Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (20)

19.
От 16,00 до 20,00 часа

Когато наближи брега, близо до град Хайфа, малкият „Домини“ за последен път обърна носа си и промени курса, като започна да се спуска откъм сушата право към главната писта на летище „Бен Гурион“.

Колесникът му опря в бетона точно четири часа и половина след излитането. Беше шестнадесет и петнадесет западноевропейско време, осемнадесет и петнадесет — израелско.

Откритата тераса за посрещачи бе претъпкана с народ. Не се случваше често в държава като Израел, където обезпечаването на сигурността се е превърнало почти в мания, да се допускат гражданите свободно да наблюдават подобен спектакъл.

Въпреки исканията на терористите около терасата и в сградата на летището да няма полиция, хората от Специалния отдел на израелската полиция бяха навсякъде. Някои от тях бяха облекли униформи на държавната компания „Ел Ал“, други продаваха безалкохолни напитки или метяха тротоара пред сградата на летището, трети седяха зад воланите на подредените пред изхода таксита. Инспектор Аврам Хирш се беше настанил в едно пикапче, пълно с вестници, което снабдяваше будката в централната зала на летището.

След като кацна, „Домини“ бе поведен от един джип с буркан на покрива към терминала за международни полети. Там пред сградата го чакаше група официални лица, които трябваше да поемат двамата затворници.

Наблизо бе паркиран един пътнически самолет на „Ел Ал“. През процепите между перденцата, закриващи илюминаторите му, двама души наблюдаваха с бинокли тълпата на терасата. Всеки от тях държеше в ръка портативна радиостанция.

Сред множеството на терасата бе и Мирослав Камински. Той с нищо не се отличаваше от заобикалящите го зяпачи.

Единият от израелските посрещачи се качи по стълбичката и влезе в английския самолет. Две минути по-късно той се показа, следван от Мишкин и Лазарев. Двама ентусиазирани младежи от „Лигата за защита на евреите“ извадиха изпод палтата си плакат и го разгънаха на терасата. На него бяха изписани две думи на иврит: „Добре дошли!“ Двамата младежи започнаха да ръкопляскат, докато хората около тях не им казаха да престанат.

Посрещачите поведоха терористите покрай терасата. Колоната завършваха двама полицаи. Мишкин и Лазарев погледнаха към тълпата зяпачи. Някои от тях започнаха да им махат. Повечето ги гледаха безмълвно.

Двамата укрити в самолета служители на Специалния отдел на полицията се мъчеха да доловят някакъв визуален контакт на двамата украинци с някого от тълпата. Лев Мишкин пръв забеляза Камински и прошепна нещо на украински на Лазарев. Специалният насочващ се микрофон, укрит в близкия микробус, снабдяващ самолетите с храна, улови думите му. Човекът, който държеше подобния на пушка микрофон, не разбра смисъла им, но колегата му бе подбран за акцията заради това, че знаеше украински. Той вдигна към устата си портативната радиостанция:

— Мишкин каза на Лазарев, цитирам: „Ето го, там, в края на терасата, със синята вратовръзка.“

Двамата полицаи в самолета насочиха биноклите си към края на терасата.

Веднага щом зърна техния приятел, Мишкин отклони поглед от него. Лазарев огледа тълпата, забеляза Камински и му намигна. Така Мирослав Камински се увери, че затворниците не са били подменени.

Единият от надничащите между перденцата на илюминатора каза:

— Видях го!

И започна да изброява по радиостанцията отличителните белези на Камински:

— Среден на ръст, малко над трийсетте, кестенява коса, кафяви очи. Облечен е със сив панталон, карирано сако и носи синя вратовръзка. Седми или осми е от по-близкия до кулата край терасата.

Мишкин и Лазарев влязоха в сградата на летището.

Тълпата на терасата започна да се разотива. Представлението бе свършило. Хората започнаха да слизат по стълбището, което водеше към централната зала на летището. В подножието на стълбите един побелял възрастен чистач метеше пода.

Когато мъжът с карираното сако и синята вратовръзка го отмина, той бръкна в кофата с парцали, извади от нея малка черна кутийка, доближи я до устата си и тихо каза:

— Обектът се насочва към изход № 5.

Отвън пред сградата на летището инспектор Аврам Хирш извади от пикапчето вързоп вестници и го метна в ръчната количка, която буташе един от неговите подчинени. Мъжът със синята вратовръзка мина покрай него и без да се суети, се насочи направо към паркинга. Там се качи във взетата под наем кола и потегли.

Инспектор Хирш затръшна задната врата на пикапчето и седна по шофьора.

— Фолксваген голфът, ей там, на паркинга! — каза той на детектив сержант Бенцур, който бе зад волана на пикапа. Когато наетата кола напусна комплекса на летището, камионетката с полицаите се движеше на двеста метра след нея.

Десет минути по-късно Аврам Хирш предупреди по радиостанцията останалите коли, които участваха в проследяването:

— Обектът спира на паркинга пред хотел „Авиа“.

Мирослав Камински носеше ключа от стаята си в джоба си. Той бързо прекоси фоайето и се качи с асансьора на шестия етаж. Седна на ръба на леглото си, вдигна слушалката на телефона и поиска от централата да му дадат външна линия. Когато я получи, започна да избира някакъв номер.

— Поиска външна линия — каза телефонистката на инспектор Хирш, който стоеше до нея.

