Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Alternative, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Превод: Яна Михайлова, Борис Мисирков, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

История

  1. — Добавяне

2.

Същия предиобед или, казано по-точно, на десети юни, минути преди единайсет часа тъкмо когато Адам Мънроу сменяше линиите на метрото на спирката „Площадь революции“, на четиридесет метра над главата му премина кортеж от десетина дълги черни лимузини „ЗИЛ“, които след минути влязоха в Кремъл през Боровицката порта. Политбюро се събираше на заседание, което щеше да промени хода на историята.

Кремъл представлява триъгълна крепост. В северния й край се извисява Собакинската кула. Стените на Кремъл са дебели петнайсет метра и окичени с осемнайсет по-малки кули. Във вътрешността на триъгълника се влиза през четири порти.

Южната част на двора е достъпна за туристи. Там послушните посетители разглеждат с възхищение красивите църкви, зали и царски дворци. През средата на триъгълното пространство минава чакълеста полоса, охранявана от войници. На туристите не е позволено да минават отвъд нея. Но кавалкадата от ръчно изработени лимузини прекоси тази линия и се понесе към трите сгради в северната част на Кремъл.

Най-малката от тях е Кремълският театър. Полускрита зад него е сградата на Министерския съвет, който представлява правителство дотолкова, доколкото е съставен от министри. Истинското правителство на Съветския съюз е Политбюро, малката група от властници, стояща начело на Централния комитет на КПСС. Третата сграда е по-голяма от другите две. Тя се разпростира покрай западната фасада на Кремъл. Почти е долепена до вътрешната страна на онази част от стената, под която се шири Александровската градина. Сградата представлява дълъг правоъгълник, който на юг стига до Арсенала, старинната оръжейна палата, превърната в музей. Въпреки че Арсеналът е практически част от въпросната сграда, през него не може да се влезе в помещенията й. За да се стигне да нея, трябва да се мине отвън, през една порта от ковано желязо, разположена между Министерския съвет и Арсенала. Черните лимузини минаха през тази порта и спряха пред входа на обвитата в тайнственост сграда.

Тя се състоеше от две успоредни тесни крила високи четири етажа и разделени от вътрешно правоъгълно дворче. На третия етаж в източното крило е залата, в която всеки четвъртък сутрин Политбюро се събира на съвещание, за да решава съдбините на двеста и петдесетте милиона съветски граждани и на още десетки милиони хора, които се залъгват, че живеят извън пределите на Руската империя.

Независимо от официалната теория, че Русия е само една от петнайсетте съветски републики, Съветският съюз е империя. Руските царе, предишните и сегашните, са владели и продължават да владеят и да управляват с твърда ръка останалите четиринайсет републики. Трите лоста, с които Русия налага своята власт, са: Червената армия; КГБ, който наброява сто хиляди служители, триста хиляди войскови части и шестстотин хиляди доносници; и партийния апарат, управляван от ЦК, който командва и следи партийните кадри винаги и навсякъде, от Арктика до границата с Иран, от Полша до Японско море.

Залата, в която се съвещават членовете на Политбюро, не е голяма — около петнайсет на седем метра, но в нея е съсредоточена невероятна власт. Обзаведена е в тежкия масивен стил, предпочитан от партийните величия. В средата й има голяма Т-образна маса, покрита със зелено сукно.

Беше десети юни 1982 година. Този път присъстващите не бяха получили предварително дневния ред на съвещанието. Всички усещаха, че нещо страшно витае във въздуха и че някаква опасност ги е събрала около масата.

На обичайното си място, в челото на масата, седеше шефът им Максим Рудин. Освен формалната длъжност на президент на СССР той беше и генерален секретар на КПСС, председател на ЦК и на Политбюро.

Седемдесет и две годишният държавник беше едър мъж с набръчкано строго лице, в което се четеше коварство и лукавост. Ако не притежаваше тези две качества, той нямаше да заема стола, на който бяха седели последователно Сталин, Маленков и Брежнев. От двете му страни имаше по двама сътрудници от личния му секретариат, хора, предани му до смърт. Зад гърба му в единия от ъглите на залата зад малка масичка седяха две стенографки, които записваха всичко казано от участниците в съвещанието. В другия ъгъл двама мъже обслужваха магнетофон, който за всеки случай дублираше стенографските бележки.

Останалите дванайсет члена на Политбюро се бяха подредили по шестима от двете страни на дългата маса. На отсрещния й край, с лице към Рудин, бе поставен един празен стол. Членовете на Политбюро се огледаха взаимно дали някой от тях не отсъства, защото този стол бе за обречените. На него сядаха само хора, които за последен път се появяват в тази зала. Те смирено изслушваха обвиненията на бившите си съратници и поемаха пътя на забвението, а понякога и биваха изправяни до Черната стена на Лубянка. По традиция обреченият бе държан в неведение за предстоящото му сваляне от власт и чак когато влезеше в залата, виждаше, че всички останали столове освен наказателния са заети. Тогава разбираше, че е изпаднал в немилост. Но тази сутрин столът беше празен, а всички членове на Политбюро присъстваха.

Рудин се облегна назад и огледа дванайсетте мъже през присвитите си от дима на папиросата очи. Той предпочиташе старовремските папироси с кух картонен мундщук вместо филтър. Рудин беше обучил помощниците да му ги подават една след друга, а на лекарите си бе заповядал да си затварят устата.

