Фредерик Форсайт
Дяволската алтернатива (18)

17.
От 21,00 до 06,00 часа

Хеликоптерът се издигна над моравата и остави под себе си служителите от охраната. Смаяният пилот огледа пътниците си: тайнствения англичанин със смачкания костюм и шефа на ЦРУ. Прелетяха над река Потомак, която блестеше, огряна от следобедното слънце, и завиха на югоизток към военновъздушната база „Андрюс“.

В Овалния кабинет Станислав Поклевски говореше по телефона от името на президента. Когато свърши, от другия край на линията се дочуха възраженията на началника на базата. Накрая съветникът по въпросите на националната сигурност се принуди да предаде слушалката на Матюс.

— Ало, генерале, обажда ви се Уилям Матюс. Моля, изпълнете заповедта ми и наредете на полковник О’Съливан да подготви плана на полета по полярния маршрут направо към Москва. Преди да стигне до Гренландия, ще му съобщим по радиовръзката дали има разрешение да влезе в съветското въздушно пространство.

Президентът затвори слушалката и отиде до червения апарат в другия край на бюрото. Това беше така наречената гореща линия — директната връзка с Кремъл.

В базата „Андрюс“ хеликоптерът бе посрещнат лично от началника. Ако Робърт Бенсън не съпровождаше англичанина, генералът едва ли би допуснал този чужденец на борда на най-бързия разузнавателен самолет в света, а камо ли да се съгласи „Блекбърд“ да отлети за Москва.

Тези самолети бяха на въоръжение вече от десет години, но все още бяха засекретени.

— Добре, господин Бенсън — каза той. — Но ви предупреждавам, че полковник О’Съливан не е особено възторжен от заповедта. Той е от Аризона и е особен чешит.

Генералът се оказа прав. Адам Мънроу бе отведен в съблекалнята на пилотите, за да му нахлузят специалния гащеризон, подобен на скафандър, и огромната каска. През това време шефът на ЦРУ откри полковника от Аризона в навигационното помещение. О’Съливан бе захапал дебела пура и се мръщеше над карти на Арктика и на Балтийско море.

— Наистина ли искате да откарам тази птица през Гренландия до Москва, или се шегувате? — попита той Бенсън, без да прояви капка уважение към високия му пост.

— Не, полковник О’Съливан — спокойно му отвърна шефът на ЦРУ. — Не аз, а президентът на Съединените щати ви заповядва да го сторите.

— И вместо моя втори пилот-навигатор ще трябва да возя някакъв проклет англичанин!

— Проклетият англичанин носи лично послание от президента Матюс до генералния секретар на КПСС Рудин. Той трябва непременно да стигне в Москва тази вечер по причини, които не мога да ви разкрия.

— Е, сигурно са важни — примири се полковникът.

В шест без двадесет Адам Мънроу бе отведен в хангара при самолета, около който се бяха скупчили неколцина механици.

Мънроу бе чувал за прословутите „Локхийд SR-71“, наричани галено „Блекбърд“ заради цвета си.^[1] Беше виждал и снимки на този красив самолет, но никога не го бе зървал отблизо. Блекбърдът бе наистина впечатляващ. Дългият му сплескан като клюн нос преливаше в триъгълни криле, увенчани в задната си част с две косо стърчащи от фюзелажа перки, които служеха за опашка.

Почти в края на всяко крило бе разположен по един невероятно мощен двигател „Прат енд Уитни JT-11-D“, снабден със специален ускорител, действащ на ракетния принцип. Над всеки двигател имаше по една малка перка, подобна на нож, която служи за управление на самолета при свръхвисоки скорости. Фюзелажът и двигателите приличаха на три спринцовки, съединени от широкото крило.

От двете страни на блекбърда имаше нарисувани малки бели звездички в кръгчета — опознавателния знак на американските ВВС. Иначе целият самолет бе черен.