— Може ли да разберете на кой номер се обажда?

— Не, местните разговори се избират автоматично.

— По дяволите! — каза Хирш. — Хайде! — подкани той Бенцур и двамата се завтекоха към асансьора.

При третото иззвъняване в ерусалимското бюро на Би Би Си вдигнаха слушалката.

— Говорите ли английски? — попита Камински.

— Разбира се — отвърна му секретарката, която беше местна еврейка.

— Слушайте внимателно! — каза й Камински. — Няма да повтарям това, което имам да ви съобщя. За да бъде освободен супертанкерът „Фрея“, в новините на Би Би Си, излъчени в шест часа западноевропейско време, трябва да прозвучи съчетанието от думи „единствена алтернатива“. В противен случай корабът ще бъде взривен. Разбрахте ли ме?

Секретарката на ерусалимския кореспондент на Би Би Си бързо си записа в тефтера исканията на терористите и отговори:

— Да разбрах. Кой се обажда?

Пред вратата на хотелската стая стоеше Аврам Хирш, придружаван от двама свои подчинени, облечени в униформи на израелските аеролинии. Единият от тях държеше ловна пушка с къса цев и без приклад. Хирш бе издокаран в зелен гащеризон и зелена шапка с козирка — униформата на фирмата за разнасяне на вестници. Той изчака, докато не чу как Камински затвори телефона. После отлепи ухо от вратата, извади служебния си револвер, отдръпна се и кимна на мъжа с пушката.

Той внимателно се прицели в ключалката и я разби с един изстрел. Аврам Хирш нахълта в стаята зае поза за стрелба с широко разкрачени крака и изпънати напред ръце, взе на мушка украинеца и му викна да не мърда.

Хирш бе роден в Израел. Но родителите му бяха руски евреи, минали през фашистките концлагери. В бащиния му дом се говореше както иврит, така и руски.

Хирш викна „Не мърдай!“ на руски, защото предположи, че мъжът в стаята най-добре ще го разбере на този език.

Мирослав Камински стоеше до леглото с телефонен указател в ръка. Когато вратата се разлетя на парчета, той бързо затвори указателя, за да не се разбере на кого се е обаждал.

Щом Хирш му кресна, Камински неволно си припомни провала на бойната група, която бе ръководил в Украйна. Пред очите му хотелската стая се превърна в малка селска къща в Карпатите, обградена от хора в зелени униформи, които крещяха подобни заповеди на същия език. Той погледна с ужас зелените дрехи и зелената шапка с козирка на израелския полицай и заотстъпва към прозореца.

В ушите му кънтяха виковете на униформените кагебисти, скрити в храстите около къщата: „Стой! Не мърдай!“.

Не му оставаше друго, освен да бяга като преследвана от ловджийски кучета лисица.

Той се втурна към прозореца заднешком, мина през стъклото, после блъсна гръб в парапета на балкончето и се прекатури през него. При падането върху асфалта на паркинга черепът му се пръсна, а гръбнакът и тазът му се счупиха. Аврам Хирш погледна надолу към безжизненото тяло и каза на колегата си Бенцур:

— Защо, по дяволите, се хвърли?

 

 

Специалният самолет, който предния ден бе докарал двамата специалисти по психотропни вещества от Англия в Гатов, излетя малко след „Домини“ и пое обратно към Лондон. Адам Мънроу също се качи на него и се възползва от пълномощията си, дадени му от правителството, като нареди на пилота да го остави пътем на амстердамското летище.

Преди това бе уредил по телефона там да го чака хеликоптерът на „Арджил“, който да го откара на борда на кораба. В четири и половина вертолетът „Уесекс“ кацна на палубата на ракетоносеца. Там Адам Мънроу бе посрещнат от един офицер, който не прикриваше своето недоволство от появата на цивилно лице на борда. Но все пак офицерът го отведе при капитан Престън.

Престън знаеше само, че новодошлият е от Министерството на външните работи и че е присъствал на излитането на самолета с двамата затворници.

— Искате ли да вземете душ? — попита той Мънроу.

— С удоволствие — отвърна му „дипломатът“. — Пристигнали ли са вече затворниците в Израел?

— Да. „Домини“ е кацнал преди петнадесет минути на летище „Бен Гурион“ — каза капитан Престън. — Моят стюард ще изглади костюма ви и мисля, че ще ви намери чиста риза по мярка.

— Бих предпочел някой дебел пуловер — рече Мънроу. — Времето доста застудя.

— Да, това може да ни създаде проблеми. Откъм Норвегия се задава студен фронт. Нищо чудно надвечер над морето да падне мъгла.

Прогнозата на капитана се сбъдна. Към пет часа следобед студеният фронт, нахлуващ от север, плъзна над нагрятата повърхност на морето, в резултат на което се образуваха кълбета гъста мъгла.

— По дяволите! — възкликна Престън. — Голям късмет имат тия терористи!

В пет и половина мъглата стана толкова плътна, че „Фрея“ изчезна в нея. Военните кораби не се виждаха един друг освен на екраните на радарите. Четири хиляди и петстотин метра над тях кръжеше „Нимродът“ и с помощта на своя радар наблюдаваше всички морски съдове в района. Морето бе загърнато със сиво пухкаво покривало. Малко след пет часа започна приливът и отново бавно понесе нефтеното петно на североизток, покрай датския бряг.