От лявата страна на масата най-близо до генералния секретар седеше Василий Петров, четиридесет и шест годишно протеже на Рудин, което заемаше важния пост „секретар на ЦК на КПСС по организационните въпроси“. Рудин знаеше, че може да разчита на подкрепата на Петров в това, което предстоеше. До Петров седеше възрастният външен министър Дмитрий Риков, който също щеше да вземе страната на Рудин, тъй като нямаше друг избор. До него беше Юрий Иваненко, слаб петдесет и три годишен мъж със свирепи черти на лицето. Той силно се различаваше от останалите присъстващи по елегантния си костюм, ушит в Лондон. Сякаш с това искаше нарочно да подразни своите колеги, които мразеха всяка проява на западно влияние. Рудин лично бе издигнал Иваненко на длъжността началник на КГБ и знаеше, че шефът на комитета ще го подкрепи, защото единствено някой от хората, настроени срещу Иваненко, би могъл да се противопостави на Рудин.

От отсрещната страна на масата бе седнал Ефрем Вишнаев. Той също бе млад за член на Политбюро, но такива бяха повечето нови членове, избрани след смъртта на Брежнев. Петдесет и пет годишният Вишнаев бе идеологът на партията. Той бе аскетичен, страстно мразеше дисидентите, радтелстваше за запазване на чистотата на марксистките идеи и бе обладан от патологична ненавист към капиталистическия Запад. Рудин бе сигурен, че именно той щеше да му се противопостави най-ревностно. До Вишнаев седеше маршал Николай Керенски, шейсет и три годишният министър на отбраната на Съветския съюз. В предстоящия спор той щеше да се подчини единствено на интересите на Червената армия.

Освен Рудин и Иваненко, който с нищо не издаваше чувствата си, за предмета на съвещанието знаеше само Комаров, секретарят на ЦК по селското стопанство. Той беше пребледнял от вълнение.

Рудин кимна на един от преторианската гвардия на Кремъл, който стоеше на пост до вратата. Телохранителят пусна в заличката разтреперания човечец, който чакаше отвън.

— Другари, искам да ви представя академик Иван Иванович Яковлев — изръмжа генералният секретар, когато прегърбеният от притеснение учен стигна до масата и зачака смирено, стиснал в потни длани своя доклад. — Другарят Яковлев е нашият най-изтъкнат специалист по агрономия и по зърнени култури. Той ще представи на вашето внимание един доклад. Имате думата, другарю академик.

Рудин се бе запознал с доклада още преди няколко дена и сега впери поглед в тавана. Иваненко с отмерени движения си запали американска цигара. Комаров си избърса потта от челото и заразглежда съсредоточено китките си. Академикът се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Другари — започна той.

Никой от присъстващите не възрази, че не му е никакъв другар. Яковлев въздъхна тежко, заби поглед в листата пред себе си и продължи:

— Въз основа на данните, получени миналата година от нашите метеорологически спътници, специалистите прогнозираха, че зимата ще е необичайно влажна и пролетните дъждове ще започнат доста рано. В Министерството на земеделието взехме решение профилактично да обработим зърното за пролетния посев с препарат против фунгоидните болести, за чието развитие способства влажната почва. В миналото многократно ни се е налагало да вземаме такива мерки. За целта подбрахме препарат на органично-живачна основа, който има двойно действие и в комбинация с „Линдан“ — пестицид против насекоми и птици, предотвратява фунгоидните инфекции. В Академията на Науките и в колегиума на министерството стигнахме единодушно до заключението, че тъй като зимните посеви сериозно пострадаха от мразовитото време, ще трябва да получим от втората реколта сто и четиридесет милиона тона. И така решихме, че е необходимо напролет да посеем шест милиона и двеста и петдесет хиляди тона зърно.

Очите на всички присъстващи бяха приковани върху академика. Членовете на Политбюро усещаха задаващата се заплаха. Само Комаров, секретарят по селското стопанство, бе забил поглед в масата. Неколцина от колегите му го погледнаха крадешком. Надушваха кръв.

Академикът преглътна и продължи:

— Един тон зърно се обработва с трийсет грама от органично-живачния химикал. За цялото количество зърно ни бяха необходими триста и петдесет тона от препарата. Разполагахме на склад само със седемдесет тона от него и веднага наредихме на завода в Куйбишев да произведе още двеста и петдесет тона.

— Само един завод в страната ли може да я произвежда?

— Да, другарю Петров. Въпросното съединение се използва в малки количества и мощностите на Куйбишевския завод напълно задоволяват нуждите на нашето селско стопанство в това отношение. Химическият комбинат в Куйбишев е един от най-големите производители на инсектициди и на изкуствени торове в СССР. Той е способен за по-малко от четиридесет часа да произведе двеста и осемдесет тона от препарата.

— А качественият контрол? — попита един от членовете на Политбюро, който бе роден и израсъл на село и разбираше от тези работи.

Академикът пак преглътна като риба на сухо. Искаше му се да не го мъчат повече, а час по-скоро да го изпратят на спокойствие в Сибир.

— Получило се е невероятно съвпадение на фатални обстоятелства — призна той. — Докато комбинатът бил в ремонт, химикът, началник на отдела по анализ и качествен контрол, си взел отпуска и заминал в Сочи. Изпратили му телеграма да се връща веднага, но тъй като летището в Куйбишев било затворено поради мъгла, наложило му се да пътува с влак. Когато пристигнал, препаратът вече бил произведен.

— Не са ли взели проби за анализ? — попита Петров.

Академикът съвсем се сниши и стана бял като платно.

— Химикът настоявал да провери качеството на цялото количество. Функционерът от Москва пък искал незабавно да изпрати препарата в станциите за химическа обработка на зърното. Скарали се, но в края на краищата стигнали до компромис. Химикът искал да вземе проби от всеки десети чувал, общо от двайсет и осем. Партийният работник му разрешил да анализира съдържанието само на един чувал. Точно тогава станала третата грешка. Чувалите с новата продукция били складирани заедно със седемдесетте тона изправен препарат. Склададжията взел една от старите торби и я отнесъл в лабораторията. Изследванията показали, че препаратът е годен за използване и цялото количество било разпратено по страната.