Хората от наземния персонал помогнаха на Мънроу да се намести на задната седалка в подобната на ковчег кабина. Той потъна надолу. Стените на кокпита стигнаха над ушите му. Когато прозрачният капак, ненарушаващ аеродинамичната форма на фюзелажа, се спуснеше, Мънроу щеше да вижда само нагоре към звездите.

Вторият пилот, на чието място бе седнал англичанинът, сигурно разбираше за какво служат всичките екрани и прибори, но Мънроу само си помисли, че те навярно са свързани със системи за наблюдение и фотографиране, тъй като „SR-71“ бе разузнавателен самолет с много висок таван на полета, недостижим за изтребители-прехващачи и за ракети.

Нечии ръце свързаха гащеризона му със системата за радиовръзка с притока на кислород и със системата против натоварване. Полковник О’Съливан седна на се вирна. В следващия миг колесникът се отлепи от бетона и след секунди се прибра.

После самолетът се изправи така, че соплата на двигателите му сочеха право надолу към мерилендския пейзаж и започна да се изкачва към небосклона като ракета, на каквато до голяма степен приличаше в конструктивно отношение. Краката на Мънроу сочеха към синевата, която постепенно стана тъмносиня, после виолетова и накрая — черна.

Поради липса на навигатор полковник О’Съливан сам определяше курса или по-точно разчиташе данните от екрана на бордовия навигационен компютър, който обработваше информация за скоростта, височината на полета, ъгъла на изкачване, притока на кислород и за температурата на въздуха и в двигателите.

Някъде долу под самолета минаха Филаделфия и Ню Йорк, които от тази височина изглеждаха като построени от елементи на детски конструктор. Когато блекбърдът се издигна на двадесет и пет километра, полковникът изключи ускорителите и постави самолета в хоризонтално положение.

Въпреки че слънцето още не бе залязло, небето наоколо бе черно, тъй като на такава височина атмосферата е рядка и не отразява слънчевата светлина. Но колкото и да беше рядка, тя предизвикваше силно триене върху корпуса на блекбърда, който някъде над канадската граница достигна скорост почти три пъти по-голяма от скоростта на звука. Пред смаяния поглед на Мънроу черните криле, направени от чист титан, лумнаха в червено от голямата топлина.

Вътре в кабината климатичната инсталация поддържаше нормална температура.

— Може ли да ви говоря? — попита Мънроу.

— Да — отговори му лаконично пилотът.

— Къде се намираме сега?

— Над залива Св. Лаврентий — каза О’Съливан. — Летим към Нюфаундленд.

— На колко километра сме от Москва?

— От базата „Андрюс“ разстоянието е седем хиляди седемстотин и петдесет километра.

— А колко ще трае полетът?

— Три часа и петдесет минути.

Мънроу започна да пресмята. Бяха излетели в шест следобед вашингтонско време, което е единадесет западноевропейско и един през нощта в Москва. Следователно щяха да кацнат в съветската столица към пет сутринта на трети април. Ако Рудин одобри плана, блекбърдът ще спечели два часа, понеже ще се движи в обратна посока към Берлин и ще пристигне там тъкмо навреме — по зазоряване.

След едночасов полет под тях се изниза най-северната точка на Канада — нос Харисън, и пред самолета се ширна суровият Атлантически океан. Летяха към южния край на Гренландия — нос Феъруел.

 

 

— Господин генерален секретар, моля да ме изслушате — каза Уилям Матюс в малкия микрофон, монтиран в устройството, инсталирано в единия край на бюрото му и известно под названието „гореща линия“, което всъщност нямаше нищо общо с телефон. Присъстващите в Овалния кабинет чуха от високоговорителчето как в Кремъл преводачът тихо говори в ухото на Рудин.

— Максим Андреевич, и двамата сме твърде опитни политици, за да се оставим да ни изнудва една банда убийци, завзели някакъв си танкер в Северно море.

Настъпи пауза, след която се чу ръмжащият глас на Рудин. Млад преводач от Държавния департамент предаде думите му на Матюс.

