бе казал с какви дрехи няма да прави впечатление сред местните хора: сандали, обути върху чорапи, безлични сиви панталони и евтина риза с къс ръкав. С карта на Лвов в ръка, Дрейк се отправи към бедното работническо предградие Левандивка. Той очакваше двамата дисиденти да го посрещнат с пълно недоверие. В това нямаше нищо странно, като се имаше предвид какво бяха преживели. Дрейк си припомни разказа на Камински.

На двайсет и девети септември 1966 година в селото Бабий Яр, където фашистите избили през 1941–42 година петдесет хиляди евреи, известният украински поет Иван Дзюба произнесъл реч, която била забележителна не само защото прозвучала от устата на чистокръвен украинец. Антисемитизмът винаги е съществувал в Украйна. Управниците на тази страна — царете, сталинистите, фашистите, после отново сталинистите и техните приемници — всячески са насърчавали у населението отрицателно отношение към евреите.

Дългата реч на Дзюба започнала като възпоминание за жертвите на фашизма, загинали в Бабий Яр. Но постепенно в нея започнали да се появяват нотки на осъждане на всички видове потисничество над човешкия дух.

„Трябва да съдим за всяко общество не по техническите му достижения, а по това как то се отнася към човешкото достойнство, как зачита общочовешките ценности“ — казал той.

По това време чекистите, внедрени сред събралото се мнозинство, вече усетили, че ораторът не говори за хитлеристка Германия, а има предвид Съветския съюз. Скоро след като слязъл от трибуната, Дзюба бил арестуван.

Отвели го в подземието на близките казарми на КГБ. Там с помощта на двама яки биячи го разпитал специално изпратеният от Москва млад и перспективен полковник от Второ главно управление. Името му било Юрий Иваненко.

Сред тълпата слушатели в Бабий Яр били и две десетгодишни момчета, доведени на възпоменателния митинг от бащите си. Тогава те не се познавали. Чак след шест години съдбата ги срещнала на един строителен обект и момчетата станали близки приятели.

Единият се казвал Лев Мишкин, а другият — Давид Лазарев.

Органите забелязали присъствието на бащите им на митинга и когато след няколко години те поискали разрешение да се изселят в Израел, властите ги обвинили в антисъветска дейност и ги хвърлили за дълги години в лагери.

На семействата им били отнети жилищата, а на синовете им — възможността да получат висше образование. Въпреки високата си интелигентност момчетата били обречени да си вадят хляба с кирка и лопата. Сега и двамата вече бяха двайсет и шест годишни. Тях търсеше Дрейк из прашните улички на Левандивка.

На втория адрес той намери Давид Лазарев, който го посрещна с подозрение. Но в крайна сметка евреинът се съгласи да повика приятеля си, тъй като англичанинът и без друго знаеше името му.

Същата вечер Дрейк се запозна и с Лев Мишкин. Двамата дисиденти проявяваха към чужденеца открито недоверие, граничещо с враждебност. Той им разказа цялата история с бягството на Камински. Говори им и за себе си. Единственото доказателство, което можеше да им покаже, беше една снимка. В болницата на Трабзон Дрейк бе помолил една сестра да го снима заедно с Камински. На фотографията по чудо оцелелият украинец държеше турски вестник, отпечатан същия ден. Преди да се качи на самолета за Украйна, Дрейк беше застлал с този брой дъното на куфара си и също го показа на Мишкин и Лазарев.

— Вижте какво — каза им той най-накрая. — Ако КГБ е заловило Мирослав и той е издал имената ви, ако аз съм от КГБ, защо ще ви моля за помощ?

Двамата евреи склониха да обмислят до сутринта предложението на англичанина. Дрейк не подозираше, че най-голямата мечта в живота им съвпадаше с неговите планове. И тримата искаха да нанесат силен удар право по кремълската върхушка. Но без помощ отвън това бе невъзможно и преди да се появи Дрейк, Мишкин и Лазарев почти се бяха отказали.

Шансът да се сдобият със съюзник в чужбина ги накара късно през нощта да си стиснат ръцете и да приемат решение да се доверят на англо-украинеца. Втората среща се състоя следобеда на другия ден. Дрейк отново пропусна поредния тур из града. За по-сигурно тримата тръгнаха по широките кални улици в края на града и тихо разговаряха на украински. Мишкин и Лазарев споделиха с Дрейк желанието си да нанесат смъртоносен удар по някой от московските големци.