 

 

Кореспондентът на Би Би Си в Ерусалим работеше от години в Израел и имаше много познати сред представителите на властите. Щом разбра за телефонното обаждане, той позвъни на един свой приятел от службите за сигурност.

— Това е цялото съобщение — каза той. — Веднага ще го изпратя в Лондон, но нямам представа кой е телефонирал в нашето бюро.

— Съобщи на централата на Би Би Си в Лондон за обаждането — отговори му човекът от специалните служби. — А що се отнася до мъжът, който се с обадил, ние знаем кой е. Благодаря ти, че ми позвъни.

Малко след четири и половина новината, че Мишкин и Лазарев са пристигнали в Израел, бе съобщена от всички радиостанции. Тя проехтя и на борда на „Фрея“.

Ендрю Дрейк подскочи от радост.

— Успяхме! — викна той на Тор Ларсен. — Те са в Тел Авив!

Ларсен кимна. Той се опитваше да не мисли за ужасната болка, която изгаряше ръката му.

— Поздравявам ви — отвърна капитанът със сарказъм. — Сега вече можете да напуснете кораба ми и да вървите по дяволите.

Телефонът в каютата иззвъня. Дрейк каза няколко фрази на украински. Ларсен чу, че гласът на терориста който се обаждаше от мостика, е възторжен.

— Ще се махнем дори по-скоро, отколкото се надяваш! — каза Дрейк на Ларсен. — Нашият човек, който е на пост на комина, е забелязал, че от север се приближава гъста мъгла. Няма да се наложи да чакаме, докато се стъмни. Мъглата е по-добро прикритие дори от тъмнината. Съжалявам, но преди да си тръгнем, ще трябва да те заключа с белезници за единия крак на масата. Но само след няколко часа хората от военния флот ще те освободят.

В пет часа в новините по радиото съобщиха, че всички искания на терористите за начина на посрещането на двамата им приятели са спазени. По-нататък дикторът каза, че израелското правителство засега е задържало под стража Мишкин и Лазарев и ще ги освободи чак когато терористите напуснат „Фрея“. Ако бъде разлят още нефт или някой от екипажа й пострада, двамата украинци ще останат в затвора.

В дневната капитанска кабина на „Фрея“ Дрейк се изсмя.

— Това няма да се случи! — каза той на Ларсен. — След двайсет и четири часа Мишкин и Лазарев ще дадат пресконференция и ще нанесат такъв удар по кремълската крепост, какъвто светът не е виждал! Вече не ме е грижа какво ще стане с мен.

Капитанът погледна през прозореца сгъстяващата се мъгла.

— Командосите могат да щурмуват „Фрея“ под прикритието на мъглата — каза той. — След няколко минути от борда няма да се вижда повърхността на морето и няма да забележите мехурчетата на водолазите.

— Това вече е без значение — отвърна му Дрейк. — Важното е, че Мишкин и Лазарев ще имат възможността да говорят. Такава беше целта на цялата акция.

 

 

Двамата украински евреи бяха откарани с полицейска камионетка от летището „Бен Гурион“ до Дирекцията на полицията в Тел Авив, където бяха затворени в единични килии. Министър-председателят Голен бе готов да изпълни исканията на терористите и да освободи двамата мъже, ако приятелите им върнат непокътнат кораба, екипажа и товара. Но той не подозираше какво е замислил така нареченият Свобода.

Мишкин и Лазарев вече за трети път през този ден сменяха килиите си, но бяха уверени, че скоро престоят им зад решетките ще свърши. Когато ги разделяха в коридора, преди да ги отведат в килиите, Мишкин намигна на приятеля си и му каза на украински:

— Утре ще сме в Ерусалим!

Един етаж над тях дежурният старши офицер се обади по телефона на полицейския доктор и го помоли да извърши обичайния медицински преглед на двамата новодошли арестанти. Лекарят обеща да дойде веднага. Беше седем и половина телавивско време.

 

 

Минутите на борда на „Фрея“ се нижеха мъчително бавно. Дрейк бе нагласил радиото си на вълните на Би Би Си и с нетърпение чакаше да стане шест часа.

Азамат Крим и още трима от групата се спуснаха по въжета на борда на рибарската моторница, която през последните два дена се поклащаше, привързана за „Фрея“. После четиримата започнаха да подготвят моторницата за напускането.

В шест часа от радиото се разнесе биенето на „Биг Бен“ и започнаха новините от Лондон.

— Тук е Би Би Си, Лондон. Новините в шест часа ще ви прочете Питър Чалмърс.

Гласът на новия диктор се чу в офицерската столова на „Арджил“, където се бяха събрали капитан Престън и повечето му офицери. Той проехтя и в каютата на Майк Манинг, капитан на американския военен кораб „Моурън“. Емисията бе чута на „Даунинг стрийт“ № 10, в Хага, Вашингтон, Париж, Брюксел, Бон и Ерусалим.

Ендрю Дрейк слушаше съсредоточено, без да помръдва и без дори да мига.

— Днес в Ерусалим израелският премиер Бениамин Голен заяви по повод пристигането на Давид Лазарев и Лев Мишкин, че ако терористите изпълнят обещанието си и освободят супертанкера заедно с екипажа му, единствената алтернатива за израелското правителство ще е да пусне на свобода двамата затворници…

— Единствената алтернатива! — извика Дрейк. — Това чаках да чуя. Мирослав е успял!