— Уилям, приятелю, не ти остава нищо друго, освен да унищожиш оръдието за изнудване — танкера.

Боб Бенсън предупредително стрелна с очи президента. Искаше да му напомни, че не е нужно да казва на Рудин, че знае истината за убийството на Иваненко.

— Ако го сторя — отговори Матюс, — с мен е свършено. Мисля, че има и друг начин за решаване на проблема. Моля те, приеми моя пратеник, който вече лети към Москва. Той ще ти предаде едно предложение.

— Кой е този твой човек? — попита Рудин.

— Не бих казал, че е мой. Той дори не е американец. Англичанин е. Казва се Адам Мънроу.

Последва нова пауза. Най-сетне дебелият глас отново забоботи:

— Нека помощниците ти да дадат на моите данните за полета. Ще наредя нашите военни да го пропуснат. Ще приема лично пратеника веднага щом кацне в Москва. Спокойние ночи, Уилям!

— Пожелава ви лека нощ — обясни преводачът.

— Навярно се шегува — рече американският президент. — Дайте на руснаците необходимите данни за курса на блекбърда и уведомете пилота, че има разрешение да навлезе в съветското въздушно пространство.

 

 

На борда на „Фрея“ часовниците показваха полунощ. За похитителите и похитените започна третият последен съвместен ден. До двадесет и четири часа или Мишкин и Лазарев щяха да бъдат в Израел, или всички на борда на танкера щяха да умрат.

Дрейк не се премести в произволно избрана каюта, както се бе заканил да направи, защото бе сигурен, че командосите няма да нападнат супертанкера.

Водачът на терористите остана в дневната капитанска каюта. От другата страна на масата мрачно го гледаше Тор Ларсен. И двамата мъже бяха напълно изтощени. Ларсен се бореше с изкушението да отпусне глава и да заспи и едновременно с това се опитваше да провокира украинеца към разговор и да издебне подходящ момент, за да го нападне.

Оказа се, че Свобода най се пали, когато се отвори приказка за руснаците. Норвежкият капитан използва последните си сили, за да насочи разговора към тази тема.

— Не вярвам руският народ да въстане срещу господарите си в Кремъл, господин Свобода — каза той. — Колкото и да са омразни те, достатъчно е само отново да размахат плашилото на опасността от Запада и ще могат да разчитат на невероятния патриотизъм на обикновените руснаци.

За миг Ларсен си помисли, че е прекалил. Свобода стисна пистолета си и лицето му побеля от гняв.

— Да върви по дяволите техният патриотизъм! — кресна той и скочи на крака. — Писнало ми е да чета западни писатели и да слушам либерално ориентирани европейски политици, които все мелят за този прословут руски патриотизъм! Що за патриотизъм е това, след като е изграден върху потисничество?! Защо никой не говори за патриотизма на моя поробен народ? Ами грузинците, арменците, литовците, латвийците, естонците? На тях не им е позволено да са патриоти! Защо всички тези народи трябва да търпят „безпределната“ любов на Русия? Мразя така наречения патриотизъм на руснаците. Още от времето на Иван и Петър той си е чист шовинизъм! Може да съществува само чрез завладяване и поробване на околните нации.

Дрейк се беше надвесил над Ларсен и размахваше пистолета си, задъхан от изтощение и ярост. После се успокои и се върна на мястото си. Сочейки с дулото като с показалец към норвежеца, той му каза:

— Един ден, може би съвсем скоро, Руската империя ще започне да се разпада. Някой ден румънците, поляците и чехите ще проявят собствения си патриотизъм. Ще ги последват германците, унгарците, прибалтийците, украинците, грузинците и арменците. Руската империя ще рухне подобно на Римската и Британската, защото безочието на тираните, които я управляват, ще стане непоносимо за народите. След ден аз лично ще опра длетото в една цепнатина на крепостната стена и с огромен чук ще нанеса удар по него. Ако вие или който и да е друг се опитате да ми попречите, ще ви убия. Повярвайте ми, не се шегувам.