Академикът завърши доклада си. Нямаше какво повече да каже. Излишно бе да започне да обяснява как една техническа неизправност, погрешното решение на двама притиснати от обстоятелствата изнервени мъже и безотговорността на един склададжия — всичките, събрани заедно, са довели до катастрофални последствия за Съветския съюз. Не беше негова работа да прави подобни изводи. Тишината в залата бе убийствена.

Наруши я студеният ясен глас на Вишнаев:

— Какво ще предизвика прекомерното количество „Линдан“? — попита той.

— От предпазващи, функциите му се превръщат в унищожаващи. Той натравя семената. Пшеницата пониква рехава, хилава, кафеникава и не дава зърно.

— Каква част от пролетните насаждения е засегната? — продължи разпита Вишнаев.

— Около четири пети, другарю Вишнаев. Зърното, обработено със седемдесетте тона препарат от държавния резерв, дава здрава реколта. Всичко останало е погубено.

— Значи отровеното зърно е било смесено със здравото и после засято, така ли?

— Да, другарю Вишнаев.

Две минути по-късно разрешиха на академика да си върви и да се оттегли от активна дейност, забравен от всички. Вишнаев се обърна към Комаров:

— Струва ми се, че би трябвало да си в течение на тази история. Какво направи с младото функционерче, забъркало тази каша?

— Държим го при нас — намеси се Иваненко. — Прибрахме и химика, напуснал своя трудов пост, както и склададжията, който е човек с изключително ниска интелигентност. Инженерите по поддръжката, които също арестувахме, твърдят, че са изискали и са получили писмена заповед да прекратят профилактичния ремонт.

— А партийният работник проговори ли?

В съзнанието на Иваненко за миг изникна образът на съкрушения човек в килията в подземието на Лубянка.

— Не можеш да му затвориш устата — отговори той.

— Саботьор ли е? Агент на империалистите ли е?

— Не — отвърна му Иваненко и въздъхна. — Просто е идиот. Амбициозен апаратчик, който се е престарал. Повярвайте ми. Сигурен съм в това. В черепа на този човек за нас няма тайни. Имаме си начини…

— Един последен въпрос. Само за да уточним размера на щетите. — Вишнаев отново се обърна към Комаров. — Вече ни е известно, че от зимните посеви ще получим половината от планираната реколта — тоест, вместо сто, петдесет милиона тона. Каква реколта ще приберем през октомври от пролетните посеви?

Комаров погледна Рудин, който му кимна едва забележимо.

— Планирахме да получим от пролетните посеви около сто и четиридесет милиона тона, а при сегашното положение не може да разчитаме на повече от петдесет милиона тона — тихо каза секретарят на ЦК, отговарящ за селското стопанство.

Всички присъстващи се умълчаха стъписани.

— Това означава, че общият недостиг ще възлезе на сто и петдесет милиона тона зърно — рече Петров. — С недостиг от петдесет, дори и от седемдесет милиона тона щяхме да се справим. И преди ни се е случвало да преодоляваме подобни трудности и да купуваме по-големи количества от чужбина. Но сега…

Рудин закри съвещанието:

— Изправени сме пред огромен проблем. Китайската и американската заплаха не са нищо в сравнение с него. Предлагам всички по отделно да помислим за това как да намерим изход от създалото се положение. От само себе си се разбира, че извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.

Когато тринайсетте члена на Политбюро и четиримата помощници станаха, Петров прошепна на непроницаемия Иваненко:

— Това не е никакъв недостиг, а си е направо глад!

Управниците на Съветския съюз се качиха в лимузините си. Още не можеха да асимилират факта, че този хилав академик току-що бе включил часовниковия механизъм на бомбата, която щеше да взриви една от двете световни суперсили.

 

 

Седмица по-късно Адам Мънроу седеше в Болшой театър и не мислеше за реколти, а за любов. Мислите му не бяха насочени към седящата до него, изпаднала във възторг секретарка от посолството, която настоятелно го бе помолила да я заведе на балет.

Мънроу не си падаше много по балета, въпреки че харесваше сценичната музика на някои по-известни композитори. Грациозните антреша и фуете или, както той ги наричаше, подскачането насам-натам не го впечатляваше особено. Когато започна второто действие на „Жизел“, той напълно потъна в спомени за Берлин.

Любовта им беше прекрасна. Човек можеше да се влюби така само веднъж през живота си. Той едва бе навършил двайсет и пет, а тя беше осемнайсетгодишна тъмнокоса чаровница. Заради естеството на работата й трябваше да запазят връзката си в тайна. Срещаха се скришом в тъмни улички. Той минаваше с колата, тя бързо се качваше и незабелязани от никого отиваха в малкия му апартамент в западната част на Шарлотенбург. Любеха се, приказваха си, тя му приготвяше вечеря, после пак се любеха.

Отначало тайнствеността придаваше някакво очарование на връзката им. Криеха се като женени хора, които мамят съпрузите си. Това правеше любовта им по-интересна и внасяше приятна тръпка в секса. Но дойде лятото на 1961 година. Горите около Берлин се раззелениха, цветята ухаеха, по плажовете на езерата бе пълно с народ. Постепенно криенето започна да им тежи. Адам й предложи да се оженят и тя почти прие. В крайна сметка можеше наистина да го сторят, но тогава се издигна Стената. Тя бе завършена на 14 август 1961 година, но още седмица преди това бе ясно какво ще се случи.

Тогава Валентина направи своя избор и двамата се любиха за последен път. Каза му, че не би могла да причини толкова страдания на родителите си, че не би понесла, ако заради нея баща й загуби работата си, а майка й — апартамента, за който бе чакала толкова дълго. Не би могла да съсипе бъдещето на своя брат и най-вече — не би се примирила с мисълта, че никога вече няма да види родината си.

И така Валентина си тръгна тъжна, самотна и много, много красива, а той я проследи с поглед как се промушва през последната недостроена част от Стената.