— Кой какво е успял да направи? — учуди се Ларсен.

— Разпознал ги е! Не са ги подменили с двойници. Всичко е наред!

Дрейк се тръшна на стола си и въздъхна облекчено.

— Всичко свърши, капитане. За твоя радост най-сетне напускаме кораба.

В бюрото си Ларсен държеше чифт белезници. Понякога на корабите се случваше при продължителни рейсове някой от екипажа да полудее и да започне да буйства. Дрейк заключи едната гривна около китката на Ларсен, а другата — около крака на масата, който бе завинтен за пода. Преди да излезе от каютата, се спря и остави ключовете на една от поличките.

— Сбогом, капитан Ларсен. Едва ли ще ми повярваш, но съжалявам за това, че се наложи да излеем нефт в морето. Ако онези глупаци не се бяха опитали да ме измамят, това нямаше да се случи. Не вярвам да се видим повече. Сбогом.

Той заключи вратата на каютата и слезе по стълбите до първа палуба. Излезе от надстройката. Пред нея се бяха събрали неговите хора. Транзистора носеше със себе си.

— Всички готови ли са? — попита Дрейк татарина.

— Напълно — отвърна му Азамат Крим.

— Наред ли е всичко? — този път въпросът на англичанина бе отправен към украинеца от американски произход, който разбираше от моторни лодки.

Американецът кимна.

— Да — отговори той.

Дрейк си погледна часовника. Беше шест и двадесет.

— И така. В шест и четиридесет и пет Азамат ще включи корабната сирена. Моторницата и първата група ще отплават едновременно. Ние двамата с Азамат ще потеглим десет минути по-късно. Всички имате необходимите дрехи и документи. Щом стъпите на холандския бряг, се разпръснете. Оттам нататък всеки сам ще се оправя.

Той погледна надолу през борда. Две надуваеми лодки се поклащаха върху покритата с мъгла водна повърхност. Азамат, заедно с трима от групата, ги бе извадил от моторницата и ги бе надул. Едната бе дълга четири метра и половина и можеше да побере петима души. Другата бе по-малка. На нея щяха да се качат Крим и Дрейк. Лодките бяха снабдени с извънбордови двигатели с мощност четиридесет конски сили, които при спокойно море осигуряваха скорост от тридесет и пет възела.

 

 

— Скоро ще напуснат „Фрея“ — каза майор Саймън Фалън, който се бе облегнал на парапета при носа на „Кътлъс“.

Трите бързи катера се бяха отделили от борда на „Арджил“ и чакаха стаени в мъглата с насочени към невидимия супертанкер носове.

Командосите бяха разпределени по четирима във всеки катер. Всички те бяха въоръжени с автомати, гранати и ножове. На борда на единия от катерите, „Сейбър“, имаше и четирима сапьори от Кралските военновъздушни сили. „Сейбър“ щеше да поеме право към „Фрея“. Екипажът му щеше да се качи на борда й и да освободи заложниците веднага щом от „Нимрод“ съобщяха, че моторницата на терористите е стигнала на три мили от супертанкера „Кътлъс“ и „Симитар“ щяха да преследват терористите и да се опитат да ги заловят, преди да се скрият в лабиринта от островчета и заливчета на холандския бряг южно от устието на Маас.

Майор Фалън щеше да оглави преследването от борда на „Кътлъс“.

До него бе застанал досадният натрапник от външно министерство, господин Мънроу.

— Не ни се пречкайте, когато ги атакуваме — каза му Фалън. — По-добре се скрийте някъде. Знаем, че са въоръжени с автомати и пистолети. Не мога да проумея защо настояхте да дойдете с нас.

— Да речем, че имам лични причини да мразя тези гадове — отвърна му Мънроу. — Особено господин Свобода.

— Аз също — изръмжа Фалън. — Ще го пипна този Свобода!

 

 

Когато Майк Манинг, капитанът на „Моурън“, чу по радиото, че Мишкин и Лазарев са пристигнали здрави и читави в Израел, той въздъхна облекчено по същия начин, както бе посрещнал новината Дрейк.

За Манинг, както и за Тор Ларсен, това означаваше край на кошмара. Нямаше да му се наложи да обстрелва „Фрея“. Американецът завидя на английските командоси, които щяха да имат удоволствието да заловят терористите. Напрежението, натрупало се в него за ден и половина, прерасна в гняв.

— Ех, да можех лично да му строша вратлето на този Свобода! — каза той на помощника си Олсен.

Радарите на „Моурън“, както и тези на „Арджил“, „Брунер“, „Бреда“ и „Монткалм“, дебнеха кога моторницата ще се отдели от борда на „Фрея“. Вече минаваше шест и петнадесет, а още нямаше признаци терористите да са решили да напускат танкера.

Носовото оръдие на американския кораб се извъртя и вече не сочеше към „Фрея“, а към морската повърхност на три мили южно от нея.

 

 

В осем и десет израелско време Лев Мишкин се разхождаше в килията си под нивото на улиците на Тел Авив, когато изведнъж почувствува силна болка в гърдите. Сякаш голяма буца започна да расте вътре в него. Той отвори уста, за да извика, но не можа да си поеме дъх. Падна по очи на пода и мигновено умря.