Дрейк остави на масата оръжието си и заговори по-кротко:

— Мисля, че този път Буш няма да се опита да ме измами и както обеща, ще изпълни исканията ми. Мишкин и Лазарев ще отлетят за Израел.

Тор Ларсен преценяваше наум какви реакции можеха да се очакват от ненормалния младеж, размахващ пистолет пред него. Да продължава да го провокира беше твърде рисковано. Свобода бе на границата да използва оръжието си.

Но, от друга страна, украинецът за момент бе притъпил своята бдителност. Ларсен реши, че може да направи един последен опит…

 

 

Кодирани съобщения се разменяха цяла нощ между Вашингтон и Омаха, а оттам стигаха до многото радарни станции, които представляваха очите и ушите на НАТО, обграждащи от всички страни Съветския съюз. Служителите в тези станции следяха върху екраните пред себе си светещата точка на блекбърда, която се движеше с бързината на падаща звезда от Исландия през Скандинавския полуостров към Москва.

От другата страна на Желязната завеса подобни съобщения бяха изпратени от Москва до съветските радарни станции, които не вдигнаха под тревога изтребителите-прехващачи, когато забелязаха приближаващия се самолет. До съветската столица бе отворен въздушен коридор, по който пое американският самолет.

Но една от съветските военни бази явно не бе получила предупреждението от Москва или някой от военното министерство се бе погрижил за това то да не стигне до нея.

Високо в небето на Арктика, на изток от Керкенезите два изтребителя „МИГ-25“ се издигнаха от заснежената земна повърхност към стратосферата със задача да прихванат нарушителя. Те бяха от новия модел „25Е“, който бе по-мощен и по-усъвършенстван от популярния през седемдесетте години „МИГ-25А“.

Можеха да достигат 2,8 пъти скоростта на звука. Мощните им двигатели с ракетни ускорители ги носеха по траектория, пресичаща пътя на американския самолет. Миговете се движеха с три километра в минута. Максималната височина, до която бяха способни да се издигнат, бе двадесет и пет километра. Но шестте ракети „въздух-въздух“, които бяха прикачени под крилете на всяко от двете летящи чудовища, можеха да се изкачат шест километра над този таван.

Блекбърдът прекоси финландско-съветската граница и се насочи към Ладожкото езеро и Ленинград, когато полковник О’Съливан се обади по вътрешната уредба:

— Имаме си компания.

Мънроу се изтръгна от умисленото си състояние. Въпреки че не разбираше нищо от управляване на самолет, той забеляза на радарния екран пред себе си две мигащи точки, които бързо се приближаваха.

— Кои са те? — попита той и стомахът му се сви от страх. Максим Рудин беше дал заповед „Блекбърдът“ да бъде пропуснат, но дали някой друг не бе наредил обратното?!

На предната седалка полковникът следеше своя радарен екран. В продължение на няколко секунди безмълвно наблюдаваше мигащите точки.

— Руснаци са! — каза той. — Два изтребителя „МИГ-25“. В момента са на деветнадесет километра височина и продължават бързо да се изкачват. Знаех си, че не трябва да им вярваме на тия коварни азиатци!

— Обратно към Швеция ли ще се върнете? — попита Мънроу.

— Не — отговори му полковникът. — Президентът на Съединените щати ми е заповядал да ви откарам в Москва, милорд. Това и смятам да направя.

После американският пилот включи двата ускорителя на двигателите. Мънроу усети в кръста удар, сякаш го бе ритнало магаре. Стрелката на скоростомера стигна до три пъти скоростта на звука. Двете точки на радарния екран се забавиха и накрая съвсем спряха.

Носът на блекбърда леко се навири и мощният самолет започна да се изкачва все по-нагоре в рядката атмосфера.