— Въпросът е по кого? — рече Дрейк.

Лазарев, който бе по-мълчалив и очевидно бе ръководещата личност в двойката, отговори:

— Иваненко — каза той. — Най-омразният човек за всички украинци.

— Какво да му направим? — попита Дрейк.

— Да го убием.

Дрейк спря и изгледа изпитателно младия мъж.

— Няма да успеем да се доберем достатъчно близо до него — заключи той най-сетне.

— Миналата година работих на един обект тук в Лвов — заразказва Лазарев. — Боядисвахме апартамента на някакъв партиец от голямото добро утро. На семейството гостуваше една дребничка старица. След като си замина, жената на голямата клечка ни каза коя е бабичката. Няколко дена след това видях в пощенската им кутия писмо, изпратено от старицата. На гърба му беше написан адресът й.

— И коя е тя?

— Майка му.

Дрейк се замисли над тази информация.

— Трудно е да повярваш, че хора като него също са ги раждали майки — каза той. — Трябва дълго да наблюдавате жилището й, докато той я посети.

Лазарев поклати глава отрицателно.

— Тя ще ни послужи за примамка — рече той и обясни замисъла си.

Дрейк се впечатли от мащаба на плана.

Преди да дойде в Украйна, той си бе представял в най-различни варианти удара, който искаше да нанесе по Кремъл, но никога не бе помислял да ликвидира шефа на КГБ. Убийството на такъв човек щеше да засегне върха на властта и да нашари с тънки като паяжини пукнатини всичките й структури.

— Може и да успеем — каза той след малко.

„Ако Иваненко бъде убит, Москва веднага ще потули случая. Но ако изтече информация, въздействието върху хората, особено в Украйна, ще бъде огромно“ — помисли си Дрейк.

— Убийството може да подтикне населението към масови вълнения — добави той.

Лазарев кимна. Явно двамата с приятеля му Мишкин добре бяха обмислили плана.

— Да — съгласи се евреинът.

— Какво ще ви е нужно, за да осъществите замисъла? — попита го Дрейк.

Лазарев му каза.

— Всичко това мога да осигуря на Запад — рече англо-украинецът, — но как да го внесем в Украйна?

— През Одеса — намеси се в разговора Мишкин. — Аз съм работил там в доковете. Пристанищните власти и митничарите са напълно корумпирани. Черноборсаджийството процъфтява. Всички моряци от Запада внасят дънки и турски кожени якета за продан. Там можем да се срещнем с теб. Одеса е украински град и за да стигнем до него, няма да ни е необходимо специално разрешение от властите.

Преди да се разделят, тримата обсъдиха всички детайли на плана.

Дрейк ще осигури необходимото оборудване и ще пристигне в Одеса с кораб. Ще предизвести Мишкин и Лазарев за пристигането си в писмо с невинен текст, пуснато на територията на СССР. Решиха мястото на срещата в Одеса да е едно кафене, което Мишкин помнеше от юношеските си години, когато бе работил в този пристанищен град.

— Има още две неща, за които трябва да се разберем — каза Дрейк. — Когато осъществим плана изключително важно е това да се разчуе из целия свят. Гласността е почти толкова важна, колкото и самото убийство. Вие лично трябва да съобщите на световната общественост за извършената акция. Единствено вие ще знаете подробностите, които ще убедят света, че говорите истината. Но това означава че ще трябва да избягате на Запад.

— Разбира се — съгласи се Лазарев. — И двамата се опитахме да емигрираме в Израел, но властите не ни разрешиха, също както на бащите ни. Този път ще се махнем оттук. Със или без разрешение. Щом изпълним плана, трябва да се доберем до Израел. Само там ще бъдем в безопасност. Когато стигнем израелска земя, ще кажем на света, какво сме сторили и ще дискредитираме онези копелета от Кремъл и от КГБ в очите на собствения им народ.

— Освен това, ако бягството ви се провали, ще трябва да ми изпратите пощенска картичка с кодиран текст, за да разглася аз за успеха на акцията.

Разбраха се в случай, че Мишкин и Лазарев са възпрепятствани, някой от двамата да изпрати такава картичка от Лвов до една лондонска поща „до поискване“.

Дрейк запамети всички подробности и се присъедини към туристическата си група.

Два дена по-късно той вече бе в Лондон.