На полицая, оставен на пост пред килията бе заповядано през две-три минути да наднича вътре. По-малко от шейсет секунди след смъртта на Мишкин той залепи око до шпионката. Нададе вик и бързо заотключва вратата. Колегата му, който малко по-нататък пазеше Лазарев, му се притече на помощ. Двамата нахълтаха в килията и се наведоха над трупа.

— Мъртъв е — каза единият полицай.

Другият изтича до края на коридора и натисна копчето на алармата. После двамата отидоха в килията на Лазарев.

Украинецът се бе проснал на нара си и се превиваше в агония.

— Какво ти е? — попита на иврит единият полицай.

Но Лазарев не разбираше нито дума от този език. С последни усилия той каза няколко думи на руски. Двамата пазачи ги чуха и впоследствие можаха да ги повторят горе-долу правилно на своите началници.

„Уби… хме… шефа… на… КГБ…“

Това бе всичко, което успя да промълви Лазарев. После устата му се вцепени и очите му се изцъклиха.

След малко дотърчаха началникът на полицията, десетина други старши офицери и полицейският лекар, когото дрънченето на алармения звънец завари да си пие кафето в кабинета на началника.

— Какво, по дяволите, им е станало? — попита началникът.

Въпросът му като че ли бе насочен най-вече към доктора.

— Подробен отговор мога да дам чак след аутопсията, макар че не вярвам на мен да възложат да ги аутопсирам. Но отсега е сигурно, че става дума за отравяне.

— Нищо не сме им давали да ядат! — възрази единият от пазачите. — Нито пък са пили нещо. Тъкмо щяха да им носят вечерята. Може би в самолета или на летището…

— Не — категорично заяви лекарят. — Бавнодействащите отрови не могат да ги убият за толкова кратко време, при това едновременно. Няколко секунди преди смъртта си двамата са погълнали силна, мигновено действаща отрова. Най-вероятно цианкалий.

— Това не е възможно — викна шефът на полицията. — Моите хора непрекъснато ги наблюдаваха през шпионките. Освен това затворниците бяха най-щателно претърсени, преди да ги вкараме в килиите. Проверихме в устите им, в анусите им, навсякъде. Никъде нямаше скрити капсули с отрова. А и защо ще се самоубиват? Нали постигнаха своето и щяха да бъдат освободени.

— Не знам — каза лекарят. — Но съм сигурен, че са умрели няколко секунди след приемането на отровата.

— Отивам да се обадя на министър-председателя — каза мрачно началникът на полицията.

 

 

Както повечето израелски граждани личният съветник на премиера по въпросите на сигурността бе бивш военен. Но „Барак“, както го наричаха всички от ръководния ешелон в Израел, не беше служил като обикновен военен. Той бе воювал в десантната част, командвана от легендарния Рафаел Ейтан, прочутия в цялата страна „Рафул“. По-късно Барак бе повишен в чин майор и бе преместен в елитния „Отряд 101“ на генерал Арик Шарон. Активната му военна служба приключи, когато един куршум разби капачката на коляното му по време на атака на една бейрутска сграда, където се помещаваше палестинският щаб.

Отгогава Барак отговаряше за безопасността на премиера. Използваше обширните си познания в областта на тероризма и измисляше планове как да ликвидира своя шеф, а след това вземаше мерки някой друг да не ги осъществи. Той изслуша полицейския началник, затвори телефона и отиде да докладва за случилото се на Бениамин Голен, който пишеше нещо в кабинета си.

— Умрели са, заключени в килиите? — смая се премиерът. — Значи сами са глътнали отровата.

— Не мисля така — рече Барак. — Двамата имаха всички основания да искат да живеят.

— Тогава са били убити.

— Така изглежда, господин министър-председател.

— Кому е притрябвало да ги ликвидира?

— КГБ, кой друг? Преди да умре, единият е промълвил няколко думи на руски. Споменал е за КГБ. Нещо в смисъл, че началникът на КГБ е наредил да ги убият.

— Но КГБ не е имало достъп до тях. Допреди дванадесет часа двамата бяха в затвора „Моабит“. После са били в ръцете на англичаните и от два часа са при нас. Тук в Израел нищо не са яли, нито пили. Как тогава са погълнали отровата?

Барак се почеса по брадата и очите му просветнаха.

— Има един начин, господин министър-председател. Капсула със забавено действие.

Той взе лист хартия и начерта нещо.

— Съществуват капсули като тази, която съм нарисувал тук. Те се състоят от две части. Едната се завинтва в другата непосредствено преди поглъщането.

Премиерът гледаше листа е нарастващ гняв.

— И какво става после? — попита той.

— Едната половинка на капсулата е от керамична материя, която не може да бъде разградена от стомашните сокове, нито от силната киселина, съдържаща се в нея. Не може да бъде строшена от мускулите на гърлото и на хранопровода при поглъщането. Втората половинка е от пластмаса и съдържа цианида. Между двете половинки има мембрана от мед. Няколко часа след като капсулата бъде погълната киселината разяжда медната преграда. Продължителността на това зависи от Дебелината на метала. Всъщност това е принципът на киселинните детонатори. Когато киселината проникне през мембраната, тя бързо преодолява и пластмасата и заедно с цианида се излива в организма. Мисля, че целият процес може да бъде удължен до десет часа след поглъщането. Дотогава капсулата вече ще е стигнала в дебелото черво.

Барак никога не бе виждал министър-председателя да трепери от ярост.