На няколко километра под него командирът на двойката съветски изтребители майор Пьотр Кузнецов даде максимална мощност на двата двигателя „Тумански“. „МИГ-25“ бе последна дума на съветските технологии, но той бе малко по-бавен от черната птица над него. Освен това руската машина носеше външно окачено въоръжение, което значително намаляваше скоростта й. Въпреки това двата изтребителя стигнаха височина двадесет и един километра и американският самолет вече бе почти в обхвата на ракетите им. Майор Кузнецов се приготви да изстреля своите и нареди на колегата си в другия „МИГ“ да стори същото. Миговете не бяха способни да догонят блекбърда, ако летяха в една плоскост с него. Но сега те се движеха по пряк прехващащ курс, под ъгъл спрямо траекторията на черната птица, който скъсяваше пътя към нея.

— Ако бях сигурен, че това е ескорт, бих ги допуснал близо до себе си — каза полковникът на Мънроу. — Но нямам вяра на гадните руснаци.

— Не са ескорт — отвърна му той. — Получили са заповед да не стигна жив до Москва.

— Така ли? — рече полковникът. — На мен пък президентът ми е възложил да те доставя в Москва здрав и читав.

О’Съливан включи всички системи за електронно заглушаване и смущаване. Черният самолет започна да излъчва невидими вълни, които се разпръснаха на километри около него. Образно казано, те бяха като пясък в очите на радарите.

По екранчето пред майор Кузнецов се появиха „снежинки“, след което образът изчезна и вместо него се появи бяла трепкаща мъгла като на телевизор, чийто кинескоп е изгорял. Приборите, които показваха, че само след петнадесет секунди „МИГ“ ще се приближи достатъчно до нарушителя, за да изстреля ракетите си, изведнъж загубиха целта.

Тридесет секунди по-късно двата изтребителя направиха плавен завой и поеха обратно към базата си.

 

 

От петте летища около Москва най-недостъпно за простосмъртните е „Внуково II“. То е запазено за партийния елит и за неговите специални самолети, поддържани в непрестанна готовност за излитане. В пет сутринта местно време полковник О’Съливан приземи блекбърда на една от пистите.

Когато изстиващият черен самолет спря, около него се скупчиха офицери, загърнати в дебели шинели и нахлупили пухкави униформени ушанки. В началото на април нощите в Москва са още доста хладни. Аризонецът вдигна капака на кокпита и с ужас заоглежда тълпата.

— Виж ги тия руснаци как плъпнаха по моята птица! — възкликна той. — Ей, не пипай самолета! Чуваш ли?!

Адам Мънроу остави отчаяния полковник да разпъжда руските военни и се остави двама от кремълската охрана да го отведат до чакащата черна лимузина. В колата той смъкна гащеризона и си облече костюма, който през целия полет стискаше между коленете си. Дрехата изглеждаше сякаш току-що я бяха извадили от пералня.

Четиридесет и пет минути по-късно зилът, предшестван от двама милиционери на мотори, влезе в Кремъл през Боровицката порта и се насочи към страничния вход на сградата на Арсенала. В шест без две минути Адам Мънроу бе отведен в апартамента на генералния секретар, където свари един старец, който бе по халат и държеше в ръка чаша топло мляко. Рудин го покани с жест да седне на един стол и каза:

— Значи вие сте Адам Мънроу. Какво е предложението на президента Матюс?

Мънроу седна на стола с права твърда облегалка и погледна към съветския лидер, който се бе разположил зад бюрото си. Беше го виждал няколко пъти на национални празници, но никога от толкова близо. Старият политик изглеждаше притеснен и напрегнат.

Двамата бяха сами, без преводач. Рудин не говореше английски, но явно, докато „Блекбърд“ бе летял към Москва, той си бе направил труда да проучи кой е пратеникът и бе разбрал, че гостът му всъщност е английски дипломат, който знае руски.

— Предложението, господин генерален секретар, е да накараме терористите да освободят „Фрея“, без да постигнат крайната си цел — отговори Мънроу на съвършен руски език.