Първото нещо, което стори след пристигането си, бе да си купи справочник за ръчно огнестрелно оръжие. После изпрати телеграма на един приятел в Канада, най-добрия от подбраните от Дрейк емигранти, който споделяше изцяло неговата омраза към врага. Когато свърши тези две задачи, Дрейк се зае с подготовката на акцията за набиране на средства. Всъщност той просто възнамеряваше да обере една банка.

 

 

Ако тръгнете с кола по „Кутузовски проспект“ на югоизток и в края му завиете надясно по „Рубльовское шосе“, след двайсетина километра ще стигнете до малкото село Успенское — центъра на виладжийския район на Москва. Сред вековните борови гори в околностите на Успенское са разположени селцата Усово и Жуковка, където се намират вилите на съветския елит. На другия бряг на Москва река, точно срещу Успенское, има плаж, който през лятото посещават недотам привилегированите, но все пак заможни (щом притежават коли) жители на столицата.

Западните дипломати също ходят на този плаж. Това е едно от малкото места, където те свободно могат да общуват с обикновените московчани. Дори КГБ охлабва обичайното си проследяване на дипломатите през горещите летни недели.

На единадесети юли 1982 година, в неделя, Адам Мънроу дойде на плажа заедно с група служители на посолството. Сред тях имаше женени двойки, ергени като него и млади неомъжени секретарки. Към три часа цялата компания остави плажните си кърпи и кошниците със сандвичи в сянката на дърветата и се втурна да се къпе в реката. Когато се върна, Мънроу вдигна от тревата свитата си на руло хавлиена кърпа, за да се избърше. От нея изпадна някакво листче.

Той го вдигна и видя, че това е малко картонче. От едната му страна бе напечатан на руски следният текст: „На три километра северно оттук в гората има полуразрушен параклис. Елате там след трийсет минути. Трябва да се срещнем. Моля. Важно е!“

Докато палеше усмихнат цигарата на една развеселена секретарка, която бе дотърчала при него да му поиска огънче, Мънроу обмисляше внимателно вероятностите. Кой може да е авторът на посланието? Дисидент, който иска да му предаде някакъв самиздат? Само това не! Религиозна група, която иска да получи политическо убежище в посолството? През 1976 г. американците си имаха доста неприятности при подобен случай. Ами ако бележката е капан, поставен от КГБ, с цел да бъде разкрит Мънроу като разузнавач? Всичко е възможно. Един обикновен служител на търговската секция на посолството никога не би приел покана, отправена по този начин от някой, който явно е следил от гората групата англичани и е издебнал подходящия момент, за да сложи картончето в кърпата. Но все пак почеркът не бе на КГБ. Съветското контраразузнаване би подставило на Мънроу човек със секретна информация в ръка и би нагласило срещата в града, за да може добре да фотографира предаването на информацията.

Мънроу набързо се облече. Още не бе решил какво да прави. Докато си слагаше обувките, стигна до извода, че ако това е капан, той просто се разхожда из гората и не е получавал никаква бележка. Секретарката, която явно хранеше някакви надежди спрямо него, бе доста разочарована, когато той тръгна към гората сам. След като измина стотина метра, Адам спря, извади запалката си, изгори картончето и разтри с ток пепелта из боровите иглички.

По слънцето се ориентира къде е север. След десет минути се изкачи на един хълм и забеляза на около два километра подобния на луковица покрив на параклиса. После пак навлезе в гората и се запъти към него.

Из Подмосковието са пръснати десетки такива параклисчета, които отдавна са занемарени и запустели. Параклисът, към който вървеше Мънроу, бе кацнал в центъра на малка поляна сред гората. Англичанинът се спря в края на полянката и огледа обстановката. Наоколо не се виждаше никой. Предпазливо тръгна към къщурката. Когато стигна на няколко метра от закованата врата, той видя човека, застанал в сянката на сводестия вход. Мънроу се спря и няколко минути двамата се гледаха.

Всъщност нямаше какво да си кажат. Затова той само произнесе името й:

— Валентина!

Тя излезе от сянката и му отговори:

— Адам!

„Оттогава минаха двайсет и една година — смая се той. — Тя сигурно е към четиридесетте!“

Валентина изглеждаше на не повече от трийсет. Чернокоса, висока, красива и тъжна.