— Значи са ми изпратили двама мъже с отровни капсули в стомасите — изсъска Голен. — Две живи бомби с часовников механизъм, нагласен да избухне, когато пристигнат в Израел. Нашата страна няма да поеме вината за това безобразие. Веднага съобщете на пресата за смъртта на Мишкин и Лазарев! Веднага, разбрахте ли?! Кажете, че незабавно ще бъде извършена аутопсия.

— Но ако терористите още не са напуснали танкера… — възрази Барак.

— Да са мислили за това онези, които отровиха двамата затворници — отсече премиерът. — Ако не съобщим още сега за случилото се, ще обвинят Израел в убийството им. Аз няма да допусна това.

 

 

Мъглата ставаше все по-гъста. Тя покри морето от източноанглийския бряг чак до Скандинавия. Сивите бели облаци, легнали ниско над водната повърхност, обгърнаха цялата флотилия, струпана около „Фрея“. „Кътлъс“, „Сейбър“ и „Симитар“ чакаха с включени двигатели в близост до „Арджил“. Трите катера приличаха на хищници, които дебнат жертвата си. Огромният танкер също бе обгърнат от непрогледната пелена. От борда му не се виждаше нито холандският бряг, нито полукръгът от кораби, преградили пътя му към открито море.

В шест и четиридесет и пет всички терористи, с изключение на Дрейк и Крим, се качиха в по-голямата надуваема лодка. Американецът от украински произход скочи в старата рибарска моторница, с която се бяха превозили до „Фрея“, и погледна нагоре.

Ендрю Дрейк му кимна от палубата на танкера. Американецът натисна копчето на стартера, двигателят на моторницата се закашля и забоботи равномерно. Рулят на моторницата бе привързан с въже, така че тя да плава на запад. Терористът усили притока на гориво на неутрална скорост. Моторът забръмча по-силно.

Човешки и електронни уши на няколко мили оттам доловиха звука. Започна оживен радиообмен между корабите и между „Арджил“ и „Нимрод“. Припряно се издаваха заповеди. На екраните на радарите на кръжащия над всички „Нимрод“ не се забелязваше движение около „Фрея“.

Дрейк каза няколко думи в портативната си радиостанция и Азамат Крим, който се намираше високо над него на мостика, включи сирената на супертанкера.

Мощният й рев разкъса мъглата и проехтя надалеч по тихата водна повърхност.

На мостика на „Арджил“ капитан Престън изсумтя от нетърпение.

— Искат със сирената да заглушат шума на двигателя на моторницата — каза той. — Но ние ще ги виждаме с радара.

Няколко секунди след това терористът на моторницата включи ръчката на предна скорост и рибарската гемия потегли рязко, като се отдели от борда на „Фрея“. Терористът скочи, хвана се за едно висящо въже, вдигна крака и остави моторницата да се изниже под него. Миг по-късно тя изчезна в мъглата по посока право към военните кораби.

Терористът се спусна от въжето в надуваемата лодка, където го чакаха четирима от групата. Единият от тях дръпна шнура и запали извънбордовия двигател. Петимата мъже се хванаха за пластмасовите дръжки и лодката потегли с високо вдигнат нос. Тя бързо запори водата и се насочи към холандския бряг.

Радарният оператор на „Нимрод“ веднага забеляза на екрана движещата се рибарска моторница, но гумената лодка не даваше никакво отражение.

— Моторницата тръгна — съобщи той на „Арджил“. — Тия откачени карат право към вас!

Капитан Престън погледна екрана на собствения си радар.

— Виждам ги — каза той и се вгледа в бялата точка, която все повече се отдалечаваше от голямото бяло петно на танкера. — Хората от „Нимрод“ са прави, терористите идват право срещу нас. Какво, по дяволите, са замислили?

Олекналата рибарска моторница с пълна тяга на двигателя плаваше със скорост от петнадесет възела. След двадесет минути тя щеше да стигне до военните кораби, да мине през дъгата, образувана от тях, и да се насочи към втората верига, съставена от противопожарни кораби.

— Навярно смятат, че в мъглата ще успеят да се промъкнат между корабите — предположи първият помощник-капитан, който бе застанал на мостика до капитан Престън. — Да изпратим ли „Кътлъс“ да им пресече пътя?

— Колкото и да му се иска на майор Фалън лично да си разчисти сметките с терористите, няма да рискувам живота на неговите командоси — отвърна му Престън. — Онези бандити вече застреляха един от екипажа на „Фрея“. Заповедите, които получих от Адмиралтейството, са съвсем ясни. Унищожете ги с оръдията.

На борда на „Арджил“ бе задействана една добре отработена процедура. Радистът любезно помоли останалите четири натовски кораба да не откриват огън, а да оставят тази работа на „Арджил“. Двете сто и тридесет милиметрови оръдия плавно се извъртяха към целта и блъвнаха огън.

Разстоянието от три мили не беше голямо, но целта бе малка. Затова тя оцеля след първия залп. Водата около нея кипна от снарядите. Нито хората на мостика на „Арджил“, нито командосите в трите катера не видяха тази впечатляваща гледка. Мъглата закриваше всичко. Само радарите регистрираха всяко неточно попадение и продължаваха да следят изображението на моторницата, която пореше полудялата морска повърхност. Но те не можеха да кажат на своите стопани, че на борда на целта няма никой.