Повече никога не я видя и никому не спомена за нея. С типично шотландската си потайност той съхрани само за себе си спомена за своята голяма любов. Никой не разбра, че Адам е обичал и още обича едно рускинче на име Валентина, което работеше в началото на шейсетте като стенографка към съветската делегация на конференцията на четирите държави-победителки в Берлин. Адам Мънроу отлично съзнаваше, че в неговата професия това се смята за сериозно нарушение.

След раздялата с Валентина Берлин загуби за Мънроу своето очарование. След една година „Ройтер“ го премести в Париж, а две години по-късно Адам се бе върнал в централата на агенцията в Лондон и си клатеше краката, когато на вратата му почука един стар познат, който навремето бе работил в британската мисия, разположена в построения от Хитлер Олимпийски стадион. Човекът покани Мънроу на вечеря и там към тях се присъедини още един мъж. Когато стигнаха до кафето, познатият от Берлин се извини, че имал някаква работа и си тръгна. Непознатият се държеше приятелски, но не бе много словохотлив. Чак като изпиха по втора чаша коняк, той изплю камъчето:

— Някои мои колеги от фирмата ме помолиха да поискам от теб една малка услуга — каза той с обезоръжаваща стеснителност.

Тогава Мънроу за пръв път чу названието „фирмата“. По-късно щеше да усвои целия жаргон. В англоамериканското разузнавателно братство Сикрет Интелиджънс Сървис бе известна просто като „фирмата“. Разузнавачите наричаха служителите на контраразузнаването „колегите“. ЦРУ бе известно под названието „компанията“, а личният му състав бяха „братовчедите“. На площад „Дзержински“ № 2 в Москва бе централата на силите на „противника“. Тази сграда всички разузнавачи в Англия и САЩ наричаха „Центъра“. За тях държавите отвъд желязната завеса представляваха „блока“.

Въпросната вечеря се състоя в един лондонски ресторант през декември 1964 година. Впоследствие „молбата“ бе конкретизирана на среща, проведена в някакъв апартамент в Челси. Казаха на Мънроу, че става дума за „малка разходка до блока“. През пролетта на 1965 година Мънроу изпълни молбата, като я съчета с командировката си до Лайпциг, където трябваше да напише материал за панаира. Разходката се оказа доста трудничка.

Тръгна от Лайпциг навреме и зачака на мястото на срещата, близо до музея „Албертиниум“ в Дрезден. Офицерът от армията на ГДР, който носеше информация за разположението на съветските ракети из саксонските гори, закъсня половин час и Мънроу вече бе почти сигурен, че онези двама фолскполицаи го гледат с подозрение. Размяната на пакетите в храсталаците на близкия парк мина без проблеми. После Мънроу се качи в колата си и подкара към баварската граница. Струваше му се, че пакетът във вътрешния му джоб тежи колкото пет библии. Докато стигна до колата имаше чувството, че всички минувачи го гледат. В покрайнините на Дрезден един местен шофьор изхвърча от една пряка на главната и се вряза отстрани в калника на колата му. Мънроу още не бе успял да прехвърли пакета от джоба на блейзъра си в тайника зад задната седалка на колата.

Двата часа, прекарани в кварталното полицейско управление, бяха истинско изпитание за нервите. Мънроу всеки момент очакваше да чуе заповедта: „Господине, ако обичате, изпразнете джобовете си!“ Това, което притискаше до гърдите си бе достатъчно, за да му осигури двайсет и пет години принудителен труд в лагера „Потма“. Най-сетне го пуснаха да си върви. Но акумулаторът на колата му бе спаднал и се наложи четирима полицаи да я бутат, докато запали.

Предното й колело пищеше — лагерът бе почти разбит. Препоръчаха му да пренощува в Дрезден и да го даде на ремонт, но Мънроу отвърна, че визата му изтича в полунощ, което бе самата истина. Целия път до границата пропътува със скорост трийсет километра в час. Пищенето на колелото цепеше хладния нощен въздух. Стигна до граничния пропускателен пункт на реката Сале в дванайсет без десет. Когато мина на територията на Бавария, целият бе плувнал в пот.

Година по-късно напусна агенция „Ройтер“ и се яви на изпити за държавен служител, макар да не бе първа младост. Вече караше двайсет и деветата си година.

За всички министерски служби англичаните се явяват на общи изпити. Министерството на финансите има правото да вземе на работа проявилите се най-добре, което дава възможност на това ведомство да използва високообразовани кадри за съсипването на британската икономика. След него право на избор има външното министерство. Мънроу издържа изпитите с отличие и бе назначен във Форин Офис — обичайното прикритие на английските легални разузнавачи.

През следващите шестнайсет години той се специализира в икономическо разузнаване на Съветския съюз, въпреки че никога не бе посещавал тази страна. Мънроу бе изпращан на задгранична работа в Турция, в Австрия и в Мексико. През 1967 година, когато навърши трийсет и една, той се ожени. Но постепенно любовта започна да чезне от този брак и шест години по-късно без много шум той бе разтрогнат. Оттогава Мънроу бе имал няколко по-дълготрайни връзки, които бяха известни на кадровиците от „фирмата“, но не се ожени повторно.

Мънроу запази в тайна само една от любовните си връзки, но ако шефовете му разберяха за нея, незабавно щяха да го уволнят. Когато постъпваше в разузнаването, той написа подробна автобиография, след което бе надълго разпитван от един старши офицер.

Тази процедура се повтаряше всяка година с всички служители в Сикрет Интелиджънс Сървис. Един от неизбежните въпроси при тези проверки е дали служителят или служителката имат любовни отношения с лица от страни отвъд „желязната завеса“. В интерес на истината трябва да се отбележи, че въпросът включва не само гражданите на тези страни, а чуждите поданици изобщо.