— Вижте какво, господин Мънроу, не искам и дума да чуя за освобождаване на Мишкин и Лазарев!

— В такъв случай да поговорим за Юрий Иваненко.

Рудин го изгледа изпитателно. Лицето му остана безизразно. Той бавно вдигна към устата си чашата и отпи глътка мляко.

— Господин Рудин, един от двамата евреи се изпусна при разпитите и ние узнахме истината за смъртта на Иваненко — каза Мънроу.

Той искаше да убеди генералния секретар, че не е получил информацията от Кремъл. Все още таеше надежда, че Валентина не е задържана.

— Слава Богу, че тайната стана известна само на моята служба — продължи Мънроу.

— Вашата служба? — прекъсна го Рудин. — А, да… ясно. И кои други извън нея знаят истината?

— Британската министър-председателка, президентът Матюс и неколцина от най-приближените му съветници. Никой от тях няма намерение да разкрива тайната пред обществеността.

Рудин се замисли за минута.

— А как ще накараме Мишкин и Лазарев да мълчат? — попита той най-сетне.

— Точно това е проблемът — отвърна му Мънроу. — Откакто терористите, които между другото са украински националисти, завзеха супертанкера, това е единственият сериозен проблем, пред който сме изправени.

— Казах на Уилям Матюс, че единственият изход е да унищожи „Фрея“. Това ще струва няколко човешки живота, но ще ни спести куп неприятности.

— Нямаше да има никакви неприятности, ако бяхте свалили пътническия самолет с двамата похитители на борда — възрази Мънроу.

Рудин го изгледа мрачно изпод гъстите си вежди.

— Допуснахме грешка — каза той лаконично.

— Двата „МИГ“-а, които се опитаха да свалят самолета ни преди час, също ли бяха изпратени по погрешка?

Рудин се сепна.

— Не знаех за това — каза той.

За пръв път от началото на разговора Мънроу му повярва.

— Унищожаването на „Фрея“ няма да разреши проблема — рече той. — Преди три дена Мишкин и Лазарев бяха двама незначителни бежанци и похитители, които щяха кратко да си излежат петнайсетгодишните присъди. Сега вече са световноизвестни. Всички си мислят, че акцията със завземането на супертанкера има за цел освобождаването им, но ние с вас знаем, че съществува и по-значима причина. Ако „Фрея“ бъде унищожена, целият свят ще се запита, защо е било толкова неизбежно да останат в затвора двамата евреи. Никой още не подозира, че мълчанието им е по-важно от това да си излежават присъдите. След като супертанкерът бъде обстрелян и потъне, замърсявайки цялото Северно море, двамата ще започнат да говорят и светът ще им повярва заради случилото се с „Фрея“.

Рудин бавно кимна в съгласие.

— Прав сте, млади момко — каза той. — Германците няма да могат, а и няма да искат, да ги опазят в пълна изолация. Пресата ще научи тайната.

— Точно така — рече Мънроу. — Затова мисля, че моето предложение е по-добро.

После той разказа на генералния секретар на КПСС същото, което вече бе изложил пред британската министър-председателка и пред президента на Съединените щати Матюс. Руснакът не изрази възмущение, а само прояви интерес към чутото.

— Дали този план ще успее? — попита той.

— Трябва да успее — отговори му англичанинът. — Това е последната ни възможност. Двамата трябва да заминат за Израел.

Рудин погледна към стенния часовник. Беше седем без петнайсет московско време. След четиринадесет часа предстоеше решаващото заседание на Политбюро. Този път Вишнаев нямаше да действа прикрито, а направо щеше да поиска вот на недоверие към генералния секретар.

Побелялата глава на руснака кимна.

— Действайте, господин Мънроу. И гледайте да успеете, защото иначе няма да има нито Дъблински договор, нито „Фрея“.

Той натисна едно копче на бюрото си и вратата на кабинета се отвори зад гърба на госта.

Безупречно издокаран в красива униформа майор от кремълската гвардия стоеше зад нея.