Ендрю Дрейк и Азамат Крим седяха тихо в своята надуваема лодка и чакаха, притаени до „Фрея“. Дрейк държеше въжето, което ги свързваше с танкера. После се разнесе тътенът от първите оръдейни изстрели. Дрейк кимна на Крим и той запали мотора. Дрейк пусна въжето и леката като перце лодка се плъзна по водната повърхност и започна да набира скорост. Шумът на двигателя й бе заглушен от сирената на „Фрея“, която продължаваше да свири.

Крим погледна водонепроницаемия компас във формата на часовник, който бе сложил на лявата си китка, и промени курса леко на север.

Той бе пресметнал, че при максимална скорост надуваемата лодка ще стигне за четиридесет и пет минути от „Фрея“ до лабиринта от малки островчета, наречени Северен и Южен Бевеланд.

В седем часа без пет минути третият залп на „Арджил“ попадна в целта. Взривът на снарядите разкъса моторницата на парчета, които се разхвърчаха из въздуха. Почти едновременно с това избухна резервоарът с гориво и остатъците от корпуса на рибарската моторница потънаха като камъни.

— Пряко попадение — доложи по вътрешната радиоуредба офицерът, отговарящ за огневата мощ на кораба. — Свършено е с тях.

Заедно с подчинените си мерачи той видя резултата от последните два изстрела на радарния екран в своя команден пункт, разположен дълбоко под палубата на „Арджил“.

Бялата мигаща точка изчезна от екрана. Кръжащият лъч показваше само изображението на супертанкера. Четиримата офицери на мостика гледаха също радара. Известно време мълчаха. Никой от тях до този момент не бе изпълнявал истинска бойна задача. Корабът им за пръв път причиняваше смъртта на хора.

— Нареди на „Сейбър“ да тръгва. Вече може да освободят „Фрея“ — заповяда капитан Престън на своя първи помощник.

Радарният оператор на „Нимрод“ се вгледа внимателно в екрана. Той виждаше ясно всичките военни кораби, противопожарните кораби, както и „Фрея“, която бе разположена източно от тях. Стори му се, че зад супертанкера, чието туловище го прикриваше от радарите на военните кораби, една малка светла точица се движи на югоизток. Точицата бе едва забележима. Тя би могла да бъде отражение на някоя по-голяма консервена кутия. Но консервени кутии не плават със скорост тридесет възела. Всъщност сигналът бе причинен от металния кожух на извънбордовия двигател.

— Тук е „Нимрод“, „Арджил“, обади се! Тук е „Нимрод“…

Офицерите на мостика на ракетоносеца смаяни изслушаха съобщението от самолета. Единият от тях изтича до перилата на мостика и викна на командосите, които чакаха в патрулните катери.

Няколко мига по-късно „Кътлъс“ и „Симитар“ потеглиха с пълна скорост. Двойните им дизелови двигатели ревяха в непрогледната мъгла. Носовете на катерите се вдигаха все по-високо, а бронзовите им витла все по-настървено в кипящата зад кърмата вода.

— Проклети да са! — изкрещя майор Фалън на морския офицер, който стоеше до него зад руля в малката надстройка на „Кътлъс“. — Каква скорост можем да развием?

— При такова спокойно море — малко повече от четиридесет възела — викна му в отговор морякът.

„Това не е достатъчно. Няма да успеем да ги настигнем“ — помисли си Адам Мънроу, който се бе вкопчил в една метална дръжка и се взираше в мъглата пред катера. До „Фрея“ имаше още пет мили, а терористите бяха на още пет отвъд нея. Дори ако катерът се движеше с десет възли по-бързо от надуваемата лодка, щеше да е необходимо цял час, за да я настигнат. А на Свобода му трябваха не повече от четиридесет минути, за да стигне до холандския бряг и да изчезне.

„Кътлъс“ и „Симитар“ плаваха с лудешка скорост при видимост нула. Добре, че морето пред тях бе опразнено. Командирите им слушаха непрестанно леещата се информация за промяната в местонахождението на надуваемата лодка и за тяхната собствена позиция спрямо терористите. Данните постъпваха от „Нимрод“ на „Арджил“ и оттам бяха препращани на катерите.

На изток от „Фрея“ Ендрю Дрейк и Азамат Крим се приближаваха към брега. По всичко личеше, че имат късмет. Морето съвсем се успокои и това им позволи да увеличат скоростта. Почти цялата им лодка бе щръкнала във въздуха. Само задната й част опираше във водната повърхност. На метър-два от лодката Дрейк видя сред облаците мъгла вълничките, оставени от първата лодка, която бе минала оттам преди десет минути. „Странно — помисли си той. — Как е възможно толкова дълго време следите да са се запазили по повърхността на морето?“

На мостика на американския военен кораб „Моурън“, който се намираше южно от „Фрея“, капитан Манинг също се бе вторачил в екрана на радара. На северозапад видя очертанията на „Арджил“. „Фрея“ бе още по на север.

Между тези два кораба бързо се движеха изображенията на „Кътлъс“ и „Симитар“. Далеч на изток блещукаше мъничка точка — надуваемата лодка. Манинг прецени разстоянието между преследвачите и терористите.

— Няма да ги стигнат — каза той и издаде заповед.

Сто и тридесет милиметровото носово оръдие на „Моурън“ бавно се завъртя надясно, като търсеше невидимата цел.