Приседнаха на един от катурнатите надгробни камъни и тихо заговориха за миналото. Тя му разказа, че няколко месеца след раздялата им се върнала в Москва, където продължила да работи като стенографка в партийния апарат. На двайсет и три годишна възраст се омъжила за млад и перспективен армейски офицер. След седемгодишен брак им се родило дете и тримата били много щастливи. Кариерата на съпруга й вървяла добре, защото той имал влиятелен чичо, заемащ висок пост в Съветската армия.

Преди пет години мъжът й, издигнал се вече до чин полковник, загинал при катастрофа с хеликоптер, докато наблюдавал разположението на китайските войски покрай река Усури. За да се разсее от мъката си, Валентина отново започнала работа. Чичото на нейния съпруг й осигурил добра престижна служба съпътствана от всички привилегии на партийната върхушка: хубав апартамент, кола, специална доставка на хранителни продукти.

Преди две години след грижливо проучване тя била назначена в малката група избрани стенографи към секретариата на ЦК и Политбюро.

Мънроу пое дълбоко дъх. Това наистина беше много важна длъжност. На нея издигаха само най-доверени хора.

— Кой е чичото на починалия ти съпруг? — попита я той.

— Керенски — тихо му отвърна тя.

— Маршал Керенски?!

Валентина кимна. Мънроу бавно издиша. „Керенски — ултра ястребът!“ — помисли си той. Когато отново я погледна, очите й бяха влажни. Тя запримига, мъчейки се да сдържи сълзите си. Мънроу инстинктивно я прегърна и тя облегна глава на рамото му. Той усети мириса на косата й, това омайно ухание, което преди две десетилетия го бе докарало да потръпва от възбуда.

— Какво има? — попита я нежно.

— О, Адам, толкова съм нещастна!

— Защо, за Бога? Имаш всичко, което може да ти даде това общество.

Тя бавно поклати глава и се измъкна от прегръдката му. Избягваше да го гледа в очите. Погледът й се рееше някъде над дърветата.

— Адам, цял живот съм вярвала в социализма. От малка съм възпитана така. Дори когато бяхме любовници с теб, аз вярвах в правотата на комунистическите идеи. Западният свят имаше всичко, а ние изтърпяхме доста лишения, но аз продължавах да вярвам. Вярвах, че при комунизма светът ще стане по-добър, без експлоатация, без алчност и без война. Тази вяра бе по-важна за мен от нашата любов, от съпруга ми и дори от момчето ми, което вече е на десет години. Предаността ми към идеите на комунизма се равняваше единствено на моята обич към Русия.

Мънроу познаваше патриотизма на руснаците. Това силно чувство ги правеше способни да понасят сурови лишения. За родината си руснаците са готови да жертват всичко. Управниците от Кремъл се възползват от тази благородна черта на народа си и го манипулират, като го карат да им се подчинява безпрекословно в името на Русия.

— И какво се случи? — кротко я попита Мънроу.

— Те ме предадоха. Предадоха родината, народа и идеите ми!

— Кои „те“?

Валентина нервно закърши пръсти.

— Партийните шефове, Политбюро! — изсъска с омраза Валентина.

На два пъти през живота си Мънроу бе ставал свидетел на това как хора, разочаровани от обекта на своята силна вяра, превръщат страстната си любов във фанатична омраза.

— Аз ги обожавах, Адам. Уважавах ги. От две години съм съвсем близо до тях. Живея в тяхната сянка, наблюдавам ги, за всеки празник получавам от тях подаръци, слушам ги как говорят за обикновените хора, които презират… Те са покварени, Адам. Корумпирани и жестоки… Всичко, до което се докоснат, се превръща в пепел.

Мънроу прехвърли единия си крак през надгробния камък, обърна се с лице към нея и я прегърна. Валентина безмълвно се разплака.

— Не мога повече да живея така, Адам! Не мога! — прошепна тя, заровила лице в рамото му.

— Искаш ли да се опитам да те измъкна оттук, скъпа?

Той знаеше, че това би му струвало кариерата, но този път нямаше намерение да изпусне своята любима. Заслужаваше си да направи тази жертва. Беше готов да стори всичко за Валентина.

Тя се отдръпна от него. Лицето й беше обляно в сълзи.

— Не мога да напусна Съветския съюз. Трябва да мисля за Саша.

Мънроу я притисна отново към себе си. Мозъкът му трескаво работеше.

— Как разбра, че съм в Москва? — предпазливо я запита той.

Тя не се учуди на въпроса му. Той й се стори съвсем логичен.