Когато му зададоха този въпрос за първи път, нещо в Адам се разбунтува, както онзи път в Кипър. Той беше сигурен в предаността си на службата и знаеше, че не би се поддал на изнудване дори ако руснаците разберат за историята с Валентина, а те нямаше откъде да научат за нея. Ако все пак се стигнеше дотам, той щеше да си признае и да подаде оставка. Но не искаше кадровиците да ровят с мръсните си пръсти из личния му живот. „Не съм ничия собственост! Аз сам съм си господар!“ — каза си Мънроу и наруши правилата, като отговори на въпроса отрицателно. Веднъж излъгал, не можеше да се върне. През шестнайсетте години служба му се наложи три пъти да повтори лъжата. От това нищо не му се случи и той бе сигурен, че и за в бъдеще нищо няма да се случи. Любовната му връзка с Валентина отдавна бе погребана в спомените и никога нямаше да възкръсне.

Ако не беше толкова умислен, Мънроу щеше да забележи, че от една ложа някой го наблюдава. Преди да запалят светлините за антракта ложата се опразни.

 

 

Тринайсетте мъже, които на следващия ден се събраха около масата в кремълската зала, бяха напрегнати и притеснени. Предусещаха, че докладът на академика ще предизвика фракционна борба в Политбюро, каквато не е имало от времето на свалянето от власт на Хрушчов.

Както обикновено Рудин ги изгледа мрачно през дима на папиросата си. На обичайното си място от лявата страна на масата, най-близо до генералния секретар, бе седнал организационният секретар на ЦК Петров. До него седеше Иваненко от КГБ. Външният министър Риков нервно подреждаше листата пред себе си. Идеологът Вишнаев и министърът на отбраната Керенски мълчаха умислени. Рудин огледа останалите седмина, като пресмяташе на чия страна ще застанат, ако се стигне до спор.

От тях трима не бяха руснаци: Витаутас от Латвия, Чавадзе от Тбилиси и таджикът Мохамед. Присъствието тук на всеки един от тях бе своеобразен жест към неруските националности, но това не означаваше, че тримата не бяха заплатили висока цена за постовете си. Те бяха напълно русифицирани. Единият от тях бе бивш първи секретар на партията в своята република, другите двама бяха запазили тези функции и след избирането им за членове на Политбюро. И тримата бяха привеждали в действие репресивни програми, насочени срещу свои сънародници: дисиденти, националисти, поети, писатели и дори работници, които някъде се бяха изказали срещу потисничеството на Руската империя. И тримата не можеха да се върнат в републиките си без подкрепата на Москва. В една евентуална фракционна борба в Политбюро те щяха да подкрепят печелившата страна. Рудин се надяваше нещата да не стигнат чак до открито противопоставяне на групировки в най-висшия орган на властта, но още когато прочете за пръв път сам в кабинета си доклада на академика, той предугади тази вероятност.

Останалите четирима бяха чистокръвни руснаци. Комаров, секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство, който изглеждаше доста притеснен; шефът на профсъюзите Степанов; Шушкин, който отговаряше за връзките с комунистическите партии и революционните движения; и Петрянов, завеждащият икономиката и промишлеността.

— Другари — започна Рудин, — всички имахте възможността обстойно да се запознаете с доклада на академик Яковлев. Прочели сте и прогнозата на другаря Комаров за това, че през октомври ще трябва да се справим с недостиг на зърно, равняващ се на сто и четиридесет милиона тона. Най-важният въпрос, който стои пред нас, е: може ли Съветският съюз да изкара следващата година със сто милиона тона зърно?

Разискванията продължиха цял час. Членовете на Политбюро размениха доста остри думи, но бяха единодушни в едно: недостигът на зърно ще доведе до лишения, каквито народът не бе изпитвал от времето на Втората световна война. Ако държавата изкупи дори минимални количества, необходими за изхранването на градското население, селото ще остане без грам зърно. Когато падне първият сняг и покрие пасищата, ще започне избиването на едрия рогат добитък, тъй като за него няма да има никакъв фураж. Ще са нужни десетки години, за да се възстанови животновъдството в Съветския съюз. А ако се остави на колхозите малко зърно, това би означавало глад в градовете.

Рудин прекрати дискусията:

— Добре. Ако решим да гладуваме, как ще го приеме народът?

Петров разкъса възцарилата се тишина и обясни, че дори в момента има признаци за неспокойство сред големи маси от населението. Доста хора напускали партията. Хилядите пипала на партийния апарат регистрирали много случаи на проявено недоволство от властта. Ако се стигне до гладуване, голяма част от партийните кадри ще застанат на страната на пролетариата.

Тримата от републиките закимаха в съгласие с казаното. В техните губернии винаги бе по-неспокойно, отколкото в Русия.

— Можем да поизстискаме социалистическите страни — предложи Петрянов, като дори не си даде труда да нарече тези държави „братски“.

— Първо ще се разбунтуват Полша и Румъния. Вероятно ще ги последва и Унгария — противопостави му се Шушкин, който отговаряше за контактите с братските партии.

— Нашата армия ще се справи с това — изсумтя маршал Керенски.

— С три държави наведнъж няма да е по силите й — каза Рудин.

— Така или иначе от тези страни не можем да вземем повече от десет милиона тона. Това не е достатъчно — рече Комаров.

— Другарю Степанов, вие какво мислите по въпроса? — попита го генералният секретар.

Профсъюзният шеф внимателно подбра думите си:

— Ако подложим народа на глад през цялата зима и пролет, не е изключено на много места да се стигне до размирици.