На мостика на „Арджил“ се появи един моряк. Капитан Престън бе изцяло погълнат от преследването, разиграващо се на екрана на радара. Той знаеше, че с оръдията си не може да направи нищо. „Фрея“ се намираше между тях и надуваемата лодка. Би било твърде рисковано да стреля. Освен това силуетът на супертанкера закриваше изображението на лодката и без добра радарна видимост не бе възможно да се вземе точен прицел.

— Извинете, сър — каза морякът.

— Какво има?

— Току-що съобщиха в новините по радиото, че онези двамата, дето отлетяха за Израел, са умрели в килиите си.

— Умрели?! — смая се капитанът. — Тогава за какво беше целият този цирк. Кой ли идиот ги е убил? Съобщи новината на оня тип от външно министерство, когато се върне. Сигурно ще го заинтересува.

 

 

Морето около Ендрю Дрейк бе неестествено равно и спокойно. Това бе особено необичайно за Северно море. Лодката вече бе преполовила разстоянието до холандския бряг, когато моторът прекъсна за пръв път. Няколко секунди по-късно се закашля. Скоростта намаля.

Азамат Крим се опита да увеличи притока на гориво. Двигателят само изпърпори силно, задави се и продължи да работи, но с променен, по-гърлен звук.

— Прегрява — викна татаринът.

— Не е възможно — отвърна му Дрейк. — Поне час би трябвало да издържи да работи при пълна тяга.

Крим потопи ръка във водата зад борда. После показа дланта си на Дрейк. По нея се стичаха капки тъмен нефт.

— Тази гадост запушва охлаждащите отвори — каза той.

 

 

— Като че ли намалиха скоростта — предаде радарният оператор от самолета на „Арджил“.

Оттам информацията стигна до двата катера.

— Ще ги настигнем тези копелета! — въодушеви се майор Фалън на борда на „Кътлъс“.

Разстоянието между преследвачите и жертвата започна бързо да се смалява. Надуваемата лодка пърпореше само с десет възела. Майорът не знаеше, че неговият катер лети към едно огромно нефтено петно, в чийто център се намираха двамата терористи.

Десет секунди по-късно двигателят на гумената лодка замлъкна. Около нея се възцари ужасяваща тишина. После отдалеч се дочу приближаващият се рев на „Кътлъс“ и „Симитар“. Крим гребна с шепа от повърхността на морето.

— Това е нашият нефт, Ендрю — каза той. — Този, който ние изпомпахме от „Фрея“. Заседнали сме насред петното.

— Спрели са! — рече морският офицер, който управляваше „Кътлъс“, на майор Фалън. — От „Арджил“ съобщиха, че били спрели. Един Господ знае защо.

— Ще ги пипна! — зарадва се Фалън и свали от рамото си ремъкът на своя автомат „Инграм“.

Офицерът, отговарящ за огневата мощ на „Моурън“, доложи на капитан Манинг:

— Лодката е взета на прицел!

— Открийте огън! — спокойно му нареди Манинг.

На седем мили южно от „Кътлъс“, носовото оръдие на американския кораб започна ритмично да хвърля снаряди. Капитанът на катера не можеше да чуе изстрелите, но от „Арджил“ ги чуха и му предадоха да намали скоростта, тъй като „Кътлъс“ се бе насочил към обстрелвания район. Морският офицер притвори дроселите и катерът отпусна нос.

— Какво, по дяволите, правите?! — викна майор Фалън. — Те са най-много на миля пред нас.

Отговорът дойде от небето.

Някъде на около миля пред тях се чу звук на връхлитащ влак — това бяха снарядите на „Моурън“, които удариха в морето на стотина метра от безпомощната надуваема лодка. Магнезиевите осветителни заряди се възпламениха на няколко метра над водната повърхност. Ослепително бяла светлина на горящ магнезий заля всичко наоколо. Мъжете на борда на „Кътлъс“ замлъкнаха, когато видяха как мъглата пред тях грейна.

Осемстотин метра по на запад „Симитар“ също спря пред самия край на петното.

Магнезият падна върху нефта и го загря до температура, по-висока от точката му на възпламеняване. Малки парченца метал не можаха да проникнат през петролния слой и останаха да горят на повърхността.

Пред очите на екипажите на двата патрулни катера морето лумна. Огромна част от повърхността му се запали и избухна в пламъци, които ставаха все по-големи и все по-ярки.

Всичко това продължи само петнайсетина секунди. Почти половината от цялото количество разлят нефт се запали и изгоря при температура, която достигна за няколко мига до пет хиляди градуса по Целзий. Отделената при горенето топлина разгони мъглата на километри. После яркобелите пламъци, които стигаха до метър и половина височина, постепенно изчезнаха.

Като онемели моряците и командосите гледаха огнения ад, избухнал само на няколко десетки метра от тях. Някои си закриха лицата, за да не ги опърли горещата вълна.

После сред пламъците се извиси един по-висок. Резервоарът на надуваемата лодка бе избухнал. Пламъкът заблестя и беззвучно затихна.

От пламналото море долетя човешки вик:

— Шче не вмерла Украйна…

После всичко свърши. Мъглата отново започна постепенно да обгръща морето и корабите.

— Какво извика този? — попита шепнешком капитанът на „Кътлъс“.

Майор Фалън повдигна рамене.

— Нямам представа. Нещо на някакъв чужд език.

До тях Адам Мънроу бе вперил поглед в затихващите пламъци.

— В приблизителен превод това означава: „Украйна няма да загине“ — поясни им той.