— Трябва да дам знак на американците и на моите хора, че сме се разбрали — каза Мънроу. — Представители и на двете посолства чакат зад стените на Кремъл.

Рудин издаде съответните заповеди и майорът кимна на Мънроу да го последва. Когато англичанинът стигна до вратата, гласът на генералния секретар го спря:

— Господин Мънроу!

Мънроу се обърна. Старецът продължаваше да си седи кротко на бюрото и да отпива от млякото.

— Ако някой ден останете без работа — изръмжа Рудин, — обадете ми се. Тук винаги ще се намери място за хора с вашия талант и възможности.

Когато зилът излезе през Боровицката порта, слънцето тъкмо се бе изкачило до островърхия купол на църквата „Василий Блажени“. Беше точно седем часът. Две черни коли с дипломатически номера чакаха до тротоара. Мънроу слезе от зила, отиде до тях и им каза каквото трябваше. Още преди англичанинът да излети за Берлин, съобщението му стигна до Лондон и до Вашингтон.

Точно в осем острият нос на блекбърда се издигна над пистата на „Внуково II“ и се насочи към Берлин.

— Сега накъде — прогърмя по вътрешната уредба гласът на полковник О’Съливан. — Не мога да приземя тази птица в „Темпелхоф“, пистата там е много къса.

— Кацнете в английската военновъздушна база в Гатов — каза му Мънроу.

— Първо при руснаците, сега пък при англичаните! — възмути се аризонецът. — Защо направо не изложим блекбърда на някой панаир да го гледа народът, колкото му душа иска?!

— Ако мисията ми се увенчае с успех, светът може и повече да не се нуждае от подобни самолети — каза Мънроу.

На полковника тази перспектива му се стори ужасна.

— Ако това стане, знаеш ли аз с какво ще се захвана? — попита той пътника си. — Ще стана шофьор на такси. Вече натрупах доста опит.

Черната птица прелетя над Вилнюс, столицата на Литва. Тя се движеше със скорост, два пъти по-голяма от тази, с която изгряваше слънцето, и щеше да пристигне в Берлин в седем сутринта местно време.

 

 

Докато черната лимузина караше Адам Мънроу от Кремъл към летището, в дневната капитанска каюта на „Фрея“ иззвъня вътрешният телефон.

Свобода го вдигна, слуша известно време и отговори нещо на украински. Тор Ларсен го гледаше през полуотворените си клепачи.

Водачът на терористите явно се стресна от чутото. Той се намръщи и изчака безмълвно, докато един от колегите му не дойде да го смени.

Свобода остави норвежкия капитан пред дулото на автомата на своя подчинен и отиде на мостика. След десетина минути се върна ядосан.

— Какво има? — попита го Ларсен. — Пак ли проблеми?

— Немският посланик се обади от Хага — отговори му Свобода — Руснаците отказали да предоставят въздушен коридор от Западен Берлин за германски самолети.

— Това е логично — рече норвежецът. — Естествено е да се опитат да попречат на освобождаването на двама души, убили летец от тяхната гражданска авиация.

Свобода пусна другия терорист да се върне на мостика. После водачът на терористите седна на обичайното си място.

— Англичаните са предложили на канцлера Буш услугите на своите военновъздушни сили. Германците питат дали имам нещо против Мишкин и Лазарев да бъдат извозени до Тел Авив с английски самолет.

— Аз бих приел — посъветва го Ларсен. — Руснаците като нищо биха свалили един западногермански самолет, но не биха посмели да посегнат на английски. Победата ви е близка. Съгласете се с предложението.

Свобода изгледа изпитателно изтощения норвежки капитан, чиито очи бяха почервенели от недоспиване.

— Прав сте, че биха стреляли по германски самолет — отвърна му той. — Всъщност аз вече се съгласих.

— Значи всичко върви по план — каза Ларсен и се насили да се усмихне. — Да празнуваме!