— Преди месец един колега от службата ме заведе на балет — започна да му обяснява Валентина, подсмърчайки. — Местата ни бяха в една ложа. През първото действие не бях сигурна, че това наистина си ти. Но когато дойде антракта и запалиха осветлението, се убедих, че виждам теб. Не можех да остана нито миг повече в театъра. Извиних се, че имам силно главоболие, и си тръгнах.

Валентина избърса очите си. Беше се поуспокоила.

— Адам, ти женен ли си? — попита го тя.

— Много години след като се върнах от Берлин се ожених, но бракът ни не вървеше и се разведохме.

Бившата му любовница се усмихна през сълзи.

— Доволна съм, че нямаш друга. Това сигурно звучи нелепо, нали?

Мънроу й върна усмивката.

— Не. Приятно ми е да го чуя. Ще мога ли да те виждам отсега нататък?

Усмивката й повяхна. Очите й станаха уплашени като на преследвано животно. Тя поклати глава отрицателно.

Буйната й черна коса се развя.

— Не много често, Адам. Имат ми доверие и са ме назначили на отговорна работа, но ако дойдеш в апартамента ми, това няма да остане незабелязано. Същото се отнася и за твоето жилище. Знаеш, че следят всички западни дипломати. В хотел не можем да отидем по същата причина.

— Валентина, ти устрои тази среща, ти прояви инициатива. Искаше да ме видиш само за да си припомним миналото ли? Не си доволна от живота си тук, мразиш хората, за които работиш… но пък заради Саша не можеш да избягаш. Какво искаш, тогава?

Тя се замисли. После заговори със съвсем спокоен глас:

— Адам, искам да се опитам да ги спра. Сега осъзнавам, че от доста време тази идея е зреела в мен, но когато те видях в Болшой театър, си спомних колко свободни бяхме в Берлин. После дълго мислих и реших… Адам, в посолството ви работи ли някой от разузнаването?

Мънроу се смая. Досега само на два пъти му се беше случвало да му се предлагат агенти. Един дипломат от съветското посолство в Мексико сити и един чех във Виена. Мотивите на дипломата бяха сходни с тези на Валентина: разочарование от системата, прераснало в омраза. Другият кандидат за агент беше обиден, че не са го повишили в службата му. С първия се работеше доста по-трудно.

— Навярно — бавно й отговори той.

Валентина зарови в своята чанта, която бе оставила до краката си върху килима от борови иглички. След като веднъж бе взела решение, явно искаше да доведе предателството си докрай. Извади от чантата дебел плик.

— Дай му това, Адам. Обещай ми, че няма да му кажеш откъде го имаш. Ужасно се страхувам. Не мога да се доверя никому, освен на теб.

— Обещавам — увери я той. — Но настоявам да те видя отново. Не искам пак да минеш през отвора в стената и да изчезнеш завинаги!

— Няма да направя това, но не ме търси в моя апартамент! Живея в специална кооперация за началници. На входа пази милиционер. Не се опитвай да ме търсиш по телефона. Разговорите се подслушват. Не желая да се срещам с никой друг от вашето посолство, дори той да е тукашният шеф на вашето разузнаване. Ще се виждам само с теб.

— Съгласен съм — отвърна й Мънроу. — Но кога ще се срещнем пак?

Тя се замисли за момент.

— Много трудно ще се измъкна. Грижите за Саша изцяло запълват свободното ми време. Но имам собствена кола и съм забелязала, че не ме следят. Утре заминавам за две седмици в командировка. Можем да се срещнем тук точно след четири седмици, пак в неделя.

Валентина си погледна часовника.

— Трябва да вървя, Адам. Дошла съм на гости на една дача, която се намира на няколко километра оттук. Сигурно домакините вече се чудят къде съм.

Той я целуна по устните. Те бяха сладки както едно време. Тя стана и тръгна през поляната. Когато стигна до дърветата, гласът на Мънроу я спря:

— Валентина, какво е това? — викна й той и вдигна плика.

Тя се обърна.

— Работата ми се състои в това, да правя машинописни преписи от магнетофонните записи на заседанията на Политбюро. По един екземпляр за всеки член на Политбюро. Подготвям и резюмета за кандидат-членовете. Това е копие от оригиналния запис на заседанието, състояло се на десети юни — каза Валентина и изчезна сред дърветата.

Мънроу седна на надгробния камък и заби поглед в плика.

— Господи! — възкликна той.