Иваненко седеше спокойно, забил поглед във филтъра на американската цигара, която държеше между пръстите си. Ноздрите му надушваха не само тютюневия дим, а и нещо друго. Той много пъти бе усещал миризмата на страха. В арестите, в стаите за разпити, в коридорите на службата си. Всички присъстващи в заличката имаха голяма власт. Иваненко ги познаваше добре. Разполагаше с обемисти досиета за всеки един от тях. Самият той не изпитваше страх, защото това чувство е непознато на хората без души, но знаеше, че колегите му от Политбюро се страхуват най-много от едно нещо. Дори и войната не ги плаши толкова, колкото възможността някой ден изстрадалият и търпелив като вол съветски пролетариат да се разяри и да се надигне срещу властта.

Очите на всички гледаха към Иваненко. „Размириците“ бяха по неговата част.

— Мога да се справя с един Новочеркаск — започна той с равен глас. — Бих могъл да се справя и с десет инцидента от подобен мащаб, но няма да е по силите ми да усмиря петдесет големи града.

Както очакваше, споменаването на случая в Новочеркаск стресна присъстващите. Точно преди двайсет години, на втори юни 1962 г., в големия промишлен център Новочеркаск избухнаха работнически бунтове. Времето не беше изтрило спомена за тези събития.

Тогава всичко започна вследствие на глупаво съвпадение. Едно от министерствата повиши цените на маслото и на месото, докато в същия момент друго реши да се намалят с трийсет процента заплатите на работещите в гигантския локомотивен завод в града. Недоволните работници превзеха Новочеркаск и го държаха в свои ръце в продължение на цели три дни, нещо нечувано през цялата история на Съветския съюз. Тълпите обградиха разтрепераните партийни шефове, които се бяха укрили в сградата на Областния комитет на КПСС, освиркаха и свалиха от импровизираната трибуна един армейски генерал, обезоръжиха десетки войници и спираха танковете, като им замазваха визьорите с кал.

Москва отговори с нощен удар. Всички връзки с Новочеркаск бяха прекъснати. Градът бе напълно изолиран, за да не изтече от него информация за случилото се. Веднага бяха изпратени на място две дивизии на КГБ, със задачата да сложат край на броженията. В уличните престрелки загинаха шейсет и осем граждани на Новочеркаск. Около триста бяха ранени. Никой от ранените не се върна в дома си. Мъртъвците също не бяха погребани на местното гробище. Семействата на ранените, жените и децата им, бяха депортирани в лагерите на Гулаг, за да не се съхрани в града споменът за събитията. Бяха заличени всички следи, но две десетилетия по-късно управниците в Кремъл добре си спомняха бунта.

След думите на Иваненко всички се умълчаха стреснати. Най-сетне се обади Рудин:

— И така, изводът е ясен. Ще се наложи да купим от чужбина огромно количество зърно. Другарю Комаров, колко е минимума, който трябва да внесем, за да избегнем трагедията?

— Другарю генерален секретар, ако оставим в колхозите само най-необходимото и използваме трийсетте милиона тона държавен резерв, ще са ни необходими още петдесет и пет милиона тона. Това се равнява на целия обем от излишъците на САЩ и на Канада, взети заедно, и то при добра реколта — отговори му Комаров.

— Няма да ни ги продадат! — възрази гневно Керенски.

— Те не са глупаци, другарю маршал — спокойно го прекъсна Иваненко. — Спътниците им от типа „Кондор“ отдавна са ги предупредили, че с пролетната ни пшеница нещо не е наред. Сега не могат да разберат какво точно се е случило и какви са размерите на бедствието, но до есента американците ще получат доста ясна представа за обстановката. Тези хора са алчни, безкрайно алчни. Мога да повиша добива на злато в сибирските мини, като прехвърля там работна ръка от лагерите в Мордовия. Ще съберем достатъчно пари, за да купим зърното.

— Съгласен съм с вас, но само донякъде, другарю Иваненко — каза Рудин. — Дори те да имат пшеница, а ние да разполагаме с достатъчно пари, съществува вероятност, колкото и малка да е тя, че този път американците ще поискат от нас някои отстъпки.

При думата „отстъпки“ всички се вкамениха.

— Какви отстъпки? — попита маршал Керенски.

— Това ще разберем чак когато седнем на масата за преговори — отвърна му Рудин. — Но сме длъжни да помислим и за варианта, ако те поискат отстъпки във военната област…

— Няма да позволя това! — извика Керенски и скочи на крака. Лицето му почервеня.

— Нямаме друг избор — противопостави му се Рудин. — Всички се съгласихме, че не бива да допускаме глад сред населението. Това би забавило развитието на Съветския съюз и пълната победа на марксизма-ленинизма с цяло десетилетие, а може би и с повече. Зърното ни е жизнено необходимо. Ако империалистите поискат от нас отстъпки във военната сфера, може би ще се наложи да приемем и за две-три години да изостанем от тях във въоръжаването. Но след като си възвърнем бойната мощ, ще сме още по-силни.

Разнесе се одобрителен шепот. Очертаваше се, че Рудин ще излезе от съвещанието като победител.

Но в този момент Вишнаев нанесе удара си. Бавно се изправи и приказките утихнаха.

— Проблемите, които стоят пред нас, са много сериозни и могат да имат непредвидими последствия — каза той с мекия си глас, който сякаш призоваваше към разум. — Мисля, че още е твърде рано за вземане на окончателни решения. Предлагам да се съберем тук отново след две седмици и дотогава добре да обмислим ситуацията.

Номерът му мина. Стана точно това, от което Рудин се страхуваше. Вишнаев спечели време. Десет от членовете на Политбюро гласуваха за отлагане на съвещанието, трима бяха против.

 

 

Юрий Иваненко слезе на приземния етаж и тъкмо се канеше да се качи в лимузината си, когато един висок и безупречно облечен майор от кремълската охрана го потупа леко по рамото.

— Другарю председател, другарят генерален секретар иска да говори с вас в апартамента си — тихо каза той.