Докато Свобода отсъстваше, той бе налял две чашки с кафе. Сега бутна едната към украинеца. Терористът се наведе, за да я вземе. Това бе първата грешка, която допусна в осъществяването на брилянтно подготвения си план…

Тор Ларсен се хвърли върху него като разярен мечок. Той вложи в скока си цялата омраза, която се бе натрупала в него през изтеклите петдесет часа.

Украинецът измъкна пистолета си и искаше да стреля, но върху лявото му слепоочие се стовари твърд като смърчова цепеница юмрук и го просна на пода.

Ако не беше в толкова добра физическа форма, Свобода щеше да изпадне в безсъзнание, но той се занимаваше от години със спорт и освен това бе по-млад от Ларсен. При падането пистолетът се изплъзна от ръката му и се изтъркаля по пода на каютата. Украинецът скочи на крака, готов за ръкопашен бой. Двамата с норвежеца сплетоха ръце и крака, рухнаха върху масата и изпотрошиха чашките с кафе.

Ларсен залагаше на тежестта и на силата си, а Свобода — на младостта и бързината си. Качествата на украинеца надделяха. Свобода се изтръгна от хватката на Ларсен и се втурна към вратата. Почти успя да я достигне. Когато посегна към дръжката й, капитанът се хвърли и го сграбчи за глезените.

Когато се изправиха, норвежецът беше препречил пътя на противника си към вратата. Украинецът ритна Ларсен в слабините и огромният мъж се преви на две, но бързо се съвзе и пак сграбчи човека, който заплашваше да взриви кораба му.

Свобода навярно си беше припомнил, че капитанската каюта е почти напълно звукоизолирана и затова се бореше безмълвно, като прибягваше до всички средства: риташе, хапеше, дереше и удряше. Двамата се изтърколиха на пода, трошейки мебелите. Някъде отдолу под телата им беше пистолетът, който можеше да реши всичко, а на колана на Свобода бе детонаторът, чието червено копче със сигурност щеше да реши всичко.

Боят трая не повече от две минути. Тор Ларсен успя да освободи едната си ръка, хвана украинецът за косата и блъсна главата му в крака на масата. Погледът на Свобода угасна. Тялото му се свлече на пода. От челото му потече струйка кръв.

Задъхан от изтощение, Тор Ларсен стана на крака и погледна изпадналия в безсъзнание терорист. После внимателно откачи детонатора от колана на украинеца и отиде до единия илюминатор, който бе затворен с два големи болта с крилчати глави. Започна да ги развива с дясната си ръка, като държеше детонатора в лявата. Първият се разви бързо и Ларсен се зае с втория. След няколко секунди детонаторът щеше да полети към морската повърхност.

Ръката на водача на терористите се пресегна към пистолета. Ларсен тъкмо отваряше люка, когато Свобода се вдигна на лакът и с изкривено от болка лице стреля.

Гърмежът проехтя оглушително в затвореното пространство на каютата. Тор Ларсен погледна първо китката на лявата си ръка, а после — Свобода. Украинецът го зяпаше удивен.

Куршумът бе уцелил норвежкия капитан в китката, в която той държеше детонатора. Устройството се бе пръснало на парченца, много от които се бяха забили в плътта. В продължение на десет секунди двамата мъже се гледаха напрегнато и чакаха заложените експлозиви да избухнат и да разкъсат „Фрея“.

Но това не се случи. Плосковърхият куршум светкавично бе раздробил детонатора, който не бе успял да се задейства.

Украинецът бавно се изправи на крака, като се придържаше за масата. Тор Ларсен погледна кръвта, която се стичаше от смазаната му китка. После вдигна очи към тежко дишащия терорист.

— Аз победих, господин Свобода — каза той. — Сега не сте в състояние да взривите моя кораб и моя екипаж!

— Така е, капитан Ларсен, но те не знаят това — отговори му терористът и посочи през отворения илюминатор към светлините на натовските кораби. — Играта продължава. Мишкин и Лазарев ще стигнат до Израел!