После се обърна и тръгна по коридора, който водеше към отдалечения край на сградата. Иваненко го последва. Докато гледаше в гръб издокарания в съвършено скроена куртка, гълъбовосиви бричове и лъснати ботуши майор, той си помисли, че ако се наложи някой от Политбюро да бъде арестуван, това ще сторят подчинените лично на него специални гранични части на КГБ, отличаващи се със светлозелените си околожки и с кокардите във формата на щит и меч — знакът на комитета.

Но ако самият Иваненко изпаднеше в немилост, нямаше да възложат на подчинените му да арестуват шефа си. Щяха да го отведат тези надменни кремълски гвардейци — облечените в елегантни униформи пазители на върховната власт. Преди трийсет години именно те бяха арестували Лаврентий Берия.

Възможно бе задачата да бъде възложена тъкмо на този самоуверен майор, който вървеше пред Иваненко. И той щеше да я изпълни, без да му мигне окото.

Стигнаха до асансьора, който водеше до личните покои на генералния секретар. Качиха се на третия етаж и влязоха в апартамента на Рудин.

Сталин бе живял в уединение в, Кремъл. Маленков и Хрушчов бяха предпочели да обитават луксозни апартаменти в една на пръв поглед съвсем обикновена сграда в края на „Кутузовски проспект“, където бяха настанили и своето обкръжение. Когато преди две години почина жената на Рудин, той се върна към традицията и се нанесе в Кремъл.

За човек с огромна власт като него апартаментът му бе сравнително скромен. Той се състоеше от облицована с мрамор баня, кухня, кабинет, хол, трапезария и спалня. Рудин живееше сам, ядеше малко и рядко, и беше безразличен към лукса. За него се грижеше една възрастна прислужница и вездесъщият Миша, едър и привидно тромав бивш военен, който се движеше съвсем безшумно, никога не говореше и беше винаги под ръка, когато потрябваше на господаря си. Миша покани с жест Иваненко да влезе. В кабинета председателят на КГБ завари Максим Рудин и Василий Петров, които го чакаха.

Рудин му посочи един стол и започна да говори направо по същество, без излишни приказки.

— Поканих ви тук, защото и тримата добре знаем, че назряват някои проблеми — прогърмя гласът му. — Стар човек съм и пуша прекалено много. Преди две седмици ходих да се прегледам при онези шарлатани в Куниево. Наскоро излязоха резултатите от изследванията. Настояват да постъпя там на лечение.

Петров стрелна с поглед Иваненко. Шефът на комитета запази спокойното изражение на лицето си. Той знаеше за посещението на Рудин в специалната болница за партийния елит, разположена в горите в югоизточните покрайнини на Москва. Един от личните лекари на генералния секретар му бе докладвал за прегледа.

— Въпросът за това кой ще наследи поста ми става все по-актуален — продължи Рудин. — Добре ни е известно, че Вишнаев иска да седне на мястото ми.

Рудин се обърна към Иваненко:

— Ако това стане, Юрий Александрович, с теб е свършено. Той никога не е одобрявал, че начело на КГБ стои професионалист. Ще те смени с някой негов човек. Най-вероятно с Кривой.

Иваненко подпря брадичката си с юмрук и изгледа съсредоточено Рудин. Преди три години Рудин бе нарушил традицията за шеф на КГБ да се назначава партиен функционер. Предишните председатели на КГБ — Шелепин, Семичастни и Андропов, бяха все партийни кадри, дошли отвън в системата на комитета. От професионалистите единствено Иван Серов след кървава борба едва не бе завоювал поста. Рудин избра измежду заместниците на Андропов Иваненко и го назначи за председател.

Традицията бе нарушена не само в това отношение. Иваненко бе прекалено млад за шеф на най-могъщата в света полицейска и шпионска служба. Освен това преди двайсет години той бе работил като разузнавач във Вашингтон, което будеше подозрения у ксенофобите в Политбюро. Той обичаше да се облича с дрехи от Запад и дори се шушукаше, че бил имал известни резерви към догмите на комунистическото учение. А за Вишнаев това бе непростим грях.

— Ако той дойде на власт, и ти ще си имаш неприятности, Василий Алексеевич — каза Рудин на Петров.

Само в тесен кръг той се обръщаше към своите протежета на име и бащино име.

Петров кимна в съгласие с думите на шефа си. Двамата с Анатолий Кривой бяха работили заедно в организационния отдел на Централния комитет. Кривой бе по-възрастен и с по-голям стаж от Петров. Очаквал бе да заеме поста секретар по организационните въпроси, но когато мястото се освободи, Рудин предпочете вместо него да издигне Петров на длъжност която неизбежно осигуряваше и членство във всемогъщото Политбюро. Кривой бе огорчен и прие предложената му от Вишнаев работа като началник на кабинета и дясна ръка на идеолога на партията. Но продължаваше да има амбиции за мястото на Петров.

И Иваненко, и Петров не бяха забравили, че не друг, а именно предшественикът на Вишнаев, идеологът Суслов, бе организирал свалянето на Хрушчов през 1963 година.

— Юрий, знаеш, че с твоята биография не можеш да наследиш поста ми — рече Рудин.

Иваненко кимна. В това отношение той не хранеше никакви илюзии.

— Но — продължи Рудин — двамата с Василий сте способни да поведете тази страна напред, като запазите сегашния устойчив политически курс. Догодина вече няма да ме има. Василий, когато умра, искам ти да заемеш моето място!

Двамата по-млади мъже се умълчаха стреснати. Нито един от предшествениците на Рудин не бе посочвал наследника си. Сталин бе получил инфаркт и членовете на неговото Политбюро го бяха довършили, преди той да ги е ликвидирал всичките. Берия се бе опитал да завземе властта, но бе арестуван и застрелян от уплашените си колеги. Маленков бе изпаднал в немилост. Същото бе сполетяло и Хрушчов. Брежнев до последния момент бе държал всички в неведение за своя избор.

Рудин стана, с което показа, че разговорът е свършил.

— Има още един важен въпрос — каза той. — Вишнаев крои нещо. Ще се опита да ме катурне покрай тази история с пшеницата. Ако успее, с нас, а може би и с Русия, е свършено. Той е екстремист. Познава до съвършенство теорията, но изобщо не го бива в практиката. Трябва да знам всичко, което върши. Какво точно е намислил и кого се опитва да привлече на своя страна. Разполагате с четиринайсет дни, за да разберете това.

 

 

Централната сграда на КГБ, или „Центъра“, представлява огромна каменна постройка, която заема цялата североизточна страна на площад „Дзержински“. Всъщност тя е кух правоъгълник с вътрешен двор. Във фасадното и в двете странични крила се помещава КГБ, а задното е известно под наименованието „Лубянка“. Там са затворническите килии и стаите за разпит. Близостта на Лубянка до канцелариите на КГБ дава възможност на следователите съвестно да си вършат работата и да разпитват затворниците по всяко време.

Кабинетът на председателя се намира на третия етаж, вляво от централното стълбище. Но открай време лимузините на шефовете на КГБ влизат през страничния вход, водещ към двора. Кабинетът представлява голямо помещение, облицовано с махагон и застлано със скъпи ориенталски килими. На една от стените виси задължителният портрет на Ленин, от друга — самият Феликс Едмундович Дзержински гледа строго. През четирите високи прозорци с непробиваеми стъкла се вижда още едно изображение на създателя на ЧК. Шестметровата му бронзова скулптура се извисява в центъра на площада. Невиждащите му очи гледат надолу по „Проспект Маркса“ към „Площадь революции“.

Иваненко мразеше тежкия натруфен стил, в който бяха обзаведени кабинетите на съветската върхушка, но трудно можеше да промени своя. От интериора той харесваше единствено наследеното от Андропов огромно бюро, върху което бяха поставени седем телефона. Най-важният от тях бе така наречената „кремльовка“, по която се осъществяваше директна връзка с Кремъл и с Рудин. До нея беше „вертушката“, по която Иваненко можеше да разговаря с останалите членове на Политбюро и на Централния комитет. Високочестотният телефон го свързваше с най-важните управления на КГБ в Съюза и с братските източноевропейски страни. Имаше и две преки линии с Министерството на отбраната и с ГРУ — разузнавателната служба на това министерство. Последният от изброените телефони иззвъня. Иваненко вдигна слушалката. Той чакаше това обаждане от десет дни.

Разговорът с Аркадий бе кратък.

— По-добре да не говорим за това по телефона — отсече Иваненко. — Ела довечера у нас!

Повечето съветски ръководители не се занимават със служебни проблеми в домовете си. Руснаците строго разграничават служебния от личния си живот. И колкото по-нагоре в йерархията се издигат, толкова по-отчетливо става това разделение. В това отношение, а и не само по това, членовете на Политбюро приличат на мафиотските донове, които никога не говорят пред съпругите и децата си за не особено благородните си дела.

Иваненко бе различен от колегите си. Затова те изпитваха недоверие към него. Поради най-старата причина на света той не се бе оженил. Не живееше при останалите от Политбюро, които обитаваха луксозни квартири в западния край на „Кутузовски проспект“, а през почивните дни ходеха на вилите си край Жуковка и Усово. Членовете на съветския елит обичаха взаимно да се държат под око и затова винаги гледаха да са близо един до друг.

Скоро след като оглави КГБ, Юрий Иваненко си намери красива къща в Арбат, старинен квартал в центъра на Москва, в който преди революцията са живеели богати търговци. Строителни бригади от КГБ реставрираха къщата само за шест месеца — невероятно постижение, каквото в Съветския съюз можеше да си позволи само един член на Политбюро.

Когато къщата си възвърна едновремешния блясък и бе оборудвана с най-съвършени охранителни системи, Иваненко я обзаведе със западни мебели. Кухнята представляваше последен писък на калифорнийската мода в битовата техника. Всичко в нея бе докарано от магазина „Сиърс Роубък“. Мебелите и лампериите в хола и в спалнята бяха от шведска ела, а банята бе облицована с мрамор. Иваненко живееше на горния етаж на къщата, където имаше и кабинет с цяла стена аудиоапаратура „Филипс“. Сред личните му покои не липсваше и библиотека със забранени издания и с книги на английски, френски и немски — езици, които той владееше. Освен това на етажа имаше столова и сауна.

Приземието обитаваха шофьорът, телохранителят и прислужникът — всичките служители на КГБ. Там се намираше и гаражът, от който се влизаше направо във фоайето.

Иваненко се прибра у дома и зачака.

 

 

Аркадий беше як червендалест мъж, облечен в цивилни дрехи. По движенията му личеше, че се чувства по-удобно в униформата си на генерал-майор от Генералния щаб. Той бе един от агентите на Иваненко в Червената армия. Аркадий седна на крайчеца на креслото и заговори припряно. Шефът на КГБ го изслуша спокойно, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и записваше нещо в тефтерчето си. Когато генералът свърши, Иваненко му благодари, стана от креслото си и натисна едно копче на стената. След няколко секунди се появи прислужникът, млад, рус и изключително красив служител на КГБ. Той изпрати госта до страничния вход.

Иваненко обмисли получената информация. Почувства се изтощен. Значи това беше намислил Вишнаев! Утре щеше да го съобщи на Рудин.

Сипа във ваната скъпа английска пяна и дълго се къпа. После се загърна с копринен халат и си наля чаша отлежал френски коняк. Върна се в спалнята, загаси осветлението, като остави включена само една малка нощна лампа и се изтегна на широката спалня. Вдигна вътрешния телефон и натисна едно копче.

— Володя, качи се при мен — каза той нежно.